Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (11)

Десета глава

Май 1923 г.

Веднага щом Алексия и Саймън пристигнаха на частната изложба от лятното изложение на Кралската академия на „Пикадили“, около тях се събраха хора, сякаш са знаменитости. От всички страни ги засипаха гласове, пълни с възхищение:

— Скъпа моя Алексия, току-що видях портрета ти. Прекрасен е!

— Невероятен е, мила.

— Направо божествен! — обади се една дебютантка.

— Трябва да си много доволна!

— Бих дала всичко самият Родерик Дейвънпорт да ме нарисува така — подхвърли възрастна вдовица.

Саймън изненадано се обърна към съпругата си, докато си пробиваха път сред тълпата към галерията, където портретът в цял ръст се отличаваше от останалите изложени картини.

— Бих казал, момичето ми, че Родърс този път е надминал себе си. Най-сетне той се прочу — отбеляза той.

Алексия се изчерви, търсейки между хората художника, когото не беше виждала месеци наред. Тръпнеща от очакването на срещата им и развълнувана да е център на всеобщото внимание, тя все пак успяваше да се усмихва любезно и да подхвърля по някоя хвалебствена дума за таланта му.

Пред портрета й се бе събрала малка група, която възбудено обсъждаше приликата с оригинала.

— Май те е опознал доста добре, а? — отбеляза някой зад гърба й.

Беше дукът на Гарнок, придружаван от старата й приятелка лейди Зоуи Мидълтън.

— Никога преди не съм виждала подобно изражение на лицето ти — позасмя се дамата.

Алексия погледна картината и за миг остана шокирана. Как не бе забелязала, че блясъкът в очите я издава? Родерик я бе помолил да гледа към него, докато работи, и едва сега виждаше този поглед, изразяващ открито желание, и извитите в копнеж чувствени устни, сякаш усмихващи се на любим човек.

Наистина ли бе изглеждала така, докато му бе позирала? Или внушението идваше от начина, по който я бе виждал той, защото е искал да е влюбена в него?

Сърцето й болезнено се заблъска в гърдите й, когато си даде сметка колко силно го обича и как иска да е с него, независимо че упорито изтласкваше тази мисъл от съзнанието си. Господи, портретът издаваше всичко! Страстта, копнежът, любовта, които никога нямаше да бъдат споделени.

В същия момент Родерик се запъти към тях, а тълпата се отдръпна, за да му направи път. Той стисна ръката на Саймън и сдържано целуна Алексия по двете страни.

— Е, как ви се струва? — попита, сочейки картината. — Какво мислите?

— Направо невероятно, приятелю — побърза да отвърне братовчед му. — Страхотно! Уловил си я безпогрешно. Това сигурно ще ти донесе изгодни поръчки.

Родерик се засмя.

— Значи не си чел днешните вестници.

Алексия се изкашля, чувствайки, че не може да го погледне в очите.

— Защо? Какво пишат? — попита бързо.

— Портретът е перлата в изложбата — триумфално съобщи Род. — Отпечатани са снимки в почти всички всекидневници. Определят те като „красивата млада графиня Клифтън“.

Тя изглеждаше изненадана.

— Нямах представа, но заслугата е твоя, а не моя — гласът й потрепери, защото наистина се радваше за него.

— Е, споменава се и за добрата ми работа — скромно призна той.

— Браво, приятелю — потупа го по гърба Саймън. — Поздравления. Заслужаваш славата си. Ей, трябва да го отпразнуваме! Хайде всички да отидем да вечеряме в „Савой“ тази вечер. Доведи приятелката си, Родърс, и ще си прекараме чудесно. Какво ще кажеш да се срещнем в бара около осем? Устройва ли те?

Родерик улови погледа на Алексия и бързо извърна лице.

— Би било чудесно. Ще чакам с нетърпение.

— Той е страхотен човек — отбеляза Саймън, докато разглеждаха останалите картини от изложбата. — Радвам се, че сме допринесли за днешния му успех.

Ала Алексия не го слушаше. Остри ледени късове се забиваха в сърцето й и усещаше, че не може да устои на болката. Приятелка? Дали Родерик беше влюбен? Винаги си го бе представяла сам, изцяло отдаден на работата си, без какъвто и да е обществен живот. Но приятелка? Как можеше да понесе да го види с друга жена?

Отчаяно ридание се изтръгна от гърлото й.

— Добре ли си, миличка? — развеселен попита съпругът й. — Навярно си малко изтощена от цялото това внимание — продължи той, докато я измъкваше от тълпата, където всички я сочеха с показалец на приятелите си.

— Май ми дойде в повече — отвърна тя и гласът й потрепери опасно.

— Знам от какво имаш нужда — той отиде до застаналия наблизо сервитьор й взе от подноса две чаши с шампанско. — Изпий това бързо и ще ти мине.

Тя пое питието с благодарност, обзета от съмнение дали някога ще се почувства по-добре. „Алексия в розова рокля“ щеше да виси на стената, за да напомня винаги за младото момиче, лудо влюбено в художника. А истинската Алексия щеше да продължи да изпълнява задълженията си на добра съпруга, майка и светска личност и същевременно огънят в нея щеше бавно да догаря, докато не остане нищо друго, освен тъмнина.

* * *

Когато пристигнаха, групата приятели, поканени на вечерята от Саймън, вече пиеха в бара. Тя огледа лицата им, очаквайки да види момиче, което никога досега не е виждала. Дали беше руса или тъмнокоса? В едно не се съмняваше — при всички случаи щеше да е много красива.

— Здравейте! — приветства всички Саймън. — Какво пиете? Шампанско?

— За мен само портокалов сок, моля — каза Алексия, като се настани зад една от стъклените масички, и потупвайки изпъкналия си корем, додаде с пресилена шеговитост: — След още четири месеца ще мога да се радвам на своя дял от веселбата.

— Да — без всякакво чувство възкликна съпругът й. — Днес се разплака, защото беше прекалено развълнувана от оказаното й внимание. На жените няма угода, нали? Ако не ги забелязваш, се мръщят, а окажат ли се в центъра на събитието, избухват в сълзи — и се разсмя презрително.

Стиснала ядно устни, Алексия вдигна лице и видя Родерик да наблюдава с отвращение братовчед си от вратата. После погледите им се срещнаха и върху лицето му се изписа съчувствие.

— А! Ето го и Рубенс на двадесети век! — подвикна Саймън и плесна с ръце. — А може би Джошуа Рейнолдс^[1]?

Насъбралите се примигнаха глуповато.

— Както и да е, идвай тук, човече! Какво ще пиеш? И къде е приятелката ти? Може би се разкрасява в тоалетната?

— Нямам приятелка. Надявам се, не съм проявил непростима нетактичност, но дойдох сам — отвърна другият с неприкрит сарказъм. — Това разстройва ли те?

Братовчед му изглеждаше объркан.

— Съвсем не, но винаги съм си мислил, че имаш невероятен успех сред жените. Да не би случайно да си обратен?

Родерик се разсмя на глупостта му и Алексия си отдъхна.

— Не, не съм обратен, както тактично допусна.

— Тогава хайде да пийнем по още едно, преди да идем да вечеряме.

— Е, как вървят нещата в Марли? — попита я той, щом се настаниха в ресторанта, където оркестърът свиреше тихо, за да поддържа доброто настроение.

Тя беше почти замаяна от обзелото я облекчение.

— Много добре. Без Иън е доста по-спокойно — отвърна му, понижавайки глас. — Леонора изглежда щастлива и много се радва на Фреди, когато ходим там през почивните дни.

— А как е моят кръщелник? Иска ми се да го нарисувам. На колко стана?

— Празнувахме първия му рожден ден миналия месец.

Той се замисли.

— Някой ден трябва да донеса боите си на „Гросвенър Скуеър“. Децата са много по-спокойни в собствения си дом, а ако успея да го сваря, докато обядва на високия си стол, ще имам възможност да го скицирам, докато се разсейва с храната.

— Би било чудесно.

— А може да ви нарисувам заедно… — очите му пробягаха по лицето й. — Ще се радвам да ми позираш отново. С времето ставаш все по-красива.

Алексия имаше чувството, че ще се разтопи от начина, по който я гледаше.

— Но през есента, след като родя, нали?

— Когато искаш — съгласи се той усмихнато.

Прекъснаха ги шумните приятели на Саймън, които се смееха високо и си подхвърляха неразбираеми за нея шеги. Бяха изпили много вино и вече й стана ясно, че й предстои дълга нощ.

След като сервираха кафето, Родерик я покани на танц.

Тя се поколеба.

— Благодаря, но ще ти откажа. Чувствам се много уморена.

— Това е единствената възможност да те държа в прегръдките си — меко възрази той.

Тя отвърна на погледа му, почти премаляла от желание.

— Е, добре.

Докато Родерик я отвеждаше към дансинга, Саймън вдигна чашата си към тях и се развика пиянски:

— Браво, браво! — след което додаде: — Огромна е като балон, приятелю, така че внимателно я върни в пристанището, щом й се наситиш.

Алексия усети как цялото тяло на Родерик се стегна от гняв. Хвана я за ръката и я отведе в най-отдалечения край на ресторанта.

— Не му обръщай внимание — прошепна в ухото му тя.

Той я притисна към себе си и се загледа в лицето й.

— Как понасяш това?

— Просто забравям за него, когато е толкова пиян — отвърна му усмихнато.

— Което значи почти през цялото време — мрачно констатира мъжът. — За Бога, заслужаваш много повече.

Младата жена само сви рамене и се отпусна в прегръдките му. Мълчанието й говореше по-красноречиво от всякакви думи. Той допря буза до нейната и тя затвори очи, представяйки си, макар и само за няколко горчиви секунди, че си принадлежат.

* * *

— Изчезнала е! Мисис Куин си е заминала! Къщата е празна и всичко е разчистено — изкрещя Саймън, скачайки от гърба на Грация, докато Алексия показваше конюшнята на малкия си син.

— Заминала е? — повтори учудено жена му. Напоследък често забелязваха старицата да снове из имението, да наднича през прозорците и дори бе направила опит да се промъкне в параклиса. Преди седмица бе уплашила до смърт Алексия, причаквайки я на стълбите. — Странно, къде ли би могла да отиде?

Съпругът й подхвърли юздите на застаналия наблизо коняр.

— Изглежда, никой не знае. Попитах дърварите, но те дори не бяха чули, че си е отишла.

— Все някой трябва да й е помогнал да се изнесе — разумно отбеляза тя, като улови момченцето с една ръка, а с другата подаде ябълка на Прелест.

— Най-вероятно Понсонби. Казах ти, че ще ни оставят на мира, щом откажа да им давам пари. Ето, че се отървахме и от двамата. Не е ли чудесно? — той отиде да нагледа последната си придобивка — ловния кон Орландо. — Татко не го биваше да се оправя с хората.

 

 

Обиколи целия двор, горд с купения наскоро жребец, после се върна при нея.

— Иска ми се отново да започнеш да яздиш. Досадно е, че постоянно си седиш вкъщи.

— Скоро след като се роди бебето — отвърна му меко.

— Не можеш ли да използваш странично седло?

По всичко личеше, че за пореден път е в едно от раздразнителните си настроения.

— Докторът не би позволил. Представи си, че конят ме хвърли.

— Което не може да стане, ако не беше толкова непохватна — изсумтя той и се отправи към къщата, без съмнение бързайки към пълната гарафа с бренди.

Твърдо решена да не обръща внимание на съчувствените погледи на главния коняр и по-младите му помощници, Алексия вдигна високо глава и започна ведро да изрежда имената на конете пред сина си.

* * *

Когато се върна в къщата и отведе Фреди в детската стая, за да го нахрани бавачката, Саймън беше вече пиян. Завари го да разговаря по телефона, изтегнат върху стола зад масивното бюро на Иън. Щом я видя, припряно прекрати разговора, остави слушалката и изсъска злобно:

— К’во искаш?

Тя веднага забеляза празната бутилка до него.

— Саймън, още не е дори обяд — възрази слабо, давайки си сметка, че се заяжда, но всъщност й беше неприятно да го гледа как се самоунищожава.

— Майната ти! — изкрещя той, вдигна чашата и я захвърли по нея с всичка сила. Алексия извика от болка, тъй като стъкленият съд я улучи по рамото, преди да се разбие на пода. — Защо не си гледаш работата, тъпа кучко? Ще пия колкото си искам и никой не може да ме спре.

Тя разтърка удареното място и го изгледа студено. Шедоу се въртеше нервно в краката й.

— Не можем да продължаваме така. Грубостта ти към мен пред прислугата е непростима и…

— Да виждаш слуги в тази стая?

— Ти си болен и имаш нужда от лечение — продължи тя дръзко. — Ако не се посъветваш с лекар, ще те напусна. Не мога да понасям това повече. Нито пък искам синът ми да те вижда в такова състояние.

— Престани да се бъркаш в живота ми, дяволите да те вземат! Казах, ще пия, когато и колкото искам. Кой мъж не би се пропил, щом е женен за тъпанарка като теб!

Алексия запази самообладание.

— Наистина ли не виждаш какво си причиняваш? Ако продължаваш по този начин, няма да доживееш до четиридесет.

Той се изсмя безрадостно и процеди с горчивина:

— Което напълно те устройва, нали? Тогава ще можеш да се разпореждаш тук със скъпоценния си Фреди, детето чудо, на което никога не би позволила да стане като баща си.

— Не е вярно. Иска ми се да прилича на теб, но какъвто беше, когато те обикнах — отвърна тя по-меко, заобиколи бюрото и го прегърна през раменете. — Омъжих се за един от най-красивите и очарователни мъже в Англия, пълен с енергия и обещания, и искам синът ни да бъде точно такъв. Както и да живееш достатъчно дълго, за да му се радваме заедно.

Внезапно Саймън сграбчи ръцете й и кокалестото му тяло се разтърси от ридания. От постоянното пиене кожата на лицето му бе състарена, очите му — подпухнали, а русата му коса бе започнала да оредява.

— Не мога да спра — хлипаше той. — Всичко е такава каша.

— Какво не е наред?

— Адвокатите непрекъснато ме атакуват. Пишат ми писма, звънят по телефона. Точно с един от тях разговарях преди малко. С нас е свършено, Алексия. Свършено.

Ужасена, тя го изгледа смръщено.

— Какво искаш да кажеш? Как така с нас е свършено?

— Очевидно татко е живял доста над възможностите си години наред. Прахосал е повечето от парите, които е наследил, а сега трябва да платим и данък наследство за имението. Освен това ще се наложи да продадем по-голямата част от земята, за да покрием банковите му кредити. Ние сме на прага на фалита — гласът му пресекна и той покри лицето си с ръце.

Ледена ръка сграбчи сърцето й. Много пъти беше чувала думата „дългове“, когато бе живяла с родителите си и баща й се бе връщал у дома, изгубил всичките им пари на конни надбягвания.

— Но ти имаш своето наследство, нали? Това, което трябваше да получиш, когато навършиш двайсет и пет? — попита тя, опитвайки се да говори спокойно.

— Изхарчих го почти цялото — тихо отвърна съпругът й. — Ще се наложи да се откажа от яхтата, да се разделя и с някои от колите. Сметките ми при шивача също не са платени. Адвокатите непрекъснато ми повтарят, че трябва да живея по-пестеливо и да освободя част от прислугата в Марли. Но как? Нали имението не се грижи само за себе си. Спешно трябва да намеря някакви пари, за да покрия заемите си към банката, иначе ще ми наложат запор.

Не се осмели да го попита за размера на задълженията му. Нито за цената на къщата на „Гросвенър Скуеър“, още по-малко пък за тази на Иън на „Белгрейв Скуеър“, която Леонора държеше да запазят на всяка цена.

— Тогава ще трябва да посвием разходите — каза твърдо Алексия. — Защо не се преместим в някоя по-малка къща? И да се забавляваме у дома, вместо да обикаляме нощните клубове. Има много начини да пестим пари.

Саймън издуха носа си в бяла носна кърпа и я погледна мрачно.

— Но аз обичам да излизам. Какво му е забавното на това да си стоим вкъщи. Харесва ми да пазарувам. Виж само какви красиви неща съм си купил. Което ми напомни, че… — отключи едно от чекмеджетата на скрина и извади малка плоска кожена кутийка.

Сърцето й се сви. Още дрънкулки. Вече бе прегледала семейните бижута, оставени на съхранение в банката. Четири диамантени тиари, шест диамантени колиета, някои от които доукрасени със смарагди, десетина чифта обеци, цели кутии с гривни, пръстени и брошки, перлени огърлици — всичко това струваше цяло състояние. А той продължаваше да хвърля пари за нови украшения и се ядосваше, когато Алексия не показваше задоволство.

— Вземи я — настоя Саймън и тикна кутийката в ръката й.

Тя я отвори неохотно. Върху синьо кадифе лежеше изящна златна пудриера, върху която със сапфири и диаманти бяха изписани инициалите й „АК“. Беше истинско произведение на изкуството, достойно за Фаберже.

— Саймън! Чудесна е! Никога не съм виждала нещо по-красиво!

— Направена е през 1892-ра, затова е изключително ценна — с гордост отбеляза той. — Щях да ти я подаря, когато се роди бебето.

Алексия се наведе и го целуна.

— Много ти благодаря. Харесвам я и винаги ще я ценя, но нека това е последният скъп подарък, който ми правиш.

Понеже лицето му помръкна, тя побърза да продължи:

— Постоянно ме глезиш, но трябва да внимаваме с парите до изясняване на положението ни.

Докато се качваше бавно към стаята си, следвана от Шедоу, си даде сметка, че съпругът й се откупва с различни подаръци, знаейки, че тя ги приема с удоволствие. Просто го беше направил отново. Малката му хитрост винаги даваше резултат. Също като невръстно дете, което се опитва да умилостиви майка си с букет от полски цветя, той я обсипваше с диаманти, рубини, сапфири.

Въздъхна, чувствайки се уловена в капан. Сърце не й даваше да отхвърли подаръците му. Щеше да е груба и неблагодарна постъпка от нейна страна, но погледнато от друг ъгъл, по този начин го насърчаваше да пилее пари безогледно. Приказките му за „дългове“ я разтревожиха дълбоко. Нямаше представа колко богато е семейство Клифтън, но винаги й се бе струвало, че джобовете им са бездънни. Но сега вече не беше толкова сигурна.

* * *

Май бързо отстъпи мястото си на юнските жеги и само от време на време лек бриз разхлаждаше въздуха. С приближаването на раждането Алексия все по-често се усамотяваше в личната си градина, прекарвайки времето си в четене под навеса сред благоуханието на цветята.

Двамата с Биркол, главния градинар, доста се бяха потрудили, за да създадат този малък рай. Добре поддържан чимшир отделяше красивите цветни лехи, изобилие от рози закриваше старинната тухлена стена, лавандула разпръскваше наоколо сладникавия си аромат.

Единствено тук би могла да си отдъхне далеч от другите и тя обичаше разходките с Шедоу, по време на които се наслаждаваше на резултата от усилията си.

Един ден градинарят се появи пред нея, извинявайки се, че я е обезпокоил.

— Няма нищо — отвърна тя, остави настрани книгата и се усмихна на подскачащото от радост кученце. — Да не си донесъл някакъв разсад?

Биркол се наведе към нея и каза шепнешком:

— Имате посетител, милейди. Спря колата си по средата на алеята и настоява да разговаря с вас. Попита дали сте си у дома и аз му казах, че сте тук, но негова светлост го няма. Иска да си поговорите насаме.

— Кой е той? — разтревожено попита Алексия. Дали Кенет Понсонби не бе имал наглостта да се появи в имението?

— Мистър Родерик Дейвънпорт, милейди.

Тя се изправи бавно и със сияещо от удоволствие лице каза:

— Доведи го, Биркол — усети, че ръцете й треперят. Не го бе виждала от нощта, когато бяха танцували заедно в „Савой“, и й се прищя да се бе облякла с повече прецизност. Прихвана порасналата си коса и притихна в очакване с биещо до пръсване сърце.

— Алексия! — той изглеждаше по-красив от всякога, приближавайки с вперени в нея тъмни очи и топла усмивка.

— Родерик! — отвърна тя и без да се замисли, разтвори широко ръце. — Добре ли си?

Мъжът я притегни към себе си, склони глава на рамото й и каза:

— Трябваше да дойда да те видя.

— Каква приятна изненада.

Той се отдръпна и я погледна изпитателно.

— Как си? Всичко наред ли е? Кога очакваш бебето?

— Най-късно след три седмици — потупа корема си тя и седна отново.

— Имам да ти казвам нещо. Затова съм дошъл.

Леденият полъх на страха премина през сърцето й.

Винаги с ужас бе очаквала момента, когато ще й съобщи, че възнамерява да се ожени, което неминуемо щеше да се случи един ден. Нямаха бъдеще заедно и беше съвсем естествено да пожелае да има съпруга и деца. Ръцете й продължаваха да треперят, но си пое дълбоко дъх, твърдо решена да прикрие чувствата си.

— Какво става? — попита предпазливо.

Усмивката му помръкна и лицето му стана мрачно.

— Баща ми почина наскоро.

Най-малко бе очаквала да чуе това и внезапно обзелото я облекчение я накара да се почувства гузна.

— О, съжалявам! — възкликна тя. — За теб това сигурно е ужасно. Възрастен ли беше?

Родерик огледа уханните цветя с вид на човек, чиито мисли са на светлинни години разстояние.

— Наближаваше седемдесет и боледуваше от известно време, така че за нас не беше неочаквано.

— Което не прави скръбта по-поносима, нали?

— Все още сме в шок. Така и не преодоля смъртта на майка ми, която си отиде, когато бях едва на десет години. Но бяхме щастливи заедно и сега много ми липсва.

— Господи, какъв ужас! — Алексия улови ръката му между дланите си. — Мога ли да направя нещо за теб?

Той й отправи поглед, пълен с благодарност.

— Това, че мога да разчитам на теб, ми е достатъчно.

— И винаги ще е така. Повярвай ми.

Мъжът кимна.

— Не бих те натоварвал с грижите си, ако нямаше и нещо друго.

— Какво?

— Оставил е на адвокатите ни запечатано писмо, адресирано до мен. Получих го едва вчера. Саймън може да се погрижи сам за себе си, но ако възникнат някакви проблеми…

— Род, плашиш ме. Какво пишеше там?

Той измъкна измачкан плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Както знаеш, татко е бил в „Оксфорд“ по същото време с Иън Клифтън.

— Също както и баща ми, и онзи ужасен Кенет Понсонби.

— Точно така. Това потвърждава, че Понсонби е имал причина да изнудва Иън. Баща ми ми беше разказвал, че на времето младият граф Клифтън учредил младежки клуб, в който основната добродетел била лоялността. Веднъж дори ми сподели, че момчетата били разглезени и непочтителни, но не и злонамерени. Нали разбираш, млади богаташи, налитащи на непозволени развлечения, твърде много алкохол, възпитани в снобските предразсъдъци на родителите си.

Алексия кимна.

— Значи Кенет е искал да се присъедини към тях, но Иън не го е допуснал?

— Предполагам, че е така, и Понсонби се е озлобил срещу тези момчета, с техните пари и социално положение. И един ден нещо се случило — погледна красиво изписаните от баща му редове, после отново към нея. — Иън отишъл при татко и ако се вярва на писмото, изглеждал в ужасно състояние. Тъй като освен член на клуба бил и братовчед, го помолил да му осигури алиби за изминалия следобед.

— Е?

— Баща ми казва, че цял живот е изпитвал чувство за вина, задето е прикрил ужасно престъпление, за което му било трудно да пише дори след толкова време. Но тогава решил, че Иън е направил някаква младежка лудория, и му дал думата си. Едва по-късно узнал истинския ужас на стореното.

— Какво означава всичко това? — попита тя, вече съвсем объркана. — Че е излъгал полицията, за да спаси кожата на Иън?

— Признава, че е дал фалшиви показания — кимна Родерик.

— Но това е било… кога… През 1882-ра или 83-та?

Гласът на младия мъж бе натежал от тъга.

— Изглежда, това е глождело съвестта му цял живот. Беше добър човек и сигурно се е разкъсвал между лоялността към братовчед си и желанието да разкрие истината.

— Но какво толкова е направил Иън?

— Не пише — отново погледна листа и прочете на глас: „Нещо ужасно, за което ме е страх да разкажа дори сега“. Подозирам, че единственият човек, който е в състояние да хвърли повече светлина върху миналото, е Кенет Понсонби. Това ще обясни с какво е държал покойния ти свекър. Но несъмнено го е изнудвал. С това си е заработвал пари и му е отмъщавал, че го е държал настрани от клуба.

Алексия покри лицето си с ръце.

— Това е противно, Родерик. Иън трябва да е извършил нещо наистина жестоко, щом е заплатил хиляди лири, за да се покрие истината.

— Знам.

— Но сега, когато е вече мъртъв, Кенет не би могъл да предприеме нищо, нали? Затова стои далеч от нас, след като Саймън го изгони и отказа да му дава повече пари. Изгубил е властта си над семейство Клифтън.

— Може би да, а може би не. С кого ли още е споделил баща ми? Той обичаше да пише писма, особено щом разбра, че дните му са преброени. Вероятно се е изповядал на някого, за да облекчи съвестта си.

Тя притисна длан към устата си.

— Възможно ли е?

— Икономът му ми каза, че пишел непрекъснато през последните няколко седмици и постоянно го пращал до пощата. Очевидно няма представа до кого са били адресирани писмата. Ако случаят бъде подновен, няма как Иън да носи отговорност, но важи ли същото и за баща ти? Дали и той не е дал фалшиви показания в съда?

— Господи, не бях помислила за това! — промълви младата жена и лицето й стана пепеляво.

— Точно за това исках да те видя. Трябваше да те предупредя, че вероятно те очакват неприятности.

— Мога да го попитам — каза тя колебливо. — Били са добри приятели, докато татко не се е злепоставил със слабостта си към залаганията. А и онази старица, мисис Куин, внезапно изчезна. Сигурно си чул. Нямаме представа къде е отишла.

— Е, поне от нея сте се отървали — отбеляза Родерик, после се изправи и разкърши гърба си, като че ли се бе схванал. — Не мисля, че трябва да споменаваш пред Саймън за писмото на баща ми. Това само ще го разстрои, а и той с нищо не може да ни помогне.

— Съгласна съм — отвърна тя, представяйки си как съпругът й ще ругае и ще се кълне, че Иън не би могъл да стори нищо нередно и цялата вина е на Кенет Понсонби. — Да се надяваме, че това е краят на историята.

— Време е да си тръгвам. Отивам в Пенхолт да уредя още някои неща и да поговоря с икономката.

— Там ли смяташ да се установиш? — понадигна се и тя, обзета от неприятното чувство, че отново я оставя сама.

— Да — усмихна се мъжът замечтано. — Това е прекрасна стара къща с изглед към морето. Има тясна пътечка, която води от градината направо към брега. Роден съм там и обичам всяка тухла и всяка керемида — изпълненият му с нежност поглед се насочи към лицето й. — Някой ден ще се заселя там завинаги и ще се погрижа градината да стане поне наполовина толкова красива, колкото е твоята тук. Защото това е твое дело, нали?

Алексия се съсредоточи върху една розова туфа, натежала от цветове, опитвайки се да преглътне болката от необходимостта да живее далеч от него. Очите й се напълниха със сълзи. Щеше ли да привикне с чувството за загуба, завладяващо я всеки път, когато се отдалечаваше от нея дори за кратко?

Забелязал изражението й, той улови ръката й.

— О, Алексия, мила моя…

В следващия момент тя се озова хлипаща в прегръдките му.

— Съжалявам…

Устните му целуваха тъмната й коса.

— Недей, скъпа. Ако беше възможно, щяхме да останем заедно завинаги. Щях да те взема със себе си в Корнуол и да те оставя да превърнеш градината ми в подобно райско кътче.

* * *

Когато Саймън се върна в Марли по-късно същия следобед, икономът Спенсър го информира, че нейна светлост си е легнала и е помолила да не я безпокоят, понеже страда от главоболие.

— Благодаря — нехайно отвърна младият господар. — Така или иначе имах намерение да се видя със стари приятели, затова не ме очаквайте за вечеря.

— Да, милорд.

На следващия ден Алексия роди момиченце, което се появи преждевременно според изчисленията на местния доктор, повикан посред нощ поради внезапното повишаване на кръвното налягане на родилката. Той й нареди да остане в леглото през следващите няколко седмици и строго предупреди Саймън, че не бива да прави приеми в къщата, докато съпругата му не се почувства по-добре.

— Значи с малката всичко е наред? — осведоми се младият баща, загледан в малкото същество в бебешката люлка, увито във вълнено одеяло.

Лекарят засия.

— Тя е прекрасно момиченце, но ще се наложи да идвам да я наглеждам всеки ден.

Скоро заприиждаха букети и стаята на младата майка заприлича на цветарски магазин. Повечето бяха придружени от поздравителни картички, споменаващи за утехата от раждането на ново дете толкова скоро след неочакваната кончина на Иън, „който би бил изключително горд и щастлив от появяването на внучката си“.

Ала Алексия, легнала в огромното легло, потисната от бремето на тайните, които пазеше, мислеше само за Родерик и тухлената му къща в Корнуол. В какъв фарс се бе превърнал животът й. Всички смятаха, че родът Клифтън е идеалният пример за морал и почтеност, богаташи, които никога не са правили погрешна стъпка, не са лъгали, обичат се помежду си и помагат на изпадналите в беда.

„Трябва да се преструваме на сплотени пред хората и да пазим доброто си име дори когато между нас има разногласия — бе заявила свекърва й на сватбата им със Саймън. — Загубим ли репутацията си, значи сме изгубили всичко. Запомни, скъпа моя, че принадлежим към управляващата класа и трябва да даваме добър пример на по-нисшите, също като кралското семейство“.

Лежейки в леглото сега, Алексия знаеше със сигурност, че кралското семейство има по-малко тайни от рода Клифтън. Мисълта, че трябва до края на живота си да играе ролята на щастлива и предана съпруга на един пияница и гуляйджия, й се струваше непоносима.

Загледана в обичното личице на новороденото си момиченце, което бе решила да нарече Ема, тя се размечта за огряна от слънцето градина с каменна ограда, зад която се чува тихото плискане на вълните в морския бряг, а в небето се носи крясъкът на прелитащите чайки.