Нора Робъртс
Свещеният камък (19)

Осемнадесета глава

Гейдж отново поиска съвещание в офиса на Кал, само с братята си. Постара се да стане и да се измъкне от къщата, преди Сибил да се събуди. Бе имал нужда от време да поразмишлява сам, както сега се нуждаеше от време насаме с двамата си приятели.

Изложи пред тях спокойно, със суха терминология онова, което бе узнал от Линц.

— Забрави — бе мнението на Фокс. — Забрави, мамка му.

— Такъв е завършекът.

— Според твърденията на някакъв академик, когото не познаваме и никога не е идвал тук?

— Такъв е завършекът — повтори Гейдж. — Всичко, което знаем, всичко, с което сме се сблъскали, води до него.

— Ще употребя същия израз като адвоката — каза Кал след миг. — Забрави, мамка му.

Зелените очи на Гейдж бяха ясни и спокойни. Вече се бе примирил с неизбежното.

— Оценявам емоционалността ви, но всички знаем каква е истината. Никой от нас нямаше да оцелее досега. Единствената причина да сме все още тук е фактът, че Дент е нарушил правилата и ни е дал способности, дал ни е източник на сила. Време е за разплата. Не казвай „защо точно ти“. — Гейдж размаха пръст срещу Фокс. — Изписано е на лицето ти, а вече обсъдихме тази част. Мой ред е и това е съдбата ми, по дяволите. Този път ще свърши, този път и по този начин. Добрата страна е, че няма да се налага на всеки седем години да довличам задника си тук, за да ви спасявам.

— Забрави и това — отвърна Фокс, но вече не така разпалено, и стана. — Нещата ще се развият другояче. Подходът ти е твърде едностранчив. Не преценяваш нещата от различни гледни точки.

— Братко, работата ми е да ги преценявам от всяка гледна точка. Или ще го унищожим, или то ще властва тук. Ще приеме физическа форма и ще възвърне цялата си някогашна сила. Вече видяхме, че е на път да успее. — Гейдж вяло потърка рамото си там, където бе белегът. — Имам си сувенир. За да го унищожим, напълно да го заличим от света, трябва да бъде пожертван живот от наша страна. Пролятата кръв ще плати цената, ще балансира везните. Част от светлината да потъне в мрак и дрън-дрън… Ще го направя, по един или друг начин. Ще е далеч по-лесно, ако имам подкрепата ви.

— Няма да седим и да гледаме как се жертваш заради отбора — каза Кал. — Продължаваме да търсим друг начин.

— А ако не намерим? Стига заблуди, Кал. Преживели сме твърде много заедно, за да се заблуждаваме.

— Ако не успеем, може ли аз да получа колата ти?

Гейдж хвърли поглед към Фокс и камък падна от плещите му. Щяха да сторят каквото трябва. Щяха да застанат зад него, както винаги.

— При твоето шофиране? Не, за бога. Сибил ще я получи. Тази жена знае как се шофира. Ще трябва да свършиш малко адвокатска работа за мен. За да съм спокоен.

— Добре, няма проблем. — Фокс сви рамене при ругатнята на Кал. — Залагам хонорара си, една хилядарка, че не само ще видим сметката на Голямото зло, а и всички ще си тръгнем от Свещения камък живи и здрави.

— И аз се присъединявам.

— Тогава да сключим облог.

Кал поклати глава и вяло разроши козината на Лъмп под бюрото си, когато кучето се раздвижи в съня си.

— Само болен тип би заложил хилядарка, че ще умре.

Гейдж се усмихна.

— Жив или мъртъв, обичам да печеля.

— Трябва да кажем на жените — намеси се Фокс и присви очи срещу Гейдж. — Проблем ли има?

— Зависи. Ако им кажем…

— Няма „ако“ — прекъсна го Кал. — Шестимата сме еднакво въвлечени.

— Когато им кажем — поправи се Гейдж, — ще застанем срещу тях, тримата заедно. Няма да споря и с тях, и с вас. Споразумяваме се да търсим друг начин, докато времето изтече. Ако до тогава не намерим, ще действаме по моя план. Никой няма право да се отмята.

Кал стана и заобиколи бюрото, за да скрепят споразумението с ръкостискане. В този миг вратата се отвори с трясък. Сай Хъдзън, който неизменно присъстваше в състезанията от лигата на „Боул-а-Рама“, се втурна вътре с оголени зъби, настървено стреляйки с 38-калибров пистолет. Един от куршумите се заби в гърдите на Кал и го повали на земята, а Гейдж и Фокс се хвърлиха към Сай.

Огромното му широкоплещесто тяло не трепна и в дивата си ярост той ги отблъсна като мухи. Отново се прицели в Кал и отмести пистолета в последния момент, когато Гейдж изкрещя, а Лъмп зае поза за скок. Гейдж се подготви да посрещне куршума и с крайчеца на окото си съзря Фокс, който се надигаше като бегач на стартовата линия.

Бил Търнър нахълта в стаята като ураган. Метна се на гърба на Сай и го заудря с юмруци. Фокс се наведе, а кучето се нахвърли с чаткащи зъби. Четиримата се затъркаляха в жестока схватка. Пистолетът стреля още веднъж, когато Гейдж се надигна, грабна един стол и безмилостно го стовари два пъти върху откритата ръка на Сай.

— Добре ли си? — попита той Фокс, когато Сай се просна на пода.

— Да, да. Хей, момче, добро куче. — Фокс обви ръка около дебелия врат на Лъмп. — Кал?

Гейдж се изправи и приклекна до него. Лицето на Кал бе мъртвешки бледо, очите — изцъклени, едва дишаше. Но когато разкъса ризата му, видя изстреляният куршум да излиза от раната. Кучето се приближи, близна лицето на стопанина си и изскимтя.

— Всичко е наред, ще се оправиш. — Гейдж хвана ръката на Кал и насочи цялата си сила. — Кажи ми нещо.

— Улучи ме в реброто — успя да промълви Кал. — Доста разкъсвания. — Бореше се да успокои дишането си, а Лъмп плъзна нос по рамото му. — Не мога да кажа точно.

— Достатъчно. Фокс, помогни ми, за бога.

— Гейдж…

— Какво! Не виждаш ли, че е…

Обзет от гняв, Гейдж рязко извърна глава. Видя Фокс, застанал на колене, да притиска напоената си с кръв риза към гърдите на Бил.

— Повикай линейка, ще държа това върху раната.

— Върви. Господи! — Кал издиша и вдиша дълбоко. — Аз ще се оправя. Върви.

Но Гейдж задържа ръката му в своята и извади телефона си. Приковал поглед в бледото лице на баща си, повика помощ.

 

 

Сибил се събуди с главоболие и отпадналост, които не я изненадаха. Сутрините не бяха любимата й част от деня, особено след неспокойна нощ, а сега сънищата бяха истинско мъчение. Освен това вечерта Гейдж се бе затворил в себе си. Почти не бе проговорил, спомни си тя, докато обличаше халат, в случай че в къщата има мъже.

Е, не носеше отговорност за неговите настроения, реши тя. Всъщност той не бе единственият вглъбен в себе си. Щеше да седне с кафето си на задната тераса, сама. И да се предаде на мрачни размисли.

Идеята леко я ободри, или щеше, ако не бе заварила Лейла и Куин да водят приглушен разговор в кухнята.

— Разкарайте се. Никой да не ме заговаря, преди да съм поела две солидни дози кофеин.

— Съжалявам. — Куин препречи пътя й към печката. — Ще трябва да почакаш.

Очите й проблеснаха предупредително.

— Никой не може да ме накара да се откажа от сутрешното си кафе. Отдръпни се или лошо ти се пише, Кю.

— Никакво кафе преди ето това. — Куин взе теста за бременност от плота и го размаха пред лицето на Сибил. — Твой ред е, Сиб.

— Мой ред за какво? Разкарай се!

— Да намокриш лентичка.

Копнежът й за кафе отстъпи място на искрено изумление.

— Какво? Полудяла ли си? Това, че при вас двете сперматозоидът е срещнал яйце, не означава…

— Забавно е, че имам още една подръка.

— Ха-ха!

— Любопитни сме — продължи Лейла. — Както самата ти изтъкна онзи ден, и на трите ни идва по едно и също време.

— Не съм бременна.

Лейла се спогледа с Куин.

— Нали и аз говорех така?

Почти отчаяно жадувайки за кафе, Сибил завъртя очи.

— Видях ви бременни. И двете. Не видях себе си.

— Рядко имаме видения за себе си — отвърна Куин. — Неведнъж си го казвала. Нещата са много прости. Искаш кафе? Е, върви в тоалетната. Няма да ти сторим път, Сиб.

Сибил намръщено грабна кутийката.

— Бременността прави и двете ви непоносими.

После тръгна към тоалетната на първия етаж.

— Това със сигурност означава нещо. — Лейла потърка ръце, обзета от глупаво безпокойство. — И да сме прави, и да не сме, означава нещо. Иска ми се да можехме да разберем какво.

— Имам някои идеи, но… — Куин тревожно закрачи към прага на кухнята. — Ще помислим по-късно. След теста. Каквото и да реши, трябва да сме с нея.

— Разбира се. Какво да реши… О, искаш да кажеш, ако е бременна, а не желае да бъде. — Лейла кимна и застана до Куин. — Няма спор. Ще направим необходимото.

Изчакаха още няколко минути и Куин зарови пръсти в косите си.

— Край. Вече не издържам.

Отмарширува до вратата на банята, почука и без да изчака, я побутна.

— Сиб, колко време… О, Сиб!

Приклекна и посегна да й помогне да стане от пода.

— Какво ще правя? — промълви Сибил. — Какво ще правя сега?

— Като за начало стани от пода. — Лейла пъргаво се наведе и й помогна да се изправи. — Ще ти сваря чай. Ще решим как да постъпим.

— Такава глупачка съм. — Сибил притисна пръсти към очите си, докато Куин й помагаше да се довлече до стола. — Трябваше да се досетя, че това очаква и трите ни. Проклето съвпадение. Било е точно пред очите ми.

— Изведнъж ми хрумна посред нощ. Всичко ще бъде наред, Сибил. Каквото и да е желанието ти, каквото и да решиш, ние с Лейла сме с теб и ще се погрижим.

— За мен не е същото като за вас двете. С Гейдж… не кроим планове. — Сибил успя да се усмихне. — Не сме свързани както вие с Кал и Фокс.

— Влюбена си в него.

— Да, влюбена съм. — Сибил погледна Куин в очите. — Но това не означава, че сме двойка. Той не търси…

— Забрави какво търси. — Резкият тон на Лейла накара Сибил да примигне. — Какво търсиш ти?

— Е, определено не това. Искам да довършим започнатото тук и да прекараме известно време заедно. Не бива да мисля за по-нататък, а не съм толкова силна и хладнокръвна, че да не мисля и да не мечтая да постигнем нещо заедно. И не съм толкова оптимистично настроена, колкото ми се иска да бъда.

— Знаеш, че не е нужно да решаваш веднага. — Куин погали косите й. — Може да си остане между трите ни, докогато желаеш.

— Знаеш, че не можем да постъпим така — отвърна Сибил. — Всичко това има смисъл и той може да се окаже въпрос на живот и смърт.

— Богове, демони, съдба — сопна се Лейла. — Никой от тях няма право да решава вместо теб.

Когато Лейла сложи чая на масата, Сибил хвана ръката й и енергично я стисна.

— Благодаря. Господи! Благодаря. Ние трите, те тримата. Ан Хокинс е имала трима сина и те са били надеждата, вярата и смелостта й. Сега отново са трима… и трите нови живота в нас. Има симетрия, която не е за пренебрегване. В много култури, в много легенди бременната жена притежава особена сила. Ще използваме тази сила.

Пое си дъх и взе чая.

— Мога, когато всичко свърши, да избера да прекратя този живот в мен. Изборът е мой и, да, майната им на боговете и демоните. Изборът е мой и той не е да се откажа от тази възможност. Не съм дете и не ми липсват средства. Обичам бащата. Каквото и да се случи между нас с Гейдж, искрено вярвам, че е било предначертано. — Отново си пое дъх. — Зная, че това е правилният избор за мен. И признавам, че съм изплашена до смърт.

— Ще го преживеем заедно. — Куин хвана ръката й, задържайки я в своята. — Ще се подкрепяме.

— Да. Засега си мълчете. Трябва да намеря най-подходящия начин да го кажа на Гейдж. Най-подходящия момент, най-подходящите думи. А междувременно трите ще се опитаме да открием как можем да използваме този изненадващ бум на плодовитост. Ако се свържа с…

— Запомни мисълта си — каза Куин, когато телефонът звънна. Поглеждайки дисплея, тя се усмихна. — Здравей, любов моя. Какво… — Усмивката й изчезна, както и руменината й. — Идваме. Ще… — Тя погледна тревожно към Сибил и Лейла. — Добре. Да, добре. Много ли е зле? Ще се срещнем там.

Тя прекъсна връзката.

— Бил Търнър… бащата на Гейдж е бил прострелян.

 

 

Бяха откарали майка му с линейка, спомни си Гейдж. Толкова светлини, сирени, суматоха. Не бе отишъл с нея, разбира се. Франи Хокинс го бе отвела и му бе дала мляко и бисквити. Добре се бе погрижила за него.

Сега в линейката лежеше баща му. И отново светлини, сирени, суматоха. Не знаеше с каква скорост се движат, докато седеше притиснат между приятелите си в пикапа на Фокс. Долавяше мирис на кръв. Кръвта на Кал и на стария.

Много кръв бе изтекла.

Кал все още изглеждаше блед и раната му не бе съвсем зараснала. Гейдж усещаше как потръпва до него от болката и напрягането на изцелителните сили. Но Кал не бе мъртъв, не лежеше в локва от собствената си кръв както във видението. Бяха променили тази… потенциална възможност, както би се изразила Сибил.

Още една точка за отбора.

Не бяха имали видение за стария. Не бяха видели баща му, жив или мъртъв. Не го бяха видели да се втурва през вратата зад гърба на обезумелия Сай Хъдзън. Не бяха съзрели тази непоколебимост в очите му. Не бяха го видели и неподвижен на пода, докато кръвта му обагря смачканата риза на Фокс.

Изглеждаше сломен, осъзна Гейдж, толкова безпомощен и стар, когато го бяха натоварили в линейката. Това не бе истинският образ. Нямаше нищо общо с образа на Бил Търнър, който Гейдж носеше в съзнанието си както снимката на майка си в портфейла.

На нея тя бе вечно млада, вечно усмихната.

В съзнанието на Гейдж Бил Търнър бе едър мъж, който се клатушкаше от тежестта на биреното си шкембе. Имаше суров поглед, сурово изражение, тежка ръка. Това бе Бил Търнър. Очите му бяха жестоки като плесниците.

Кой бе онзи безпомощен човечец в линейката, по дяволите? И защо той пътуваше след него?

Всичко се размиваше пред погледа му. Пътят, колите, сградите, когато Фокс сви към болницата. Не можеше да различи очертанията, да проясни очите си. Като насън слезе от пикапа, когато Фокс спря до бордюра, и закрачи към входа на спешното отделение. Част от ума му регистрира откъслечни подробности. Преходът от юнската жега към поддържаната с климатик прохлада, множеството звуци, гласове, суетенето на медицинските лица около безпомощния човек, чиято кръв изтичаше. Чуваше телефонен звън… вбесяващо настойчив металичен звук.

Вдигнете телефона, помисли си той, вдигнете проклетия телефон.

Някой му заговори, засипа го с въпроси. „Господи Търнър, господин Търнър“, и Гейдж се запита как, по дяволите, старият да отговори, когато вече го бяха откарали на количка. Изведнъж си спомни, че господин Търнър е самият той.

— Какво?

Каква била кръвната група на баща му?

Дали имал алергии?

Възрастта му?

Дали приемал лекарства, опиати?

— Не зная — бе единственото, което Гейдж можа да каже. — Не зная.

— Аз ще отговоря. — Кал хвана ръката му и леко я разтърси. — Ти седни, пийни кафе. Фокс…

— Ще донеса.

След малко Гейдж държеше чаша кафе. Как ли се бе появило? Изненадващо добро кафе. Седеше с Кал и Фокс в чакалнята. Сиви и сини канапета, столове. Телевизор, по който вървеше някакво сутрешно шоу, в което мъж и жена седяха зад бюро и се кискаха.

Чакалнята пред операционната, спомни си той. Старият бе вътре. ОР, така го бяха нарекли. Огнестрелна рана. Старият се намираше в операционната, защото в тялото му имаше куршум. „Трябваше да съм аз“, спомни си Гейдж, когато мислено повтори в съзнанието си сцената, в която пистолетът се бе завъртял към него. „Този куршум беше за мен.“

— Трябва да се поразходя. — Когато Фокс стана заедно с него, Гейдж поклати глава. — Не, просто имам нужда от глътка въздух. Само… да проясня ума си.

Качи се в асансьора заедно с жена с посивели коси и тъжни очи и мъж със старомодно сако, закопчано плътно върху заоблено като футболна топка шкембе.

Запита се дали и те не са оставили безпомощен близък.

Мина покрай магазинчето за подаръци, пълно с разноцветни балони с надписи „Скорошно оздравяване!“ или „Честито момченце!“, хванали прах скъпи аранжировки от изкуствени цветя, рафтове с лъскави списания и евтини романи. Излезе през входната врата и тръгна наляво, без ясна посока.

Оживено място, вяло си помисли той. Безброй коли на паркингите, други обикаляха, търсейки място за паркиране. Някои от пристигащите щяха да се отбият в магазинчето, за да купят лъскаво списание или балон. Толкова много болни хора, помисли си той и се запита колко ли от тях са с огнестрелни рани. Дали имаше подходящо пожелание за пострадал от пистолет?

Чу Сибил да го вика по име. Въпреки че му се стори абсурдно да чуе гласа й на това място, Гейдж се обърна. Тя подтичваше по тротоара към него. Тъмните къдрици, озарени от слънцето, се развяваха около красивото й лице.

Хрумна му, че ако умре, ще си отиде щастлив, отнасяйки със себе си спомена, че жена като Сибил Кински е тичала след него.

Сибил сграбчи ръцете му.

— Баща ти къде е?

— В операционната. Какво правиш тук?

— Кал се обади. Куин и Лейла влязоха. Видях те и… Какво се случи?

— Сай влезе с 38-калибров пистолет в офиса на Кал и започна да стреля във всички посоки. Кал също пострада.

— Кал…

— Добре е. Знаеш как е.

Пристигна линейка с включени сирени и светлини. Още някой е загазил, помисли си Гейдж. Още един живот висеше на косъм.

— Гейдж, да поседнем някъде.

Той се приближи и застана срещу нея, срещу Сибил с циганските очи.

— Не, просто… излязох да се поразходя. Стана бързо. За две секунди. Бум, бум. Кал пада. Сай отново се прицелва в него, аз изкрещявам. Не…

Не бе точно така, спомни си той.

— Няма значение.

Сибил обви ръка около кръста му. Ако можеше да поеме тежестта му, би го направила. Но бремето върху плещите му не бе физическо.

— Напротив. Всичко има значение.

— Прав си. — Леко го побутна и тръгнаха обратно към болницата. — Разкажи ми.

— Първо се втурнахме към Сай, но той е като планина, а и беше обсебен. Блъсна ни и полетяхме назад. Тогава изкрещях. Той се прицели в мен.

Гейдж мислено повтори на забавен кадър всяко движение, всяка подробност.

— Кучето спеше под бюрото, както обикновено. Изведнъж скочи и се нахвърли. Едва повярвах на очите си. Фокс отново тръгна към Сай, вероятно щеше да успее да стигне до него. Никога няма да узнаем. Старият връхлетя като товарен влак, сграбчи Сай, тримата се сборичкаха, с кучето. Пистолетът стреля случайно. Видях, че Фокс не е ранен, и отидох при Кал. Не се сетих за стария. Фокс беше добре, а Кал беше ранен и се мъчеше да изтласка проклетия куршум навън. Дори за миг не се сетих за стария.

Сибил спря и се обърна към него. Не каза нищо, само се вгледа в лицето му, задържайки ръцете му в своите.

— Погледнах натам. Фокс беше свалил ризата си. Опитваше се да притиска раната. Огнестрелна рана в гърдите. Старият не може да извади куршума сам като нас.

Сибил пусна ръцете му и обви своите около кръста му.

— Не зная какво би трябвало да чувствам.

— Не си длъжен.

— Аз можех да поема този куршум. Беше малко вероятно да ме убие.

— Кал можеше да отнесе още един, със същата вероятност. Но ти си се опитал да го спреш. Това правят хората, Гейдж. Опитват се да спрат злото.

— Не видяхме тази възможност, Сибил.

— Не, не я видяхме.

— Промених обстоятелствата. Поисках да се срещнем, за да бъдем тримата, иначе Кал щеше да е сам в офиса, когато Сай влезе и стреля. Бяхме там.

— Гейдж, чуй ме. — Сибил протегна двете си ръце и погледна над преплетените им пръсти право в очите му. — Задаваш си въпроси, питаш се дали имаш вина за случилото се. Знаеш… в сърцето и съзнанието си от двадесет и една години се бориш с това и знаеш чия е вината.

— Кал е жив, което означава повече за мен от…

— Въпросът не е повече или по-малко.

— Той… старият, за първи път в живота ми се застъпи за мен. Трудно е да зная, че може би е и за последен.

Докато стояха под юнското слънце и сирена на линейка разкъсваше въздуха, сърцето й се сви.

— Можем да надникнем, да видим какво ще стане с баща ти, ако би помогнало.

— Не. — Той потърка буза в косите й. — Ще почакаме.

 

 

Гейдж предполагаше, че ще трае часове. Чакането, въпросите без отговор и съмненията. Но едва бе стигнал до чакалнята, когато при тях влезе лекар с хирургическо облекло. Веднага щом срещна погледа му, разбра. Видя смъртта в очите му. Нещо се преобърна в него, като след юмручен удар в корема. Когато това чувство отшумя, остана вцепенен.

— Господин Търнър…

Гейдж стана и даде знак на приятелите си да се отдалечат. Застана срещу лекаря, за да чуе, че старият е мъртъв.

 

 

Щеше да погребе стария до съпругата и дъщеря му. Това бе малкото, което можеше да направи. Нямаше да има бдение или погребална гощавка, Гейдж не виждаше смисъл. Кратко и скромно. Остави на Кал да уреди подробностите за погребалната служба, стига да е кратка. Бог знаеше, че Кал познава Бил Търнър по-добре от него. Определено онзи Бил Търнър, който бе умрял на операционната маса.

Отнесе единствения запазен костюм на баща си от апартамента в погребалната агенция. Поръча паметника, плати за разходите в брой.

Все някога щеше да намери време да разчисти апартамента и да дари всичко на благотворителни организации. Или, щом изгледите бяха, че скоро Кал ще урежда неговото погребение, можеше да остави тази досадна дейност на двамата си приятели.

Излъгаха полицията, но Гейдж нямаше да прекара безсънна нощ заради това. С помощта на Джим Хокинс бяха потулили доказателствата. Сай не помнеше нищо и Гейдж реши, че щом е трябвало старият да умре, не бива смъртта му да е напразна.

Излезе от погребалната агенция с мисълта, че е направил всичко възможно. И видя Франи Хокинс до колата си.

— Сибил каза, че си тук. Не исках да влизам, да се натрапвам.

— Никога не си се натрапвала.

Тя обви ръце около него в енергична прегръдка.

— Съжалявам. Зная как бяха нещата между теб и Бил, но съжалявам.

— Аз също. Само не знам какво означава това.

— Каквито и да са били отношенията ви, какъвто и да е бил в миналото, накрая е защитил теб, моето момче и Фокс с цената на живота си. А ти направи всичко, което можеше, за тях, за Холоу и за Бил.

— Стоварвам вината за смъртта му върху самия него.

— Спасяваш един добър човек, един невинен, от присъда за убийство и затвор. — Лицето на Франи излъчваше съчувствие. — Не Сай е стрелял по Кал и Бил, и двамата го знаем. Не е честно Сай да прекара остатъка от живота си зад решетки, далеч от жена си, децата и внуците си.

— Зная. Говорихме за това. Старият не е в състояние да каже какво мисли по въпроса, така че…

— Трябва да знаеш, че Бил смяташе Сай за приятел, и беше взаимно. След като Бил престана да пие, Сай беше един от хората, които сядаха с него на кафе или газирано. Мога да те уверя, че баща ти би искал да постъпиш точно така. Сега ще се разчуе, че Бил е нахълтал с пистолета, един бог знае защо, защото ние нямаме никаква представа, и когато Сай и вие сте се опитали да го спрете, е станала злополука. Той не би искал Сай да отнесе наказание за нещо извън контрола му. Вече нищо не може да навреди на Бил. Ти ще знаеш какво се е случило всъщност, какво е сторил накрая. Няма значение какво знаят всички други.

Думите й му донесоха утеха, смекчиха чувството за вина.

— Не изпитвам нито болка, нито гняв. Не мога.

— Ако и когато имаш нужда, ще ги изпиташ. Сега трябва да знаеш единствено, че си постъпил правилно. Това е достатъчно.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Почти всичко.

— Когато не съм тук, ще слагаш ли цветя от време на време? И за тримата.

— Разбира се.

Гейдж отвори вратата на колата й.

— А сега ще ти задам един въпрос.

— Слушам.

— Ако знаеш, че ти остават две седмици живот, как би ги изживяла?

Франи понечи да каже нещо, но го премълча и Гейдж разбра, че заради него потиска инстинктивната си реакция. Вместо това само се усмихна, после добави:

— Ще ги изживея както ми харесва, ще си позволя неща, от които обикновено се лишавам или се колебая. Ще грабна всичко, което поискам, и ще кажа на хората, които ме дразнят, какво мисля за тях. И по-важното, ще кажа на всички, които обичам, колко много означават за мен.

— Няма ли да се изповядаш и да се опиташ да изкупиш греховете си?

— Ако досега не съм ги изповядала и изкупила, майната му. Това е философията ми.

Гейдж се засмя, наведе се и я целуна.

— Истински те обичам.

— Зная.

 

 

Както обикновено, Франи бе попаднала право в целта. Но всичко по реда си. Гейдж отлично знаеше, че ничия смърт не може да спре приближаването на Седемте. Трябваше да свикат отново прекъснатото съвещание в офиса на Кал, този път — с участието на шестимата.

— Положението е пределно ясно — заговори той. Всички седяха в хола на Кал в нощта преди погребението на баща му. — Някои от книгите и легендите, до които се е добрал Линц, имат странен образен език, но всичко се свежда до следното: хелиотропът, нашият камък, е ключът. Късче от камъка Алфа, точно както откри Сибил. Източник на сила. Странно защо, в някои от източниците на Линц това късче е наричано „Свещеният камък“. Не мисля, че е съвпадение.

— Къде е ключалката? — попита Куин.

— В сърцето на демона. В черното, отровно сърце на Голямото зло. Трябва да пъхнем ключа, да го завъртим и тогава ключалката ще се отвори и копелето ще отиде в ада. Толкова е просто.

— Не — възрази Сибил, — не е просто.

— Само трябва да вдигнем залога.

— И искаш ти да бъдеш този залог?

— Струва ми се твърде висок — намеси се Лейла. — Защо да играем неговата игра? Ще създадем своя, със свои правила.

— Играта не е негова — поправи я Гейдж, — а единствената. Развръзката, очаквана от векове. Магическият камък ще го унищожи и затова дойде при нас разделен на три части, затова едва сега успяхме да ги съединим. Сега, когато сме достатъчно зрели и всички сме тук. Трябва да го направим шестимата. И вие ще участвате, но само един от нас трябва да завърти ключа. Тази чест се пада на мен.

— Как? — попита Сибил. — Като влезеш в него? Като те отнесе в ада със себе си?

— „Влизане в мрака“, вече знаеш това — каза той, взирайки се в лицето й. — Сама си стигнала до същите изводи като Линц.

— Според някои теории хелиотропът, или Свещеният камък, тази частица от Алфата, ще унищожи мрака, демона, ако прониже сърцето му. Това може да стане — припряно продължи тя, — ако бъде потопен в кръвта на избраника, ако той влезе в мрака в точния момент.

— Крила си това от нас?

— Все още търся потвърждение. От различни източници. Не го споделих — добави тя след миг мълчание.

— „Влизане в мрака“ — повтори Гейдж. — Във всички легенди се среща тази или подобна фраза. Мрак, нощ. Сърцето на звяра, и то когато е в истинския си образ. Bestia. Всяко незащитено живо същество наоколо ще загине заедно с него. Смъртта му изисква равностойна жертва. Пролята кръв. Светлина, която да задуши мрака. Открила си и това — обърна се той към Сибил.

— Някои източници говорят за саможертва, за равновесие. — Опита се да смекчи онова, което щеше да изрече, да го оспори… но размисли. Имаха право да го чуят. — Повечето от източниците, на които попаднах, твърдят, че за да бъде прободен в сърцето, демонът трябва да приеме истинския си образ и камъкът да бъде забит в него от пазителя, от светлината. И тази светлина да влезе с ясното съзнание за саможертва. Трябва да го направи по собствена воля.

Гейдж кимна.

— Напълно се връзва с теориите на Линц.

— Звучи логично. Съвършено, нали?

За миг, докато Гейдж и Сибил стояха загледани един в друг, никой не проговори. После Куин прочисти гърлото си.

— Добре, но имам въпрос. — Тя повдигна пръст. — Щом камъкът и саможертвата би трябвало да погубят демона, защо Дент не е успял да го убие?

Все още не откъсвайки поглед от Сибил, Гейдж отвърна:

— Първо, създанието се е явило като Туис, а не в истинския си образ.

— Мисля, че не е само това — каза Кал. — Не съм престанал да размишлявам, откакто Гейдж изложи тези теории пред нас. Дент е нарушил правилата и е възнамерявал да ги наруши отново. Не е могъл да унищожи демона. Било е невъзможно да го стори със собствената си ръка. Затова е прокарал пътя за нас. Намалил е силата му и се е погрижил да не може да оживее истински, както казва Линц, да приеме траен физически образ. Откраднал е време и е предал всичко, което е могъл, на потомците си, за да довършим делото му.

— Съгласна съм. Но не мисля, че това е всичко. — Куин погледна Сибил и в очите й се изписа тъга и съжаление. — Унищожаването на демона е било и е мисията на Дент. Смисълът на съществуването му. Неговата саможертва, неговият живот не е бил достатъчен. Саможертвата е въпрос на избор. Всеки от нас има избор. Дент не е обикновен човек, каквито сме ние, въпреки корените си. Това е цената, изборът да бъде пожертван един живот в името на всички. Сиб…

Сибил повдигна ръка.

— За всичко има цена — спокойно заговори тя. — В исторически план, боговете искат отплата. Или с по-земни термини, нищо не е безплатно. Това не означава, че трябва да приемем смъртта като цена. Не и без да потърсим друг начин за издължаване.

— Напълно съм съгласен с идеята за търсене на алтернатива. Но — добави Гейдж — трябва да се съгласим, тук и сега, за да нямаме колебания, че ако не успеем, аз ще платя цената. Съгласни или не, няма друга възможност. Ще ми е по-леко, ако зная, че всички сте съгласни.

Никой не проговори и всички осъзнаха, че Сибил трябва да е първа.

— Ние сме екип — започна тя. — Никой не може да постави сплотеността ни под съмнение. В този екип се оформиха различни връзки. Трима мъже, три жени, три двойки. Всички тези връзки създават динамика в отбора. Но всеки човек в него е личност. Всички сме такива, каквито сме, и това е в основата на нещата, които ни сплотяват. Никой от нас не може да направи избор вместо друг. Щом твоят е такъв, няма да нося вина, че заради мен е бил още по-тежък, че стресът е бил още по-голям, и ти или някой друг от нас е допуснал грешка. Ще се съглася, но вярвам, че ще намерим начин всички да си тръгнем живи и здрави. По-важното е, че ще се съглася, защото вярвам в теб, Гейдж. Няма какво повече да кажа. Уморена съм. Ще се кача горе.