Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (4)

Трета глава

През следващите няколко седмици Алексия се озова във вихъра на бурния светски живот на семейство Клифтън в разгара на сезона в Лондон. Връщаха се в имението само за почивните дни. Леонора бе предложила гостенката им да посещава с тях всички по-значими събития, така че по средата на юни придружаваше двете момичета на вечерните приеми, докато съпругът й се срещаше със старите си приятели, играеше покер и се наливаше с портвайн.

— Но аз не съм дебютантка — протестираше Алексия, страхувайки се, че се отнасят към нея точно като към такава.

— Е, вече си, независимо дали ти харесва, или не — подхвърляше закачливо Саймън. — Когато мама вземе някого под крилото си, тя прави всичко необходимо той да бъде добре обгрижен. О, хайде! Това лято прекарах толкова скучно, след като ми се наложи да се запозная с всички приятели на Вирджиния и да посетя всевъзможни досадни приеми, че сега, когато ти си на борда, имам намерение най-сетне да се забавлявам! Ще накараме целия град да говори за нас, момичето ми, така че не ме разочаровай!

Тя се разсмя, беше поласкана, че я нарича просто „момичето ми“.

— Ти си много подходяща за него — увери я Леонора Клифтън, щом останаха насаме. — Много е досаден, когато е отегчен, но ти, изглежда, знаеш как да го накараш да се чувства добре.

Бурният светски живот на семейство Клифтън беше нещо, за което Алексия винаги бе мечтала, но никога не се бе надявала да вкуси.

През цялото това време Маргарет Ерскайн следеше успехите на дъщеря си с нарастваща завист. Хелън бе заложила някои от скъпоценностите си, за да купи за внучката си плат за официални рокли, бални тоалети и елегантни всекидневни дрехи, които майката с горчивина определяше като излишна екстравагантност.

— Това е безсмислено разхищение на пари — протестираше тя, докато Алексия стоеше за поредната проба. — Семейство Клифтън са я поканили на гости, само защото я съжаляват.

— Не е вярно — намръщено възразяваше на дъщеря си Хелън.

Алексия не обръщаше никакво внимание на думите на майка си.

— Те са мои приятели и се опитват да бъдат любезни към мен — настояваше тя.

— А какво ще стане, когато сезонът свърши? Ще останеш у тях на гости завинаги? Помни ми думата, още преди края на август ще се опитат да се отърват от теб.

— Е, ще му мислим тогава — безгрижно отвръщаше момичето. — Вече се запознах с много хора и завързах достатъчно приятелства, така че ще се оправя.

— Надявам се — мрачно отсече Маргарет. — Но в момента си понесла много дини под една мишница.

Собствената ми майка сякаш иска да се проваля. Довечера съм на бала у семейство Лансдаун, който ще се проведе в просторната градина в дома им близо до „Пикадили“, и нямам търпение Саймън да ме види в новата ми вечерна рокля, ушита от розова и златиста коприна. Освен това подстригах косата си и я накъдрих. Скоро ще бъда толкова в крак с модата, че сама няма да мога да се позная.

Нямах представа, че в Лондон има толкова огромни къщи! И толкова много богати хора! Вече бях на приеми у Гросвенър и Дейвъншир, къщите им са пълни с прекрасни произведения на изкуството и изящни мебели, а херцог Гросвенър и Дейвъншир се отнасят към мен с много уважение. Сигурно само защото съм протеже на лейди Клифтън… Може би мама има право, че се държат любезно с мен от съжаление. Може и да ми съчувстват заради това, че семейството ни е бедно, но не ми се вярва да ме съжаляват заради татко.

Надявам се довечера да танцувам със Саймън. От него се очаква да изиграе „задължителните“ танци с дъщерята на домакините и останалите момичета преди вечерята, но със сигурност ще има възможност да потанцуваме заедно поне няколко минути. Много е мъчително да го следя цяла вечер — кого кани, с кого разговаря, и постоянно да се моля да не се влюби в някоя друга.

* * *

Алексия нямаше представа защо, но когато се събуждаше сутрин, изпитваше такова вълнение, че нямаше търпение да скочи от леглото. За първи път в живота си очакваше нещо. Нови хора, с които щеше да се запознае, нови места, които щеше да посети. И всеки един момент беше изпълнен с удоволствие и удивление от откритието как запълват времето си богаташите. Лондон преливаше от веселие и дори фактът, че в града бяха останали малко млади мъже поради световната война, не пречеше на забавленията.

В края на седмицата Алексия щеше да се присъедини към семейството в провинцията, където въздухът никога не й се беше струвал толкова свеж, когато излизаше на езда сутрин или се учеше да играе тенис, крокет и боулинг.

Превъзбудена от трескаво вълнение, почти не ядеше и не спеше, но въпреки това не усещаше глад или умора. Развлеченията, приятно прекараното време и увлечението й по Саймън сякаш я задоволяваха напълно, защото усещаше, че и най-безумните й мечти са на път да се сбъднат.

— Разбираме се толкова добре, че трябва да се оженим! — бе й прошепнал той една вечер на бал в Лондондери, докато стоеше на балкона и гледаше озарения от розовата светлина на първите утринни лъчи „Хайд Парк“. В сините му очи играеха весели пламъчета. С чаша шампанско в ръка, той се усмихна дяволито. — Би било прекрасно!

Алексия се разсмя на предположението, но смехът й бе престорен. За нея това не беше шега. Искаше да чуе тези думи, произнесени сериозно. Копнееше да я прегърне и да я целуне. И не на последно място — да се установи в „Марли Корт“ до края на живота си.

Но кога? Вече идваше средата на юли. По-старото поколение бе започнало да се оттегля в провинциалните си имения, а младежите се отправяха към модерни курорти от класата на Довил и Биариц. След по-малко от седмица в града нямаше да остане никой от влиятелните й познати.

Нямаше нужда някой да й обяснява, че бъдещето на момиче на нейната възраст зависи от добрия брак. Тя изпитваше дълбоко съчувствие към младите жени, чиито приятели и годеници бяха загинали във войната, обричайки ги да останат стари моми до края на живота си.

Саймън беше нейният ключ към любовта и сигурността и дори не желаеше да допусне възможността, че може да я изостави след края на сезона.

И тогава една сутрин на Бромптън Роуд се натъкна на Родерик Дейвънпорт.

— Как си? — попита тя, доволна да го види.

Във вихъра на забавления през изминалите три месеца бе забравила колко е привлекателен.

Той я гледаше настойчиво, без да сваля очи от нея.

— Много добре. Но сега е по-важно как си ти, Алексия? — отвърна с въпрос, сякаш имаше вид на болна.

— Чудесно — каза тя изненадана.

Род погледна към „Хародс“^[1].

— Бързаш ли? Имаш ли време за едно кафе?

— О, да. С удоволствие.

Влязоха в магазина и се отправиха към екстравагантното кафене на партерния етаж с малки столове и кръгли масички.

— Как върви работата ти? Мина ли успешно изложбата? — започна разговора тя, докато сваляше ръкавиците си.

Той кимна.

— Получих няколко поръчки. Вече имам ателие в Челси.

— И пак ли ще рисуваш портрети на мъже?

— Предимно — усмихна й се, оглеждайки деликатните й черти и грациозно сведената глава с оценяващия поглед на художник.

След като даде поръчката на сервитьора, той се наведе към нея, подпря лакти върху масата и сложи брадичка върху сплетените си пръсти.

— Е, какво правиш напоследък? Доколкото разбрах, често се виждаш със семейство Клифтън.

— Да — отвърна тя, доловила неодобрение в гласа му. — Те са ужасно мили с мен — после продължи по-твърдо: — Въпреки че не съм дебютантка, ме канят на най-изисканите приеми. Прекарвам си чудесно.

Мъжът повдигна вежди.

— Със Саймън?

— Да — Алексия срещна погледа му отбранително.

Родерик се намръщи и погледна настрани. После отново се обърна към нея и в изражението му се четеше тревога.

— Не го приемаш сериозно, нали?

— Какво имаш предвид?

— Той флиртува с всяко срещнато момиче. Както сигурно си забелязала, обича да се забавлява и невинаги е толкова искрен, колкото изглежда.

Изумено, момичето се отдръпна назад.

— На мен ми се струва съвсем искрен.

— Навярно иска да е такъв, но понякога остават само добрите му намерения. Не искам да прозвучи като злословене, но Саймън има доста лоша репутация. Много е незрял, а Леонора винаги го е глезела прекалено много.

— Повечето млади мъже, с които се запознах напоследък, не са по-зрели от него, при това той е доста по-забавен.

Мъжът се усмихна някак особено, сякаш бе чувал тези думи много пъти.

— О, с него никога не е скучно, поне това трябва да му се признае. Но не искам да те нарани. Не вярвай на всичко, което ти говори. Колкото и спонтанен и импулсивен да ти се струва, той често е много нерешителен.

Алексия сви безгрижно рамене и каза с ясен и спокоен глас:

— Не е необходимо да се притесняваш за мен. Така или иначе не го вземам насериозно. Впрочем засега нямам намерение да се обвързвам с никого — после погледна часовника си. — Господи! Кога мина това време? Нямах представа, че е толкова късно — скочи от мястото си отмествайки стола и взе ръкавиците и дамската си чанта. — Обещах на баба да се върна за обяд, затова не мога да дочакам кафето. Съжалявам. Радвам се, че те видях! Довиждане.

После бързо закрачи по улицата към Кенсингтън, доволна, че си е тръгнала, преди от очите й да бликнат сълзи.

* * *

Хелън забеляза зачервените и подпухнали очи на внучката си.

— Какво се е случило?

Алексия се отпусна върху стола и закри лицето си с ръце. Хлипайки, разказа на баба си за разговора с Родерик.

— Сигурна ли си, че можеш да се довериш на този Родерик Дейвънпорт?

Тя кимна уверено.

— Да. Той е честен, в това няма съмнение. Винаги се е държал покровителствено към мен и никога не би предизвикал недоразумения между мен и Саймън само за развлечение.

— А възможно ли е да е влюбен в теб?

— Не. Аз съм доста по-млада от него. Той е на двайсет и девет, а може би дори на трийсет години — момичето избърса очи и издуха нос. — Всички отиват в „Марли Корт“ в края на седмицата, а дори не споменаха, че ще ме поканят на гости.

— Не бива да пришпорваш нещата, мила моя. В края на краищата, познаваш Саймън едва от три месеца. Още е твърде рано.

Алексия се наведе напред и попита тихо:

— Мама излезе ли?

— Да. Защо?

— Моля те, хвърли ми едни карти, бабо. Трябва да знам какво ще стане.

Хелън се притесни.

— Знаеш, че баща ти не одобрява тези неща, Алексия.

— Е, да, но не е нужно да научи. Много си добра. Винаги познаваш какво ще се случи.

— А ти знаеш ли, че законът забранява картите таро? Ако се разчуе…

— Заклевам се, няма да кажа нито дума!

— Добре тогава.

Хелън излезе от стаята, за да донесе тестето от 78 карти с различни символи, които пазеше скрити под една разхлабена дъсчица на пода в спалнята си. Когато се върна, Алексия бе разчистила кухненската маса.

Седнаха една срещу друга и сърцето на момичето заби лудо, щом видя красиво илюстрованите картончета, всяко от които имаше собствено значение. Като малка бе намерила тестето и бе играла с него известно време, преди възрастните да я разкрият. Малкълм веднага бе наредил на баба й да ги изгори, а Маргарет я бе обвинила, че учи дъщеря й на магии.

И сега, когато забеляза изображенията „Светът“ и „Шутът“, изтеглени поединично, последвани веднага от „Страшният съд“, „Луната“ и зловещата карта, позната като „Смъртта“, Алексия усети неимоверно вълнение, защото дори на шестгодишна възраст вече бе разбрала значението на тези символи.

Хелън разбърка картите, преди да ги сложи на масата.

— Цепи ги два пъти — нареди тихо, — а после си избери една купчинка и я размеси.

С треперещи ръце, Алексия направи необходимото. После баба й започна да нарежда картите във формата на дървото на живота.

— Е… — нетърпеливо попита момичето. Знаеше, че всяка карта сама по себе си не означава нищо, но по взаимоотношенията помежду им се гадае бъдещето. — Какво виждаш, бабо?

— Нещо много интересно — започна Хелън и посочи с пръст: — Виждаш ли как „Разбирателството“ и „Мъдростта“ лежат от една и съща страна, „Победата“ и „Великолепието“ са свързани, а в центъра доминира „Изобилието“?

— Да, да — нетърпеливо потвърди Алексия, — но какво означава това?

След кратка пауза възрастната жена вдигна очи към внучката си.

— Означава — каза бавно, — че си на път да сбъднеш мечтите си, но… когато това се случи, няма да ти хареса.

Алексия плесна възторжено с ръце.

— О, напротив, ще ми хареса! — възкликна тя. — Каквото и да се случи, ще ми хареса!

* * *

Тя реши да изхвърли напълно от съзнанието си разговора с Родерик. Какво толкова, ако Саймън флиртува? Беше съвсем естествено привлекателен млад мъж, който е добра партия за женитба, да е харесван от момичетата. Та нима самата тя не бе кокетничила най-безобидно с няколко младежи?

За нейно облекчение, Леонора я покани да прекара лятото с тях и тя замина в добро настроение, като взе със себе си няколко куфара и дори старата раница на баща си, която натъпка до горе с нови дрехи.

Въпреки че сезонът в Лондон й се бе сторил върхът на развлеченията, животът в „Марли Корт“ през август и септември се оказа много по-богат на забавления.

Първо, потокът от гости, пристигащи за по няколко дни, бе непрестанен. Някои от тях бяха приятели на домакините, други — дебютантки, водещи със себе си млади мъже, а Саймън бе поканил свои съученици от „Итън“. И докато всички идваха и си тръгваха, двама оставаха неизменно в къщата — Кенет Понсонби и Багърс Мортимър Смит. Макар последният да бе няколко години по-възрастен от Саймън, очевидно бе свързан с него толкова здраво, колкото Кенет — с лорд Клифтън.

Алексия не харесваше и двамата и се чувстваше неудобно в присъствието им, което тровеше атмосферата с осезаема омраза, маскирана като доброжелателност. Всеки един от тях притежаваше някаква злокобна власт върху бащата и сина и тя не можеше по никакъв начин да си обясни защо те се примиряват с това.

А междувременно дните и нощите бяха изпълнени с различни преживявания. Нямаше време за губене. Семейство Клифтън не обичаха гостите им да скучаят.

Когато времето беше хубаво, прекарваха целия ден на открито — яздеха, разхождаха кучетата, играеха тенис или голф и си устройваха пикници. А когато валеше, запълваха времето с безкрайни игри на карти, билярд или тенис на маса.

На 12 август бе открит ловният сезон и тя последва въоръжената дружина заедно с останалите жени, потискайки сълзите от мъка и ужас, когато красивите фазани падаха от небето мъртви в краката им. Не разбираше що за хора биха изпитали удоволствие да убиват тези прекрасни създания. Вечер, след танците в балната зала или игрите на думи, следваше официална вечеря, а ако се окажеше, че някой от гостите притежава музикални способности, устройваха и концерт в оранжерията.

Алексия си даваше сметка, че ако иска да стане „една от тях“, както се изразяваше Иън, трябва да участва във всички събития, а и така щеше да научи как живеят аристократите.

Междувременно се стремеше постоянно да е близо до Саймън, гледаше го с обожание непрекъснато, възхищаваше се на гъвкавите му движения и мъжка сила, когато той яздеше, и на начина, по който на моменти се обръщаше и я поглеждаше с грейнали от ентусиазъм бледосини очи и извити в насмешлива усмивка устни.

Особено вълнуваща й се струваше неговата непредсказуемост. Никога не знаеше какво може да очаква от него в следващия момент.

Един ден, докато седеше в оранжерията и разговаряше с Вирджиния, той се втурна към тях, размахвайки възбудено ръце.

— Елате да видите какво си купих! Току-що я доставиха и е направо божествена!

Момичетата скочиха и го последваха навън.

— Да не би да си похарчил цялото си наследство, Саймън? — пошегува се сестра му.

— Още дори не съм започнал! Това е първото от дългия списък на нещата, които съм решил да си купя.

Откъм библиотеката внезапно се появи Иън Клифтън.

— Надявам се това да не е истина, Саймън — каза той с остър тон. Имаше вид на разярен тигър, готов да се нахвърли върху жертвата си. — От теб се очаква да инвестираш парите си, а не да ги пилееш по екстравагантни прищевки. Би трябвало да купиш още земя. Какво стана с онези десетина акра гора, които се продаваха в Лендли? Намират се само на километър от имението, а дървеният материал е добро вложение.

— Да вървят по дяволите! — безгрижно отвърна младият човек, мина покрай баща си и забърза към входната врата.

Всички го последваха.

Алексия и Вирджиния зяпнаха от изумление, щом видяха едноместна червена спортна кола тип „Кабрио“. Имаше леко вирната предница, а от двете страни до задния капак се извиваха четири сребристи цилиндъра, наподобяващи огромни змии.

— Не е ли страхотна? — засия Саймън по същия начин, както когато говореше за Грация. После добави гордо: — Двеста конски сили и три скорости!

— Три скорости, с които да се претрепеш! — избухна Иън. — Ти си голям глупак, младежо! Какво, по дяволите, те накара да купиш подобно нещо?

— Що за кола е това? — поинтересува се Вирджиния.

Брат й скочи зад волана.

— „Бенц“ от 1912-а година. Вече не ги произвеждат, затова извадих истински късмет, че успях да се сдобия с нея — двигателят запали с оглушителен рев, гумите застъргаха, изпод тях се вдигнаха облаци прахоляк и колата се отправи надолу по алеята.

— Щом е искал кола, защо поне не си е купил нещо по-голямо? — недоумяваше сестра му.

Алексия кимна тъжно. След като си бе избрал едноместен автомобил, значи нямаше намерение да я кани на разходка с него.

Но това не беше единствената екстравагантна придобивка на Саймън през дългото горещо лято. Две дузини ръчно изработени ризи и шест костюма по поръчка бяха доставени в „Марли Корт“, заедно с десетина комплекта копринени пижами, бельо, кашмирени чорапи и обувки за всякакви случаи, шапки, шалове, ръкавици и бижута — копчета за ръкавели и игли за вратовръзки, украсени с перли и сапфири.

Подобно прахосничество шокираше момичето, непривикнало да вижда как човек може да харчи толкова пари единствено за себе си.

Тогава, един ден по време на обяда, той каза:

— Скъпа, струва ми се, че е крайно време да те науча да шофираш.

— Мен? — тя си представи как се бори с големия „Ролс Ройс“ на родителите му.

— А защо не? Вашата карета ви очаква, мадам — засмя се Саймън, улови я за ръка и я задърпа навън.

Очарователен син двуместен автомобил бе паркиран до самите стълби на къщата. Гюрукът бе свален, откривайки седалките, наподобяващи кафяв кожен диван.

— О, много е сладка! — възкликна Алексия. — Виж само тези красиви фарове!

Младият мъж избухна в смях.

— Направо ме убиваш! Никога не съм чувал някой да използва думи като „сладка“ и „красива“, когато говори за кола! Няма значение, твоя е! Много се радвам, че ти харесва.

— Как така… моя…

— Подарък, скъпа. От мен за теб — той развълнувано обгърна с ръка раменете й и я притегли към себе си. — Не е ли чудесна?

— Не можеш да ми правиш такива скъпи подаръци.

— Е, вече го направих. Това е „Стелт“ и струва само двеста осемдесет и пет паунда, така че не е толкова скъп.

За него сумата явно бе нищожна, но за родителите й това бе наемът на апартамента им за две години и половина напред.

— Но… — започна тя объркана — единствените подаръци, които бих могла да приема от млади мъже, са цветя, бонбони и хубави книги.

— В никакъв случай лоши книги, нали? — пошегува се той и в очите му блеснаха весели пламъчета. — Виж какво ще ти кажа. Ще те науча да шофираш, а ти можеш да държиш колата тук, вместо да я закараш в Лондон. Така родителите ти няма да разберат за нея.

Предупредителните думи на баба й за компрометиране, за достойнство и добро име нахлуха в съзнанието й. Трябваше да е непорочна, по-бяла от снега, без „минало“, иначе нито един почтен мъж, в това число и Саймън, не би се оженил за нея.

— О, не мога да го направя! — възкликна Алексия и даде воля на сълзите си. Това беше такъв красив жест от негова страна, но същевременно я разстройваше. Ако Саймън държеше на нея истински, никога не би рискувал да съсипе репутацията й.

— Хайде, миличка — опита се да я убеди младият мъж и я притисна по-плътно към себе си, с което я накара още повече да се усъмни в добрите му намерения. — Не се дръж така. Това съм аз.

Тя се загледа в очите му. Точно там беше проблемът. Това беше той и тя толкова го обичаше, че би направила всичко, за да му достави удоволствие. Но не и това. Това щеше да е най-лесният начин да го изгуби завинаги.

— Няма да приема колата — заяви със съжаление Алексия. — Не е редно.

— Ти си такова добро момиче нали, миличка? — каза той нежно и я целуна леко по бузата. — Тогава ще кажа, че съм купил тази играчка за себе си, но ще те науча да шофираш, защото ще ти бъде много от полза. Е, как ти се струва?

Алексия само кимна, защото не беше сигурна в гласа си.

— Е, добре. Хайде, скачай вътре и да започваме.

* * *

Дългото лято на 1919-а най-сетне свърши и дойде време да се връщат в Лондон. Малкият сезон беше в разгара си, затова семейство Клифтън заведе Вирджиния в градската им къща на „Белгрейв Скуеър“, за да продължат обиколката по баловете, които щяха да приключат около Коледа.

За някои от дебютантките, представени в обществото през май, това беше кратък момент на слава, преди да потънат в забвение, докато за други, като Вирджиния например, представляваше сериозна възможност да създадат подходящи приятелства, особено с млади мъже.

В мизерния апартамент в Кенсингтън, в чиято тягостна атмосфера винаги витаеха неразрешени проблеми, за родителите й сякаш нищо не се бе променило. Само Алексия се бе променила, но сега откри, че се намира в безпътно положение.

Багърс Мортимър-Смит бе поканил Саймън да се присъедини към компанията му на яхтата си, с която щяха да плават до Гърция.

— Колко време ще отсъстваш? — попита тя, когато дойде да се сбогуват.

Той сви рамене.

— Шест седмици, може и повече. Много мило от негова страна, че ме покани — изглеждаше очарован от предстоящото преживяване.

— Кой друг ще дойде?

— Хутс, Бойси, Плами… обичайната тайфа.

Е, поне няма да има момичета, мислено отбеляза тя.

— Предполагам, ще си дойдеш преди Коледа?

— Надявам се.

Никакво „ще ми липсваш“ или „ще ти се обадя веднага щом се върна“. Само едно весело „довиждане“, преди да си тръгне.

Времето минаваше и Алексия с нарастващо отчаяние си даваше сметка колко много й липсва. Дълбоко в съзнанието й се прокрадваше опасението, че майка й е била права през цялото време — семейство Клифтън щяха да забравят за нея веднага след края на сезона.

Получи покани за няколко бала, но без Саймън не бе същото. Нито един от младите мъже, които срещаше, не притежаваше достатъчно енергичност и жизненост, за да я изтръгне от увлечението й. Всъщност всички й се струваха досадни в сравнение с него.

— Трябва да поддържаш приятелствата, които успя да завържеш досега — посъветва я баба й.

— Искаш да кажеш, преди отново да се потопя в безпаричието и самотата? — с горчивина попита Алексия, подозирайки, че е на път да наруши обещанията, които си беше дала.

— Това няма да се случи, скъпа. Светът не започва и не свършва със семейство Клифтън. Запознай се с други момичета. Кой знае, може да имат подходящи братя.

Алексия реши да се забавлява колкото може повече на всеки прием, събираше телефонни номера, разменяше адреси, откриваше нови приятели. Няколко младежи дори започнаха да я ухажват и да й подаряват цветя.

За своя изненада установи, че Вирджиния я наблюдава с прикрита завист; особено щом я видя на един бал да танцува няколко пъти с наследника на дука на Ротбъри.

Надявам се да каже на Саймън, помисли си Алексия и се огледа със сияеща усмивка след края на фокстрота. Освен че придоби повече самоувереност, тя стана още по-хубава и скоро много хора започнаха да говорят за „момичето на Ерскайн“.

По приемите фотографите вече й правеха снимки, които се появиха в октомврийските и ноемврийските броеве на „Татлър“ и „Байстендър“. По свой собствен начин, благодарение на твърдата си решителност, тя бе проникнала във висшето общество и бе оставила отпечатъка си в него. Богатите вдовици, наблюдаващи танцуващите младежи по баловете, шушукаха помежду си, че тя несъмнено вече е забравила напълно своенравния виконт Станхоуп и очевидно се цели по-нависоко, а дали един ден няма да стане дукеса на Ротбъри…

* * *

Той я забеляза, преди тя да го види.

Алексия се промъкваше сред тълпата гости на един прием точно преди Коледа. Изглеждаше великолепно в нефритенозеления си тоалет и подходящото кадифено палто с бяла кожа, когато се обърна към група приятели и се заприказва с един от тях. В този момент някаква фигура се втурна към нея.

— Алексия! Алексия!

Девойката се извърна рязко и се оказа лице в лице с грейналия в усмивка Саймън.

— Миличка, миличка! — възкликна той и я прегърна. — Толкова ми липсваше.

— Наистина? — засмя се доволно момичето и усети как премалява от облекчение.

Притискайки я силно до себе си, Саймън я разлюля от една страна на друга, после я завъртя няколко пъти и притисна бузата си до нейната пред погледите на всички във фоайето.

— Любов моя, страхувах се, че ще ме забравиш — прошепна той, целувайки шията й.

— Наистина? — повтори тя, чудейки се дали не сънува.

Саймън я прегръщаше, целуваше я и я уверяваше, че е страдал по нея. Точно за това бе копняла през изминалите три месеца.

Той се изправи, погледна я изпитателно в очите и каза с умоляващ глас:

— Вирджиния ми каза, че си получила няколко предложения! Нали не си обикнала друг, докато ме нямаше?

Алексия усещаше, че владее положението както никога досега.

— Така ли ти каза Вирджиния? — попита, надменно повдигайки вежди.

Саймън кимна, сякаш нещо бе стиснало гърлото му.

— Кажи, че ще се омъжиш за мен, скъпа. Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен. Няма да понеса мисълта да живея без теб.

Нищо не можеше да спре възторжената усмивка, разляла се по лицето й, която бе приета като „да“.

— О, скъпа моя! Съгласна си? Наистина? — задъхано прошепна той, преди да впие устни в нейните.

Тя му отвърна и двамата стояха там и се целуваха сякаш безкрайно дълго, докато си дадоха сметка, че са обградени от приятели, които пляскаха с ръце, смееха се и викаха: „Чудесно представление!“ и „Браво!“.

Едва на следващата сутрин тя осъзна, че това е най-шумно обявеният годеж в обществото.

После, замаяна от скоростта, с която се развиваха събитията, Алексия почти не си спомняше случилото се през изминалите дни.

Очите на баща й се напълниха със сълзи, когато й говореше колко е щастлив и как се гордее с нея. Маргарет посрещна новината хладно и сдържано и само отбеляза, че вероятно сватбата ще е пищна, а кой, по дяволите, ще плаща за нея. Баба й бе изпълнена с противоречиви чувства. Бе очарована от блестящия предстоящ брак на внучката си, но и тъгуваше заради заминаването й от дома.

През следващите дни им предстоеше да свършат много неща. Семейство Клифтън поканиха родителите й на вечеря в къщата си на „Белгрейв Скуеър“. Там Саймън тържествено поиска ръката й от Малкълм Ерскайн. Водеха се безкрайни разговори за предстоящата сватба. Тя не можеше да спи, изгуби апетита си. И най-смелите й мечти се бяха сбъднали.

Годежът на виконт Станхоуп, единствен син на граф и графиня Клифтън, с Александра Фейт Ерскайн, дъщеря на мистър и мисис Малкълм Ерскайн, бе официално обявен в „Таймс“ и „Телеграф“.

Сега Алексия носеше голям диамантен пръстен, купен от годеника й от „Аспри“ на „Бонд Стрийт“, въпреки че, както се оплакваше майка му, в трезора на банката имало „кутии със семейни бижута, от които би могъл да й избере нещо подходящо“.

Но Алексия се чувстваше щастлива, толкова щастлива, че напълно забрави предишните си тревоги, оставяйки се изцяло на чувството за топлина и сигурност, дължащи се на убеждението, че Саймън я обича толкова, колкото и тя него.

Защо, мислеше си понякога тя, картите таро бяха показали, че няма да е доволна, когато мечтата й се сбъдне? Получаваше всичко, което някога бе искала, и се наслаждаваше на всеки миг от новооткритото си щастие.

* * *

Преди сватбата разточителството на Саймън премина всякакви граници. Алексия се оказа горда собственица на красива кестенява кобила, която той нарече Прелест, за да подхожда с името на неговата Грация. Един ден годеницата му дори откри изящно палто от самур на огромното си легло в „Марли Корт“, а в единия му джоб бе пъхната великолепна диамантена огърлица.

— Саймън! — скара му се Алексия през смях, но изпитваше известен страх и тревога родителите му да не решат, че тя го подтиква да я отрупва с такива скъпи подаръци.

— Нищо не е достатъчно добро за моята любима — възрази той и я притегли в обятията си. — Само ми се иска вече да бяхме женени, за да започна да те обичам още повече — гласът му премина в шепот, когато я притисна по-плътно до себе си: — Не можем ли да…

— Не! — отсече тя твърдо. Беше решила да го държи далеч от леглото си до първата брачна нощ. Така я бяха възпитали.

— Само веднъж, мила — продължи да настоява Саймън. — Изгарям от копнеж по теб. Не мисля, че мога да чакам чак до май.

— И двамата ще трябва да чакаме — меко отвърна Алексия.

* * *

Следващия път, когато Алексия отседна в „Марли Корт“, Саймън беше излязъл на лов, но на масичката в коридора имаше бележка от него:

„Любима моя,

За да преживееш самотните нощи, докато чакаме да бъдем заедно, в стаята си ще намериш едно малко биещо сърчице. Може би от него ще успееш да получиш любовта и утехата, които копнея да ти дам аз.

Твой завинаги. С.“

Алексия се втурна по извитото стълбище през галериите и коридорите, докато стигна до стаята си. Със замах отвори вратата, изтича до леглото и видя малък дакел, свит върху кадифена възглавница. Там намери втора бележка:

„Моето име е Шедоу^[2], защото ще те следвам като сянка до края на живота си, където и да отидеш. Ще ти бъда завинаги предана и ще те обичам винаги с цялото си сърце.“

Развълнувана до сълзи, Алексия вдигна малкото същество и го притисна към себе си. От топлото му телце се носеше мирис на бебе, а тъмните очи я гледаха дружелюбно.

— Толкова си сладка — прошепна тя и нежно целуна животинчето по главата. Досега не бе имала куче, въпреки че винаги бе искала, и дълбоко се трогна от жеста на Саймън.

Понесе Шедоу надолу по стълбите и едва успя да стигне до вестибюла, когато откъм прага на библиотеката се разнесе гръмовен глас:

— Не искам никакви кучета в къщата! — изкрещя Иън Клифтън. — Отнеси тази твар в кучешките колиби, където й е мястото.

— Но това е подарък от Саймън — обясни Алексия, придавайки повече увереност на гласа си, отколкото чувстваше вътрешно.

Знаеше, че е от голямо значение да защити позицията си. Та нали си беше обещала да не позволява на никого да й заповядва, щом порасне!

— Не ме интересува от кого е. Не можеш да го гледаш в къщата.

— Това много ще разстрои Саймън — възрази тя, като срещна спокойно гневния му поглед. — Сама ще се грижа за нея, което няма да ви създаде никакви проблеми.

После безмълвно тръгна към вратата и изведе животинчето в градината. Краката й трепереха, но бе успяла да се противопостави на бъдещия си свекър и вече нищо не можеше да промени нещата.

* * *

В навечерието на сватбата Алексия внезапно установи, че откакто познава Саймън, двамата никога не бяха имали възможност да прекарат и час насаме, освен когато излизаха на езда.

Тази повърхностност на отношенията им я накара да се запита как ли ще изглежда меденият им месец. За какво щяха да си говорят?

Повечето двойки правеха планове за бъдещето. На тях само им бяха казали, че ще имат собствен апартамент в северното крило на „Марли Корт“. Момиче на име Лили беше назначено за нейна камериерка, а за Саймън щеше да се грижи някой си Кларк. Младият съпруг сам трябваше да посреща разходите около жилището, като му бе обещана щедра издръжка за собствени нужди.

До този момент Алексия не се бе замисляла сериозно за тези неща, сякаш те се отнасяха за някой друг. Но сега с плашеща яснота осъзна, че животът й е поставен изцяло под чужд контрол, при това без някой да поиска мнението й.

Бе избягала от тягостната атмосфера на собствения си дом, но попадна в нов затвор, където други хора щяха да вземат всички решения вместо нея.

Бе отстъпила свободата, която си бе обещала още на шестнайсетгодишнината си, на мъж, когото обичаше, но почти не познаваше.

Настанявайки кученцето в скута си, тя седна, потънала в тежък размисъл. Всичко беше уредено и на сватбата се очакваха около хиляда гости. Не се съмняваше, че дълбоко обича Саймън, но… дали картите таро все пак нямаше да се окажат прави? Сега, когато мечтите й се сбъдваха, сякаш се чудеше дали желае именно такъв живот за себе си.

* * *

Денят на сватбата се случи слънчев и топъл и църквата „Сейнт Маргарет“ бе претъпкана от богаташи, аристократи, светски особи, завистници и любопитни зяпачи. Всички изгаряха от нетърпение да видят как Александра Ерскайн, потомствена неудачница, която дори не бе дебютирала в обществото, се врича във вечна вярност на един от най-желаните ергени в Англия.

Тези, които не я бяха виждали преди, подлагаха на съмнение разума на семейството, позволило на Саймън да вземе жена с такъв произход. Други, които познаваха младия мъж, се радваха, че ще се ожени за амбициозно момиче с толкова силен дух.

На улицата се събра тълпа от хора, дошли да наблюдават процесията. Пристигането на Алексия и баща й бе посрещнато с бурни овации, а журналистите притичваха по стълбите, за да заемат най-добра позиция за снимки. За хората тя беше истинска принцеса, секваща дъха красавица с тъмни дълбоки очи и хубава усмивка, изключително стройна в дългата до глезените рокля с цвят на слонова кост, украсена с перли около врата и китките. Ниско на челото й блестеше диамантената тиара на рода Клифтън във формата на антична гръцка диадема.

За присъстващите в църквата Алексия беше момиче от по-нисша класа, успяло да се уреди добре. Възможно най-неподходящата за Саймън, още повече че майка й бе бивша танцьорка. Какъв срам, наистина. А имаше толкова мили млади момичета, за които виконтът би могъл да се ожени.

Но за един от шаферите, прислонил се в сянката, тя беше истинско вдъхновение — чиста и непорочна, красива и мила… и достатъчно луда, за да вземе този мъж за свой съпруг. Беше я предупредил, но тя не го послуша и вече бе прекалено късно. С натежало от болка сърце той пристъпи към олтара. Когато младоженката влезе и го забеляза, го дари с ослепителна усмивка.

— Здравей, Родерик.

Той я погледна и за един дълъг момент се взря в очите й.

— Късмет.

Тя кимна мълчаливо и тогава органът засвири „Поведи ни, наш небесни Отче, поведи ни“. Тържествените звуци на музиката се усилиха, булката огледа червената пътека, в края на която я очакваше Саймън, а до него стоеше кумът Багърс Мортимър-Смит.

За момент сякаш плътна пелена закри лицето на бъдещия й съпруг. Алексия си спомни, че същото се бе случило и при първата им среща, въпреки че тогава процеждащите се през прозореца слънчеви лъчи за момент я бяха заслепили. И разбра, че е наследила дарбата на баба си. Не ярката светлина бе замъглила погледа й, а черната аура около Саймън, предопределила бъдещето й.

— Добре ли си, скъпа? — обезпокоен попита Малкълм, когато тя неволно се отдръпна назад.

Алексия не му отговори веднага, защото вече знаеше, че Саймън е не само нейната орис, но и нейното унищожение, но нищо не можеше да направи, защото така й бе писано.

— Да, татко — каза тихо. — Готова съм.