Сюзън Джонсън
Табу (15)

13.

Антон Минген се сливаше изцяло със заобикалящата го действителност. Поддържаше съзнателно ненатраплив външен вид, а талантът му за учене на езици се изявяваше в способността да говори дори регионални диалекти без акцент. Монголските прадеди на чеченците обаче ги бяха дарили с атрактивна физика, а свъсените им сурови изражения биха привлекли вниманието дори под умела маскировка. Затова агентът на крал Фредерик прецени, че е по-добре да пътуват през нощта, а денем да почиват.

Догонването на отстъпващата армия на Дюра не им създаваше трудност. Само след три дни Минген и наказателният му отряд се настаниха в същия хан, в който Дюра бе отседнал предишната нощ.

На вечеря Минген подхвана разговор с прислужницата, която сервираше. Направи й комплимент за хубавата бродирана престилка, изрази задоволство от храната, а накрая се учуди дали наистина е видяла славния Дюра.

— Всички в селото говорят за него — вметна той. — Щедростта му стигала дотам, с лични средства да плаща за подслон и храна на войниците си.

На девойката не й трябваше много.

Тя се впусна да възхвалява чара и поведението на генерала. И описа в пълни подробности събитията от предишния ден.

— Дочух, че някаква дама пътувала с него… Според един коняр била изключителна красавица…

— И двамата са прекрасни — въздъхна замечтано прислужницата. — А усмивката на генерала е толкова хубава. И лично ми благодари, дето снощи отнесох на дамата му втора порция пудинг. — Гласът й се сниши съзаклятнически, а в очите й се появиха палави пламъчета. — Беше облечен само по панталони, ако се досещате какво искам да кажа.

— Аха — отвърна Минген с подобаващо разбиране. — Любовници?

— Няма съмнение. — Тя му намигна. — От стария Калнин надолу по улицата й купи хубав пръстен с розов диамант, голям колкото яйце на гургулица. А пък дамата изобщо не стана от леглото, докато тази сутрин не се облякоха за тръгване.

— Известно е отношението на генерала към жените — подметна Минген с измамна момчешка усмивка.

— Всяка от нас тук беше готова да е с него, само да я погледне — обяви хубавото момиче. — Ани искаше да го попита дали би се откъснал от дамата си за съвсем малко — колкото да се потъркалят из сламата, но я задържахме, понеже виждахме, че е запленен изцяло от графинята.

— Тя графиня ли е? — привидно се изненада Минген, влагайки нужната почтителност в тона, а същевременно се питаше дали Дюра се обръща към Тео с титлата й.

— Е, не я нарича графиньо, а скъпа и любов моя, но войниците, които я пазеха, я наричаха графиня. Била рускиня — добави прислужницата шепнешком, сякаш съобщаваше нещо опасно.

И имаше известно право, защото злите очи на чеченците внезапно се фокусираха върху нея. Сякаш усетила невидима зла сила, девойката набързо се оттегли под предлог, че има работа в кухнята.

„Приличат на черни вълци“, помисли си Минген, загледан в двамата мъже пред себе си. Очите им бяха безмилостни, лишени от всякаква човечност, а смуглият им тен и тъмните дрехи им придаваха зловещ вид. Знаеше, че никога не трябва да застава с гръб към тях.

— Руска графиня — промърмори единият, а едрите му длани стиснаха още по-силно бокала с бира.

— Тук? — попита другият, като думата едва се чу от пълната му с козе месо уста.

— Имат ден преднина — обясни Минген на азиатски диалект.

 

 

Ала шпионите на Дюра действаха като добре смазана машинка.

Един млад агент беше забеляза чеченците същата вечер в Мюлхайм и незабавно изпрати съобщение на генерала.

Шолет получи съобщението на следващото утро и го препредаде на Боней.

— Ще засилим охраната — промърмори неизменно предпазливият адютант. — Ще го предам на Андре, когато графинята не е наблизо.

Но Директоратът вече бе получил сведенията за разгрома на Журдан, за изтеглянето на Дюра от Брегенц, за последните победи на австрийците в Италия и куриери от Париж пристигнаха в щаба същия ден с куп заповеди.

В столицата се бяха водили разгорещени спорове дали да не отстранят Дюра, а Журдан пък беше привикан да даде обяснение за тоталното си поражение. След много политически маневри под влиянието на Барас, Талейран и Миле-Моро — министъра на войната, най-после бе постигнато съгласие. То пристигна във вид на писмо, подписано и от петимата членове на Директората. Остатъците от армиите на Журдан и Бернадот се сливаха с армията в Швейцария под командването на Дюра. Новото формирование бе наречено Дунавска армия.

Бернадот, който винаги се съобразяваше с политическите ветрове и вечно опонираше на Дюра, му написа грубо, невъзпитано писмо, в което споделяше, че се прибира у дома за известно време, за да лекува гърдите си, но когато оздравее, ще се върне, за да загине славно със старите си другари.

Клодин естествено бе прибавила своите вечни искания в официалната поща от Директората.

— Ще оставя тези на теб — промърмори Дюра на Боней и му подаде ухаещите на лавандула писма.

В такъв, изпълнен със събития ден, при цялата лавина писма и необходимостта спешно да се заеме с новосформираната армия, съобщението от тайния агент в тила бе пропуснато.

С новото си назначение Дюра отговаряше за защитата на цялата източна граница на Франция — от Кобленц, по долината на Рейн, та чак до Базел, оттам по швейцарската граница до езерото Констанс и на юг до прохода Спълнген — едно разстояние от над шестстотин километра.

Остави Тео по обяд, когато пристигнаха съобщенията, и отиде при нея едва вечерта. Но и тогава се задържа колкото да хапне и като се извини още преди да е сервиран десерта, се върна във временния щаб.

— Ще си дойда през нощта — обеща той, оставяйки салфетката на масата. — Имам много задачи. — Черните му вежди леко се свъсиха. — Ще се оправиш ли без мен?

Тео се усмихна.

— Не, но ти върви. Ще се пазя. — Пресегна се през малката маса и докосна ръката му. Розовият диамантен пръстен проблесна на светлината на свещите. — Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те… Сега и завинаги. — Само допреди няколко дни никой не би повярвал, че би произнесъл подобни думи. — Ще се върна при първа възможност.

— След шест месеца — пошегува се тя.

— Не бих могъл да живея толкова дълго без теб. По-вероятно след шест часа. Но не стой будна да ме чакаш.

 

 

Докато Дюра се сбогуваше с Тео, Минген и чеченците се намираха в конюшнята на същата странноприемница — бяха платили в злато на коняря, за да използват стаичката му над плевника. Предпочитаха да останат незабелязани. Първата задача на Минген беше да открие Дюра и графинята. Бяха отседнали в тази странноприемница — разбра го по оживлението. Ала трябваше да установи точното разположение на генералските покои. Затова веднага щом отнесоха дисагите им горе, Минген остави чеченците в укритието и излезе да разузнае. Новината за новоназначението на Дюра се носеше из целия град. Нямаше време за губене. Според някои слухове Дюра тръгвал още на следващия ден да инспектира целия фронт.

Независимо от оскъдните си езикови познания, двамата чеченци вече бяха доловили отделни фрази и разбираха, че са съвсем близо до квартирата на генерала. Затова щом Минген тръгна, единият го последва. Другият пък се зае да открие къде се помещава щабът на френската армия.

Доста бързо Минген установи, че пруските му колеги не са успели да пристигнат на уговореното място — следователно се налагаше да продължи действията сам. Леко притеснен от огромния брой войници, сновящи из града, на връщане към странноприемницата той премисляше възможностите си.

От едрогърдестата млада прислужница, която спря в коридора, разбра, че генералът току-що е заминал.

— А дамата?

— В стаята до стълбището е, сър — каза тя и посочи с глава. — Яде пресни боровинки от Париж. Донесе ги куриер днес следобед заедно с шампанското за новия пост на генерала.

Минген хвърли поглед нагоре и видя двама войника на пост до вратата. Понеже не знаеше дали са там, за да държат графинята вътре, или да пречат на хора отвън да влизат при нея, той извади още една монета — този път по-голяма.

— Ще отнесеш ли бележка на графинята от мен, ако ти дам тази златна монета? Някога се запознахме и бих искал да й предам почитанията си.

— Можете да почукате на вратата й — отвърна прислужницата и му хвърли леко подозрителен поглед. Не беше облечен във френска униформа, нито приличаше на богаташ. — Откъде познавате графинята?

— Работех за баща й. Като негов секретар.

— В Париж? — попита тя.

За миг Минген се зачуди какво точно да отговори. Знаеше ли тази жена историята на Тео или просто предполагаше, че дамата на Дюра е французойка?

— Да, в Париж.

— Как бих искала някой ден да видя Париж.

Пулсът на Минген се нормализира.

— Ако й връчиш бележката, с радост ще ти дам достатъчно пари за едно пътуване дотам.

Тя протегна ръка. Минген се усмихна доволно.

При всякакви обстоятелства бе трудно човек да се срещне с генерал, постоянно охраняван и заобиколен от подчинени и офицери. А при сегашното състояние на бойна готовност Минген напълно съзнаваше невъзможността да получи пряк достъп до Дюра.

Не беше разумно и да обяви публично, че е агент на крал Фредерик или на Корсаков. Щеше да се изложи на опасност. Някой младок, мечтаещ за слава, можеше да го застреля или да го вкара във военнопленнически лагер.

Ако обаче успееше да убеди Тео в опасността, която грози генерала, тя най-вероятно щеше да му уреди среща с Дюра. А след като генералът узнаеше за плана на Корсаков, войниците му щяха да се справят с двамата чеченци.

Минген обаче бе подценил всеотдайността, с която чеченците изпълняваха задачата си. Изключително вещи в занаята си, те вече бяха открили и Дюра, и Тео, и докато Минген съчиняваше бележката си до графинята, накратко споменавайки за надвисналата над Дюра опасност, чеченците се катереха по задната фасада на странноприемницата. Спряха за миг при перилата и внимателно огледаха хола през тънкия прорез на завесите. Стаята бе оскъдно осветена и празна и те мигом се заловиха за работа.

С помощта на тънък нож отвориха безшумно прозореца. Промъкнаха се вътре. После светкавично го затвориха. По-дребният се придвижи към леко открехнатата врата на спалнята. На устните му се появи доволна усмивка и той кимна на другаря си.

Само след секунда се шмугнаха вътре и се устремиха към леглото, където Тео четеше. Всичко стана светкавично — тя понечи да изпищи, ужасена от вида им, но една тъмна ръка запуши устата й. Макар че се бореше да се измъкне от хватката им, макар че не преставаше да рита и да драска, те с лекота преодоляха съпротивата й и след няколко секунди тя бе здраво омотана, със запушена уста и завързани очи.

Сепната и ужасена от ненадейното нападение, с тягостно чувство за съдбовна предопределеност, сковаващо всичките й сетива, Тео усети как я влачат нанякъде. „Дали щяха да я изтезават, преди да я убият?“ Тази мисъл я паникьоса. Миг по-късно усети хладен бриз по бузите си, долови тихо подвикване отдолу и пулсът й се ускори. Намираше се пред отворения прозорец.

Изпищя, когато усети, че я хвърлят, но викът й бе заглушен. Усети, че пада свободно и инстинктивно се приготви за удара. Ала в следващия миг припадна. Отпуснатото й тяло бе поето от чакащия долу чеченец.

Миризмата на слама и коне я блъсна в ноздрите, когато по-късно дойде в съзнание. Лежеше съвършено неподвижно. Благодари наум на всички великодушни духове и богове, че са запазили живота й. Чудеше се къде е и откога лежи на този под. Нямаше представа нито за времето, нито за пространството. Не се чуваха никакви звуци. Дали беше сама?

Предпазливо помръдна с крак — завързаните й глезени не й позволяваха кой знае какво движение. Изчака да разбере каква реакция ще последва.

Нищо не наруши тишината.

Питаше се дали ще я оставят да умре така. Зависеше от това, дали е нужна на Корсаков жива… Прехвърли наум най-вероятните причини, поради които би го желал. После заобмисля начин да се измъкне от бедственото си положение.

 

 

Застанал в подножието на стълбището, Минген наблюдаваше как прислужницата се обръща към войниците, охраняващи вратата на Тео. Предвидливо й беше дал жълтици и за тях, с надеждата да проявят по-голяма благосклонност.

Най-сетне бележката попадна в ръката на войника и Минген облекчено въздъхна. Първото препятствие бе преодоляно.

Слизайки по стълбището, прислужницата му намигна, горда от успеха си и доволна от новопридобитото богатство.

Стражата изчезна зад вратата. Минген чакаше с изопнати нерви. Но мъжът се появи след миг, очевидно разтревожен. Придърпа и другаря си в апартамента.

Не минаха и няколко секунди и двамата излязоха тичешком.

— Няма ли я? — настойчиво попита Минген, препречвайки пътя им. Нямаше време за любезности. — Имате нужда от мен, аз мога да я намеря. Отведете ме при Дюра.

Войниците го сграбчиха грубо и го избутаха пред себе си към вратата с опрян в гърба щик.

 

 

Фигурата на Дюра ясно се очертаваше пред опънатата на стената карта. Офицерите седяха около масата.

Скрити зад колоните на черквата от другата страна на тясната улица, чеченците вече се бяха уточнили кой по кого ще стреля. По-високият щеше да се цели в Дюра, а другарят му — в двамата часови отвън. Във всяка пушка имаше по два куршума. По Дюра щеше да се стреля два пъти за по-сигурно. Войниците щяха да получат по един куршум в главата.

Планът им за бягство също бе готов: през черковния двор, после по тясната алея и обратно в конюшнята, където ги чакаха оседланите коне. Ако Минген се опиташе да им попречи, щяха да го убият.

Изчакваха Дюра да заобиколи масата, та да застане малко по-близо. Трябваше да са напълно сигурни, а и бяха търпеливи. Пък ако Минген се върнеше в конюшнята, нямаше да види нищо нередно. Бяха оставили Тео на друго място — в малкия склад в задната част.

 

 

Минген не спираше да бъбри, докато вървеше, защото отчаяно искаше да убеди недоверчивите мълчаливи войници, че Дюра е в опасност. Каза им за заповедта на Корсаков и за собствената си противоречива мисия, разкри им повече, отколкото желаеше, но обстоятелствата го заставяха да докаже колко е уязвим в момента генералът.

Никой от войниците не реагира на думите му. Само го подтикваха с щиковете да върви по-бързо.

— Не през предната врата — възропта Минген, когато наближиха кръстовището с улицата към щаба. Спря рязко, с риск да получи куршум в гърба, и накратко им обясни, че чеченците, заели вече позиции, ще ги видят.

Всяка секунда бе от решаващо значение. Минген почти извика от раздразнение, докато изчакваше войниците да вземат някакво решение. Най-накрая му направиха знак да върви и поеха към конюшнята. Минген хукна, забравяйки за опасността, защото, ако Дюра загинеше, последствията за Прусия щяха да бъдат гибелни.

 

 

Шолет бе помолил да му разяснят някаква фраза, която преписваше от набързо надрасканите инструкции на Дюра. След като заобиколи масата, за да помогне на секретаря, генералът най-после се оказа идеалната мишена.

— Сега — пророни единият от чеченците и опря приклада до рамото си.

Другият последва примера му. Двамата действаха като добре сработен екип. Прицелиха се…

Дочул силен шум в коридора, Дюра вдигна поглед и вече се насочваше към вратата, когато тя се отвори с трясък.

— Залегни! — изкрещя Минген и се хвърли към генерала.

Куршумът разби стъклото. Веднага бе последван от втори. Стъкълца обсипаха стаята и двамата проснати на пода мъже.

— Корсаков! — произнесе Минген и се изтърколи настрана от Дюра.

Името бе достатъчно да изправи генерала мигом на крака, без да го е грижа за изстрелите отвън.

— Намерете стрелците! Открийте ги и ги доведете тук! — Обърна се към Минген, който също вече се изправяше, и нареди: — Разкажете ми всичко!

— Отвлякоха графинята!

— Кога? — Дюра дори не уточни с кого разговаря.

— Преди няколко минути.

— Кой?

Генералът вече крачеше към вратата. Неговата безопасност нямаше значение.

— Чеченците на Корсаков.

— Ще го убия! — Дюра направи знак на личната си охрана да го последва и взе една пушка. — Къде ще я водят?

— В Брегенц, ако успеят да се измъкнат.

— Няма да стигнат далеч. Къде са конете им?

— В странноприемницата „Грахенхаузен“.

Дюра хукна навън. Забраняваше си да мисли, че Тео може вече да е мъртва. Съсредоточи се само в това — как да я намери и как да си отмъсти.

Трябва да я пази по-добре, когато отново се окаже при него, мина му през ума. Да я държи по-близо до себе си, да вземе допълнителни охранителни мерки. Проклинайки се за проявената небрежност, той си даваше сметка, че е трябвало да очаква подобно нещо. Корсаков не бе за подценяване.

Когато Минген и охраната му най-после го догониха, Дюра вече крещеше на конярите: „Къде са конете на чеченците? Виждали ли са ги? Забелязали ли са Тео?“. Тъй като Минген обясни, че конете липсват, Дюра нареди:

— Искам взвод кавалеристи тук след пет минути. — Няколко човека хукнаха да изпълнят заповедта. — Претърсете конюшнята! — разпореди той на останалите, преди да хукне след Минген, който тичешком се бе устремил към плевника.

Там нямаше никой.

— За когото работите? — едва тогава попита Дюра.

Минген не се впусна в лъжи. Разказа на генерала със стегнати, забързани фрази мотивите и причините за пътуването си. Дюра го накара да повтори някои детайли от разговора с Корсаков, но не попита за нищо друго.

— Не е нужно да ни придружавате — подхвърли той, когато свърши с въпросите си.

В главата му вече се въртяха евентуалните пътища, по които биха избягали чеченците. Познаваше района доста по-добре от тях. Знаеше всеки главен и заобиколен път до Виена.

— Ако не… възразявате… искам да дойда с вас. — Минген говореше задъхано. Защото се опитваше да не изостава от Дюра, който прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

— Както желаете. Но не ни се пречкайте.

В думите на генерала имаше известна заплаха.

— Няма, сър. — Минген едва си поемаше дъх, тъй като бе тичал до щаба и обратно. — Но бих искал… да съобщя какво е станало… със случая… на краля.

— Това не е някакъв проклет случай! — процеди през зъби Дюра и стрелна Минген с убийствен поглед.

— Не… Естествено… Извинете ме, сър. — Дробовете му свистяха от липса на въздух. — Мога да ви покажа… пътя, по който дойдохме от… Брегенц. Те вероятно… не знаят друг път, по който… да се върнат.

— Очевидно знаят далеч повече, отколкото вие си мислите. — Дюра излезе в двора на конюшнята, където кавалеристите му вече го чакаха. — Опишете пътя!

Докато Минген предаваше информацията, доведоха и коня на генерала. Той се метна на него и постави пушката на седлото.

После даде знак да докарат кон и за Минген и заби шпори в хълбоците на своя.

 

 

Бяха развързали глезените на Тео, за да може да яхне по мъжки коня. Зад нея седеше един от похитителите й. Гърдите му се опираха в гърба й, а ръката му здраво я държеше през талията. Въпреки завързаните очи, тя отчете, че калдъръмените улици на града се смениха с прашен селски път. Явно още беше нощ. Или превръзката бе прекалено плътна.

Съпругът й отстоеше поне на два дни път и беше в разгара на военните действия. Тео се надяваше единствено на необходимостта похитителите й да спрат, за да поспят и похапнат. Всяка минута забавяне увеличаваше шансовете на Дюра да я открие. Нито за миг не се съмняваше, че той я е последвал.

Ако е жив…

Но него го охраняваха, напомни си тя. Постоянно бе заобиколен от офицери и стража. Молеше се на всички богове от детството си да е успял да избегне смъртоносните изстрели на чеченците.

Няколко часа по-късно Тео съвсем падна духом. Ужасният образ на Корсаков не изчезваше от съзнанието й. Не бе сигурна дали ще преживее това похищение. Съпругът й бе звяр и независимо от цената й в злато, което пълнеше сандъците му, този път имаше опасност да не овладее гнева си. Вероятно вече знаеше, че е с Дюра и ако наистина е бременна, не си представяше докъде ще стигне бесът на Корсаков и дали въобще ще успее да го убеди, че детето е негово.

Впиващите се в китките й върви охлузваха кожата й до кръв. От бясната езда стомахът й се свиваше.

А когато за пръв път усети хлъзгавата влага върху седлото, я обзе тотално отчаяние.

Или със закъснение идваше месечният й цикъл, макар да бе доста редовен, или губеше детето на Дюра. Зад плътно стегнатата превръзка в очите й избиха сълзи. Надеждите й за щастие се стопиха.

 

 

В първото село, до което стигнаха, Дюра и Боней разпитаха няколко души с надеждата да научат нещо за чеченците и Тео.

Никой обаче не ги беше виждал.

— Тръгваме към следващата станция за смяна на коне — реши Дюра. — Ако още не са пристигнали, поемаме назад.

Генералът бе мрачен. Щяха да загубят ценно време, ако се наложеше да се връщат.

— Наемните убийци не обичат да се набиват на очи — обади се Боней, стараейки се да го утеши.

— Дано това да е причината. — Дюра удари с камшика хълбока на коня и животното се понесе устремно напред.

На следващата станция двама мъже, чието описание съвпадаше с това на чеченците, бяха сменили конете си. Не забелязали никаква жена, но единият носел женски пръстен на кутрето си. С розов диамант. И ухаел на люляк.

— Те са — отсече Дюра с облекчение. — Явно язди с нея на един кон. Колко далеч е следващата станция?

— На петнадесет километра — отвърна пазачът.

Дюра пресметна наум времето и разстоянието.

— Чухте ли всички? — обърна се той към кавалеристите си. — Хванахме ги!

Генералът не говореше, докато препускаха в нощта — вече беше убеден, че ще догони похитителите. Тревожеше се единствено за безопасността на Тео. Колко ли е изплашена?

— Не ги искам мъртви — подвикна той на Боней, който яздеше плътно до него.

Адютантът кимна.

Дюра отново силно пришпори коня.

Зърнаха чеченците, когато излязоха от една гъста гора. Пред тях се откри голо поле, ширнало се до някакви хълмове, в чието подножие проблясваше езеро. Двамата похитители бяха далеч напред. Силуетите им неясно се очертаваха на слабата лунна светлина.

От опасения да не би чеченците да посегнат на Тео, ако забележат, че ги преследват, Дюра направи знак на Боней и те свиха от пътя. Щяха да ги пресрещнат на следващата станция.

 

 

След часовете изтощителна езда Тео се клатушкаше на седлото и само здравата ръка на чеченеца я задържаше да не падне. На всичкото отгоре кървеше — усещаше бедрата си лепкави, а спазмите в стомаха бяха изключително силни. Не успяваше нито да се концентрира, нито да мисли трезво. Тревожеше се единствено за това, че губи детето си.

Полуприпаднала от болка, тя в първия момент не забеляза, че конете са спрели. Едва когато я свалиха от седлото и я положиха върху влажната трева, се посъвзе от допира с хладната земя. Чу заглъхването на конски копита и се досети, че известно време ще бъде сама, ала съзнаваше колко безсмислено е да се надява: чеченците непременно ще се върнат да я вземат. От мартенския хлад и от влагата между бедрата потрепери под леката си рокля.

Болките й ставаха непоносими. А най-ужасното бе, че с всеки изминал час възможността Дюра да е убит й се струваше все по-голяма и по-голяма. Ако беше жив, досега щеше да ги е настигнал. Поддавайки се на обзелото я отчаяние, тя изхлипа и преглътна. Гърлото я болеше. Но след толкова часове плач дори сълзите й бяха пресъхнали.

За да укрепи съкрушения си дух, тя си каза, че все трябва да има начин да се спаси. Напомни си как винаги досега бе преодолявала злополуките и се опита да си вдъхне кураж. Но този път отчаянието я бе победило.

Колко студено беше! И колко самотно!

 

 

Скрити зад живия плет край пътя, Дюра и Боней изчакваха появата на чеченците вън от селото. Пушките им бяха насочени към завоя.

Но когато след минути хората на Корсаков се появиха, Тео не бе с тях. Дюра тихо изруга. Изпита смразяващ страх. Смаян, Боней го видя как изкарва коня си по средата на пътя и се превръща в открита мишена. Възнамеряваше да ги убие.

Но здравият разум взе връх — той се нуждаеше от информация за Тео. Чу се изстрел. После втори. Двамата чеченци се опитаха да се задържат на седлата. Оглеждайки се къде да се скрият, те насочиха конете наляво през живия плет.

Дюра се впусна след тях. Хората на Корсаков се бяха устремили към дърветата отвъд нивата. Те безжалостно налагаха конете с камшиците, за да потънат по-скоро в тъмната гора.

Дюра измъкна пистолета си, сниши се към врата на жребеца и се прицели. Разстоянието обаче бе прекалено голямо за точно попадение. Промърмори нещо и подкара още по-бързо.

Дърветата вече се мяркаха съвсем близо. След миг чеченците щяха да потънат в тях. Ненавиждайки онова, което се готвеше да направи, Дюра се прицели и стреля два пъти. Конете мигом забавиха ход, препънаха се и се строполиха на земята. Изхвърлени от седлата, похитителите се проснаха върху пръстта. Телата им подскочиха няколко пъти, преди да застинат в стърнището.

Дюра спря с насочен към тях пистолет и когато Боней пристигна след секунди, нареди:

— Докарай пруския агент да превежда.

След това чеченците бяха принудени да говорят. Щом чу, че Тео е жива и се намира тук някъде наблизо, Дюра остави Боней да се занимава с разпита и хукна да я търси.

Ала не успя да я намери. Нощта бе почти безлунна, тъмни сенки се стелеха по пътя, а тревата бе до коленете. Нареди на войниците си да претърсят околността пеша, като внимават къде стъпват. Чудеше се дали да вярва на думите на чеченците, след като Тео никъде не бе открита. Опасяваше се да не е останала много далеч.

Докато претърсваха съседните ниви и канавки, настъпи утрото.

— Трябва да се върнем — нареди Дюра, а сърцето му се сви от лошо предчувствие.

Един от войниците на Виже я откри. Викът му се чу далеч по пътя. Ала изплашен от безжизненото й тяло, той не посмя да я докосне. Пространството около него бързо се изпълни с войници, но никой не искаше да поеме отговорността да я премести, без нареждането на Дюра. Тео едва дишаше, кожата й бе смъртнобледа, а роклята — подгизнала от кръв.

Щом чу вика, Дюра хукна. Войниците се отдръпнаха, за да му направят път, в очите им имаше съчувствие. В първия миг Дюра реши, че е мъртва. Зърна кръвта и хиляди образи нахлуха в главата му. Бързо коленичи и се опита да напипа пулс, докосна лицето й, за да провери дали е така ледено като ръката. Успя да улови слабо пулсиране на вената на врата. Слава на Бога! Най-ужасяващите му помисли бяха опровергани! Но тя не помръдваше. Пръстите му бързо развързаха китките и свалиха превръзката от устата й. Нежно изви главата й и махна кърпата, която закриваше очите й. Молеше се да ги отвори и да го познае.

Ала Тео лежеше като мъртва.

— Нужен е лекар! Веднага намерете лекар! — извика Дюра, докато събличаше куртката си, за да я завие. — И донесете одеяла!

— Аз съм лекар — обяви Минген и пристъпи напред.

— Откъде да съм сигурен? — Дюра го погледна подозрително.

— Можете да чакате за лекар или да ми повярвате.

— Искам да знаете — обади се Дюра със заплашителни нотки в гласа, — че тя е изключително важна за мен.

— Да, сър. — Минген вече го знаеше. Главнокомандващият на единствената френска армия в района бе зарязал всичко, за да открие тази жена. — Добре е да получим няколко одеяла и известно уединение — деликатно добави той.

Одеялата се появиха след секунди, а войниците се отдръпнаха на почтително разстояние, оставяйки Дюра и Минген сами.

— Смяташе, че е бременна — обади се тихо генералът, докато подпъхваше сгънатото одеяло под главата на Тео.

— Може и да е абортирала. Разрешавате ли да я прегледам?

Дюра кимна.

— Искам да знам истината… Каквото и да е състоянието й.

— Да, сър.

Минген съзнаваше, че е в изключително деликатно положение: Дюра твърдеше, че иска истината, но всъщност желаеше приемливата истина.

Предпазливо провери дали крайниците на Тео са здрави. Внимаваше да не я мести — допускаше счупвания. Това, че беше в безсъзнание, навеждаше на мисълта за сътресение, но след като прегледа по-внимателно очите й, опасението отпадна.

— Няма счупени кости, доколкото мога да преценя. Бих искал да я занесат вътре на топло.

Почти начаса приготвиха каруца с пухен дюшек и не след дълго Тео бе положена в топлото легло на местния адвокат. По искане на Минген прислужницата донесе топло мляко и гореща вода. Докато Дюра разпалваше камината, Минген внимателно разряза полите й. Под зоркия поглед на Дюра изми кръвта.

— Има ли начин да се разбере дали е бременна? — попита колебливо и тихо Дюра.

— Ако е, то е в съвсем начален стадий.

— Възможно ли е това да е месечният й цикъл?

— Ако е, ще продължи да кърви. Но ако е в начална бременност, бих могъл да спра кървенето. Искате ли да опитам?

— Имам ли избор?

— Знам едни билки, които вероятно ще свършат работа. Но не мога да гарантирам нищо.

— Тя желае това дете. Казвате, че кървенето може да бъде спряно?

— Да.

Лекото колебание на Минген накара Дюра отново да се загледа в неподвижното тяло на Тео.

— Защо все още е в безсъзнание?

— Телесната й температура е доста понижена. Не знам дали забелязахте, но повечето кръв по краката й бе засъхнала. С намаляването на температурата кървенето е престанало. Било й е студено.

— Не е облечена подходящо за ниските температури — промърмори Дюра и подпъхна още по-плътно одеялото около нея. — Докога ще бъде в безсъзнание?

— Не откривам видими признаци на сътресение. Щом си възвърне нормалната телесна температура, би трябвало да се събуди.

— А кога може да бъде преместена? За жалост при първа възможност трябва да съм в Цюрих.

В тона на Дюра имаше известна рязкост, защото го притискаха много задачи.

— Зависи дали искате да й дам лекарството. Ако й го дам, е добре да не бъде местена поне седмица.

— Седмица? — повтори Дюра едва чуто.

Минген чакаше, съзнавайки колко е важен графикът, по който се движи Дюра. Решението на генерала щеше да повлияе и на него, и на краля му, и на цяла Прусия.

— Тя е убедена в съществуването на това бебе.

— Някои жени долавят първите признаци съвсем рано.

— Представа нямам как го е почувствала толкова скоро.

— Ако ме извините, колко точно?

Дюра бързо пресметна.

— Малко повече от две седмици.

— Разбирам — пророни Минген, прикривайки удивлението си.

— Господи — прошепна Дюра с поглед, впит в Тео. Почти физически усети необходимостта да се посвети на неотложните си задачи, продиктувани от непосредствената опасност — в този момент армията на ерцхерцога може би вече бе по петите им. Докосна с пръсти бузата й, нежно ги плъзна по извивката на брадичката и остана замислен. — Спрете кървенето — обяви той най-накрая и като се извърна към Минген, повтори: — Спрете кървенето. Оставаме тук, докато тя се оправи.

Рискува прекалено много от любов към тази жена, мина през ума на Минген, истински смаян от решението на генерала.

— Бих ви бил благодарен, ако останете с нас — продължи Дюра. — Необходимо ли е да бъде изпратено някакво съобщение по дипломатически път?

— Зависи за колко време става дума, сър.

— Докато графинята роди бебето.

— Това бебе?

— Въобще бебе. — Дюра бе готов да й даде всичко, което тя поиска, само и само да остане жива.

— За толкова дълго време ще ми е нужно одобрение, сър.

— Добре. Ще се погрижа да го получите. А вие се погрижете моята Тео отново да бъде добре.

После започнаха да дават сместа от билки и топло мляко на Тео — бавно, лъжица по лъжица. Двамата мъже се редуваха в пипкавата трудна работа в силно сгорещената стая. И двамата бяха свалили ризите си, но дори и така се потяха.

В грижи около Тео не бяха мигнали вече повече от двадесет часа. Помежду им се бе установило разбирателство.

— Тя би сторила същото за мен. — Дюра остави чашата настрана.

— Странно е човек с вашия ранг да възприема така равноправно половете.

— Щастлив съм, че я открих.

— Днес ли имате предвид?

— Да… Както и преди две седмици. — Дюра се загледа за миг към жената, която така внезапно нахлу в живота му и му показа чудото на любовта. — Знам да водя битки и да браня Франция от враговете й. Винаги само това съм правил. — Отпусна се изтощено на стола до леглото. — А сега не съм сигурен, че съм в състояние да живея без Тео.

— Никога не съм бил влюбен — сподели Минген, морно облегнат върху таблата на леглото.

— И аз не бях — усмихна се Дюра, припомняйки си думите на Тео. — Тя ми каза, че това е любов, но аз не й повярвах. — Усмивката не слизаше от лицето му. — И двамата ви благодарим, че спасихте детето. Тя ще е много доволна.

— Графинята трябва да лежи съвършено неподвижно няколко дни.

— Ще се погрижа.

— А вашите началници? Как ще приемат това забавяне?

— Аз нямам началници, хер Минген.

— Извинете, сър.

Минген за миг бе забравил необикновеното положение на Дюра. Военният му талант му даваше свобода. Дори Директоратът не бе винаги сигурен, че той ще се подчини на заповедите му.

— Ще остана тук, докато Тео се оправи. Или докато военното положение не наложи обезателното ми присъствие. — Бегло се усмихна. — Просто ще сменя обстановката за известно време.

— Ерцхерцогът може да тръгне след вас.

Очите на Дюра станаха непроницаеми.

— Няма, ако Тугут и приятелите му си кажат думата. Да се работи с висшето командване на австрийците винаги е изгодно за нас. Те са затънали в бюрокрация. А и нямат лоялни генерали.

— А вие имате Журдан.

Дюра въздъхна и промълви:

— С него вече е свършено.

— Разрешавате ли да ви запитам за Корсаков?

— Не!

— Той не заслужава да ръководи корпус — продължи Минген, макар да съзнаваше, че прекрачва допустимите граници.

— Което важи за повечето офицери в руския щаб — вметна Дюра неутрално.

— Така е. Ще спечелите ли?

Генералът се усмихна.

— Естествено. Съмнявате ли се?

— Нямаше да съм тук, ако се съмнявах.

— Така е.

— Значи сте знаели, че ще остана да ви помогна?

— Нямахте друг избор. Но все пак ви благодаря. Можеше да проявите по-малко благородство и да си намерите извинение.

— Вие сте нужен жив на краля.

— А за мен е нужно Тео да е жива.

— Тогава да си помогнем взаимно.

— Съюз с дявола?

— Или просто хуманен жест — отвърна Минген с не по-малко язвителна усмивка.

— Наричайте го както желаете, стига Тео да оздравее.