Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (1)

I

На ъгъла на улица Вожирар, когато вече вървяха покрай зданията на училището, г-н Тибо, който през целия път не бе продумал на сина си, рязко спря:

— А, този път, Антоан… Не, този път това надминава всяка граница!

Младият човек не отговори.

Училището беше затворено. Беше девет часът вечерта. Малкото прозорче се открехна.

— Знаете ли къде е брат ми? — извика Антоан.

Портиерът го изгледа с недоумение. Г-н Тибо тропна с крак.

— Идете да повикате абат Бино.

Портиерът ги заведе в приемната, извади от джоба си навита на кълбо вощеница и запали полилея.

Минаха няколко минути. Г-н Тибо, който се беше отпуснал задъхан на един стол, отново процеди през зъби:

— Ама този път, знаеш, този път!…

— Извинете ни, господине — каза абат Бино, който беше влязъл безшумно. Той беше много нисък и трябваше да се надигне на пръсти, за да може да сложи ръка на рамото на Антоан. — Добър ден, млади докторе. Какво има?

— Къде е брат ми?

— Жак?

— Не се е прибирал цял ден! — извика г-н Тибо, който беше станал прав.

— Че къде е бил? — попита абатът, без да се учуди много.

— Тук, разбира се! Къде по дяволите ще върви! Нали днес беше наказан да не излиза от училище.

Абатът мушна ръце в пояса си.

— Не сме наказвали Жак.

— Какво?

— Жак не се е мяркал днес в училище.

Работата ставаше сериозна. Антоан не сваляше поглед от лицето на свещеника. Г-н Тибо тръсна рамене и обърна към абата подпухналото си лице; тежките му клепачи не се повдигаха почти никога.

— Вчера Жак ни каза, че бил наказан да остане четири часа в училище. Тази сутрин излезе от къщи в същия час като всеки ден. После, към единадесет, когато всички сме били на черква, изглежда, се върнал. Намерил само готвачката, на която казал, че няма да си идва за обед, понеже наказанието му било осем часа, а не четири.

— Чиста измислица — рече абатът.

— Трябваше да изляза по-късно следобед — продължи г-н Тибо, — за да занеса статията си в „Ревю де дьо монд“^[1]. Главният редактор приемаше, затова се прибрах едва за вечеря. Жак не беше се върнал. Става осем и половина, още го няма. Уплаших се и пратих да повикат Антоан, който беше дежурен в болницата. И както виждате, дойдохме тук.

Абатът замислено хапеше устните си. Г-н Тибо полуотвори клепачи и стрелна с остър поглед абата, после сина си.

— Е, Антоан?

— Виж какво, тате — каза младият мъж, — щом става дума за предварително обмислено бягство, можем да отстраним хипотезата, че му се е случило някакво нещастие.

Държането му вдъхваше спокойствие. Г-н Тибо взе един стол и седна. През пъргавия му ум минаваха разни предположения, но лицето му, потънало в тлъстина, не изразяваше нищо.

— Е — повтори той, — какво да правим тогава?

Антоан се замисли.

— Тази вечер — нищо. Ще чакаме.

Явно беше, че не може да се направи нищо. Той съзнаваше, че е невъзможно да тури край на цялата история, като упражни властта си; и при мисълта за откриващия се вдругиден в Брюксел конгрес по духовни науки, където беше поканен за председател на френската секция, в него се надигна вълна на ярост, която заля лицето му. Той стана.

— Ще пратя стражари да го търсят навсякъде! — извика той. — Няма ли вече полиция във Франция? Не залавя ли тя престъпниците?

Жакетът му висеше от двете страни на корема. Върховете на яката прищипваха надиплената му гуша. Той вдигаше рязко брада като кон, който дърпа юздата си. „Ах, този негодник! — помисли той. — Как няма да го смаже някой влак!“ И за миг видя как всичко се урежда: речта пред конгреса, може би заместник-председателско място… Но почти в същия момент видя детето на носилка, след това в ковчег, със запалени свещи наоколо, собственото си държане на нещастен баща, съчувствието на всички… Изпита срам.

— Да прекараме цяла нощ в такава тревога! — поде той високо. — Тежко е, господин абат, тежко е за един баща да преживее подобни часове.

Той се отправи към вратата. Абатът измъкна ръце из пояса си.

— Позволете — каза той като наведе очи.

Полилеят осветяваше челото му, наполовина закрито от черен бретон, и хитрото му лице, което изтъняваше към брадичката във форма на триъгълник. Две розови петна се появиха на бузите му.

— Ние се колебаехме дали да ви осведомим още тази вечер за една история с вашето момче — съвсем прясна впрочем, — за която може само да се съжалява. Но все пак, струва ни се, тя може да ни даде някои указания… Ако ни отделите няколко минути…

Колебливите му думи изглеждаха още по-тромави поради пикардското^[2] му произношение. Без да отговори, г-н Тибо се върна към стола си и седна тежко, с притворени очи.

— Тези дни, господине — започна абатът, — бяхме принудени да отбележим известни провинения на вашия син… провинения от особен характер, тежки провинения… Дори го заплашихме с изключване. О, само за да го сплашим, разбира се. Нищо ли не ви е казал той?

— Нали го знаете какъв е прикрит? Мълчеше както винаги.

— Въпреки някои сериозни недостатъци това мило момче не е лошо по природа — рече абатът. — И ние считаме, че в този случай Жак е сгрешил главно от слабост, увлечен от някого, под влиянието на опасен другар, каквито ги има много в Париж, на някое от тези нещастни извратени момчета…

Г-н Тибо хвърли неспокоен поглед към свещеника.

— Ще ви изложа фактите поред, господине: миналия четвъртък… — Абатът се замисли за миг, а после поде с почти весел тон: — Не, сгреших, извинявайте. Беше завчера, петък. Да, петък сутринта, по време на занимания. Малко преди пладне влязохме в залата, бързо както винаги. — Той смигна на Антоан. — Завъртяхме дръжката, без да мръдне вратата, и отворихме изведнъж. И така, щом влязохме, погледът ни падна на нашия приятел Жако, когото бяхме сложили тъкмо срещу вратата. Отидохме при него и повдигнахме речника. Спипахме го! Иззехме подозрителния том. Оказа се „Девиците под скалите“, роман, преведен от италиански, от автор, чието име не мога да си спомня.

— Какво безобразие! — извика г-н Тибо.

— Гузният вид на момчето подсказваше, че тук се крие още нещо. Ние имаме опит в тия работи. Наближаваше време за обед. Когато удари звънецът, помолихме дежурния преподавател да заведе учениците в трапезарията и останахме сами в стаята. Повдигнахме дъската на чина на Жак — още два тома: „Изповедите“ на Жан-Жак Русо и нещо по-неприлично — извинете ни, господин Тибо, — гнусният роман на Зола „Прегрешението на абат Муре“.

— Ах, непрокопсаникът му неден!

— Тъкмо щяхме да затворим чина, когато ни хрумна да си мушнем ръката зад наредените учебници и измъкнахме една подвързана в сиво платно тетрадка, която на пръв поглед, трябва да кажем, не изглеждаше да крие някаква тайна. Отворихме я и прегледахме първите страници… — Абатът погледна двамата мъже с живите си, студени очи. — Доста неща научихме. Поставихме находката на сигурно място и по време на обедната почивка я проучихме на спокойствие. Книгите, грижливо подвързани, имаха на гърба, долу, инициала „Ф“. Колкото до сивата тетрадка — главното веществено доказателство, — тя е служила за кореспонденция. В нея беше писано с два различни почерка: писаното от Жак завършваше с „Ж“, а страниците, писани с непознат нам почерк, бяха подписани с главно „Д“.

Абатът замълча за малко и сниши глас.

— Тонът, съдържанието на писмата не оставяха — уви! — никакво съмнение върху естеството на това приятелство. Тогава, господине, за момент помислихме, че този смел почерк с удължени букви е на някое момиче или по-точно на някоя жена… Но когато прочетохме всичко писано, разбрахме, че този непознат почерк е на някой съученик на Жак, който, слава богу, не е възпитаник на нашето училище, а е някакъв гамен, когото Жак сигурно среща в лицея^[3]. За да се убедим в това, отидохме още същия ден при поддиректора. — Той се обърна към Антоан. — Нали си спомняте този прекрасен господин Кийар? Той държи здраво и познава тъмните страни на живота в пансионите. Веднага установи чий е почеркът. Виновният, който се е подписвал с инициала „Д“, е ученик от десети клас, другар е на Жак и се казва Фонтанен, Даниел дьо Фонтанен.

— Фонтанен! Ясно! — извика Антоан. — Знаеш ли, тате, това са тези хора, които летуват в Мезон-Лафит, до гората. Наистина тази зима много пъти, като се прибирах вечер, съм заварвал Жак да чете книги със стихове, които му бил дал този Фонтанен.

— Как? Той е вземал книги от него? Защо не си ми казал?

— Защото не ми се виждаха кой знае колко опасни — отвърна Антоан, като гледаше абата, сякаш искаше да му се опре. Изведнъж съвсем младежка усмивка се появи за миг на устните му и освети мечтателното му лице. — Виктор Юго, Ламартин — обясни той. — Вземах му лампата, за да го накарам да заспи.

Абатът стоеше с присвити устни. Той веднага си го върна.

— Има и нещо по-сериозно. Този Фонтанен е протестант.

— Знам, знам! — извика г-н Тибо с досада.

— Добър ученик впрочем — добави веднага свещеникът, за да подчертае безпристрастието си. — Господин Кийар ни каза: „Той е от горния курс и изглеждаше сериозно момче. Добре ни е хвърлил прах в очите. Майката също изглежда възпитана жена.“

— О, майката, майката… — прекъсна го г-н Тибо. — Невъзможни хора, макар че си придават важност. В Мезон никой не ги приема в дома си; хората едва ги поздравяват. А, брат ти може да се похвали с връзките си!

— Опасни връзки — въздъхна абатът. — Впрочем всички знаем какво се крие зад сериозния вид на протестантите! Както и да е — подхвана той, — върнахме се от лицея отлично осведомени. Вече се готвехме да започнем разследване по всички правила, когато вчера, събота, при започване на сутрешните занимания, нашият приятел Жако се втурна в кабинета ни. Буквално се втурна. Съвсем блед, стиснал зъби. Без дори да каже добър ден, още от вратата той ни извика: „Откраднали са ми книги и тетрадки!“. Обърнахме му внимание, че влиза по много неприличен начин, но той не слушаше нищо. Очите му, обикновено така ясни, бяха потъмнели от яд. „Вие сте ми откраднали тетрадката, вие!“ — викаше той. И дори ни каза — добави свещеникът с глупава усмивка: — „Ако я прочетете, ще се убия!“. Опитахме се да го придумаме с добро. Не ни остави да проговорим: „Къде ми е тетрадката? Върнете ми я! Ще изпочупя всичко, ако не ми я върнете“. И преди да можем да му попречим, той грабна от бюрото ни кристала, с който затискаме разни книжа по масата (вие си го спомняте, Антоан, нали? Бивши ученици ни го бяха донесли за спомен от Пюи льо Дом), и го захвърли с всичка сила срещу мраморната плоча на камината. Това е дребна работа — побърза да добави абатът, за да отговори на смутения жест на г-н Тибо. — Разказваме ви подробно такава дреболия, за да ви покажем в каква степен на възбуда беше изпаднало вашето мило момче. След това започна да се търкаля по паркета в истинска нервна криза. Успяхме да го хванем и да го изблъскаме в една стаичка до нашия кабинет, където учениците обикновено си готвят уроците, и го заключихме отвън.

— Ах — каза г-н Тибо, като вдигна юмруци, — някои дни той е като бесен! Питайте Антоан колко пъти заради една неудовлетворена дребна прищявка сме го виждали да изпада в такава ярост, че е трябвало да отстъпим. Посинява, жилите на врата му се издуват, просто като че ли ще се задуши от бяс!

— Така е, всички от нашия род са буйни — заключи Антоан.

Очевидно той не беше много огорчен от тази постъпка на брат си, затова абатът сметна за необходимо да се усмихне благосклонно.

— Когато след един час отидохме да го освободим — поде той, — Жак седеше пред масата, стиснал с ръце главата си. Хвърли ни страшен поглед. Очите му бяха сухи. Поканихме го да ни се извини — не ни отговори. Последва ни покорно в кабинета с разрошена коса, вперил поглед в пода, заинатен. Накарахме го да събере късовете от злополучния кристал, но не можахме да го принудим да си отвори устата. Тогава го заведохме в параклиса, смятайки за подходящо да го оставим там самичък с господа. След един час дойдохме и коленичихме до него. Стори ни се в онзи момент, че беше плакал, но параклисът беше тъмен, затова не можем да твърдим с положителност. Прочетохме полугласно няколко молитви и след това го смъмрихме. Обяснихме му колко ще бъде огорчен баща му, когато се научи, че един лош другар е накърнил чистотата на неговото скъпо момче. Той беше скръстил ръце и стоеше с високо вдигната глава, втренчил поглед в олтара, сякаш не ни чуваше. Като видяхме, че продължава да упорствува, заповядахме му да се върне в стаята за занимания. Той остана там до вечерта, скръстил ръце, без да мръдне от мястото си и без да отвори книга. Ние се престорихме, че не забелязваме нищо. В седем часа той си тръгна както обикновено, но без да дойде да ни каже сбогом. Това е цялата история, господине — заключи свещеникът, като погледна с живите си очи. — Мислехме да ви уведомим, след като научим какво наказание е наложил директорът на лицея на онзи жалък индивид, наречен Фонтанен — сигурно направо ще го изключат. Но понеже ви видяхме така разтревожен тази вечер, решихме…

— Господин абат — прекъсна го г-н Тибо задъхан, сякаш беше тичал, — просто съм поразен, като си помисля какво още могат да ни докарат подобни инстинкти… Поразен съм — добави той замислено, със снишен глас.

Седеше неподвижно с изпънат напред врат, отпуснал ръце. Ако не беше едва забележимото треперене на бялата брадичка и на долната му устна под сивите мустаци, по затворените клепачи човек би помислил, че спи.

— Негодник такъв! — извика той внезапно, като издаде напред челюстта си. И острият поглед, който в този миг блесна между ресниците му, показа ясно, че човек би се измамил много, ако се довери на привидната му инертност. Той наново затвори очи и се извърна цял към Антоан.

Младият човек не отговори веднага; беше обхванал брадата си с ръка, мръщеше се и гледаше в пода.

— Ще намина до болницата, за да кажа да не разчитат утре на мен — каза той, — а сутринта рано-рано ще отида да разпитам този Фонтанен.

— Рано-рано — повтори машинално г-н Тибо и стана. — А дотогава цяла нощ няма да мигнем — въздъхна той и тръгна към вратата.

Абатът го последва. На прага пълният г-н Тибо подаде на свещеника меката си отпусната ръка.

— Потресен съм — въздъхна той отново, без да отваря очи.

— Ще се помолим на бога да подкрепи всички ни — каза учтиво абат Бино.

 

 

Бащата и синът вървяха мълчаливо известно време. Улицата пустееше. Вятърът бе утихнал и вечерта беше мека. Беше през първите дни на май.

Г-н Тибо мислеше за избягалото дете: „Ако е на открито, поне няма да му е много студено“. Краката му се подкосиха от вълнение. Спря се и се обърна към сина си. Държането на Антоан му вдъхваше известна увереност. Той обичаше и се гордееше с по-големия си син, а тази вечер изпитваше особена нежност към него, защото неприязънта му към по-малкия му син се бе усилила. Не че не можеше да обича Жак; достатъчно би било малкият да поласкае неговата суетност, за да събуди нежността му; но странното държане и провиненията на Жак засягаха честолюбието му, което бе най-чувствителното му място.

— Само дано тази история не вдигне голям шум! — измърмори той. После се приближи до Антоан и каза с променен глас: — Доволен съм, че можа да се освободиш от дежурство тази нощ.

Той се сепна от вълнението, което изразяваха думите му. Младият мъж се почувствува още по-неловко от баща си и не отговори нищо.

— Антоан… Доволен съм, че си с мен тази вечер, мое момче — прошепна г-н Тибо и за първи път в живота си може би хвана сина си под ръка.