Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (140)

LXVI

Още преди обед Жак се върна на авеню Дьо л’Обсерватоар.

Жени не го очакваше така скоро. Засрамена, тя призна, че е спала до девет часа. Потънала бе в четене на вестници, търсейки и най-малките съобщения от Австрия. Гласът й се разтреперваше, щом споменеше за съдбата на майка си, задържана във Виена. Тя стана и направи две-три крачки из стаята, закрила лицето си с ръце.

Жак не знаеше какво да й каже, за да я успокои; а не искаше да я лъже. Отчаянието й го караше да чувствува още по-тежко бремето на събитията. Към всички основания, с които имаше да се бори за спасяване на застрашения мир, се прибави и детинското желание да разпръсне тревогите, които гнетяха младото момиче.

— Седнете — рече той. — Не стойте така права, с нещастно лице… Непоносимо ми е да ви гледам така, скъпа моя… Още нищо не е загубено…

Тя само това и искаше, да му вярва. Той й се усмихваше, за да я успокои. Говори с увлечение за мисията на Мюлер, за упоритата надежда на Стефани. И дори сам започна да си вярва. В почти искрен устрем й каза:

— Може би е по-добре, че опасността стана толкова явна, толкова всеобща! Защото сега всичко зависи от един голям обрат в общественото мнение, обрат, който трябва да предизвикаме!

— Да — отвърна тя с втренчен поглед.

После нервно стана, за да вдигне щорите. Но движенията й бяха така трескави, че шнурът остана в ръцете й.

Жак отиде при нея, обгърна раменете й с ръка и я притисна до себе си.

— Хайде успокойте се, погледнете ме… Толкова ми е приятно да бъда при вас! Идвам тук, за да подишам малко, да почерпя сила. Имам нужда от вас… Имам нужда от вашата вяра.

Лицето й веднага просветна и тя се усмихна храбро.

— Отлично! Сега си сложете шапката, ще ви заведа да обядваме.

— Искате ли да обядваме тук? — предложи тя със закачлив тон, който изглеждаше така непресторен, че той се изненада. — Чудесно ще бъде! Имам яйца, няколко праскови, чай.

Той прие.

Зарадвана, тя изтича да запали газовата печка. Жак отиде след нея в кухнята. Освободен за миг от своята идея-фикс, той я гледаше как постила покривчица върху масата, как нарежда симетрично приборите, как слага розички масло в чинията с репички и се суети с онази сериозност, която е присъща на жените-къщовници, когато извършват дори най-дребните си домакински задължения. Колко гъвкави и естествени бяха всичките й движения! Любовта бе победила нейната скованост и женската й грация, потискана дотогава от някакво скрито стеснение, бе разцъфнала.

— Първият ни обед — забеляза тя с почти тържествен тон, когато сложи на масата тиганчето с яйцата.

Седнаха един срещу друг като стари другари. Младото момиче беше весело; Жак също се мъчеше да бъде весел, но лицето му оставаше загрижено. Жени го погледна крадешком. Той забеляза това и се усмихна.

— Добре ни е така заедно.

— Да — отговори тя убедено. — Толкова ни е нужно да бъдем заедно сега!

Той наведе очи. Внезапно бе помислил за бъдещето и бе почувствувал как го изпълва ужас.

Обедът продължи и те дълго не нарушиха мълчанието. От време на време Жак обгръщаше младото момиче с дълъг и нежен поглед, но понеже не намираше думи да изрази това, което чувствува, протягаше ръка и докосваше за няколко секунди ръката на Жени.

Тя страдаше, виждайки го така мълчалив. През последните дни в нея ставаше някаква промяна: въпреки характера си, въпреки дългогодишния навик да се затваря в себе си, сега тя желаеше да сподели с него мислите си. Часовете, които прекарваше сама, представляваха безкраен монолог, отправен към Жак; тя подробно се самоанализираше пред него, разкриваше му без никакво снизхождение към себе си слабостите на характера си, възможностите си и границите им. Постоянно я преследваше страх, че той може би си прави илюзии и че в деня, когато я опознае по-добре, може страшно да се разочарова.

Когато изпразниха фруктиерата, тя настоя Жак да сгъне кърпата си и му даде халката на Даниел. После го хвана, под ръка, както хващаше брат си, и го заведе в стаята си.

Минавайки край салона, чиято врата беше полуотворена, той зърна пианото, осветено в този миг от сноп слънчеви лъчи. Спря се и отстъпвайки на внезапна прищявка, помоли:

— Жени, изсвирете ми… нали знаете… онова… Онова, което свирехте… някога.

— Кое точно?

Тя знаеше добре какво иска да каже той. Но изтръпна при мъчителния спомен за лятото, което бяха прекарали заедно в Мезон-Лафит.

— О, Жак… Не днес…

— Напротив, точно днес!

Жени бутна вратата, отиде до пианото и покорно засвири третия етюд на Шопен, който й припомняше един от най-тревожните, най-черните дни в живота й.

Той стоеше прав в полумрака, скръстил ръце зад нея, за да не може тя да го вижда. Нервно притваряше очи, за да задържи сълзите си; сърцето му се топеше от сладост и той слушаше в тишината тази мелодия на блаженство и копнеж. След като удари последните акорди, Жени веднага стана, отстъпи назад и се притисна до него.

— Простете ми — прошепна той на ухото й с нисък отчаян глас, с какъвто тя никога не го бе чувала да говори.

— Защо? — попита Жени изплашено.

— Можехме да бъдем така щастливи, толкова отдавна!…

Тръпка премина по тялото й и тя бързо притисна с ръка устата му.

Прозорецът беше отворен. Тя бавно го изведе на балкона. Под тях върховете на дърветата по авенюто образуваха плътен зелен килим. От време на време под листака избликваха детски викове, подобно на чуруликането на ято врабчета. В далечината зеленината на Люксембургската градина бе придобила бронзовата патина, която предшествува ръждивите багри на есента.

Жак машинално гледаше блесналата панорама, която се разкриваше пред тях.

„Мюлер трябва да е тръгнал от Брюксел“ — мина му през ума. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Познавам всяко дърво тук — пошепна замечтано Жени до него. — И под дърветата знам всяка пейка, всеки пиедестал… Цялото ми детинство е преминало в тази градина… Обичам да си спомням… — добави тя след малка пауза. — А вие?

— Не — отговори той безцеремонно.

Жени обърна живо глава и го погледна тъжно.

— И Даниел също не обича да си спомня — забеляза тя с неодобрителен тон.

Жак почувствува, че трябва да й даде обяснение. Направи усилие и каза:

— За мене миналото е минало. Всеки изживян ден потъва в черна яма. Очите ми са били винаги обърнати към бъдещето.

Нейният душевен живот се подхранваше почти изключително от спомени; за нея настоящето значеше малко, а бъдещето — нищо. Думите му я нараниха дълбоко, но тя не смееше да признае това.

— Това е невъзможно! Казвате го, за да се отличавате от другите!

— Да се отличавам ли?

— Не — поде Жени, като се зачерви, — не исках да кажа това… — Тя се замисли за малко. — Не изпитвате ли понякога нужда да… смайвате хората? Не защото изпитвате удоволствие от това, разбира се, но може би за да им се изплъзнете по-добре, не е ли истина?

— Как така? Да им се изплъзна ли? — Той се замисли, после призна: — Да, може би… Вярно, непоносимо ми е да чувствувам, че хората имат определено мнение за мене. Струва ми се, че се опитват да ме ограничат, да оковат мисълта ми. Тогава може би ми се случва да ги заблуждавам нарочно, просто за да се освободя от тяхното влияние.

Той си даде сметка, че Жени го беше накарала да погледне в душата си, нещо, което сигурно не би направил по свой почин; беше й благодарен за това. Упрекна се, че я бе обидил, като прояви глупаво презрение към сантименталните спомени. Притисна я още по-силно към себе си.

— Огорчих ви преди малко. Глупаво беше от моя страна. Толкова сме раздразнени от всичко… — Той се усмихна и добави: — И освен това нека кажем, за да намалим моята вина, че Жени е… прекалено чувствително момиченце.

— Да, вярно е — отвърна тя веднага. — Прекалено чувствителна! — После помисли една минута и додаде: — Аз съм чувствителна, но все пак не съм добра.

Той се усмихна.

— Не, не — продължи Жени. — Познавам се добре. Винаги когато действувам по начин, който кара хората да мислят, че съм добра, всъщност аз постъпвам така, след като съм размислила, след като съм напрегнала волята си, за да изпълня някакъв дълг… Напълно съм лишена от онази естествена, спонтанна, несъзнателна добрина, истинската добрина… Добрината на мама например… — Без малко не добави: „И вашата“, но се въздържа.

Жак й хвърли изненадан поглед. Сякаш нещо внезапно се затвори в нея. Струваше му се, че тя става най-загадъчна, когато се самоанализира на глас. В подобни мигове лицето й замръзваше, погледът й ставаше суров и той имаше впечатлението, че загубва допир с нея, че пред него стои някакво вкаменено човешко същество, непроницаемо, неразгадаемо, с което няма никаква връзка; и тази тайнственост засягаше мъжката му гордост.

— Жени, вие сте като някакъв остров — пошепна той със сериозно лице, — засмян, слънчев остров… но недостъпен.

Тя трепна.

— Защо говорите така? Несправедливо е!

Мрачен полъх мина между тях и я вледени. Двамата останаха известно време мълчаливи един до друг, наведени над церилата на балкона, всеки със своите мисли, със своите тревоги, в които другият не можеше да проникне?

Два далечни удара, отделени с голям интервал, позвъниха от часовника на сената. Жак погледна ръчния си часовник и се изправи.

— Два часът! — И връщайки се към натрапчивата мисъл, която го преследваше, добави: — Мюлер е на път.

Върнаха се в апартамента. Той не й беше предложил да го придружи, нито Жени го бе питала дали ще излязат заедно. И все пак той не се учуди — сякаш това се разбираше от само себе си, — когато тя изтича към стаята си и извика:

— Само една минутка… Ей сега ще се приготвя.

В редакцията на „Юманите“, където Жак се беше решил да заведе Жени, той най-напред се осведоми от Раб, когото срещнаха на стълбата между два етажа, какво е наредено за посрещането на германския делегат. Влакът, с който Мюлер трябваше да дойде от Белгия, пристигаше в Париж малко след пет часа. Групата на социалистическите депутати беше свикана за шест часа в една от залите на Пале-Бурбон, за да се срещне с него. Пред вид важността на съвещанието, очакваше се то да продължи до късно през нощта.

— Всички ще идем да го посрещнем на Северната гара — добави старият партиен деец.

— И ние ще идем — каза Жак, като се наведе към Жени.

Северната гара! За миг тя си припомни всички подробности на първата им среща с Жак, гонитбата из коридорите на метрото, пейката на площада пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“… Тя вдигна очи към него, наивно вярваща, че и той мисли за същото нещо. Но Жак се бе обърнал към Раб и го питаше какви решения са били гласувани тази сутрин на събранието на Социалистическата федерация.

— Никакви — измърмори старият социалист. — Членовете на бюрото се разотидоха, без да решат нищо. Партията е вече без водач!

Разните отдели на вестника работеха с пълна пара. Пажес, Кадиьо и неколцина други спореха в кабинета на Гало.

Разнесъл се бе слух, че откакто в Германия бе обявено „положение на опасност от война“, френският генерален щаб настоявал пред правителството да издаде незабавно декрет за мобилизация. Казваха, че това било вече въпрос на часове. Пажес дори твърдеше, че според сведенията на някакъв военен чиновник, който работел в щаба на генерал Жофр, към обед декретът бил подписан от Поанкаре. Обаче Кадиьо, който току-що се бе върнал от Ке д’Орсе, казваше, че слухът бил лъжлив.

— Иначе и аз бих чул за това — заяви той убедено.

Според него днес главната грижа във външното министерство била поведението на британското правителство. Известни политици като Кайо предлагали френските социалисти да се обърнат към Кер-Харди с искане английската социалистическа партия да не поддържа политиката на неутралитет. От друга страна, Поанкаре взел инициативата да изпрати лично писмо на Джордж V, с което да настоява Англия да се обяви открито на страната на Франция, тъй като английската намеса била последната възможност да се спаси мирът.

— А откога е това писмо? — попита Жак.

— От вчера.

— Това е! Когато Поанкаре е научил, че Русия обявява официално мобилизация и когато войната е вече неизбежна!

Никой не подхвана повдигнатия от Жак въпрос.

Според една телеграма — очевидно от официален източник, — получена тази сутрин, френският и английският генерален щаб били в постоянна връзка и изработили „съгласуван план за действие“. Дали имаха пред вид военни действия? Знаеше се от полуофициален източник, че английската флота била получила заповед да наблюдава Проливите, че търговски кораби не се допущали вече във военните пристанища, че английската артилерия заела крепостите, които пазят тези пристанища, и че всички фарове по брега получили заповед да не светят нощем.

Влезе Марк Льовоар.

Той донесе новини за новия разговор, който Вивиани имал с фон Шьон. Председателят на министерския съвет бил казал: „Германия мобилизира. Ние знаем това.“ И понеже посланикът мълчал, Вивиани добавил: „Държането на Германия диктува нашето поведение… Във всеки случай, за да покажем докрай на целия свят нашата упорита воля да спасим мира, генерал Жофр даде заповед на всички наши войски да се оттеглят на разстояние най-малко 10 километра от границата. При тези условия, ако стане някакъв инцидент, това ще означава, че вие сте го предизвикали.“

Пажес, който имаше връзки в министерството на войната, веднага разясни същността на нещата. Според него френската инициатива нямала никаква практическа стойност; тя не можела да навреди с нищо на военните планове, изработени от френския генерален щаб, и представлявала само привидна жертва в името на мира. Между приближените на военния министър Месими се говорело — казваше той, — че това временно оттегляне било чисто и просто дипломатическа ловкост, средство да се направи поразително впечатление на европейското обществено мнение и особено в Англия.

— Съгласен съм — рече Жак, — че между другото са се стремили да привлекат Англия… Но за мен главната им цел е да ударят нас! Нас, пацифистите! Това е средство, с което искат да ни изненадат, да спечелят нашите симпатии, да се оправдаят пред нас. Благовиден предлог, за да можем без всякакви угризения на съвестта и ние да поддържаме военните, чието първо действие е така примирително. Вече си представям какво ще четем утре в опозиционните вестници!

Гало, който въпреки шумните разговори продължаваше да подрежда разни книжа, внезапно вдигна обраслото си като четина лице иззад купчината папки.

— И доказателство за това е бързината и настойчивостта, с които правителството уведоми по официален път нашите партийни водачи за тази мярка, дори още преди да я вземе!

Яростният му тон, който подхождаше така добре на физиката му, на слабите му ръце и крака и на общия му израз на зиморничав канцеларски плъх, често му придаваше вид, че греши дори когато имаше право. Но днес Жак забеляза, че гневът не успяваше да прогони от очите му израза на безкрайна тъга, която го правеше да изглежда трогателен въпреки грозотата му.

Група млади партийни дейци нахлуха в кабинета. Носел се слух, че шествие, организирано от Съюза на патриотите, се отправяло към площад Дьо ла Конкорд, за да манифестира пред статуята на Страсбург.

— Да отидем ли и ние? — предложи Пажес.

Всички станаха на крака. Всъщност те като че ли съвсем не горяха толкова от желание да предизвикват смутове, да си отмъщават на националистите, колкото да могат най-после да действуват, да направят „нещо, каквото и да било то“.

Жени отгатна, че въпреки желанието, което Жак имаше да се присъедини към другите, той се колебае заради нея.

— Да отидем и ние — каза тя решително.