Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Знакът на седемте (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pagan Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2009)
Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Свещеният камък

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

Редактор: Даниела Атанасова, Атанаска Кузманова

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978–954–26–0810–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Четвърта глава

Права бе за пилето — никога не бе ял нещо по-вкусно. Според Гейдж тя имаше право и когато настоя по време на вечеря да не обсъждат преживяването й или каквато и да е друга тема, свързана с демони.

Удивително бе за колко много други неща имаха да си говорят, въпреки че почти непрекъснато бяха заедно през последните месеци. Планове за сватба, нов бизнес, книги, филми, скандали с известни личности и клюки от малкия град подскачаха над масата като топчета за тенис.

В друго време и при други обстоятелства събирането би представлявало точно това, което изглеждаше — приятели и влюбени двойки, решили да прекарат вечерта заедно, хапвайки специално приготвено ястие.

Как се вписваше той в компанията? Отношенията му с Кал и Фокс се бяха променяли и развивали през годините, когато тримата се бяха превърнали от момчета в мъже и определено, когато той се бе откъснал от корените си в Холоу, за да странства по света. Но в основата им стоеше приятелството за цял живот. То просто бе неизменно.

Харесваше избраниците им, заради самите тях и начина, по който си пасват с приятелите му. Трябваше да са уникални жени, за да могат да се изправят срещу онова, с което всички се сблъскваха, и да устоят. Ако някой от тях оцелееше, четиримата щяха да имат добри шансове за успех в странното начинание, наречено брак.

Искрено вярваше, че ще бъдат щастливи.

И ако оцелееха, той щеше да продължи по пътя си. Той бе този, който заминаваше и се завръщаше. Такъв начин на живот водеше. Винаги имаше следваща игра и още един шанс да влезе в нея. Това беше неговата роля, помисли си Гейдж. На обърнатата карта след разбъркването и цепенето.

Оставаше Сибил, жената с енциклопедични познания, гениални кулинарни способности и стоманени нерви. Откакто се познаваха, само веднъж я бе видял да проявява слабост. Туис бе събудил най-дълбокия страх на всеки от шестимата, спомни си Гейдж, и за Сибил това бе слепотата. Бе заплакала в прегръдката му, когато всичко бе свършило. Но не бе избягала.

Не бе избягала. Щеше да издържи до края, всички щяха да издържат. Ако останеха живи, и тя щеше да поеме по своя път. В забележителното й тяло нямаше и една клетка, която би се чувствала у дома си в малкия град. Умееше да се приспособява. Спокойно се беше установила в Холоу, в малката къща, но това бе… като голямата ваза, в която Франи Хокинс натопяваше цветята си, докато намери време да ги прехвърли в нещо по-подобаващо на стила й.

Но къде и при какво щеше да се върне, запита се Гейдж и осъзна, че си задава повече въпроси за нея, отколкото е разумно.

Забелязала, че я гледа, Сибил повдигна вежди.

— Да не си искаш парите обратно?

— Не.

— Добре тогава. Излизам да се поразходя.

— Но, Сиб… — опита да възрази Куин.

— Гейдж може да дойде с мен, докато вие четиримата се заемете със съдовете.

— Как така той е свободен от задължения в кухнята? — полюбопитства Фокс.

— Откара ме до магазина, плати за продуктите. Искам малко въздух, преди да започнем разговорите за Голямото зло. Какво ще кажеш, красавецо? Идваш ли с мен за компания?

— Вземи телефона си. — Куин хвана ръката на Сибил. — За всеки случай.

— Ще го взема и ще облека яке. И няма да приемам лакомства от непознати. Спокойно, мамче.

Когато тя профуча през вратата, Куин се обърна към Гейдж.

— Няма да ходите далеч, нали? Дръж я под око.

— Това е Хокинс Холоу. Не можем да отидем далеч.

Сибил сложи тънък пуловер и ниски черни обувки на краката си, които толкова често бяха боси. Щом излезе навън, вдиша дълбоко.

— Обичам пролетните вечери. Летните са още по-хубави. Обичам топлото време, но при тези обстоятелства не ми се иска лятото да дойде скоро.

— Къде искаш да отидем?

— На Главната, разбира се. Къде другаде? Предпочитам позната територия — продължи тя, докато вървяха. — Разхождам се из града и шофирам само в околността.

— Сигурно вече можеш да начертаеш подробна карта и на двете.

— Не само мога, начертала съм. Имам наблюдателно око за подробности. — Отново вдиша, този път вдъхвайки от аромата на искрящо розовите божури в близката градина. — Куин ще бъде щастлива тук. Идеално е за нея.

— Защо?

Очевидно въпросът му я изненада… или по-скоро фактът, че го зададе.

— Малка общност. Подходяща среда за Куин. В комплексите, в предградията е твърде… изкуствено. Но градче, в което познава банковите служители и продавачките в магазините по име — всичко това е само за Кю. Тя е социално животно, което понякога се нуждае от време насаме. Градът ще й даде общността, а къщата извън него — уединението. Получава всичко — заключи Сибил. — Плюс мъжа.

— Добре че Кал се вписва някъде.

— О, доста добре се вписва. Признавам, когато за първи път я чух да споменава за него, си помислих: Боулинг маниак? Куин си е загубила ума. — Сибил се засмя и тръсна коси. — Сега се срамувам, че съм била предубедена. Разбира се, още когато се запознах с Кал, си казах: О, доста симпатичен боулинг маниак! После, докато ги гледах заедно, разбрах, че са страхотна двойка. Ако питаш мен, и двамата получават всичко. С радост ще им гостувам тук, както и на Фокс и Лейла.

Свиха към площада и продължиха по главната улица. Една от колите, спрели на светофарите, бе с отворени прозорци и от нея гърмеше песен на „Грийн Дей“. „При мамчето“ и „Джинос“ все още работеха и няколко тийнейджъри се мотаеха пред пицарията, но магазините вече бяха затворили за вечерта. В девет прозорците на „При мамчето“ щяха да са тъмни, а малко след единадесет и „Джинос“ щеше да затвори. Това представляваше нощният живот на Холоу.

— Значи няма никаква вероятност да си построиш колибка в Хокинс Ууд? — попита я той.

— Колиба в гората ми се струва хубаво място за някой и друг уикенд. А чарът на малкия град — продължи тя — ме привлича само като туристка. Обичам да посещавам подобни места. Това е едно от любимите ми развлечения. Но по душа съм градско момиче и пътешественичка. Имам нужда от база, където да се връщам от време на време. Малкият апартамент в Ню Йорк, който ми завеща баба ми, е чудесен за тази цел. А ти? Къде е твоята база?

Гейдж поклати глава.

— Обичам хотелските стаи.

— Аз също… по-точно, стая в добре поддържан хотел. Допада ми удобството на обслужването, да мога да закача на вратата табела „Не ни безпокойте“ и да поръчвам от румсървис каквото ми се прииска.

— Двадесет и четири часа в денонощието — добави Гейдж. — И някой да чисти, докато ти си навън, заета с нещо далеч по-интересно.

— Не звучи пресилено. Обичам и да се наслаждавам на гледка през прозореца, която не ми принадлежи. Но по света има много други хора, като повечето жители на този град, който Туис така упорито се опитва да унищожи. Те предпочитат позната гледка. Нуждаят се от спокойствието и сигурността на дома си и имат право.

„Което ги връщаше в изходна позиция“, помисли си Гейдж.

— И ще страдаш заради това.

— О, не, надявам се. Поне не твърде много. Но сега това е градът на Куин и Лейла. За тях бих страдала. Както и за Кал и Фокс. — Тя извърна глава и срещна погледа му. — И за теб.

Нещо в него подскочи при тези думи, при пълната искреност, която долавяше от нея. Преди Гейдж да отговори, телефонът й звънна.

— Спасение — промърмори Сибил, извади апарата и погледна дисплея. — По дяволите! Мамка му! Извинявай, трябва да вдигна… Здравей, Риса.

Тя се отдалечи на няколко крачки, но Гейдж нямаше проблеми със слуха или скрупули по отношение на подслушването на разговора. Чу многократно „не“ между дълги паузи. И няколко хладни реплики, като „вече ти казах“ и „не и този път“, а накрая:

— Съжалявам, Мариса.

Последните думи Сибил изрече по-скоро с раздразнение, отколкото със съжаление. Когато затвори, раздразнението бе изписано и на лицето й.

— Извинявай. Беше сестра ми, която е неспособна да проумее, че светът не се върти около нея. Дано е достатъчно сърдита, за да ме остави на мира няколко седмици.

— Сестрата със спуканата гума?

— Моля? А, да. — Сибил избухна в смях при спомена за нощта, в която и двамата бяха пристигнали в Хокинс Холоу и се бяха запознали след избегната на косъм катастрофа на пустото шосе. — Да, онази сестра, която взе колата ми назаем и ми я върна със спукана гума в багажника. Същата, която често „взема назаем“ нещо, което й харесва, и ако се сети да го върне, обикновено е повредено или неизползваемо.

— Тогава защо й даде колата си?

— Отличен въпрос. Момент на слабост. Нямам много такива, поне от известно време насам.

Хладен гняв помрачи очите й.

— Не се и съмнявам.

— Пристигнала в Ню Йорк, от бог знае къде, и не виждала защо да не може да отседне в апартамента ми за две седмици с тайфата безделници, с които се движи напоследък. Но, господи, ключалките и кодът на охранителната система били сменени… което беше необходимо, защото миналия път, когато отседна там с приятели, бяха изпотрошили всичко, включително и една старинна ваза, принадлежала на прабаба ми, взели назаем това-онова от гардероба ми, дори кашмиреното ми палто, което никога вече няма да видя, и по сигнал на съседи пристигнали ченгета.

— Явно е голяма купонджийка — отбеляза Гейдж, когато Сибил замълча, за да си поеме дъх.

— О, само за това живее. Е, добре, твърде много бърборя. Можеш да ме слушаш или да не ми обръщаш внимание. Мариса беше по-малката и отрасна разглезена, както повечето изтърсаци, особено когато са красиви и чаровни. А тя е доста — и красива, и чаровна. През първата част от живота си имахме много привилегии. Семейството ни беше заможно. Притежаваше огромна разкошна къща в Кънектикът и други жилища на екзотични места. Учехме в най-добрите училища, често пътувахме до Европа, дружахме с децата на богати и влиятелни хора и прочие. После стана злополуката с баща ми, слепотата му…

Замълча за миг, продължавайки да върви с ръце в джобовете и поглед напред.

— Не можа да я понесе. Не виждаше и отказваше да го приеме. Един ден се заключи в библиотеката на огромния ни разкошен дом в Кънектикът. Опитаха се да разбият вратата, когато чухме изстрел. Все още имахме прислужници, те се опитаха да я отворят. Побягнах навън, заобиколих къщата. Видях го през прозореца, видях какво е сторил със себе си. Счупих стъклото, влязох вътре. Не си спомням това много ясно. Беше твърде късно, разбира се. Нищо не можеше да се направи. Майка ми изпадна в истерия, Мариса не беше на себе си, но нищо не можеше да се направи.

Гейдж мълчеше, но тя знаеше, че е от хората, които често си мълчат. Затова продължи:

— По-късно узнахме, че е имало, както се изразяват някои, „значителни финансови загуби“ след инцидента. И внезапната му смърт направи възстановяването им невъзможно, което означаваше, че ще трябва да свием разходите си. За да преодолее шока и скръбта, които за нея бяха много реални, майка ми замина с нас за Европа и пропиля цяло състояние. След една година се омъжи за хитрец, който пропиля още, придума я да му припише по-голямата част от останалото и я изостави, за да преследва по-млада плячка.

Горчилката в тона й бе толкова доловима, че Гейдж почти усети вкуса й.

— Можеше да е и по-зле, много по-зле. Можехме да сме разорени и вместо просто да се научим да живеем по-скромно, да се наложи да работим за прехраната си. По-късно майка ми се омъжи за трети път, за много добър човек. Стабилен и мил. Искаш ли да спра?

— Не.

— Добре. Когато стана на двадесет и една, Мариса получи скромно наследство, по предишните ни стандарти, както и аз. Вече бе успяла да се омъжи, с доста разточителна сватба, и да се разведе. Парите й изчезнаха бързо, сякаш ги отвя ураган. Изявява се като модел, получава прилични хонорари, когато се снима за списания и билбордове. Но най-много желае да стане звезда, по какъвто и да е начин, и живее като такава, според представата си за живот на звезда. В резултат често остава на червено и може само да използва красотата и чара си като валута. Никое от двете не ме трогва и затова обикновено не сме в добри отношения.

— Знае ли къде си?

— Не, слава богу. Не съм й казала и няма да го направя. Първо, защото, колкото и главоболия да ми създава, все пак ми е сестра и не искам да пострада. Второ, по-егоистично, за да не ми се пречка. Много прилича на майка ми, каквато беше преди третия си брак, от който най-сетне е доволна. Хората винаги са казвали, че аз съм се метнала на баща си.

— Значи е бил умен и секси?

Сибил леко се усмихна.

— Много мили думи, след като излях душата си пред теб. Неведнъж съм се питала дали приликата с баща ми означава, че няма да преживея най-тежкото изпитание, което ми поднесе животът.

— Вече си го преживяла. Ти си счупила прозореца.

Когато тя въздъхна, дъхът й затрепери и това бе предупреждение за напиращи сълзи. Но ги сдържа — голяма точка за нея — обърна се към него и го погледна с дълбоките си тъмни очи.

— Е, добре, заслужаваш награда, че беше търпелив слушател, и аз също, защото съм умна жена и зная кой може да бъде такъв.

Сграбчи ризата му и се повдигна на пръсти. Плъзна ръце по раменете му и ги обви около врата му.

Устните й бяха като топла коприна, пълна с обещания, леките им ласки го приканваха да ги вкуси, да им се наслади. Уханията й нахлуваха в него, силни и сладостни, сякаш изкусително шепнеха: „Ела, опитай още“.

Когато Сибил понечи да се отдръпне, той обхвана ханша й, карайки я отново да се повдигне. И опита още.

Тя не съжаляваше. Как би могла? Бе предложила и получи отговор. Как да съжалява за една целувка в топла пролетна вечер, от мъж, който знае точно как иска да бъде целувана?

Страстно и дълбоко, захапвайки съвсем леко.

Когато пулсът й се ускори, когато почувства тръпка в корема и това изучаване разпали у нея изгарящ копнеж, избра да изживее насладата, а не гузно да се отдръпне. Направи крачка назад, не със съжаление или предпазливост, а с ясното разбиране, че мъж като Гейдж Търнър би оценил едно предизвикателство. Решението да му го даде, несъмнено щеше да донесе наслада и на двамата.

— Твърде щедро възнаграждение — отбеляза тя. — Но можеш да задържиш рестото.

Той се усмихна.

— Рестото беше за теб.

Сибил импулсивно посегна към ръката му.

— Вечерната разходка се отрази добре и на двама ни. Да се прибираме.

 

 

Сибил седеше в хола с подвити крака и чаша чай, разказвайки на екипа за следобедното си премеждие, а Куин записваше на диктофона си.

Не спести никоя подробност, забеляза Гейдж, и дори за миг не трепна.

— Имало е кръв в къщата — подкани я Куин.

— Илюзия за кръв.

— И мухи, шум, мрак. И ти ли видя и чу всичко това — обърна се Куин към Гейдж.

— Да.

— Вратите и прозорците са били заключени отвътре.

— Отворих входната врата отвън — уточни Гейдж. — Но когато влязохме, вратата на кухнята все още беше залостена, както и прозорецът над мивката.

— Но то… момчето — бавно каза Лейла — е било отвън на прозореца. Не е влязло.

— Мисля, че не можеше. — Сибил замислено отпи глътка чай. — Щях да се изплаша много повече, ако беше затворено тук с мен. Ако можеше да влезе, според мен щеше да го направи. Успя да ми внуши да виждам и чувам… и дори да усещам нереални неща в къщата и да затвори вратата и прозореца на стаята, в която бях. А входната не. Може би е изчерпало тази част от силата си за задната врата и прозореца. Само ме накара да мисля, че входната е заключена. Каква глупачка съм. Тогава дори не се сетих за това.

— Да. — Кал поклати глава. — Само най-голямата глупачка не би се сетила, когато цялата къща е в кръв и се тресе, и вътре е непрогледен мрак, а по прозореца пълзи момче — демон.

— Сега, когато изяснихме, че Сибил напълно губи самообладание в критичен момент, нека помислим защо не е могло да влезе. — Фокс седна на пода и почеса Лъмп по главата. — Може би е като с вампирите. Някой трябва да го покани.

— О, остави Дракула на мира, да си живее в книгите и филмите. Просто не е било в стихията си. И няма да бъде — напомни им Гейдж — още няколко седмици.

— Всъщност… — Сибил смръщи вежди. — Ако изхождаме от легендите за вампира, не е невъзможно безсмъртното създание, което смуче кръв, да произхожда от този демон. В някои легенди се говори за способността му да хипнотизира жертвите или враговете си, да въздейства върху разума им. То се храни с човешка кръв. Това е по-скоро от твоята област, Куин.

— Справяш се добре.

— Е, ако проследим тази нишка, за вампирите често се говори, че се преобразяват в прилепи, във вълци… Този демон определено може да приема различни образи, което говори за вероятна връзка и с върколаците, за тях се споменава в множество легенди. Има известна вероятност тези същества да са отрочета на демона.

Тя взе бележника си и записа нещо, преди да продължи:

— Безсмъртен… Знаем, че може да приеме образ на покойник. Може би не е нов трик, както мислехме, а способност, която е притежавало, преди Дент да го окове, и едва сега, когато наближават последните Седем, успява отново да го извади от шапката си.

— Значи убива чичо Хари — предположи Фокс, — а после за забавление се връща в образа на чичо Хари, за да тормози и избива роднините.

— Определено има извратена представа за забавление — кимна Куин. — Колове ли ще дялкаме?

— Не. Но е най-добре да разгадаем как действа оръжието, което имаме. Но това е интересно. — Сибил замислено почука с молива по бележника си. — Щом не може да влезе, това ни дава малко повече сигурност и спокойствие. Някой от вас виждал ли го е в нечий дом? — попита Сибил.

— Само достига до хората в домовете им и ги подтиква да се самоубиват, да се избиват помежду си или да запалват къщите си. — Гейдж сви рамене. — Често — всички тези неща накуп.

— Навярно има начин да блокираме достъпа му или поне да го затрудним. — Лейла се плъзна от стола си и седна на пода до Фокс. — Въздейства чрез енергия, нали? И се храни с енергията на отрицателните емоции, или поне я предпочита. Гняв, страх, омраза. През всеки Седем и при наближаването им първо набелязва птици и животни, същества с по-малък мозък и по-слаб интелект от човешкия. Зарежда се от тях и преминава обикновено на хора, подвластни на някакво влияние. Алкохол, наркотици или отново отрицателни емоции. Докато добие сила.

— Този път се завръща по-силно — изтъкна Кал. — Вече е преминало през етапа с животните и успя да въздейства върху Блок Кьолер до такава степен, че едва не преби Фокс до смърт.

Лейла хвана ръката на Фокс, а Сибил се замисли.

— Бил е конкретна мишена и то не е могло да въздейства върху полицейския началник, когато е стигнал навреме, за да ги разтърве. Може би конкретната мишена дава допълнително предимство.

— Но ако ти си мишената — изтъкна Фокс, — не е никак приятно.

Сибил му се усмихна.

— Прав си, разбира се. Не само се храни от омразата, то мрази. Особено нас. Доколкото знаем, всичко, което е успяло да направи от февруари насам, е било насочено срещу един от нас или групата като цяло. — Сибил остави бележника на страничната облегалка на дивана и сви колене. — Изразходва много енергия да ни сплашва, да ни причинява болка. Днес, докато бях тук като в капан, ми хрумна нещо. Е, преди да стане тъмно и куражът ми да отслабне. Енергията му се изчерпва. Можем да го подмамим да изразходва повече. По-силно е, да, и ще става все по-силно, но всеки път, когато направи голямо шоу, следва затишие. Нужно му е време за презареждане. Може би няма начин да пресечем или отслабим влиянието му, но има начин да го отклоним. Ако е заето да преследва нас, силата на въздействието му върху Холоу ще намалее.

— Категорично мога да заявя, че е изразходвало доста, за да ни преследва, и все пак е успявало да всява хаос в Холоу.

Сибил кимна на Фокс.

— Защото винаги сте били в Холоу и сте се опитвали да спасявате хората и да се борите с него.

— Какъв избор имаме? — попита Кал. — Не можем да ги оставим незащитени.

— Вероятно няма да се нуждаят от толкова защита, ако отвлечем вниманието му.

— Как? И къде?

— „Как“ може би е труден въпрос… — започна Сибил.

— Но на втория отговорът е „до Свещения камък“. Опитахме — продължи Гейдж. — Преди четиринадесет години.

— Да, прочетох това в записките на Куин, но…

— Помниш ли последния ни поход дотам? — попита я Гейдж. — Беше като разходка по плажа в сравнение с преминаването през Хокинс Ууд точно преди Седемте.

— Онзи път успяхме, през по-миналите Седем. На косъм — добави Фокс. — Хрумна ни, че може би ще го спрем, като повторим ритуала по същото време, на същото място. В полунощ, на рождения ни ден, в навечерието на Седемте. Но безуспешно. Когато се върнахме в града, вече бе настанал ужас. Беше една от най-страховитите нощи.

— Защото не бяхме тук, за да помагаме — довърши Кал. — Оставихме града без защита. Как да поемем отново такъв риск?

Сибил понечи да заговори, но засега реши да се откаже от идеята.

— Е, да се върнем на камъка. Това е един от новите елементи, които ни дават предимство. Правя проучвания в няколко насоки. Днес щях да се поровя по-дълбоко, ако не бях грубо прекъсната. Ще продължа утре. Освен това предлагам, ако си съгласен, Гейдж, да пробваме нещо заедно, както Кал и Куин, Фокс и Лейла.

— Искаш секс? Винаги на твоите услуги.

— Много мило, но имах предвид обединяване на дарбите. Имаме миналото. — Тя посочи към Кал и Куин. — Имаме настоящето, благодарение на Фокс и Лейла. А ние с теб виждаме бъдещето. Може би е време да се опитаме заедно да надникнем по-далеч или да го видим по-ясно.

— Аз съм „за“, ако си готова.

— Какво ще кажеш за утре? Ще дойда с колата си у Кал около един.

— А, относно това… — Кал прочисти гърлото си. — Мисля, че след днешната случка трябва всеки от нас да остава по-малко сам, доколкото е възможно. Първо, никой не бива да е сам тук или в моята къща нощем. Можем да се разпределим така, че да има поне двама, най-добре трима, на едно място. А през деня да се движим по двойки, винаги когато е възможно. Не бива да караш до дома ми сама, Сибил.

— Нямам възражения по отношение на сигурността и това, че колкото сме повече, толкова сме по-силни. Е, кой ще бъде другарче на Фокс всеки път, когато пътува до Хейгърстаун, до съда? А на Гейдж, когато фучи насам-натам?

Фокс тъжно поклати глава срещу Кал.

— Предупредих те.

— За ваше успокоение, не се чувствам обидена, че искате да защитите мен и приятелките ми. — Сибил се усмихна на Кал. — И съм съгласна, че не бива да се делим твърде често. Но е невъзможно и неосъществимо никой от нас да не остава сам дори за миг. Остават шест седмици. Мисля, че всички можем да си обещаем да бъдем разумни и предпазливи. Аз лично нямам намерение да слизам в мазето със запалена свещ посред нощ, за да проверя откъде идва някакъв странен шум.

— Утре аз ще дойда тук — каза й Гейдж.

— Не, защото въпросът е принципен. Мисля, че ще имаме повече късмет с това у Кал. В тази къща все още има…

— Следи от влиянието му — довърши Куин и потърка коляното на Сибил. — Ще изчезнат.

— Да, зная. Е, докато решавате кой ще спи тук, аз отивам да си легна. — Сибил стана и погледна Гейдж. — До утре.

Искаше да вземе дълга отпускаща вана, но й приличаше на слизане в тъмно мазе. Неслучайно и двете бяха клишета от филми на ужасите. Задоволи се с всекидневния бърз душ и втриване на овлажняващ лосион. Когато посегна да отвори сгъваемото легло, Куин влезе при нея.

— Ние с Кал ще останем.

— Добре, но не е ли по-разумно да се приберете у дома с Гейдж?

— Фокс и Лейла ще спят у Кал. Аз искам да съм тази нощ.

Разбрала, Сибил усети парене в очите. Седна на ръба на леглото, хвана ръката на Куин и я повдигна към бузата си, когато Куин седна до нея.

— Всичко беше наред, преди светлината да изчезне. По-скоро бях заинтригувана, отколкото изплашена. После стана тъмно и не виждах нищо. Това беше най-ужасното.

— Зная. Мога да спя при теб.

Сибил поклати глава и я отпусна на рамото й.

— Достатъчно е, че ще бъдеш от другата страна на коридора. Всички почувствахме онези следи от влиянието му, грозното петно, което е оставило върху къщата, нали? Боях се, че съм само аз, че ме обзема параноя.

— Всички го усетихме. Ще изчезне, Сиб. Ние браним територията си.

— Никога няма да разбере какво означаваме една за друга и какво има помежду ни. Никога няма да разбере и как ти знаеш, че тази нощ ще спя по-спокойно, ако си в къщата, както и че ще се почувствам по-добре, след като поговоря с теб насаме за минута.

— Това е едно от нещата, с които ще го надвием.

— Вярвам, че е така — въздъхна Сибил. — Мариса се обади.

— По дяволите.

— Беше… за обичайните глупости. „Може ли това? Даваш ли онова? Защо си толкова лоша?“. Като капак на всичко в този ужасен ден. Засипах Гейдж с голяма част от историята за семейните ни неволи.

— Сериозно?

— Да, зная, че не е в стила ми. Направих го в момент на слабост, но бързо се овладях. Той не каза много, но онова, което каза, беше точно на място. После го зашеметих с целувка.

— Е — Куин приятелски я потупа по рамото, — крайно време беше.

— Може би, не зная. Не зная дали би усложнило или опростило нещата, или не би променило нищо. Сигурна съм, че ако правя секс с него, ще бъде страхотен, но също толкова съм сигурна, че е рисковано, колкото да сляза в мазето нощем, за да проверя какво дрънчи.

— Може би, но ще сте двама, така че няма да слезеш сама.

— Вярно. — Сибил нацупи устни, свеждайки поглед към краката си. — Това ще ми донесе утеха, когато психопатът с брадвата ни съсече и двамата.

— Поне първо ще сте правили секс.

— Страхотен секс. Ще си помисля. — Сибил притисна рамото на Куин. — Върви да се гушкаш с твоя симпатяга. Аз ще опитам да се отпусна с малко йога, преди да си легна.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Сибил кимна. Това бе ценното, помисли си тя, когато Куин излезе. Постоянната величина в живота й. Ако се нуждаеше от Куин, трябваше само да се обади.