Нора Робъртс
Свещеният камък (20)

Деветнадесета глава

Даде й време, както и на себе си. Когато тръгна към вратата на спалнята, която деляха, Гейдж вярваше, че знае точно какво ще каже и как.

Но щом отвори вратата и я видя, всичко сякаш се изпари.

Сибил стоеше до прозореца по широк бял халат, с разпуснати коси и боси крака. Бе угасила лампите и бе запалила свещи. Изглеждаше съвършено на трептящата им светлина, с танцуващите около нея сенки. Гледката и чувствата, които събуди у него, пронизаха сърцето му като стрели.

Той безшумно затвори вратата, тя не се обърна.

— Беше грешка да не споделя онова, което открих при проучванията си.

— Да.

— Мога да потърся оправдание, да ти кажа, че съм искала да се поровя по-дълбоко, да събера още информация, да я анализирам и получа потвърждения. Не е лъжа, но не е и цялата истина.

— Зная как е. Дълбоко в сърцето си и ти знаеш, Сибил. Ако не го направя, ако не изпълня дълга си, демонът ще погълне всички ни, а с нас — и Холоу.

Сибил мълчеше. Стоеше на светлината на свещите, загледана в далечните хълмове навън.

— Слънцето все още просветва над върховете — каза тя. — Последните лъчи на умиращия ден. Красиво е. Стоях тук и си мислех, че и с нас е така. Светлината бързо чезне и ни остава малко време да се насладим на красотата й. Още няколко дни. Важно е да осъзнаваме какво имаме, да го ценим.

— Оценявам онова, което каза долу.

— Тогава не е зле да чуеш и нещата, които не казах. Ако загинеш геройски в онази гора, ще ми трябва доста време да престана да ти се сърдя. Все някога гневът ще отшуми, но няма да е скоро. После… — Прочувствено си пое дъх. — … ще ми трябва още повече време да превъзмогна мъката.

— Ще ме погледнеш ли?

Сибил въздъхна.

— Светлината угасна — промълви тя, докато навън настъпваше мрак.

Най-сетне се обърна. Очите й бяха ясни и толкова дълбоки, сякаш зад тях се криеха светове.

— Има неща, които трябва да ти кажа — започна той.

— Добре. Но и аз имам нещо за теб. От известно време се питам дали не е по-добре да го премълча, но…

— Можеш да решиш, след като ме изслушаш. Днес получих отговор от човек, чието мнение уважавам. И така…

Пъхна ръце в джобовете си. Щом един мъж имаше смелостта да умре, каза си Гейдж, трябваше да намери смелост и да разкрие чувствата си към една жена.

— Ще ти кажа… защото е възможно да не оцелея. По-добре сега, преди да е станало твърде късно. Без заобикалки.

— Твърде късно за какво?

— Помня споразумението и няма да го наруша, но… по дяволите. — На лицето му се изписа раздразнение и зелените му очи заискриха. — Харесвам живота си. Добър е за мен. Какъв смисъл има да променям нещо, което ми харесва?

Заинтригувана, тя наклони глава встрани.

— Само ти знаеш.

— Не ме прекъсвай.

Веждите й подскочиха.

— Съжалявам. Мислех, че това е разговор, а не монолог. Може би трябва да седна.

— Просто замълчи за две минути. — Раздразнението му прерасна в отчаяние. — Винаги съм се бунтувал срещу твърденията, че всичко е предначертано. Не мога да отрека, че съдбата ме тегли насам, иначе сега щях да се намирам на хиляди километри от тук. Но проклет да съм, ако някога ме тласне в нежелана посока.

— Но си тук, а не където и да е другаде. Извинявай — каза тя, когато очите му се присвиха. — Извинявай.

— Сам вземам решения и очаквам другите да правят същото. — Изведнъж увереността му се върна. — Не съм тук с теб заради грандиозен замисъл от векове преди да се родим. Не изпитвам това, което изпитвам към теб, по нечия повеля, за доброто на човечеството. Тези чувства са в мен, Сибил, защото си такава, каквато си, заради гласа ти, уханието ти, външността и ума ти. Не очаквах да ми се случи нещо подобно, не го исках, но се случи.

Тя не помръдна, а по кадифените й ириси пробягваха златисти отблясъци от светлината на свещите.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си влюбен в мен?

— Би ли замълчала и изчакала да го изрека сам?

Тя пристъпи към него.

— Слушай, защо просто не разкриеш картите си?

Беше му се падала и по-трудна ръка, а си бе тръгвал като победител.

— Влюбен съм в теб и вече почти се примирих с това.

Усмивката й разцъфтя в цялата си красота.

— Интересно. И аз съм влюбена в теб и почти престанах да се изненадвам от това.

— Наистина интересно.

Гейдж обхвана лицето й с длани и изрече името й. Устните му потъркаха нейните, отначало леко, като полъх. Последва дълбока целувка и когато ръцете й се обвиха около него, бе завладян от топлотата, от допира й. От единението. Да имаш дом, помисли си той, невинаги означаваше да се завръщаш някъде. Понякога домът бе близостта на една жена.

— Ако нещата бяха различни… — заговори той и я притисна по-силно, когато тя поклати глава. — Изслушай ме. Ако нещата бяха различни или ако имам страхотен късмет, би ли останала с мен?

— Да остана с теб? — Сибил наведе глава назад и изпитателно се вгледа в него. — Имаш голям проблем с думите тази вечер. Питаш дали бих се омъжила за теб?

Очевидно смаян, той леко се отдръпна.

— Нямах предвид… мислех си за нещо по-неофициално. Да сме заедно. Да пътуваме, щом и двамата обичаме пътуванията. Да има място, на което да се връщаме. Ти имаш апартамент в Ню Йорк и нямам нищо против да отидем там. Или другаде. Не мисля, че имаме нужда…

Искаше да е с нея не само за част от живота си, а за цял живот. А бракът бе просто игра с висок залог.

— Всъщност — замислено каза той, — защо не, по дяволите. Ако имам късмет и оцелея, ще се омъжиш ли за мен?

— Да. Самата аз съм не по-малко изненадана от теб, но — да. И искам да пътувам с теб… и ти с мен. Искам да имаме общ дом, може би на няколко места. Ще си живеем добре заедно.

— Значи се разбрахме.

— Все още не. — Сибил затвори очи. — Първо трябва да узнаеш нещо. Няма да те държа отговорен за хипотетичното ти предложение, ако промениш решението си. — Отдръпна се назад, достатъчно далеч, за да не се докосват. — Гейдж, бременна съм. — Той остана безмълвен. — Понякога съдбата ни тласка нанякъде, понякога ни тегли. Понякога ни сритва отзад. Имах два дни да помисля и…

Мислите се запрескачаха в главата му. Емоциите се запрепъваха като пияни в сърцето му.

— Два дни.

— Разбрах го сутринта, когато баща ти бе прострелян. Просто… не ти казах. — Тя се отдалечи на още една крачка от него. — Реших да изчакам, защото ти се струпа твърде много.

— Добре. — Гейдж си пое дъх и застана до прозореца. — Помислила си два дни. И какво измисли?

— Ще започнем от глобалния план, защото така ми се струва по-лесно. Неслучайно трите заченахме по едно и също време… дори е възможно да е станало в една и съща нощ. Ти, Кал и Фокс сте родени по едно и също време. Ан Хокинс е имала тризнаци.

Тонът й бе уверен. В съзнанието си Гейдж я видя застанала върху подиум да изнася лекция пред студенти. Какво ли означаваше това, по дяволите?

— Кю, Лейла и аз сме потомки на един род. Вярвам, че в това има смисъл, дава ни допълнителна сила, с която ще надвием Туис.

Когато той не проговори, Сибил продължи:

— Вашата кръв, нашата кръв. Това, което е в мен, Лейла и Кю, носи и двете. Част от нас, част от вас тримата. Вярвам, че е било писано.

Гейдж се обърна, изражението му бе неразгадаемо.

— Умно, логично и малко студено.

— Както говореше ти — изтъкна тя в отговор — за саможертвата.

Той сви рамене.

— Да преминем от глобалния план към личния, професорке. Какво мислиш за след две седмици, след месец? Когато всичко свърши?

— Не очаквам…

— Не ми казвай какво очакваш. — Искри на гняв се прокраднаха през бронята на самообладание. — Кажи ми какво искаш. За бога, Сибил, запази си лекциите за друг път и ми кажи какво искаш, по дяволите.

Тя не трепна от думите и тона му. Поне привидно. Но Гейдж долови тръпката, отдръпването й.

Не я притискай, каза си той. Изчакай да видиш докъде ще стигне.

— Добре, ще ти кажа какво искам. — Въпреки че стоеше далеч от него, това не намали силата на удара. — Първо, какво не исках. Не исках да забременея, да се сблъскам с нещо толкова лично, толкова важно, когато наоколо цари всеобща лудост. Но се случи.

Погледна го в очите.

— Искам да изживея тази бременност. Искам да родя това дете. Да му дам най-доброто, на което съм способна. Да бъда добра майка, надявам се, интересна и забавна. Искам да му покажа света. Искам да водя сина си или дъщеря си тук, за да познава децата на Куин и Лейла и тази част от света, за чието спасение сме помогнали.

В очите й проблеснаха сълзи на гняв.

— Искам да останеш жив, нещастнико, за да бъдеш част от това. А ако си твърде глупав или себичен и не желаеш да участваш, не само ще очаквам, а ще настоявам да отделяш от печалбата си всеки месец, за да ми помагаш с издръжката на живота, който сме създали заедно. Защото нося част от теб и ти си също толкова отговорен, колкото аз. Не просто искам, а ще имам семейство. Със или без теб.

— Ще го задържиш, независимо дали ще оцелея или не?

— Точно така.

— Ще го родиш, дори ако случайно остана жив и не желая да участвам в отглеждането му като баща, освен като изпращам чек всеки месец?

— Да.

Гейдж кимна.

— Имала си два дни. Явно си прекарала голяма част от това кратко време в размисъл.

— Познавам ума си.

— Не се и съмнявам. А сега искаш ли да узнаеш какво се върти в моя?

— Цялата съм в слух.

Устните му трепнаха. Ако думите бяха юмруци, биха го повалили на земята.

— Иска ми се да те изпратя някъде, още тази вечер. В тази минута. Да се погрижа ти и детето, което сме създали, да заминете възможно най-далеч оттук. Никога не съм се замислял за деца. Поради безброй причини… към които можеш да добавиш и че все още не съм престанал да се гневя на себе си, защото се влюбих в теб и дори ти направих хипотетично предложение… всичко е толкова объркано.

— Лоша работа. — Сибил сви рамене, когато срещна празния му поглед.

— Добре. Но и аз мога да вземам важни решения за кратко време. Това е една от дарбите ми. Точно сега, точно в този момент не давам пет пари за доброто на човечеството и за съдбовни съвпадения. Става дума за нас двамата, Сибил, така че ме изслушай.

— По-лесно беше, когато не говореше толкова много.

— Очевидно имам повече неща за казване от всякога. Това дете… или както се нарича на този етап, е толкова мое, колкото и твое. Ако случайно оцелея в нощта срещу седми юли, и двамата ще трябва да ме приемете. Няма да си сама, а с мен. Заедно ще му покажем света, ще го водим тук и ще му дадем най-доброто, на което сме способни. Ще създадем семейство. Така ще бъде.

— Наистина ли? — Гласът й леко затрепери, но Сибил продължи да се взира в очите му. — Тогава няма да минеш само с хипотетично предложение за женитба.

— Ще поговорим за това в нощта след седми юли. — Гейдж се приближи към нея, докосна бузата й и нежно сложи ръка на корема й. — Нямахме видение.

— Явно не сме надникнали където трябва.

Гейдж притисна ръката си към нея малко по-силно.

— Обичам и двама ви.

Трогната от признанието, тя сложи ръка върху неговата.

— И ние те обичаме.

Когато я вдигна на ръце, Сибил тихо се засмя. Седнаха на леглото и тя се притисна към него, докато Гейдж ласкаво я люлееше в скута си. Дълго останаха така.

 

 

На сутринта той застана до гроба на баща си. Изненада се колко хора бяха дошли. Не само неговият кръг от приятели, а и хора от града, някои от които познаваше или бе виждал, а други бяха напълно непознати. Мнозина го заговориха и той машинално каза по нещо в отговор.

Сай Хъдзън му подаде ръка, силно я стисна и го потупа по рамото, вместо мъжка прегръдка.

— Не зная какво да ти кажа. — Очите му се взираха в Гейдж от лице, покрито със синини и драскотини. — Поговорих си с Бил два дни преди… не зная как стана. Не помня точно.

— Няма значение, Сай.

— Лекарят каза, че може би съм ударил главата си и затова в ума ми е настанала бъркотия. Може би Бил е имал тумор в мозъка или нещо подобно. Понякога хората вършат необясними неща или…

— Зная.

— Джим каза да отведа семейството си във фермата на О’Дел. Струва ми се глупаво, но все пак ще отидем. Ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря.

Гейдж проследи с поглед убиеца на баща си, който се отдалечаваше.

Джим Хокинс се приближи към него и обви ръка около раменете му.

— Зная, че дълго време не ти беше никак леко с него. Твърде дълго. Ще кажа само, че постъпи правилно. Направи най-доброто за всички.

— По-скоро ти ми беше баща, отколкото той.

— Бил знаеше това.

Хората се разотиваха. Имаха работа за вършене, свой живот, уговорени срещи. Брайън и Джоан постояха до него още малко.

— Част от инструментите му и някои други неща са у нас, ако ги искаш.

— Не. Задръжте ги.

— Помагаше ни много във фермата през последните дни — каза Джоан. — Накрая направи всичко, което бе по силите му, за да помогне. Това се зачита. — Тя целуна Гейдж. — Пази се.

Най-сетне останаха само шестимата и кучето, кротко седнало до краката на Кал.

— Не го познавах. Бегло го помня такъв, какъвто беше преди нейната смърт. Твърде добре опознах онова, в което се превърна после. Но не и човека, когото току-що погребах. Не зная дали бих искал, дори ако имах възможност. Той умря заради мен, заради нас, това би трябвало да компенсира миналото.

Гейдж почувства нещо. Може би беше сянка на скръб, а може би — просто примирение. Но бе достатъчно. Взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега.

— Е, това е.

 

 

Сибил изчака, докато се върнаха у Кал.

— Има нещо, което трябва да обсъдим и решим.

— И трите ще имате близнаци. — Фокс се отпусна на стол. — Като капак на всичко.

— Не, доколкото зная. Отдавна правя проучване в тази връзка, но се двоумях дали да повдигна въпроса. Времето ни е твърде кратко за колебания. Трябва ни кръвта на Гейдж.

— Все още ми е нужна.

— Ще трябва да дадеш част от нея. Онова, което направихме за себе си след нападението, трябва да бъде повторено за семействата на Кал и Фокс. По свой начин те ще бъдат на фронтовата линия. Твоите антитела — обясни Сибил. — Оцеля след ухапването на демона и е доста вероятно да имаш имунитет срещу отровата му.

— И ще забъркаш противоотрова в кухнята?

— Добра съм в това. Но не достатъчно. Ще използваме същия прост ритуал за кръвно братство. Защита — напомни тя на Гейдж. — Твоят професор Линц говори за защита. Ако Туис ни победи, ако успее да обсеби града, и по-лошо — фермата, може би това е единственият им шанс.

— Има много други хора, освен семействата ни — изтъкна Кал. — Няма да накараш всички да смесят кръвта си с тази на Гейдж.

— Не. Но има друг начин. Да я приемат вътрешно.

— Искаш цялото население на Холоу да пие от кръвта ми? О, да, сигурно кметът ще приветства идеята.

— Няма да разберат. Имаше причина да не заговоря за това по-рано. — Сибил седна на страничната облегалка на дивана. — Изслушайте ме. Градът има водоснабдителна система. Фермата — също. Хората пият вода. В „Боул-а-Рама“ все още се продава наливна бира. Не можем да обхванем всички, но ще бъде най-добрият опит за обща имунизация. Мисля, че си струва.

— Остават ни броени дни — замислено изтъкна Фокс.

— Когато отидем в гората, ще оставим Холоу, фермата, всичко. Последния път, когато го направихме, настана истинска касапница. Ще се чувствам по-спокоен, ако близките ми имат някаква защита, някакъв шанс. Ако това е кръвта на Гейдж, да източим малко.

— Лесно е да го кажеш. — Гейдж потърка тила си. — Цялата теория за имунитета е непотвърдена.

— Но стабилна — каза Сибил, — основана на наука и магия. Проучих и двата елемента, от всички гледни точки. Може да се получи. Ако не, нищо не губим.

— Освен аз — промърмори Гейдж. — Колко кръв?

Сибил се усмихна.

— Мисля, че литър и половина ще е достатъчно.

— Литър и половина? И как ще я източиш?

— Погрижих се за това. Връщам се след малко.

— Баща ми дарява кръв за Червения кръст по няколко пъти в годината — каза Фокс. — Казва, че е нищо работа, щом получава безплатни лакомства.

— Какви лакомства? — полюбопитства Гейдж и скептично погледна Сибил, която влезе с кутия за доставки. — Какво е това?

— Всичко, което ни е нужно. Стерилни игли, тръбички, банки с антикоагулант и прочие.

— Какво? — Мисълта за онова, което бе в кутията, разбунтува стомаха му. — Да не си влязла в някой вампирски сайт?

— Имам си източници. Ето. — Сибил му подаде бутилката, която бе сложила върху кутията. — Добре е да погълнеш доста вода преди източването, защото ще дадеш три пъти повече, отколкото се взема при кръводаряване.

Той взе бутилката, отново погледна към кутията и се намръщи.

— Готов си да прободеш един демон и да умреш, а те е страх от една малка игла — усмихна се тя.

— „Страх“ е твърде силно казано. Едва ли някога си боцкала някого така.

— Не, но мен са ме боцкали и зная процедурата.

— О, не! Дай на мен.

Фокс махна с ръка.

— За нищо на света. Тя ще го направи.

Гейдж посочи към Лейла, която зяпна от изумление.

— Аз? Защо? Защо?

— Защото от всички тук най-много ще внимаваш да не ме нараниш. — Леко се усмихна на Сибил. — Познавам те, скъпа. Ти действаш твърде смело.

— Но… аз не искам.

— Именно. — Гейдж кимна на Лейла. — И аз не искам. Това ни прави съвършен екип.

— Ще те напътствам — каза Сибил на Лейла и й подаде чифт защитни ръкавици.

— Е, добре. По дяволите. Първо ще измия ръцете си.

Оказа се изненадващо просто, въпреки че Лейла — която буквално бе виждал да пълзи през огън — едва не изпищя, докато забиваше иглата в ръката му. Гейдж хрупаше ореховки и пиеше портокалов сок — въпреки че бе поискал бира — докато Сибил сръчно запечатваше трите пълни банки.

— Благодарение на необичайните ти изцелителни способности успяхме да го направим наведнъж. Ще ти дадем малко време и ще пристъпим към ритуалите.

— Първо да отидем във фермата. Можем да отскочим — предложи Фокс — още сега.

— Не е зле. Искам да оставя Лъмп там. — Кал погледна кучето, изтегнато под масичката. — Този път няма да го вземаме с нас.

— Ще го оставим, после ще се отбием у семейство Хокинс — каза Фокс — и в града. От там — към водоснабдяването.

Той посегна да си вземе ореховка и Гейдж го перна по ръката.

— Не виждам банка с твоя кръв, братко.

— Той е добре — заяви Фокс. — Кой ще кара колата?

 

 

Може би бе напразна загуба на време, усилия и кръвта на Гейдж. Това не престана да терзае Сибил през следващите дни и нощи. Всичко, което й се бе струвало логично, всичко, което бе успяла да документира, потвърди, проучи и обмисли, сега й изглеждаше напълно безсмислено. Нещо, започнало просто като интересен проект, сега бе всичко, което имаше значение в живота й. Каква полза от интелекта, помисли си тя, докато потъркваше уморените си очи, когато Съдбата правеше най-съкровеното й желание неизпълнимо?

Как неусетно бе изтекло времето! Буквално оставаха броени часове. Всичко, което бе научила и видяла, говореше, че изтичат последните й часове с мъжа, когото обича, бащата на детето й. Щеше да загуби живота, който биха могли да изградят заедно.

Къде се криеха отговорите, в чието търсене бе толкова добра? Защо онези, до които достигаше, се оказваха грешни?

Вдигна поглед, когато Гейдж влезе в трапезарията, и отново сложи пръсти върху клавиатурата, без да има представа какво пише.

— Три през нощта е — каза той.

— Да, зная. В долния ъгъл на монитора има удобен малък часовник.

— Имаш нужда от сън.

— Отлично зная от какво имам нужда. — Когато Гейдж седна и изпъна крака, тя го стрелна с изпепеляващ поглед. — Определено нямам нужда да седиш тук и да ме зяпаш, докато се опитвам да работя.

— От няколко дни насам работиш денонощно. Имаме всичко, Сибил. Няма нищо повече.

— Винаги има още нещо.

— Умът ти е едно от нещата, заради които не смеех да се сближа с теб. Гениален ум. И всичко останало е впечатляващо, но умът ти ме порази най-напред. Странно, никога преди не ме бе интересувало дали жената, с която съм, има коефициента на интелигентност на Мария Кюри или е празноглава.

— Коефициентът на интелигентност е спорно нещо. Тестовете са тенденциозно създадени за хора от бялата раса и средната класа.

— Разбирам. — Той размаха пръст във въздуха. — Толкова много факти и теории. Направо ме убиват. По каквито и да е критерии, ти си умна жена, Сибил, и знаеш, че имаме всичко.

— Зная и че нищо не е свършило, преди да бие камбаната. Опитвам се да събера повече информация за изчезнало племе в Южна Америка, вероятно потомци на…

— Сибил… — Гейдж протегна ръка и я сложи върху нейната. — Спри.

— Как да спра? Искаш да спра? Четвърти юли е, за бога. Изминали са три часа и дванайсет минути от него. Имаме само тази нощ, утрешния ден и нощта, преди да тръгнем към онова забравено от бога място и ти да…

— Обичам те. — Когато Сибил закри лице със свободната си ръка и се опита да преглътне сълзите, той продължи с ясен и спокоен глас: — За мен това означава адски много. Никога не съм го търсил и определено не очаквах да ме връхлети като шамар през лицето. Но те обичам. Старият ми каза, че майка ми го е направила по-добър човек. Разбирам това, защото и ти ме направи по-добър. Няма да отида отново до Свещения камък заради града. Няма да го направя и само за Кал и Фокс или Куин и Лейла. Няма да го направя и само за теб, а и за себе си. Искам да разбереш. Искам да го знаеш.

— Зная. Проблемът е как да го приема. Мога да отида до камъка с теб. Но не зная дали ще мога да си тръгна от там без теб.

— Мога да кажа нещо изтъркано като „винаги ще бъда с теб“, но никой от двама ни няма да се задоволи с това. Трябва да видя какви карти ще ми се паднат и просто да играя.

— Бях толкова сигурна, че ще намеря начин, че ще попадна на нещо. — Сибил се взираше в екрана с празен поглед. — Някакво спасение.

— Изглежда, ще трябва да го намеря сам. Хайде да си лягаме.

Сибил стана, обърна се към него и промълви:

— Толкова е тихо. Четвърти юли е, а нямаше никакви фойерверки.

— Ще запалим малко горе, а после ще поспим.

 

 

Спаха и сънуваха. В сънищата им Свещеният камък гореше като пещ и от небето се сипеше порой от огън и кръв. В сънищата им гърчещата се черна маса пълзеше по земята и изгаряше дърветата.

В сънищата той бе мъртъв. Сибил го притискаше в прегръдката си и ридаеше, но Гейдж не се върна при нея. Макар всичко да бе само сън, скръбта изпепели сърцето й.

 

 

Сибил не зарида отново. Не проля нито сълза през целия ден на пети юли, докато събираха багаж и се подготвяха. Очите й останаха сухи и когато Кал съобщи, че вече са избухнали няколко пожара, че насилието и вандалските прояви са започнали, че баща му, шериф Хоубейкър и още неколцина души се опитват да поддържат ред.

Всичко, което можеше да се направи, бе направено. Всичко, което можеше да се каже, бе казано.

И така, на сутринта на шести юли тя окачи оръжията на кръста си и нарами раницата си, както другите. После тръгна заедно с тях от кокетната къща край Хокинс Ууд по пътеката към Свещения камък.

Вече всичко й бе познато — звуците, уханията, пътят. Разбира се, сенките бяха по-гъсти, отколкото преди няколко седмици. Имаше повече диви цветя и повече чуруликане на птици, но все пак бе почти същото. Едва ли по времето на Ан Хокинс гората бе изглеждала различно. Навярно и чувствата, с които Ан бе излязла от тази гора, оставяйки своя любим да принесе себе си в жертва, не се различаваха много от тези, с които Сибил навлизаше в нея.

Но поне тя щеше да е с него там, до самия край.

— Моят нож е по-голям от твоя.

Куин потупа по калъфа на колана й.

— Твоето не е нож, а мачете.

— Все пак, по-голям е. И от твоя — каза тя на Лейла.

— Няма да се разделя с малката си японска брадва. Миналия път ми донесе късмет. Колко хора могат да се похвалят с нещо подобно?

Сибил знаеше, че се опитват да я разсеят.

— Сибил…

Името й прозвуча като заговорнически шепот, отляво, от дълбоките сенки на гората. Когато погледна натам и го зърна, сърцето й замря.

— Татко!

— Не е баща ти. — Гейдж застана до нея и сграбчи ръката й. — Знаеш, че не е.

Когато той посегна към оръжието си, Сибил задържа ръката му.

— Зная, че не е баща ми. Но недей.

— Няма ли да прегърнеш татенцето? — Създанието разпери ръце. — Ела, принцесо! Ела и дай голяма, звучна целувка на татко!

После оголи зъби, остри като на акула, и се засмя. Смехът му все още отекваше, когато разкъса с нокти собственото си лице и тяло и изчезна във водопад от черна кръв.

— Беше просто представление — отбеляза Фокс под носа си.

— Зле режисирано и изиграно. — Сибил нехайно сви рамене и хвана ръката на Гейдж. Нищо нямаше да разклати самообладанието й, зарече се тя. — Ние ще застанем начело за малко.

И закрачи с Гейдж пред останалите.