Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (158)

LXXXIV

Въпреки ледения вятър, който брулеше лицето му, изпълваше ноздрите и устата и създаваше у него усещане, като че ли се дави, Жак не чувствуваше, че се носи напред. Подмятан и блъскан, сякаш беше застанал на подскачащите платформи, съединяващи два вагона, оглушен от гръмотевичния трясък, който биеше като барабан по тъпанчетата му въпреки наушниците на каската, той дори не забеляза кога самолетът, след като се раздруса няколко пъти по неравното плато, се бе внезапно откъснал от земята. Около него цялото пространство изглеждаше като море от пух, което вони на бензин. Очите му бяха отворени, но погледът и мисълта му затъваха в този памук. Той все пак скоро успя да си поеме дъх. Но по-дълго време бе нужно, за да привикнат нервите му към този трясък, който се забиваше в мозъка му и го парализираше и от който непрекъснати електрически изпразвания минаваха по цялото му тяло чак до върховете на пръстите. Малко по малко обаче в ума му започнаха да се оформяват образи и мисли.

Не, сега вече това не е сън!… Жак беше привързан за облегалото на седалката, краката му бяха затиснати от пакетите с позиви, натрупани наоколо му. Той се повдигна малко. В мътната белота, която го обкръжаваше отвсякъде, той различаваше пред себе си един силует — рамене и каска, — изрязан като черен образ под широките плоскости на крилата. Пилота! Бесен възторг го изпълни. Самолетът е тръгнал! Самолетът лети в небето! Жак нададе животински вик, дълъг тържествен рев, който се загуби във воя на бурята; гърбът на Менестрел дори не трепна.

Жак подаде глава навън. Вятърът го шибаше, свиреше в ушите му, скърцаше като нож върху точило. Докъдето поглед стига, се простираше огромна и безформена сивкава фреска, поставена водоравно и гледана от много високо и от много далеко — избеляла, напукана гипсова фреска с петна от потъмнели цветове. Не, не фреска, а страница от космографичен атлас, карта без надписи на непозната земя с големи неизследвани пространства. После с някакво учудване той си помисли, че там някъде долу под него Платнер и Капел продължават пълзящия си живот на безкрили насекоми… Усети някакво замайване и погледът му се замъгли. Слисан, той се намести на седалката и затвори очи… Изведнъж се видя като дете. Баща му… Антоан и Жиз… Даниел… Мярна му се неясен образ — Жени по рокля за тенис в парка на Мезон-Лафит… След това всичко се изличи. Жак отново отвори очи. Менестрел бе все там пред него, превил гръб, с каска на главата. Не, това не е халюцинация. Най-после мечтата му се бе сбъднала! Как стана всичко това? Не помнеше вече. От момента, когато се мъчеше да разгъне чаршафа на платото и когато, подчинявайки се на някакъв рефлекс, се бе прилепил о земята, понеже почувствува, че чудовището връхлита върху му, до чудесните минути, които изживяваше сега, той не съзнаваше действията си. В паметта му едва се бяха запечатали механично няколко несвързани образа — силуети, които се движат като привидения в смътната светлина на зората… Помъчи се да си припомни всичко. Изведнъж видя отново демоничното появяване на Менестрел, когато той, придавайки внезапно душа и глас на този метеор, паднал от небето, бе показал обкръженото си от кожена каска лице и бе извикал: „Бързо позивите!“ Видя хора, тичащи в нощта по платото, чували, които минават от ръка в ръка. Спомни си също, че по едно време той се бе изкачил при Менестрел с бидон бензин в ръце и че Пилота, коленичил в осветения апарат, където затягаше един болт с дълъг ключ, бе обърнал глава. „Моторът гасне! Къде е механикът?“ — „Той се върна обратно с колата.“ Тогава Менестрел се бе мушнал наново в дъното на подобната на вана кабина, без да каже дума… Но как се бе покачил сам Жак тук? И отде се взе тази каска? Кой е затегнал каишите?

Движи ли се самолетът? Изгубен в пространството, което изпълва с упоритото си бръмчене, той сякаш виси неподвижно сред светлината.

Жак се обърна. Слънцето беше зад него. Изгряващото слънце. Значи, посока северозапад? Очевидно посока Алткирх-Тан… Той се повдигна отново, за да погледне навън. Омайваща гледка! Мъглата беше станала прозрачна. Сега под самолета се простираше, докъдето поглед стига, обляна от слънце, оцветена, жива генералщабната карта, в която се бе взирал толкова пъти от четири дни насам.

Обхванат от пламенно любопитство, опрял брада на металическия ръб, Жак разглеждаше този непознат свят. Широка белезникава ивица, която сякаш чертаеше пътя на витлото, разделяше пейзажа на две. Долина ли е това? Може би долината на Ил? В средата на този млечен път, на това лъкатушещо влечуго, закрито на места от сребристи изпарения, тече реката. Ами тази бледа черта, която минава вдясно покрай нея? Път? Главният път за Алткирх? А тази объркана мрежа от вени и венички… Може би това са други пътища, които се кръстосват и изпъкват по-ясно върху млечнозелената равнина? А какво е онази почти права мастилена черта, която не бе забелязал досега? Железопътната линия? Цялата му жизнена сила се бе събрала във впития му в земята поглед. Сега той различаваше релефа на хълмовете, които ограждаха долината. Тук-таме поривите на вятъра издърпваха пелената от спящи мъгли, разкъсваха я и нови широки пространства се появяваха. Ето тъмнозеленото петно на един обрасъл с гора връх. А какво е това вдясно, което прозира през мъглата? Дали не е град? Да, град, амфитеатрално разположен на склона на един хълм, цял миниатюрен град, порозовял от слънцето, гъмжащ от невидими хора…

Самолетът летеше леко наклонен назад. Жак чувствуваше, че машината се издига, издига се постоянно с бодър и уверен устрем. Сега той бе така свикнал с трясъка на мотора, че имаше нужда от него, не можеше вече без него, опиваше се от него и му се отдаваше с цялото си същество. Той бе станал сякаш музикалното изображение на възторга му, симфонична оркестрация, чиито мощни вълни предаваха с езика на звука чудото на този миг, вълшебството на този полет, който го отнасяше към целта. Той няма вече да се бори, няма вече да избира, няма да напряга волята си. Освобождение! Свирещият вятър, въздухът на висините, упоритата сигурност в успеха правеха кръвта му да пулсира по-буйно и по-силно. Той усещаше как в гърдите му сърцето бие бързо и ритмично. Това туптене беше сякаш човешкият акомпанимент, скритият принос, който цялото му същество даваше на приказния победен химн, разтърсващ цялото пространство около него.

Менестрел се размърда.

Преди малко той пак се бе навел напред. Може би за да чете картата? Или просто за да управлява по-добре лостовете?… Жак радостно следеше с очи движенията на другаря си.

— Ало! — извика той, но разстоянието, ревът на мотора пречеха на двамата мъже да се чуят.

Менестрел се изправи. После отново се мушна надолу и остана наведен няколко минути. Жак го наблюдаваше с любопитство. Не виждаше какво прави Пилота, но по резките движения на рамото отгатваше усилията му, разбираше, че върши физическа работа. Може би въртеше дългия ключ, който Жак бе видял в ръцете му, докато бяха още на платото.

Нямаше защо да се безпокои. Пилота си знае работата…

Изведнъж въздухът се разтърси, сякаш бе станало някакво сблъскване. Какво е това? Учуден, Жак въпросително огледа пространството около себе си. Няколко секунди минаха, преди той да си даде сметка: това разтърсване, тази празнота бяха просто неочакваното нахлуване на тишината; пълна, гробна тишина, междупланетна тишина, която внезапно бе заместила бръмченето на машината… Защо ли Пилота е угасил мотора?

Менестрел се изправи. Трябва да беше станал прав, защото тялото му закриваше предната част на апарата.

Настръхнал, Жак не сваляше очи от този неподвижен гръб. Дразнеше се, че не могат да си говорят.

Сякаш изненадан от собственото си мълчание, самолетът направи няколко леки вълнообразни движения, после се понесе направо, цепейки въздуха с коприненото свистене на летяща стрела. Дали планира? Или се спуща отвесно? Защо е тази маневра? Да не би Менестрел да се страхува, че може да го засекат по звука? Може би иска да слезе? Дали са вече близо до линиите? Настъпил ли е моментът да хвърли първите позиви? Да, сигурно, защото, без да се обръща, Менестрел бързо дава знак с лявата ръка… Тръпнещ, Жак протяга ръка, за да вземе пакет позиви. Но изхвърлен против волята си от мястото си, той загубва равновесие. Ремъкът прорязва ребрата му. Какво става? Самолетът е загубил хоризонталното си положение и се забива с носа надолу. Защо? Нарочно ли е това?… Съмнение прониква в ума на Жак. Интуицията за възможна опасност се бори с чувството на пълно доверие, което му вдъхва Менестрел… Той се залавя с едва ръка за ръба на кабинката и се мъчи да се изправи и да погледне навън. Ужас! Пейзажът се обръща. Полята, ливадите, горите, които миг преди това се простираха като килим под тях, сега се люшкат, изпъкват, гърчат се като пламнал акварел и се изкачват, изкачват главозамайващо към него, ревейки като буря с катастрофална бързина. Напрягайки силно бедра, той внезапно успява да скъса ремъка и се хвърля назад.

Падат! Свършено е!…

Не, самолетът като по чудо отново се е изправил и почти е заел хоризонтално положение… Менестрел още управлява… Има надежда!

За минута апаратът се задържа безпомощно във въздуха. След това бурни вълни го залавят, повдигат го, разтърсват го, разкъсват го. Корпусът пращи. Самолетът се наклонява наляво. Завива ли? Или се приземява? Превит на две, Жак се залавя с две ръце за ламарината, но ноктите му се плъзгат. Ясен образ се запечатва в очите му: букет от огрени от слънцето борове, ливада… Той инстинктивно затваря очи. Безкраен миг. Никаква мисъл в главата му, сърцето му е притиснато в менгеме… Писък на тръба разкъсва тъпанчетата му. Снопове от бенгалски огън го обвиват, търкалят го, отнасят го сред играещи пламъци. Камбани, камбани, които бият с всичка сила!… Той иска да извика: „Менестрел“. Някакво сътресение с нечувана сила смазва челюстите му… Тялото му е изхвърлено в пространството и сякаш се сплесква в една стена като лопата хоросан.

Силна горещина… Пламъци, пращене, миризма на изгоряло… Остри игли, шишове пронизват краката му. Той се задушава, мята се. Прави свръхчовешко усилие да се отмести, да изпълзи вън от пожара. Невъзможно. Краката му са приковани в огъня.

Две стоманени лапи са го сграбчили за раменете и го теглят назад. Смазан, разчекнат, той крещи… влекат го над остри пирони, тялото му се разпада на късове…

И изведнъж целият този ужас потъва в приятно успокоение. Мрак. Небитие…