— Искам да рисувам теб, Алексия, а не някакви си украшения. И никаква фрапантна бална рокля. Можеш да се преоблечеш в онази стая. Върви да се приготвиш и започваме.

Когато тя се появи няколко минути по-късно, художникът огледа преценяващо розовия шифон, очертаващ извивките на тялото й, и обикновените ниски обувки, подбрани в почти същия цвят.

— Седни там! — махна й с ръка, сочейки прост дървен стол, поставен на сив фон. — Искам десният ти крак да стои на земята, а с левия да стъпиш на напречника на стола. Отпусни ръце, настани се удобно и гледай към мен.

Алексия внезапно се почувства смутена. Виждаше един друг Родерик, нямащ нищо общо с тихия, спокоен мъж, когото познаваше. Изглеждаше завладян от творческо вдъхновение, веждите му лъскаха от пот, а очите му блестяха всеки път, когато й хвърляше вглъбен поглед.

Единствено скърцането на въглена по платното нарушаваше тежката тишина в просторната стая с огромен прозорец, откриващ гледка към Темза. След повече от половин час напрегната концентрация той избърса ръцете си във влажна кърпа и се усмихна.

— Мисля, че се получи.

— Може ли да погледна?

— Разбира се. Заболя ли те гърбът?

— Не, изобщо.

Младата жена скочи от мястото си и се приближи до него.

— Харесва ли ти? — попита Родерик, разглеждайки работата си.

Алексия се впечатли искрено. Бяха само няколко груби щриха, но приликата вече беше толкова голяма, сякаш гледаше отражението си в огледалото в момент, когато е сигурна, че никой не я наблюдава.

— Това съм аз, нали!

— Да — отвърна Родерик сериозно. — Това си точно ти. Не бившата дебютантка, нито съпругата на Саймън, нито бъдещата господарка на „Марли Корт“, а тази, която си всъщност.

Объркана, тя се намръщи.

— Но откъде знаеш каква съм в действителност? Как можеш да предположиш какво чувствам?

— Привилегия на художника. Какъв е смисълът да рисуваш повърхностното подобие — онова, което всеки ден прави косата си, и чийто съпруг му купува скъпи бижута? Тогава би могла просто да отидеш да се снимаш. Портретът е безсмислен, ако не разкрива душата на модела.

Съвсем смутена, младата жена потъна в мълчание. След малко вдигна поглед към него и каза:

— Ами ако някой не желае да излага душата си на показ?

Очите му разглеждаха лицето й настойчиво, а гласът му беше тих и интимен:

— От теб зависи дали искаш да заблуждаваш целия свят, вярвайки, че си щастливо омъжена за Саймън. Но не можеш да излъжеш мен. И двамата знаем, че в Марли става нещо странно. Защо Кенет Понсонби е постоянно там? Какво кара Саймън да пие толкова? От какво се страхува Иън? Вие с Леонора се преструвате, че всичко е наред, но не е така. Понякога в изражението ти забелязвам тревога, дори болка. Ти си изключително смела, Алексия. Даваш ли си сметка?

— Нямам алтернатива — поклати глава тя.

— Винаги има алтернатива.

— Сега трябва да мисля и за Фреди.

Той се обърна замислено към огромния прозорец, разкриващ реката, по която лениво се носеха лодки. Стори й се, че мислите му са на хиляди мили от ателието.

— Ще работиш ли още днес? Или да дойда друг път.

— Какво? — стресна се той, сякаш бе забравил за присъствието й. После й се усмихна леко: — Ела следващата седмица. Свободна ли си във вторник сутринта?

* * *

Близо месец тя ходеше в ателието и му позираше по два-три часа, докато той работеше с ентусиазъм, забравил, че краката и гърбът й вероятно са се схванали и за нея е много изтощително да седи в едно и също положение толкова дълго. След това й се извиняваше, настоявайки да си полежи на шезлонга до прозореца, и й приготвяше горещ шоколад.

— Доволен си от работата си, нали? — попита го тя през една от тези почивки.

Беше й забранил да гледа портрета, докато не го завърши окончателно, но по сияещото му лице се досещаше, че резултатът го радва.

Той кимна мълчаливо.

— Кога ще приключиш?

— След около две седмици.

— Толкова скоро?

Сърцето й се сви от разочарование. Тук се чувстваше спокойна и чакаше с нетърпение сеансите, които я откъсваха от трескавия обществен живот, държаха я далеч от безкрайните приеми, вечери и балове, следвани от неизменните посещения на нощните клубове, където Саймън се забавляваше все по-ненаситно и прахосваше пари по-безотговорно от всякога.

— Не ти ли е досадно да седиш неподвижно часове наред? — попита Родерик.

— Напротив, харесва ми — отвърна му простичко Алексия. — Така си отпочивам.

Той я погледна открито.

— И на мен ми е приятно да си тук. Ти ме вдъхновяваш. Това е най-хубавият портрет, който съм рисувал някога. И всичко — благодарение на теб.

— Сериозно?

Тя се взря в очите му и в същия миг разбра, че е на ръба на нещо много опасно. Една стъпка в погрешната посока — и с нея щеше да е свършено. Но в същото време знаеше, че ако я предприеме, ще открие онова, до което така и не се бе докоснала — истинското щастие.

— Съжаляваш ли, че се омъжи за Саймън? — попита я неочаквано той.

Въпросът я стресна. Много пъти бяха повдигали темата за брака й, но никога така направо.

— Няма смисъл да съжалявам за нещо, което е било писано да се случи — каза тихо.

— Какво искаш да кажеш? Не беше длъжна да го правиш. Имаше толкова млади мъже, които копнееха да бъдат с теб.

— Не съм сигурна — пренебрежително се засмя тя. — Знам само, че се влюбих в него и ми се струваше напълно естествено да се оженим. Леонора беше във възторг от тази перспектива и… — гласът й заглъхна.

— Надявала се е да държиш сина й в правия път.

— Има и нещо друго — каза Алексия, загледана в излъскания паркет под краката си.

— И какво е то?

Младата жена си пое дълбоко дъх, вирна брадичка и го погледна право в очите.

— Открих, че Леонора е имала връзка с баща ми. И е забременяла от него по същото време, когато майка ми е заченала мен.

— Значи ти и Вирджиния… — потресен, Родерик застина на мястото си. — Не си знаела, когато се омъжи за Саймън, нали?

— Не, разбира се — после му разказа за писмата. — Седя на тръни да не би онзи, който ги е откраднал, да огласи съдържанието им. Толкова е изтощително да се преструваш, че всичко е наред, когато в действителност животът ти е истинска каша. Имам чувството, че се намирам под непрекъсната блокада в очакване ударът да се стовари всеки момент.

Той се приближи и седна до нея.

— Нямах представа, че преживяваш такъв ужас. Ти си дори по-смела, отколкото си мислех. Какво смяташ да правиш? Не можеш вечно да живееш в такъв стрес.

— Приех брачната клетва твърде сериозно — погледна венчалната си халка. — Сега съм съпруга на Саймън и ще си остана такава докрай.

* * *

— Не можем да й позволим да съсипе живота си! — извиси се гласът на Леонора.

— Не се притеснявай. Скоро ще сложа край на това — злобно извика Иън. — Следващия път, когато се приближи на по-малко от миля до нея, ще го нашибам с камшика.

Гневните им гласове накараха Алексия, понесла малкия Фреди на ръце, да спре в голямото фоайе на „Марли Корт“. Беше го довела, за да прекара няколко часа с баба си и дядо си. Тя се приближи до френския прозорец, водещ към алеята, за да наблюдава какво става.

— Как може да иска да се омъжи за него, след като той е обикновен търговец? — проплака Леонора. — Какво ще си кажат хората… Защо ни причинява това!

В този момент Алексия чу тихо ридание. Обърна се и видя Вирджиния да хлипа, отпусната върху стълбите, обвила с ръце коленете си.

Двете не бяха близки, но доловила отчаянието на момичето, тя премести детето в едната си ръка и забърза към нея.

— Какво става? — попита шепнешком.

— Искам да се омъжа за Уилям Спол, но те не ми разрешават.

Вирджиния изтри очите си с мократа си носна кърпичка. Беше толкова покрусена от нещастието си, че от предишното й високомерие нямаше и следа.

Алексия се огледа и забеляза иконома, който се преструваше, че почиства една голяма маслена картина, заел стратегическо място близо до вратата на библиотеката.

— Не можем да говорим тук — каза тя. — Да отидем в оранжерията.

Щом се озоваха далеч от чужди очи и уши, младата жена погледна зълва си съчувствено.

— Кой е този Уилям Спол?

— Един млад мъж, с когото се запознах в Лондон. Изключително мил е с мен и ние много се обичаме. А те настояват да се омъжа за човек с титла, като дука на Гарнок, който притежава половин Шотландия — отвърна с горчивина Вирджиния.

— И какво според тях не му е наред на този младеж?

Момичето вирна отбранително брадичка.

— Работи за баща си. Собственици са на тухларница и търгуват с тухли. Половината къщи в Саут Ийст са построени с техен строителен материал. Компанията е доста голяма.

— Може би, ако ги запознаеш, ще го харесат — с надежда предложи Алексия, макар вътрешно да се съмняваше, познавайки снобския манталитет на старите Клифтън. — Защо не го поканиш на гости?

— Не ми позволяват. Дори се опитват да ни забранят да се срещаме. Защо са толкова безсърдечни? Пет пари не давам за тяхната аристокрация. Бездруго никога не съм се чувствала на мястото си сред нея. Уилям току-що купи старата къща на лорд Лангфорд в Йоркшир и смяташе да я ремонтира, за да можем… Но мама не иска да го виждам повече — гласът й се извиси до плач и раменете й се разтресоха от ридания.

Алексия я наблюдаваше замислено. Вероятно лейди Вирджиния Станхоуп, дъщеря на граф Клифтън, трябваше да се омъжи за благородник, но можеше ли това да се очаква от обикновената Вирджиния Ерскайн?

— Имаш ли нещо против да поговоря с майка ти? — попита тя. — В края на краищата, те не възразиха, когато Саймън се ожени за мен въпреки скромния ми произход.

— Произходът ти е съвсем подходящ, само дето семейството ти няма пари — простичко отвърна Вирджиния. — Не мога да понеса мисълта, че повече няма да го видя. Той е единственият мъж, когото съм обичала, създадени сме един за друг. Впрочем вече съм на двайсет и една и мога да се омъжа, за когото си поискам.

По-късно същия ден Алексия проследи Леонора до кучешките колиби точно когато тя се канеше да изведе кучетата на разходка.

— Доколкото разбрах, не си много доволна от избора на съпруг на Вирджиния — без заобикалки каза Алексия веднага щом останаха сами. — Тя е направо съкрушена.

Свекърва й застина на мястото си.

— А спомена ли ти случайно с какво се занимава този младеж? С търговия. Продава тухли! Дори не фин порцелан или сребро, а обикновени тухли. И дума да не става, Алексия, трябва да си наясно. Моля те, не я окуражавай в това безумие. Двамата с Иън няма да стоим отстрани и да гледаме как съсипва живота си.

Младата жена я погледна открито.

— Не познавам този Уилям Спол, но фактът, че си изкарва парите, като произвежда нещо и го продава, не го прави неподходящ. Това е почтена работа, пък и тя ми каза, че е купил Торп Хол.

— Това няма нищо общо — отсече Леонора, едва удържайки кучетата на каишките им. — Не й устройвах балове и приеми, за да избяга и да се омъжи за мъж от простолюдието. С баща й няма да го допуснем.

— Тя ми сподели, че никога не се е чувствала част от аристокрацията, и ако трябва да бъдем откровени, наистина не е, нали така.

Прикритият намек увисна в настъпилата помежду им тишина.

— В акта й за раждане е вписано името на Иън — отправи й остър поглед Леонора.

— Но във вените й тече кръвта на баща ми. А той би одобрил брака й с всеки честен и почтен млад мъж, така че, ако Уилям Спол притежава тези качества, не мисля, че имате право да заставате на пътя й. Стига да го желае истински.

— Ти няма да й кажеш, нали? — в гласа на свекърва й се прокрадна паника.

— Разбира се, че няма, но окаже ли се достоен за нея, ще й помогна да избяга с него, ако се наложи. Тя е на двайсет и една и винаги би могла да отскочи до Гретна Грийн^[1].

Леонора притисна трепереща ръка към устата си.

— Но какво ще си помислят хората, ако позволим тази женитба! Положих много усилия, за да осигуря бъдещето й. Погледни гостите, които поканихме на кръщенето на Фреди. Ще бъде толкова унизително да съобщим за годежа й с мистър Уилям Спол, собственик на тухларница в Есекс.

Снобизмът на свекърва й накара младата жена да изкриви презрително устни.

— Виж — опита се да я успокои тя, — вече е 1922-ра и не живеем във времето на Джейн Остин. Ако той направи Вирджиния щастлива, както твърди тя самата, хората ще ви уважават, че сте се съобразили с избора й. Нали не искаш да те обвинят в класова дискриминация, още повече в наше време? Ако превъзмогнеш предразсъдъците си и приемеш този млад човек в семейството, никой не би могъл да те упрекне в снобизъм.

— Но това разделение съществува — настоя на своето Леонора. — Всички повдигаха вежди, когато Саймън се ожени за теб.

— Колко странно, не бях забелязала — искрено отвърна Алексия.

* * *

Две седмици по-късно годежът бе обявен и Уилям пристигна да прекара няколко дни в Марли. Като се изключи произходът му, всички го харесаха и възрастните Клифтън най-сетне разбраха, че ако попречат на този брак, ще изглеждат в очите на околните непоправими сноби.

Вирджиния се чувстваше на седмото небе, особено след като той й подари украсен със сапфири и диамант годежен пръстен, придружен със снимки на бъдещия им дом и плановете за реконструирането му.

Единствено Саймън тровеше атмосферата — изразяваше се грубо, подхвърляше забележки към околните от рода на „не хвърляйте камъни“^[2] или определяше Торп Хол като „голяма тухлена къща“. Смееше се сам на остроумието си и упрекваше сестра си, че да говори с нея е все едно да се обръща към „каменна стена“.

Без да взима под внимание детинското му поведение, Алексия замина за Лондон, за да позира за последен път на Родерик. Като никога досега, двамата почти не разговаряха и в просторното ателие се носеше някаква тъга. Бяха прекарали толкова много часове на спокойствие и споделена радост, докато от старомодния му грамофон бе звучала класическа музика.

Тя обичаше да наблюдава страстната преданост, която той влагаше в работата си, и настървението, с което гонеше желания ефект.

Но беше дошъл краят и у нея се загнезди неприятното усещане за загуба. Високо ценеше всеки миг, когато се бе чувствала център на неговото внимание, долавяйки погледа му върху лицето си, шията, гърдите и откритите рамене, така точно пресъздадени върху платното. Сякаш се бе разголила пред него по начин, който я караше да се чувства специална, и пораждаше желание да остане в това ателие завинаги.

Сълза се стече по бузата й и капна върху меката розова тафта.

Родерик веднага остави четката и палитрата, приближи се до нея и погали мократа й страна с палеца си.

— Искаш ли да погледнеш вече? — попита той, сякаш се досещаше за чувствата й.

— Наистина ли е готов?

— Боя се, че да. Ела да видиш.

— Доволен ли си от резултата?

— Първо искам да чуя твоето мнение.

Изправена пред огромното платно, тя се изуми. По всичко личеше, че Родерик е доловил вътрешния й свят. Образът изглеждаше толкова жив, че почти очакваше да й заговори, да се раздвижи, да й се усмихне. Най-съкровените й мисли бяха отразени в дълбината на тъмните й очи.

— Точно така се чувствам — каза с благоговение Алексия. — Как си успял да научиш толкова много за мен?

— Това се очаква от един художник — той се приближи до нея и тя усети някаква споделена интимност, силно емоционално привличане, каквото никога не бе познала със Саймън. — Струва ми се, че съм пресъздал истинската ти същност в този портрет. Ще я нарека „Алексия в розова рокля“ и ще я предложа на Кралската академия за лятната изложба през 1923-та. Надявам се да има голям успех.

— Много по-добър е от портретите на Леонора и Иън.

Последва кратка пауза, след което Родерик каза глухо:

— Защото на него си ти.

Тя стрелна с поглед силните, изразителни черти на лицето му.

— Как така…

— Трудно е за обяснение, но се радвам, че ти харесва — отвърна й с мрачна усмивка мъжът.

* * *

За разлика от сватбата на Алексия и Саймън, Вирджиния и Уилям щяха да се венчаят в семейния параклис в северното крило, след което щеше да има прием в „Марли Корт“, доста скромен за стандарта на рода Клифтън.

— Щастлива ли си, Вирджиния? — с тревога попита Алексия.

Двете изненадващо се бяха сближили, след като тя бе подкрепила желанието на момичето да се омъжи за избраника си. Освен това се чувстваше гузна, че на нея бяха устроили пищно празненство, а за собствената си дъщеря правеха само най-необходимото.

— Толкова съм щастлива, че не бих имала нищо против да регистрирам брака си само в гражданското — искрено отвърна Вирджиния. След годежа тя се бе променила до неузнаваемост и сега излъчваше топлота и добронамереност. — Нямам представа как си накарала мама и татко да променят решението си, но слава Богу, че успя — продължи тя, поклащайки глава от ужас при мисълта да живее без любимия мъж. — Ако не се бяха съгласили, щях да избягам и никога повече нямаше да им проговоря. Ти си късметлийка с баща като твоя. Той е най-прекрасният човек, когото съм срещала.

Алексия вдигна захвърленото на пода плюшено мече на Фреди, загледа се в него и го загали зад ушите, сякаш е живо.

— Да, така е — съгласи се ведро. — А сега ми опиши сватбената си рокля.

* * *

Ако не беше личната ми градина, където мога да си копая необезпокоявана, това място щеше да ме подлуди. Наредих да ми направят голям навес, украсен с пълзящи розови храсти. Тук крия градинарските инструменти и работните си дрехи, а наскоро си купих няколко стола, възглавници и дебел килим, за да има къде да лежи Фреди. Поставих етажерки за книгите и играчките и си устроих собствен малък рай. Скривалище, където да се оттеглям и да обмислям бъдещите си планове с помощта на главния градинар Биркол. Той е единственият човек, когото допускам тук, но дори на него не съм дала ключ за градината. Оставям му моя, когато ходя в Лондон, за да полива редовно растенията и да ги подкастря, щом е необходимо.

Фреди ще направи първите си стъпки на собствената ми морава, далеч от бавачката и прислугата. Ще научи имената на всички цветя още следващото лято и двамата ще си играем на топка. Само детето и аз. В този момент сладките му малки ръчички се протягат към мен, защото го е страх да не падне, а веселият му смях с дъх на мляко хармонира напълно с песента на кацналия на оградата дрозд, който, надявам се, ще свие гнездо в огромния дъб, надвесил клони над градината.

Единствено тук мога да забравя случващото се в „Марли Корт“ напоследък.

Иън непрекъснато фучи от ярост и това няма нищо общо със сватбата на Вирджиния другата седмица. Леонора, страдайки както винаги, също няма представа за какво става въпрос.

Кенет Понсонби идва няколко пъти от Лондон, но не остана, а само се срещна с приятеля си. Какво иска този отвратителен дребен човечец? Той очевидно храни някаква неприязън към семейство Клифтън. Без съмнение ужасно е завиждал, докато са учили в „Оксфорд“, защото не са го допуснали до частен клуб, учреден от десетина богати студенти, сред които, ако се съди по един стар брой на списание „Скеч“, са били „чаровният млад граф Клифтън, братовчед му сър Едмунд Дейвънпорт и Малкълм Ерскайн“.

Трудно ми е да мисля за татко като за „богаташ“, но още по-невъзможно ми се струва да повярвам, че Иън някога е бил „очарователен“. Чудя се какво е станало с всички тях — с онези млади аристократи, в чиито крака през 1883-та е лежал целият свят?

* * *

Алексия подкара Прелест към конюшнята, следвана от Шедоу, и отдалече забеляза Саймън, с пребледняло като платно лице, да дава нареждания на главния коняр. Той вдигна лице веднага щом чу тропота на копитата, спусна се към нея и буквално я издърпа от седлото.

— За Бога, идвай бързо!

— Какво е станало?

Изразителните му очи бяха пълни с паника. Сграбчи я за ръката и я повлече към къщата. После, останал без дъх, й съобщи:

— Татко е мъртъв.

— Но как е възможно… — подхвана тя и веднага млъкна, забелязала празния му поглед. — О, господи, Саймън! Толкова съжалявам… — вече тичаше редом с него към къщата, пред която бе спряла линейка.

В този момент на входната врата на „Марли Корт“ се появиха четирима мъже, понесли в ръце покрита с бял чаршаф носилка.

Алексия спря стъписана, притиснала с ръце устата си.

— Хайде — подканяше я като обезумял съпругът й, — мама е в ужасно състояние.

Леонора стоеше насред вестибюла, обградена от треперещи от ужас прислужници.

Младата жена се втурна към нея, ала тя се взираше през отворената врата към линейката, прекалено шокирана, за да говори.

— Ела да седнеш — каза й внимателно Алексия.

— Донеси малко бренди — нареди Саймън на иконома.

Двамата отведоха Леонора в червения салон, където тя се отпусна почти безчувствена на дивана и прошепна с пребледнели устни:

— Не мога да повярвам. В един момент беше… а в следващия… — после покри лицето си с ръце. — А бе едва на шейсет и една.

Алексия се обърна към мъжа си, който се наливаше с алкохол направо от бутилката.

— Как да се свържем с Вирджиния? — попита го делово тя.

— Ще трябва да им телеграфирам — Саймън изглеждаше превъзбуден. — Вероятно са още на яхтата навътре в морето. О, Господи, знаеш ли какво означава това? — в широко отворените му очи се четеше страх. — Че получавам наследството си.

Тя кимна мълчаливо. От този момент нататък той носеше отговорността за огромното състояние на деветия граф Клифтън с всички съпътстващи го ангажименти, в това число и мястото в Камарата на лордовете.

В изблик на съчувствие стана от мястото си, приближи се до него и го прегърна, както правеше с Фреди, когато е разстроен.

— Всичко ще бъде наред, скъпи — прошепна му нежно. — Аз съм до теб и ще ти помогна.

— Но как ще се справя с това? — попита напълно объркан Саймън.

За момент през съзнанието й се стрелна мисълта, че не само той ще носи бремето на новото си положение. Отсега нататък тя също щеше да се занимава с благотворителност и множество други обществени ангажименти, както свекърва й бе правила цели тридесет години.

— Ще се справим заедно — обеща Алексия, опитвайки се да защити съпруга си, който приличаше на уплашен младеж, неподготвен да заеме мястото на покойния си баща.

През следващите двайсет и четири часа в къщата се изсипаха стотици съболезнователни писма, а параклисът в северното крило бе почти затрупан от пристигналите цветя. Леонора продължаваше да е в шок, сновеше из стаите като в унес и отказваше да яде и да спи.

Една нощ Алексия се събуди от нечии ридания, идващи откъм северното крило.

Измъкна се внимателно от леглото, за да не разбуди Саймън, загърна се с халата и забърза по стълбите. Свекърва й бе коленичила на прага на параклиса и плачеше сърцераздирателно.

Алексия успя да я отведе до всекидневната.

— Изпий това, Леонора.

Жената пое чашата бренди с трепереща ръка.

— Знам, че преживяваш тежък момент — започна съчувствено Алексия и прегърна през рамене свекърва си. — Ние със Саймън ще…

— Вече ми докара достатъчно беди! — истерично избухна Леонора. — За всичко си виновна ти. Иън щеше да е още жив, а аз пак щях да съм господарка на „Марли Корт“, ако не се беше намесила ти. Открадна положението ми в обществото, а вероятно си съсипала и репутацията ми.

Алексия се отдръпна рязко.

— Какви ги говориш?

С изкривено от гняв лице, Леонора се извърна към снаха си и изсъска със злоба:

— Иън ми каза, че знае за връзката ми с баща ти. Разбрал бе, че Вирджиния не е негова дъщеря. Беше извън себе си от ярост, наговори ми ужасни неща, нарече ме уличница и настоя да напусна имението, а после внезапно се свлече на пода.

Младата жена усети как кръвта се изтегля от тялото й, оставяйки го студено като лед, а после сърцето й лудо запрепуска.

— Значи той е взел писмата? Но защо е чакал досега, за да… — започна тя.

— Не той ги е откраднал, глупачке! — сряза я Леонора. — Направил го е някой друг и му е казал. Ти си виновна, че е мъртъв.

* * *

Леонора се опитва да ми вмени чувство за вина, сякаш преднамерено съм създала проблема. Какво ще стане, когато каже на Саймън, че ме обвинява за смъртта на баща му? И как Вирджиния ще понесе новината, че ми е полусестра?

* * *

Саймън гледаше жена си с широко отворени от изумление очи.

— Вярно ли е? — попита я със съмнение той. — Наистина ли Вирджиния ти е полусестра?

Алексия кимна.

— Успя ли да се свържеш с нея? Тръгнали ли са насам с Уилям?

— Получих телеграма, че са хванали влака от Париж и ще пристигнат вдругиден — той се отпусна на стола до бюрото й, сякаш беше на прага на изтощението.

— Значи още не знае.

— Не. Доста шокиращо, нали? Твоят баща и моята майка? А вие с Вирджиния сте родени само с три месеца разлика. Това изглежда почти като кръвосмешение.

Алексия се загледа в едно от стотиците писма, които трябваше да напише в отговор на съболезнованията, продължаващи да засипват пощата.

— Знам, че майка ти ми е много ядосана… — започна тя.

— О, миличка, не се разстройвай заради нея. Това, че точно ти си намерила писмата, е шанс едно на милион. Жалко, че са били откраднати, преди да си успяла да ги унищожиш. Но мама не е покрусена от смъртта на татко. Вдига пара, защото той е разбрал и я е обвинил, че е опозорила семейството. Вероятно е било огромен шок за него, но сам си е виновен. От години спяха в отделни спални, а той водеше тук любовниците си.

— Баща ти?

— Точно така.

Саймън отклони поглед и тя усети страха му, да не би да го попита какво прави всеки път, когато ходи с Багърс в Сохо. Вместо това каза:

— Трябва да се стегнем, скъпи. Погребението тепърва предстои. Вирджиния ще има нужда от подкрепата ни, независимо че си има Уилям — върху челото й се появи тревожна бръчка, докато изброяваше на пръсти какво предстои да решават: — Ще се настаним ли в голямата къща, или предпочиташ да останем в северното крило? Къде ще иска да живее майка ти? Ами „Гросвенър Скуеър“? Ще я задържим ли като градско жилище, или ще се преместим на „Белгрейв Скуеър“?

— Я дай по-кротко — той обхвана главата си с ръце и се наведе напред, подпирайки лакти на коленете си. — Не мога да понеса всичко наведнъж. Все още не вярвам, че татко си е отишъл. Не можем ли да оставим подробностите за след погребението?

Трогната, защото й приличаше на объркано малко дете, Алексия се приближи до него и го прегърна.

— Разбира се, скъпи. Няма закъде да бързаме. Само кажи какво искаш от мен и ще го направя.

— О, мила… — Саймън обви ръка около кръста й и притисна лице в нея. — Какво щях да правя без теб? Никога не си ми била толкова необходима, колкото в този момент.

— Тук съм — увери го тя и погали русата му коса.

— Ами ако не съм готов да стана новият граф? Толкова много се очаква от мен, че се страхувам да не се проваля.

— Да се провалиш? Ти? Никога! Ще се справим заедно. „В добро и зло…“, помниш ли?

Той се изправи, привлече я в прегръдките си и я целуна.

— Много те обичам — бледосините му очи търсеха в нейните взаимност. — И ти ме обичаш, нали?

Алексия прекара нежно ръка през бузите му.

— Разбира се.

Нуждата му от подкрепа събуди у нея онези отдавна забравени чувства, които бе изпитала при първата им среща, заличавайки болката и униженията, преживени оттогава насам. Смъртта на баща му бе променила всичко. Вече не бяха просто млада двойка, водеща лекомислен живот, а граф и графиня Клифтън, носещи на плещите си сериозна отговорност.

Саймън, Фреди и „Марли Корт“ се нуждаеха от нея както никога досега и точно в този момент тя усети, че е взела живота си в собствените си ръце, както винаги бе желала. Вече нямаше връщане назад. В сърцето й нямаше повече място за таен копнеж по неизживяна страст, нито за друг свят, намиращ се в просторното, тихо ателие в Челси.

„Алексия в розова рокля“ съществуваше единствено върху платното. От Алексия Клифтън се очакваше да е практична, разумна млада жена, която да дари съпруга си с още деца и да ръководи имението с вещината, с която го бе правила свекърва й.

— Благодаря на Бог, че те има — измърмори Саймън, заровил лице в нежната й розова шия. — Ти си най-хубавото нещо в живота ми.

* * *

Господи, толкова съм объркана. Вчера, когато държах Саймън в прегръдките си, чувствах искрена любов към него, някаква майчина нежност, и вярвах, че съм в състояние да му се посветя изцяло, както се очаква от мен след смъртта на баща му. Изпитах порив от чувства, забравени от доста време, и отидох да си легна с мисълта, че бъдещето е ясно очертано: ние с него играем ролите си на щастливи съпрузи, имаме още деца и връщаме радостта и смеха в „Марли Корт“.

Но снощи ми се присъни сън, който промени всичко, и на сутринта се събудих уплашена, но и развълнувана от откритието, че видяното през нощта показва какво неизменно ще се случи.

Стоях на върха на хълма и се наслаждавах на гледката, когато внезапно светлината сякаш се промени, около мен се появи дъга, обагряйки небето в синьо, розово и виолетово. Пейзажът изчезна и аз се озовах в центъра на нежно сияние, което ме обгръщаше отвсякъде.

В този момент чух глас на мъж, застанал близо до мен. Не разпознах плътния кадифен тембър, но думите останаха завинаги запечатани в сърцето ми:

„Огледай се, Алексия, и ще откриеш истинското щастие“.

Обърнах се и видях Родерик да ми се усмихва. После протегна ръце и точно когато потънах в прегръдките му, се събудих, обзета от непреодолимо желание, което ме остави без дъх.

Как можах да съм толкова сляпа? Още от самото начало бях привлечена от него, а защо се заблудих, че съм влюбена в Саймън? Толкова ли бях заслепена от красивия млад мъж, наследник на титла и състояние от няколко милиона, че изгубих усещането за реалност? Или пък така отчаяно копнеех да се измъкна от дома си, че се спрях на първия, който показа, че ме желае, и той по случайност се оказа Саймън?

Мили Боже, помогни ми да успея да скрия страстта, която ме е завладяла изцяло. Имам чувството, че се движа по хлъзгав наклон и отчаяно се опитвам да запазя равновесие, но се страхувам да не се подхлъзна, което неминуемо би съсипало репутацията ми.

* * *

Погребението на Иън се състоя следващата седмица в църквата „Сейнт Олаф“. Шестима от мъжете, които се грижеха за горите в имението, носеха масивния дъбов ковчег начело на процесията, включваща любимия му кон Файърхил, в чиито стремена бяха пъхнати ловните ботуши на господаря му, и шестте кучета със завързани на каишките черни ленти. Прислугата, наброяваща сто и петдесет души — коняри, градинари, домашни помощници и кухненски работници, стоеше сковано от двете страни на алеята, докато семейството бавно минаваше покрай тях. Леонора седеше в първата кола с Алексия и Саймън, а във втората ги следваха Вирджиния, Уилям и Родерик.

— Отмених лова другата седмица — съобщи вдовицата, криеща до този момент чувствата си зад ледено мълчание.

С черна воалетка, перлена огърлица и кожа от сребърна лисица върху раменете, тя изглеждаше прекалено натруфена до снаха си, която в семплата си траурна рокля и сламена шапка излъчваше неподправено младежко достойнство.

— Правилно — кратко отбеляза Саймън. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а дъхът му миришеше на бренди.

В другата кола Вирджиния не спираше да хлипа.

— Горкият татко. Защо трябваше да умре, когато бях толкова далече и не можах да се простя с него? Не е честно.

Родерик извърна лице, оставяйки Уилям да я утешава. Досега никой не се бе осмелил да й разкрие, че Иън не е неин баща.

— Поне те видя щастливо омъжена — отбеляза съпругът й.

Но това само предизвика нов прилив на скръб.

— Но той не беше съгласен с женитбата ми — без всякаква дипломатичност възрази тя.

Уилям изглеждаше съвсем обезкуражен, затова спътникът им побърза да се намеси:

— Напротив, беше направо във възторг, след като се запозна с бъдещия си зет. В началото се опасяваше, че си прекалено млада, за да създадеш семейство, но скоро разбра, че е сбъркал.

— Наистина ли? — притеснено попита Уилям.

— Наистина — потвърди другият.

При вида на тълпата, събрана около църквата, Алексия затрепери. Въпреки че не бе особено привързана към свекър си, за нея изминалите няколко дни и предстоящото погребение се бяха оказали изключително емоционално преживяване и сега копнееше Родерик да застане до нея и да й даде утехата и подкрепата си. За първи път се явяваше в обществото като графиня Клифтън и всички погледи бяха насочени към нея, питайки се как ще се държи.

Но вместо това до нея стоеше Саймън, който нервничеше и сякаш не можеше да си намери място.

* * *

Последните молитви бяха прочетени, хвалебствията — произнесени, химните — изпети, Леонора на няколко пъти бе бърсала сухите си очи с фина носна кърпичка, а Вирджиния не бе престанала да хлипа през цялото време.

Оставаше само да положат ковчега в семейната гробница, където Иън Хенри Джайлс Станхоуп, осмият граф Клифтън, щеше да лежи до предците си, погребвани в нея от 1562 година насам. Алексия видя как мъжете поставят тежкия сандък на земята и се обърна, за да се върне по пътеката.

Внезапно вратите на църквата се отвориха широко и една дребна фигура, облечена в черно, препречи пътя й.

— Нека душата му никога не намери покой! — извика мисис Куин и размаха юмруци към ковчега. По съсухрените й бузи се стичаха горещи сълзи, погледът й бе обезумял от скръб. — Сега Господ ще го накаже! Щом аз не видях бял ден, нека това постигне и този негодник!

Бележки

[1] Село в Шотландия, където се сключват бракове без необходимите формалности — Б.пр. ↑

[2] Spall (англ.) — камък, парченце — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уна-Мери Паркър Тайните на Алексия (9)

Метаданни

Данни

Тайните на Алексия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма глава

Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (9)