Сюзън Джонсън
Табу (23)

21.

Дюра стана и се облече още по тъмно, тласкан от желание за мъст. Тихо се измъкна от квартирата и тръгна към щаба по обезобразената от снарядите улица. Не бе спал много, премисляйки по кой път най-вероятно е поел Корсаков. Не биваше да допусне грешка. Съдбата на Републиката продължаваше да е застрашена.

Докато чакаше да се появят хората му, не откъсна поглед от картите, опитвайки се да предугади непосредствената цел на Корсаков. Остатъците от руските сили най-вероятно щяха да побегнат на изток, към Бохемия. Смело отбеляза пътя върху картата.

Боней дойде пръв заедно с най-новите съобщения от куриерите на Лекурб.

— Удържа фронта. Руснаците не са успели да проникнат.

— Изпрати му всички налични подкрепления. Премести щаба в Алтдорф, за да сме по-близо до военните действия. Връщам се след два дни.

— С главата на Касапина в торбата — отбеляза весело Виже, дочул последната част от разговора. — Дали има кафе за брендито ми?

Боней посочи към димящия чайник.

— Би трябвало да си нечия съпруга, Анри — отбеляза ласкаво Виже. — Грижиш се за всичко.

— А ти би трябвало да си нечие дете — не му остана длъжен Боней, но в очите му имаше закачливи пламъчета.

— Предпочитам млада и красива, с мек скут и големи гърди — намигна хищно Виже.

— Не ми се струваш трезв — обади се Дюра, хвърлил поглед към най-добрия си кавалерийски офицер.

— Не това е точната дума. — Виже с усмивка прие чашата димящо кафе. — Готов съм за предстоящото вълнуващо издирване на Корсаков. Добро занимание за такъв хубав есенен ден. — Развеселено си наля бренди в чашата. — Кавалеристите ми се надяват да не останат без сувенири.

— Никакви уши, Виже — предупреди Дюра. — Разчитам, че се разбрахме.

— Шемил ми даде честната си дума — защити Виже с необходимата решителност командира си.

— Добре. Радвам се, че ти и хората ти ще бъдете с мен. — Дюра съзнаваше колко полезен ще се окаже инстинктът на кавалеристите на Виже при предстоящото преследване. — Предлагам да поемем към Сен Гал. Но има вероятност Корсаков да е поел и към пруската граница.

— Към Сен Гал, сър — без колебание прие Виже. — Неговите казаци имат особено предпочитание към тамошните жени. — В града имаше известен публичен дом. — Дочувам, че на Корсаков и хората му всяка вечер са им нужни жени.

И Дюра бе чувал тези приказки. Освен това казаците на Корсаков имаха славата на изнасилвачи.

— Значи снощи са отседнали някъде?

— А днес сутринта ги болят главите.

— Готови ли са всички? — попита Дюра нетърпеливо, мечтаещ час по-скоро да убие мъжа, който бе унижавал Тео.

— Водят конете. — Виже бързо пресуши чашата си.

— Всеки разполага с дажби за два дни. Не изяждай своята още днес сутринта. — Предупреждението дойде от Боней.

— Още довечера ще ям руски дажби — отвърна весело Виже и му махна на излизане от стаята.

— А ти да се храниш — приятелски нареди Боней на Дюра и му подаде чаша кафе.

— По-късно. — Поемайки чашата, Дюра се усмихна на мъжа, който така предано му служеше. — Когато всичко това приключи, трябва да се погрижим за следващото ти повишение.

— Ти само се върни. Не можем да се изправим пред Суворов без теб.

— Успокой се, Анри. След два дни съм тук.

— Би трябвало да оставиш някой друг да му пререже гърлото…

— Искам това удовлетворение.

Пътуваха бързо. Само два пъти дадоха почивка на конете. Често спираха по селата да разпитват жителите дали са видели група казаци. Оказа се, че са по дирята на Корсаков. Телохранителите му, поради необичайния си за тези места външен вид, лесно биеха на очи.

Продължиха и по тъмно, макар безлунната нощ да им създаваше известно затруднение. Само от време на време по сивото облачно небе се мяркаха звезди. Застудя. Но торфът бе мек, така че оставените от групата на Корсаков следи се виждаха дори на оскъдната светлина.

Хората на Дюра се придвижваха тихо, без да разговарят — правеха си знаци с ръце. Преминаха покрай някакви върби. Вятърът развяваше дългите им клони. След време дърветата се разредиха и се ширна безбрежно поле.

Първо надушиха дима, а после го видяха. Слязоха от конете и оставиха двама да ги пазят. Другите се придвижиха предпазливо напред, търсейки прикритие из храстите. Пълзешком се приближиха до ръба на скалата и надникнаха в клисурата.

Събрани около огньовете, Корсаков и казаците му, свикнали на плячка и насилие, се бяха впуснали в брутални забавления.

Имаше четири малки палатки и една голяма, копринена, пред която седеше Корсаков в роба от червен брокат. Две голи жени, привързани с вериги, лежаха в краката му. Около огньовете се виждаха казаци, всеки с по една-две жени. Някои, омотани с въжета, други със затъкнати уста и разкъсани дрехи. Белотата на кожата им проблясваше на светлината на пламъците.

Някои от пленничките се бореха с похитителите си. Острите им животински писъци изпълваха нощта, преплитайки се с грубия смях на мъжете.

Младо момиче бягаше диво, но всеки път, когато някой я пускаше, откъсваше и част от роклята й. Останала гола, тя побягна към храстите, но трима казаци я догониха, повалиха я на земята и се нахвърлиха отгоре й.

В най-далечния край на осветения стан две момичета стояха с гръб едно към друго и — едното, въоръжено с пръчка, а другото с къса сабя — се опитваха да разгонят групата, готова да ги връхлети. Накрая се впуснаха към стръмния склон и отчаяно започнаха да се катерят право към Дюра и неговите хора, като не преставаха отчаяно да крещят. Дюра насочи пушката си. Другите сториха същото.

— Без Корсаков — тихо промълви той.

Изчака заповедта му да стигне и до последния войник от разгърналата се редица, за да е сигурен, че всички са я чули, и едва тогава стреля.

Кънтежът в клисурата бе оглушителен. Погълна виковете на казаците, скочили към оръжията си, сля се с писъците на ранените и жените.

Хората на Дюра изпразниха пушките, методично ги напълниха и отново стреляха: един път, втори, трети. Казаците бяха като риби в аквариум, Дюра зърна как Корсаков се насочва към вързаните коне. Носеше едно голо момиче в ръце.

— Спрете стрелбата! — Дюра се спусна по стръмния склон, като преценяваше разстоянието между себе си и Корсаков, както и това между Корсаков и конете. Не обръщаше никакво внимание на свистящите около него куршуми. Стигна до лагера и се устреми напред, прескачайки телата на мъртви казаци и ридаещи жени.

Конете бяха неспокойни и Корсаков едва удържаше своя. Опитваше се да го завърти настрана, за да метне жената на гърба му, но жребецът непрекъснато се изправяше на задните си крака, а другите животни около него се мятаха като развълнувано море.

С извадена сабя Дюра се носеше към него. Молеше се да не обуздае коня, преди да го е достигнал.

С грубост Корсаков сведе най-после главата на животното, метна жената на гърба му, скочи зад нея и я изправи като щит. Грабна юздите, заби пети в хълбоците и полетя напред.

Дюра не откъсваше поглед от беглеца. Вече нищо нямаше значение: нито сцената, на която бе станал свидетел, нито войната, нито заплахата на Суворов от юг. Мислеше единствено за мъжа, когото бе дошъл да убие.

— Корсаков!

Гласът му прокънтя над изстрелите и писъците и се понесе в нощта.

Мощният гневен рев на Корсаков разцепи въздуха.

— Умри!

Впусна се към Дюра като разярен бик.

Дюра спря и вдигна сабя. Наблюдаваше как Корсаков скъсява разстоянието помежду им, без дори да трепне. В последния момент замахна и отскочи встрани.

Предните крака на коня бяха прерязани. Животното се срина, хвърляйки Корсаков и жената. От удара тя остана в безсъзнание на земята, но руснакът с изненадваща за едрата му фигура лекота се изправи на крака. Зъбите му бяха оголени като на хищник, а очите — тъмни от омраза.

Все още беше с червената роба, която стигаше до глезените му. Съдра я с един замах и я захвърли настрана. Откри се грамадното му тяло само по казашки панталони и ниски ботуши. На кръста му висеше кинжал. Сабята, която измъкна от ножницата, бе по-дълга от обикновено.

— Ела и ме хвани — изрева той, изтегляйки кинжала. Със силно зачервено лице, разчорлени сламени коси и огромен бял гръден кош, приличаше на мечка-албинос.

На ръст Дюра бе висок колкото Корсаков, но руснакът бе грамаден. „Има по-дълги ръце от моите“, прецени французинът, „но в замяна на това е по-дебел и по-трудно подвижен.“

Изведнъж Дюра долови, че изстрелите са намалели, а писъците и виковете — затихнали. Но едва когато Виже се появи в полезрението му, осъзна какво става.

— Той е мой! — извика генералът, завъртя се бързо, за да огледа касапницата наоколо и да види къде са разположени хората му. — Никой да не го пипа!

Настъпи странна тишина. Дюра се обърна към мъжа, който го бе отдалечил толкова много от задълженията му, и обяви:

— Взимам съпругата ти!

— Невъзможно, тъй като си мъртъв — отвърна самоуверено Корсаков.

— Дай знак и ще го довърша — предложи Виже с вдигната пушка.

— Не!

Дюра тръгна към противника си.

— Тогава вземи това — провикна се Виже и му метна един кинжал.

Дюра го вдигна и бързо го погледна: дръжката му бе излъскана и гладка от употреба. За миг се запита дали и той не е варварин като Корсаков, припомни си всички мъже, които бе убил, и се зачуди каква е тази примитивна потребност от отмъщение.

В този миг Корсаков обяви:

— Ще убия и безсрамната си съпруга, след като свърша с теб.

Тогава Дюра разбра защо бе стигнал толкова далеч.

Див пламък проблесна в очите му. Пристъпи напред, твърдо решил да премахне Корсаков от живота на Тео. Двамата започнаха да обикалят в кръг. Скъсяваха постоянно разстоянието, дебнеха се, гледаха се, преценяваха силните и слабите си места, изчакваха възможността да нанесат удар. Корсаков първи се хвърли напред.

Отскачайки встрани, Дюра избегна смъртоносното острие и на свой ред замахна с кинжала.

— Убий го! — изпищя някаква жена.

Един от войниците на Дюра мигом заглуши вика й. В края на импровизираната арена започваше да се събира публика. Французите се впуснаха да озаптяват жадните за кръвта на Корсаков жени.

— Дали не е по-добре да те дам на тях — подхвърли Дюра.

— В такъв случай ще се погрижа някои от тези кучки да загинат заедно с мен — презрително изсумтя Корсаков и отново нападна, след като се бе разсеял за момент от гледката на окървавените голи жени, жадни за възмездие.

Дюра успя да се извърти, преди сабята на руснака да разреже рамото му до кокал, но от пронизващата болка падна на колене. Добре трениран обаче, се довери на инстинкта и рефлексите си и се измъкна от обсега на следващия удар. Опита се да притъпи острата болка. Лявата му ръка все още стискаше кинжала, но всяко движение беше истинско мъчение.

Приготви се да посрещне следващия удар на Корсаков, който вече насочваше едрото си тяло към него. Остриетата на сабите им останаха опрени едно в друго. Дюра вече не усещаше раненото си рамо.

Този път не успя да се отдръпне достатъчно бързо — болката забавяше рефлексите му, а погледът му започваше да се замъглява. Корсаков поряза дясната му ръка.

Дюра отстъпи и увеличи дистанцията.

— Май няма… да вземеш съпругата ми! — Корсаков триумфираше. Лицето му стана моравочервено. — Тя ще е отново моя собственост… Ще правя с нея каквото си искам.

Дюра остана съвършено неподвижен, за да съхрани силите си.

— Ще те убия — тихо промълви той.

В следващия миг в съзнанието му прозвуча гласът на баща му — припомни си как го учеше, че е глупаво да се проявява благородство спрямо безчестни хора.

Колко пъти се бе сражавал с нож и сабя на страната на баща си срещу пиратите варвари, втурнали се да завземат територията на баща му? Нашествениците бяха безмилостни и жестоки като Корсаков. „Убивай ги бързо — постоянно повтаряше баща му, великолепно подготвен да се справя с враговете си. — Това не е джентълменска игра!“

Корсаков забеляза, че ризата на Дюра е подгизнала от кръв и се усмихна.

— Ако се бе забавил само секунда, щях да ти отсека ръката — подхвърли той самонадеяно и застана разкрачен, сигурен в победата си.

— Ако беше по-умен — отвърна Дюра спокойно, — нямаше да спреш, преди да стигнеш Русия.

— Ще остана, за да те гледам как умираш от загуба на кръв. Джентълмени като теб — Корсаков стана саркастичен, — вярват, че сами трябва да се изправят срещу врага си.

— Споменах ли, че съпругата ти е бременна от мен?

Устните на Корсаков се извиха в невероятна гримаса. С див рев той се хвърли в атака. Два невероятни скока и острието на сабята му се стрелна към главата на Дюра.

Той се извърна наляво, за да предпази обездвижената си ръка и с всички сили атакува. Не обръщаше внимание на белите искри пред очите си, нито на нетърпимата вече болка. Бе насочил сабята си право в корема на Корсаков. Тя проникна чак до гръбнака. Едрото тяло рухна като канара. С широко отворени от ужас очи Корсаков щеше да умре в страшна агония. Но, като човек на честта, Дюра пусна сабята, взе кинжала в дясната си ръка и прободе сърцето му. Coup de grace — милостивият удар, както му казват някои.

Жените искаха да разкъсат тялото на парчета и да ги хвърлят на кучетата. Ала Дюра, залитайки, се изправи на крака и уморено нареди:

— Не им го давайте. Нека всички да се облекат. Тръгваме след десет минути.

После падна на колене, преви се на две и се строполи на земята.

— Някой да зашие рамото ми — едва произнесе той, загледан в притичалите до него войници.

Беше в пълно съзнание, докато разкъсваха ризата му и най-опитният войник на Виже промиваше раната с бренди, а после правеше равните шевове по загорялото рамо. Почувства се по-добре от двете щедри дози алкохол, които притъпиха усещането от убождането на иглата. Превързаха го и той се изправи неуверено на крака.

Виже сам му нахлузи внимателно нова риза и се усмихна, докато я закопчаваше.

— Без да се обиждаш, но щях да го убия, ако се беше оказал в опасност.

— Знам, Виже. Затова те взех със себе си.

Оставиха Корсаков и казаците му да лежат мъртви в зловещия амфитеатър и разрешиха на отвлечените жени първи да отмъкнат някаква плячка в замяна на преживяния кошмар.

Невероятно удовлетворение сгряваше душата на Дюра, когато поемаха обратно. Срамно удовлетворение, съзнаваше той, но въпреки това му се наслаждаваше. Ако имаше някаква съвест — което не бе сигурно след двадесет години водене на война — вероятно щеше да се утеши, като си припомни, че Корсаков заслужаваше да умре заради поне още хиляда причини, освен Тео.

Той се усмихна при тази мисъл. Навярно любовта го бе променила. Естествено, че го бе променила. По време на краткото пътуване обратно към Цюрих, удоволствието му се съсредоточи върху мисълта, че вече няма причина, която да го държи за дълго разделен от Тео.

 

 

Лекурб удържа Дяволския мост цели четири дни, през които Суворов не престана да го обстрелва. Теренът се покри с трупове. Руските войници преминаваха през тях и бавно напредваха.

Накрая мунициите на французите привършиха и те се оттеглиха зад моста. Суворов отново хвърли хората си напред. Още стотици загинаха. Тогава руснакът атакува френския фланг. Лекурб си даде сметка, че повече не е в състояние да удържи. Доволен, че е нанесъл сериозни щети на Суворов, той се оттегли на север, за да изчака подкрепления от Дюра.

Два дни по-късно части от дивизията на Султ се присъединиха към силите на Лекурб. Те пристигнаха съвсем навреме и подпомогнаха да се спре настъплението на руснаците към Цюрих.

Именно тогава Суворов научи за поражението на Корсаков и разбра, че Дюра в най-скоро време ще го нападне. Реши да поведе войниците си в отчаян поход на североизток, за да стигне до Германия, преди французите да го хванат в капана на снежните Алпи.

Оказа се обаче прекалено късно — вече беше паднал в капана. Десният фланг на Лекурб бе отрязал пътя за продоволствия. А Дюра така премести дивизиите си, че той вече трудно напредваше.

Разбрал, че няма да успее да се измъкне на североизток, Суворов се насочи на изток към Гризон. Изостави артилерийското си снаряжение и ранените и поведе изтощените си хора по невероятно трудния маршрут. Останалите без сили войници газеха сняг до колене. Често някой се сриваше на земята и повече не се надигаше. Постоянно ги съпътствуваха вихрушки. Редиците им все повече оредяваха и се проточваха с километри, но най-накрая стигнаха до Германия.

Руските сили бяха почти изцяло унищожени.

В момента, когато военният и политическият жребий на Франция изглеждаше най-лош, Дюра спаси нацията.

Това бе най-големият му триумф.

Но скоро съдбата се намеси, за да промени пълните с надежда планове и хода на историята. На 9 октомври, след като успешно избегна фрегатите на Нелсън в Средиземно море, малък кораб пристигна в Сен Рафаел.

Бонапарт се бе завърнал.

 

 

Месец по-късно превратаджиите разпуснаха двата законодателни органа на Републиката и дадоха властта в ръцете на трима консули — Бонапарт, Роже-Дюко и Сейес. Вторият и третият не оцеляха дълго. Само след месец Бонапарт управляваше еднолично.

Дюра бе призован в Париж, за да получи командването на армията в Италия.

Отначало отказа: имал лични планове и нужда да се възстанови след десетмесечната кампания. Ала Бонапарт настоя. Армията се намирала в окаяно състояние, липсвала всякаква дисциплина. Дюра бил единственият, комуто можел да повери възстановяването й.

— Твой дълг е — подчерта той. — Франция има нужда от теб.

Съвестен и отговорен, Дюра съзнаваше, че наистина няма кой друг да се заеме с тази задача.

С огромна тъга писа на Тео: обясняваше й защо не може да отиде при нея и защо тя не може да дойде при него засега. След няколко дни заминавал за Италия. Разполагал с изключителни правомощия, за да възстанови реда в армията. Дори старият му враг Бертие, сега министър на войната, се държал дружелюбно — това също подсказвало колко е окаяно положението там. Ще й пише отново скоро. Но всъщност знаеше, че ще минат месеци, преди това писмо да стигне до нея. Не е чул още нищо за детето им, допълваше той и умоляваше да му съобщи как са. Писа и за огромната си обич към нея. Питаше се дали ще се срещнат някога отново.

За пръв път мислеше за раздялата като за нещо реално и трайно. И за миг почувства, че не може да диша. Винаги си бе представял как скоро — следващия месец, или може би по-следващия — отново ще бъдат заедно. Дори когато Бонапарт го извика в Париж, той си измисли десетина причини, за да откаже онова, което дочуваше, че ще му бъде предложено. Можеше да откаже. Съзнаваше го. Но когато се запозна с цялата надвиснала опасност, разбра, че нищо няма да попречи на австрийците в Италия да нахлуят в Южна Франция, освен армията, която той трябваше да събере до март.

Затова и замина. Каретата и багажът му бяха готови, помощниците му вече пътуваха на юг, а Боней го чакаше във временния му щаб в Ница.

С цялото си сърце мечтае да я види, продължаваше той в писмото си, и се надява всичко да е наред с детето. Но пред тези изпълнени с надежда мечти стоеше една армия, чиито войници не бяха получавали заплата от шест месеца, армия, част от която плячкосваше, а друга — просеше за хляб и покрив. Нямаше никакви продоволствия, никакви болници, никакви боеприпаси и дрехи. И като добавка, в Ница върлуваше епидемия от тиф — четиринадесет хиляди войници бяха болни. Неговият предшественик, генерал Шампионет, бе умрял от коварната болест.

Изпращаше й цялата си любов. „Ти си в сърцето и душата ми“, пишеше той. „Ти си моето сърце и душа. Помни ме!“ Чувстваше се безутешен и поразен. Накрая написа: „Корсаков е мъртъв“. Поне това направи за нея, помисли си с горчивина.

Отчужден и мрачен, седеше в каретата, докато пътуваше на юг. Пиеше повече отколкото трябва, беше раздразнителен и почти не разговаряше с никого. Дори вида на Ница не го развесели, когато каретата запрепуска надолу по хълма, а лазурното море проблесна на ослепителното слънце.

Но Боней, давайки си сметка защо е в толкова лошо настроение, се отнасяше търпеливо с него. И на втория ден, затрупан от работа, той вече нямаше време да мисли за миналото.

Бе му нужен цял месец, за да се справи с най-големите трудности. На 10 февруари Дюра премести щаба си в Генуа.

През пролетта вече нямаше време да мисли нито за себе си, нито за нещо друго, освен за огромната армия, която стоеше пред тях. Нападнаха ги по три фронта едновременно. На 1 април численото превъзходство на противника бе толкова голямо, че до 24-ти Генуа бе обсадена и напълно откъсната от света.