Уна-Мери Паркър
Тайните на Алексия (8)

Седма глава

Април 1922 г.

За никого не бе изненада, че семейство Клифтън превърна кръщенето на негово благородие Фредерик Иън Станхоуп в голямо събитие.

Тридесет и петима гости бяха поканени да отседнат в „Марли Корт“, а още стотици приятели и съседи щяха да присъстват на пищните обедни и вечерни приеми, предвидени да продължат от петък до неделя.

Наеха допълнително още двайсетина прислужници, на градинарите беше наредено да проверят дали има достатъчно цветя за украсата на параклиса и гостните, в кухнята персоналът беше удвоен, поръчаха и специален оркестър, който да забавлява присъстващите. В списъка на гостите, разбира се, фигурираха само имената на аристократи.

Това беше най-пищното събитие, организирано от семейство Клифтън от 1913 година насам, и Леонора изглеждаше твърдо решена да възвърне позалязлата си слава на най-добрата домакиня във висшето общество. Четири години след края на световната война кралят и кралицата най-сетне бяха възобновили представянето в двореца и през май тя щеше да заведе там Вирджиния като бивша дебютантка и Алексия в качеството й на своя снаха.

— Искам кръщенето на Фреди да се превърне в изключително събитие — обясни на снаха си със сериозен тон тя. — Никакви недорасли дебютантки или млади мъже с влечение към алкохола. С изключение на приятелите на Саймън, разбира се — добави неуверено.

Алексия, все още изтощена от преживяванията преди два месеца, бе сериозно притеснена.

— Но това означава огромни приготовления — оплака се тя на мъжа си, след като научи за грандиозните планове на свекърва си.

— Не се притеснявай. Мама ще се погрижи за всичко — нехайно й отвърна Саймън. — Ти само си почивай и се радвай, че ми роди син и наследник. Единственото, което се очаква от теб сега, е да изглеждаш красива както винаги — прибави ласкателно той.

Но очевидно не толкова привлекателна, колкото уличниците в Сохо, с горчивина си помисли Алексия. Нещо се бе пречупило в нея през онази нощ преди шест месеца, когато бе усетила, че сърцето й е разбито. Той й изневеряваше и щеше да го прави и занапред, без значение колко пъти й обещава, че това никога повече няма да се повтори, защото нямаше психическата сила да удържи обещанията си. Тя трябваше или да си затвори очите и да се примири, както казваше баба й, или да сложи край на брака им.

Бе се омъжила за него по любов, въпреки че много хора я смятаха за сребролюбка, дошла отникъде и твърдо решена да си намери богат съпруг.

Сега обаче не можеше да си позволи лукса да бъде влюбена, защото това й причиняваше прекалено много болка. Агонията от предателството и изгубеното себеуважение я бяха опустошили и й трябваха месеци наред, за да осъзнае, че оттук нататък този брак ще е просто едно представление. Нямаше намерение да приеме ролята на виконтеса Станхоуп като професия за цял живот, така както мъжете градят кариерата си.

Плановете й не бяха такива, мислеше си тя с горчивина в малките часове на нощта, когато възглавницата й подгизваше от сълзи, но какво друго й оставаше? Да напусне Саймън и да сподели съдбата на другите разведени жени, отхвърлени от обществото? Да лиши сина си от баща с надеждата да получи попечителство върху него? Или да заживее отново в бедност, разчитайки единствено на себе си?

В кръговете, сред които живееше след сватбата, бе срещнала много жени, които си затваряха очите за похожденията на съпрузите си. Някои от тях намираха това за „изтънчено“. Според нейните представи те въплъщаваха схващането, че „за една бълха не си струва да гориш целия юрган“.

— Имаш прекрасен син — говореше й Хелън Макнотън. — Трябва да си силна заради него.

— О, ще бъда, бабо — дълбоко въздъхна тя. — Но ти се оказа права, нали? Сега имам каквото исках, но се оказа, че не ми харесва.

— Много от мечтите ти се сбъднаха и се радваш на охолен живот, но нищо в живота не е идеално. Доброто винаги върви редом със злото, миличка.

— Иска ми се да дойдеш да живееш с нас.

Хелън се усмихна и поклати леко глава.

— Двама са компания, трима са тълпа.

* * *

Полагайки последните няколко щриха върху портретите на Леонора и Иън, Родерик хвърли през рамо поглед към Алексия, която се бе свила на дивана и наблюдаваше работата му.

— Какво има? Защо се притесняваш толкова за кръщенето следващата седмица? Какво би могло да се обърка?

Тя го стрелна с тъмните си очи, изгаряйки от желание да сподели с него за поведението на Саймън и за любовните писма на баща й до Леонора. После отвърна мрачно:

— Родителите ми пристигат и ще отседнат в северното крило. Мама ще превърне живота на баба в ад, защото й завижда, че толкова често я каня на гости.

— Мислиш ли, че ще се скарат? — той се наведе и нанесе с дългата четка някакъв детайл върху фона.

— О, мама ще бъде хладно любезна, което само по себе си нажежава атмосферата. А и Кенет Понсонби без съмнение ще се навърта край нея и ще я засипва с въпроси за миналото й като танцьорка — изглеждаше много отчаяна. — Не мога да разбера защо Леонора настоя за цялата тая суета. Можехме да организираме скромна служба в параклиса в присъствието само на няколко приятели.

— Тя има причина да пълни къщата с хора, точно както и ти — тихо отбеляза Родерик, загледан в нея, сякаш искаше да запомни всяка лека промяна в изражението й.

В погледа й се прокрадна смущение.

— Какво имаш предвид? — запита рязко тя.

— О, я стига, Алексия. Нито една от двете ви не е щастлива, да не говорим колко изтощително е постоянното полагане на усилия да уверите всички, че сте сплотено семейство. Тълпите гости и безкрайните приеми ви помагат да се откъснете от всичко това.

— Това не важи за мен — тросна се тя, питайки се доколко му е известна истината. — Знам, че Иън не е лесен, но не мисля, че Леонора е нещастна.

Той се усмихна, взирайки се настойчиво в очите й.

— Искаш от мен да повярвам, че със Саймън имате щастлив брак? Миличка, аз го познавам отдавна и ще ти кажа, че също като баща си и той е неспособен да направи една жена щастлива.

Лицето на Алексия пламна.

— Не знам какво имаш предвид. Разбира се, от време на време взаимно си лазим по нервите, но такива неща се случват във всяко семейство.

Родерик сви рамене и се извърна рязко. Това я накара да се съмнява, че той знае повече, отколкото казва.

— Е, как е днес моят кръщелник? — продължи той небрежно, като разтри парче въглен върху палитрата си. — Трябва да му направя няколко скици. Бебетата са изключително трудни за рисуване, защото чертите им са много деликатни — отново се обърна и обходи с поглед лицето, гърдите и стройните й бедра. — Освен това искам да нарисувам и теб. Портрет в цял ръст в една от елегантните ти вечерни рокли.

— О, не знам — разсмя се тя, но неочаквано се почувства поласкана. — Първо отново трябва да вляза във форма.

— Изглеждаш великолепно, като всяка млада майка — увери я той с нотка на одобрение в гласа. — Фигурата ти е забележителна. Представям си те в оранжерията, там светлината е много подходяща, а моравите и езерото се мъжделеят през стъклата.

— Обичайният портрет?

Мъжът поклати глава.

— Не. Прекалено млада си за такива картини — посочи с четката портретите на семейство Клифтън. — Искам да уловя младостта и свежестта ти, когато носиш онази феерична рокля.

— Мога да сложа и огърлицата от перли, която Саймън ми подари, когато се роди Фреди.

— Никакъв грим и бижута — категорично отсече той.

— Без съмнение, съпругът ти би искал да изглеждаш като коледно дърво, но не към това се стремя аз. Твоята красота е в самата теб, затова не желая да приличаш на хилядите други богати жени.

Развеселена, Алексия се разсмя.

— Започваш да ми нареждаш, Род. На всичките си модели ли казваш какво да облекат?

Не й отговори веднага, но след малко каза меко:

— Само на онези, на които държа, и чиято вътрешна красота искам да покажа.

* * *

Малкълм и Маргарет Ерскайн пристигнаха заедно с Хелън Макнотън рано следобед в петък, заявявайки, че искат да прекарат колкото може повече време с Фреди, преди да са дошли останалите гости.

Сърцето на Алексия биеше до пръсване, тъй като това беше първата й среща с баща й, след като откри любовните му писма до Леонора. Младата жена ги посрещна във вестибюла, преди да ги настани по стаите им. Никой не можеше да се досети за бурята, бушуваща у нея, докато бърбореше весело за Фреди, новата му бавачка и гостите, които щяха да пристигнат.

Алексия изтръпна, когато Малкълм небрежно отбеляза, че отдавна не е идвал в имението, но според него нищо не се е променило.

Никога не й бе минавало през ума, че може би е посещавал господарката на имението тук, докато Иън е отсъствал. Дали пък Вирджиния не бе зачената в „Марли Корт“? Тези мисли дотолкова обсебваха съзнанието й, че се опасяваше да не се издаде случайно, че знае за любовната им връзка.

За първи път присъствието на баща й й беше неприятно. Участваше в разговорите вяло и с неохота, като правеше най-общи коментари. Освен това избягваше да срещне погледа на баба си, защото се страхуваше да не събуди подозренията на Маргарет.

Съвсем скоро усети напрежение, което заплашваше всеки момент да изригне. Защо трябваше да носи бремето на нечии чужди тайни? Не тя имаше вина за случилото се. Не по свое желание се бе родила точно в онзи момент. Постепенно в гърдите й се надигна гняв срещу баща й.

Струваше й се, че я е предал още преди появата й на този свят. Дали изобщо бе обичал някога майка й? Беше ли принадлежал на която и да е от двете?

Озлоблението като отрова пропиваше цялото й тяло, изпълвайки я със завист. Той вече не беше човекът, когото бе обожавала от невръстно дете, а непознат, чието минало й бе неизвестно допреди няколко седмици. Минало, което заплашваше собственото й бъдеще със съпруга й и трябваше да се пази в тайна.

С напредването на деня атмосферата стана още по-напрегната, защото Малкълм все по-често й отправяше озадачени погледи, сякаш недоумявайки защо отношението й към него внезапно е охладняло.

Гостите се стичаха към имението в непрекъснат и шумен поток. Както винаги, приятелите на Саймън връхлетяха изпълнени с ентусиазъм и жизненост.

— Радвам се да ви видя, момчета! — приветстваше съпругът й Бойси, последван веднага от Порги, Хутс и Плами.

Зад тях, доста по-спокойно, се появиха Примроуз, Зоуи и Нони в рокля с ниска талия и шапка с широка периферия, украсена с цветя. Гласовете им приличаха на ромолящ дъжд, който приглушаваше врявата, вдигана от младите мъже.

— Алексия, скъпа, изглеждаш невероятно! — възкликна Зоуи. — Напълно си възстановила фигурата си! Е, много ли болеше? Майка ми казва, че едва не умряла при раждането ми. Хайде, разказвай!

Останалите момичета се скупчиха наоколо, вдигаха очи към небето, пляскаха с ръце и подхвърляха забележки от рода на: „Никога не бих преживяла подобно нещо“ и „Господи, толкова си смела!“

— Повярвайте ми, болката веднага се забравя — увери ги тя небрежно и усети как нещо инстинктивно я накара да погледне през отворения прозорец на гостната.

В един спиращ дъха миг видя баща си да разговаря с Вирджиния. Двамата стояха един до друг, смееха се и се шегуваха, сякаш се познават от цяла вечност и винаги са били близки.

„Другата дъщеря на татко“, помисли стъписана. Неговото друго момиченце, заченато в момент на страст от жената, която беше обичал истински.

Дългата коса на Вирджиния се спускаше като водопад по гърба й, червената й рокля прилепваше плътно към тялото и тя приличаше на образ от ренесансова картина. С характерен жест, който Алексия познаваше толкова добре, Малкълм бе наклонил глава на една страна и я наблюдаваше с изражение, което би могло да се определи единствено като гордост.

Тя е толкова по-красива от мен. Никога не съм забелязвала колко бяла е кожата й и колко са деликатни чертите й. Дали прилича на него? Намира ли я татко за красива? Може би сега му се иска да е прекарал последните двайсет години с нея. Иска ли да й разкрие, че е истинският й баща? Дали съжалява, че съм се родила?

Колко уязвима и чувствена изглежда, за разлика от мен, винаги толкова силна и независима. Но аз още като дете се научих как да прикривам болката си… и ето че се превърна в навик. Това е единственият начин, ако искаш да не те нараняват отново и отново, и отново.

* * *

Малкълм вдигна очи и видя обърканото изражение на Алексия. Погледите им се срещнаха и в нейния се четеше обвинение, а в неговия — вина. Извинявайки се, той остави Вирджиния и забърза към нея.

— Наред ли е всичко, мила?

В този момент тя разбра, че не може да се преструва, и каза с приглушен глас:

— Намерих писмата ти до Леонора.

Тишината изтрещя помежду им като гръм.

— Как… — промълви той накрая. Неволно се обърна да погледне другото момиче, с което беше разговарял допреди минута.

— Има ли значение?

— О, Господи… Кой друг знае? — в погледа му проблясваха едновременно гняв и паника.

— Само баба. Все трябваше да споделя с някого — отвърна му отбранително Алексия.

— Миличка, толкова съжалявам — каза й унило той. — Бих дал всичко, за да не научиш никога. Къде, по дяволите, ги откри?

Тя му разказа, твърдо решена да не се разплаче.

— Но как Леонора е допуснала такава глупост? — измърмори Малкълм.

Алексия изпита неочакван прилив на ярост. Искаше й се да го накаже, като излее всичко.

— Съжалявам, че с раждането си съм застанала на пътя ти към истинската любов — започна остро. — Много необмислено от моя страна. Очевидно това е попречило на плановете ти относно Леонора, но вече никой от нас не може да промени нещата.

Съвсем объркан, той я улови за ръката и я поведе към параклиса, слабо осветен от свещите, които тя бе поръчала на Спенсър да държи запалени до края на уикенда. Настани я на една от дъбовите седалки и й прошепна настойчиво:

— Не бива да говориш така. Бях много щастлив, когато разбрах, че ще те имам. Знаеш колко много те обичам. Вирджиния е дъщеря на Леонора и дори не я бях виждал до деня на сватбата ти. Ти си моето дете. Трябва да помниш това. Моята дъщеря, която е била и винаги ще бъде всичко за мен.

Алексия се взираше в него, отчаяно копнеейки да повярва на думите му, но написаното в последното писмо до любовницата му все още й причиняваше пареща болка.

Малкълм я сграбчи за рамото.

— Моля те, не позволявай това да застане помежду ни, миличка. Знам, че си преживяла ужасен шок, но случилото се не променя нищо в отношението ми към теб.

Погледът й беше остър, а очите — подпухнали.

— Как можеш да говориш така? Вирджиния е моя полусестра. Всеки път, когато погледна майка й, си мисля за нея и за… теб. Защо, за Бога, тя ме покани на онзи бал? Аз ли бях единствената ви възможност да подновите връзката си?

— Изобщо не беше така. Тогава ти казах истината. Леонора те покани единствено от любезност. Не бива да допуснеш миналото да развали всичко, което си постигнала.

— Сигурен ли си, че Иън не подозира нещо?

— От къде на къде? Никой друг не знае… освен теб.

— Има някой, който знае.

В погледа му отново се мярна паника.

— Кой?

— Нямам представа. Скрих писмата, като възнамерявах да ги изгоря при първа възможност, но те бяха откраднати.

— Откраднати?

Тя кимна.

— Дявол да го вземе! — той пребледня и започна да крачи напред-назад по тясната пътека. — Кой според теб го е направил?

— Не знам. Подозирам един от прислужниците, но не съм сигурна.

Малкълм пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Господи! Това е кошмар! — прошепна тихо той и тръгна към вратата на параклиса.

Алексия се надигна да го последва, но някакво движение до олтара я накара да застине на място.

— Кой е там? — подвикна уплашено.

После чу шумолене и нечия дребна фигура се отдалечи в тъмнината. Беше мисис Куин.

* * *

Боже Господи! Тази вещица ме плаши! Саймън твърди, че вдигам много шум за нищо и тя е само една полудяла стара вдовица, на която не трябва да обръщам внимание. Но защо слухтеше в параклиса? И как така никой от прислугата не я беше видял да влиза в северното крило? Саймън смята, че вероятно е искала да се помоли, но мен ме притеснява каква част от разговора ми с татко е успяла да подслуша. Какво би могла да иска? Много глупаво беше от моя страна да споделям със съпруга си, защото той на шега каза на баща си, че лошата фея вече се е появила, за да даде благословията си на Фреди. В следващия момент чух Иън да крещи гневно, че трябва да затворят старата кучка в лудница. За първи път присъствието на Кенет Понсонби се оказа полезно. Той успя да го успокои и предотврати поредния скандал между двамата.

По някаква причина, може би защото е тук, за да довърши портретите на семейство Клифтън, Родерик е постоянно в мислите ми и се улавям, че през цялото време го търся… Той е като ангел хранител за мен и му имам пълно доверие. Дали не трябва да му разкажа за писмата?

* * *

Десетки бели свещи осветяваха средновековната църква. Алексия пристъпяше към купела, понесла малкия Фреди, облечен в дантелената роба, в която бяха кръщавани всички наследници на рода Клифтън. В средата се бяха събрали кръстниците — Родерик Дейвънпорт, сър Майкъл Маквийн, по-известен като Хутс, Зоуи Мидълтън и дукът на Гарнок. Всички останали седяха по пейките: фамилия Клифтън от едната страна, семейство Ерскайн от другата, очаквайки първородният им внук и наследник да бъде въведен в лоното на християнството.

Саймън застана до нея и тя веднага усети мириса на бренди в дъха му. Не беше сам. За нейна неприятна изненада откъм сянката се изниза Багърс Мортимър-Смит, за да се присъедини към кръстниците, мърморейки недоволно под нос, че е чакал този момент незаслужено дълго.

Тя се извърна към съпруга си, за да възрази, но беше прекалено късно. Той й отправи дяволита усмивка в момента, в който преподобният Питър Кранбрук започна службата, а Родерик пое внимателно бебето от ръцете й.

Стиснала зъби, Алексия реши, че ще е недостойно да устрои сцена. Вместо това реши да не обръща внимание на Багърс, все едно изобщо не съществува. Не го беше канила в Марли, така че имаше пълното право да го пренебрегва, показвайки му открито, че не го желае в дома си.

Молитвите бяха прочетени и тя през цялото време наблюдаваше Род, който държеше детето с такава нежност, че сърцето й се сви от вълнение. Той се обърна и й се усмихна, изпълвайки я с отчаян копнеж Фреди да беше негов син.

Пламнала от срам, усети, че й става горещо, и се запита защо в съзнанието й се въртят такива мисли. Родерик беше приятел, братовчед на Саймън, единственият човек в това семейство, на когото би могла да разчита. И точно в това, размишляваше тя, хапейки долната си устна, се криеше истинската причина за чувствата й към него.

С мокър от пот гръб и шия, обвита с подарените от съпруга й перли, младата жена се опита да диша дълбоко, за да овладее обзелото я вълнение. Бе невъзможно. Нищо нямаше да излезе. Бе избрала да се омъжи за Саймън. Но защо досега не беше гледала на Род по този начин? Или пък беше? Още при първото си идване в Марли…

В този момент светената вода обля детето и то се разплака. Веднага щом свещеникът го върна в ръцете на Родерик, се успокои и отново притихна.

— Каква е тайната ти, Родърс? — с висок шепот попита Багърс. — Да не би предварително да си го напоил с джин?

След края на церемонията гостите започнаха да се изнасят към северното крило и Алексия се обърна към Саймън с яростен поглед.

— Знаеш много добре, че не исках този пропаднал негодник за кръстник на детето си. Защо го доведе?

— Я млъквай, тъпа кучко! — пиянски подвикна съпругът й. — Аз решавам кой ще кръщава сина ми.

После се втурна сред гостите, струпали се в гостната, където прислужниците разнасяха подноси с шампанско.

Алексия едва бе подала Фреди на бавачката, когато пред нея застана Родерик.

— Добре ли си?

— Да, благодаря — отвърна рязко тя, като отбягваше да срещне погледа му, опасявайки се, да не би да прочете мислите й.

— Чудесно кръщене — присъедини се към тях Хелън Макнотън. — А малкият беше толкова послушен, нали! — тя се обърна към младия мъж: — Чух, че имате намерение да рисувате внучката ми. Много вълнуващо.

Той се засмя.

— Е, надявам се.

Алексия стоеше мълчалива, без желание да показва излишен ентусиазъм. Баба й беше изключително прозорлива и би могла да я разубеди да му позира, ако разбереше, че изпитва чувства към него.

В този момент към тях се втурна Вирджиния и попита развълнувано:

— Какво му става на Саймън? Задигна две бутилки шампанско и тръгна някъде с Багърс.

— Тръгнал е някъде?! — повтори Родерик.

Момичето кимна.

— Беше в едно от странните си състояния. Скочиха в колата и потеглиха с бясна скорост. Предчувствам, че няма да го видим през следващите няколко дни.

— През следващите… О, Господи! — ужасена извика Алексия. — Той не може да изчезне така. Имаме толкова много гости. Как да забавлявам приятелите му през целия уикенд…

Родерик и Вирджиния си размениха многозначителни погледи.

— Искаш ли да го настигна? — обърна се към нея той.

— Какъв е смисълът? — обади се момичето. — Дори да успееш, Саймън няма да се върне. Нищо не може да го разубеди, когато двамата с Багърс решат да мърсуват из града.

— Какво става? — попита Леонора, приближавайки се към тях. Погледна притеснено снаха си, преди да се обърне към Хелън Макнотън: — Е, казвайте!

Възрастната жена повдигна вежди и отвърна дипломатично:

— Боя се, че не зная нищо, лейди Клифтън.

Докато Вирджиния обясняваше станалото, а майка й се задъхваше от гняв, Алексия огледа стаята с надеждата никой друг да не е забелязал внезапното изчезване на съпруга й. Защо от всички дни в годината бе избрал именно този, за да я унизи пред толкова хора само защото бе изразила недоволството си от присъствието на Багърс на кръщенето!

Повечето от гостите стояха на верандата, за да се насладят на априлското слънце, останалите се отправиха към трапезарията, където вече сервираха обяда. Съвсем скоро щяха да заразпитват къде е Саймън, какво щеше да им отговори?

В този момент покрай нея, отпивайки от шампанското си, мина Кенет Понсонби.

— Е, къде е любящият съпруг? — подметна лукаво той. Без да дочака отговор, погледна Маргарет Ерскайн, която разговаряше с дука на Гарнок. — Трябва да отида да поздравя майка ти. На бедната женица й се наложи да преживее толкова много, нали!

Саймън не се върна вечерта и Леонора, с пребледняло лице, върху което бе изписана престорена искреност, трябваше да пренареди местата за официалната вечеря в голямата къща.

— Колко жалко, че Саймън получи силна мигрена — съобщи тя на всички с възможно най-убедителен тон.

— Изпраща ви поздрави, но се опасявам, че ще му се наложи да пази леглото през следващите няколко дни — после се обърна към Алексия и заговори мило: — Мога ли да разменя няколко думи с теб, мила? Става въпрос за организацията.

Младата жена последва свекърва си в обзаведената й в розово и златисто спалня, където се носеше ухание на лавандула.

Леонора затръшна вратата и следващия миг маската падна и очите й блеснаха като метални.

— Ти глупаво, глупаво момиче! — започна тя с отровен тон. — Как можа да ми причиниш това! Баща ти ми каза, че си прочела писмата му до мен. Нямаш никакво право да си пъхаш носа в чужди работи. Направо е непростимо! И доколкото разбрах, някой ги е откраднал. Имаш ли представа до какво може да доведе това?

Сърцето на Алексия заби учестено. Никога не бе виждала майката на Саймън да губи контрол над себе си, гледката беше ужасяваща. Красивото й лице бе изкривено и от изражението й лъхаше омраза.

— Е — продължи жената настойчиво, — какво ще кажеш в свое оправдание?

— Заключих ги на сигурно място — започна Алексия отбранително. — Съжалявам, че ги прочетох, но направих всичко възможно никой да не ги открие. Имах намерение да ги изгоря, което, смея да отбележа, е трябвало да направиш сама още преди двайсет години, вместо да ги криеш в библиотеката.

Леонора закрачи напред-назад, издавайки обзелата я паника.

— Даваш ли си сметка как би се отразило това на Вирджиния, ако разбере? Изложила си цялото семейство на опасност. Как си могла да постъпиш толкова глупаво и безотговорно след всичко, което направих за теб? Ако не бях аз, сега щеше да работиш в някой магазин! Беше без пукнат грош и никакво бъдеще, а отвръщаш на добрината ми, като се ровиш в личния ми живот, а после оставяш доказателствата на видно място, сякаш искаш нарочно да ме съсипеш! — гласът й се повиши до истерия, после премина в ридание. — Ако историята излезе наяве, с доброто ни име е свършено. Нито един достоен мъж не би пожелал да се ожени за дъщеря ми, а репутацията ми ще…

— Стига! — извика Алексия.

— Баща ти е много разстроен и…

— Знам това, но…

— Непременно трябва да открием кой е взел писмата и да му платим, само и само да си ги върнем. Никога няма да ти простя.

Алексия погледна свекърва си с укор.

— Преди да ме обвиняваш за нещо, което се е случило изцяло по твоя вина, обясни ми как си допуснала ти, омъжена жена, да се оплетеш в любовна връзка с баща ми. Защо не си била по-предпазлива?

Леонора изглеждаше съсипана, коленете й се огънаха и съвсем пребледняла, се строполи върху огромното легло.

— Май не разбираш колко сериозни са нещата — изстена тя, притискайки дантелената си кърпичка към устните. — Уплашена съм. Ако Иън разбере, ще се разведе с мен и двете с Вирджиния ще се окажем без нищо. Не знам как да си върнем писмата.

* * *

Алексия почука тихо на вратата на баба си.

— Може ли да вляза?

— Очаквах те, детето ми — Хелън забърза към нея, изключително елегантна в дългата си бледосива дантелена рокля и загърната в подходящ шал от шифон.

— Случи се нещо ужасно — прошепна момичето и внимателно затвори вратата след себе си.

— Нещо със Саймън ли? — в гласа на старата дама прозвуча искрено съчувствие.

— Не… или поне… Ами да, той избяга в Лондон с един от отвратителните си приятели, но вече съм свикнала със странностите му.

— О, миличка, нямах представа, че бракът ти е толкова нещастен — тъжно отбеляза Хелън, като се настани на дивана и направи знак на внучката си да седне до нея.

— Бабо, не бракът ме тревожи в момента, а онези писма, които намерих. Леонора е бясна, че са изчезнали.

— Колко глупаво от страна на баща ти да й каже, че си ги намерила — с неодобрение каза старицата. — Ако някои хора си държаха устата затворена, животът щеше да е много по-прост.

— Знам.

— Имаш ли представа кой би могъл да ги вземе?

Алексия поклати глава и пръстите й нервно се заиграха с дългата перлена огърлица.

— В това имение работят повече от сто прислужници, без да се броят личните камериерки, които гостите водят със себе си.

— А семейство Клифтън имат ли врагове?

Алексия веднага се сети за мисис Куин.

— Да — отвърна замислено. — Мисля още утре да отида да я посетя.

* * *

Рано на следващата сутрин тя изведе Шедоу на разходка в парка, в чийто най-отдалечен край живееше мисис Куин. Щом приближи, забеляза, че каменната постройка е добре поддържана, дограмата и входната врата — прясно боядисани, месинговият звънец лъщеше, а лехите бяха прекопани наскоро. Очевидно в малкото домакинство не липсваха средства.

Отначало на почукването не отговори никой, затова заобиколи къщата и надникна през открехнатите завеси на прозореца, чудейки се дали домакинята още спи. Внезапно кучето се разлая, тя се извърна рязко и видя, че възрастната жена я наблюдава откъм градината.

— О, мисис Куин! — сърцето на Алексия биеше толкова ускорено, че едва дишаше. — Идвам да ви посетя.

Злобното изражение на старицата и отровата, струяща от очите й, накараха младата жена да изтръпне. Тя взе на ръце Шедоу, насили се да се усмихне и започна помирително:

— Каква прекрасна къща имате! И тази красива градина. Но не се ли чувствате самотна тук?

Като наелектризирана, мисис Куин вдигна свитите си в юмруци ръце, сякаш искаше да я удари.

— Самотна? — изсъска тя. — Самотна? Не съм видяла миг щастие, откакто този негодник се изпречи на пътя ми! Вие всички сте покварени! Всички до един! Тази къща беше купена с кръв и още пази кървавия отпечатък. Дано измрете в мъки!

Алексия стоеше замаяна и се взираше в старата жена, която трепереше като в треска.

Уплашена, че може да припадне, тя попита настойчиво:

— Мога ли да ви помогна? Да извикам лекар?

През това време мисис Куин бе стигнала до входната врата залитайки, с притиснати към гърдите ръце.

— Как докторът ще излекува разбитото ми сърце? — изстена тя. — Този проклетник съсипа живота ми. Трябваше да го обесят заради онова, което стори.

— Но какво толкова е направил?

Кървясалите очи се обърнаха към нея с нов изблик на гняв.

— Много добре знаеш. Всички сте замесени — устните й се задвижиха конвулсивно: — Хората от висшата класа умеят да се поддържат помежду си. Искам да ви видя мъртви!

После отвори вратата и влезе в къщата, затръшвайки я шумно след себе си.

* * *

Саймън се върна в Марли на следващия ден, разкаян както винаги, точно навреме, за да се сбогува с последните гости, напускащи имението.

— Беше изключително приятен уикенд, момчето ми — възкликна Хутс, пренебрегвайки факта, че приятелят му е пропуснал по-голямата част от него.

— Да, много ти благодарим — каза дукът на Гарнок, докато се отдалечаваше под ръка с лейди Зоуи Мидълтън, която се червеше свенливо и хвърляше многозначителни погледи към домакинята.

— Мислех, че си има сериозна приятелка — с учудване отбеляза Алексия, наблюдавайки ги как потеглят по алеята в елегантното бугати роял, на чиито врати бе изрисуван фамилният герб на рода Гарнок.

— О, май наистина има — равнодушно отвърна съпругът й.

Тя улови погледа на Родерик, който товареше портретите на семейство Клифтън в колата, за да ги откара в Лондон.

— Чудя се дали Зоуи знае това — подметна той сухо.

— Защото на мен тя ми прилича на котка, която смята, че е уловила голям, тлъст плъх.

Саймън се изсмя.

— Няма никакъв шанс. Гарнок постоянно сменя момичетата, хитрецът му с хитрец — после се отдалечи бавно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си, оставяйки след себе си дъх на бренди и пури.

Алексия го проследи с поглед, смръщила вежди.

— Не говореше сериозно — опита се да я успокои Родерик.

Тя се извърна към него.

— О, напротив — възрази без следа от самосъжаление тя. — Каза го съвсем сериозно.

* * *

Не трябваше да е така. Имам чувството, че съм на мястото на някой друг и не живея собствения си живот. Понякога дори не разбирам какво става, защото в това семейство не споделят помежду си, а Саймън почти не говори с мен. Поне не както би трябвало. Разменяме си само банални реплики от рода на: „Хайде да идем да пояздим“ или „На кой прием ще ходим довечера“. Нямам представа какво си мисли, а често ми се струва, че не мисли въобще. Просто се носи сред море от алкохол и на моменти сякаш не забелязва присъствието ми.

Мислех си, че бракът ми със Саймън ще тръгне по друг начин. Къде изчезна моят красив млад съпруг? Сякаш си отиде завинаги веднага щом се върнахме от медения си месец.

Дали съдбата ни действително не е предначертана още от момента на зачатието ни? Може би в живота си наистина нямаме право на избор. Дори да мислим обратното, навярно някакъв импулс ни подтиква да поемем по път, който неминуемо ще ни доведе до катастрофа…