Стивън Кинг
Проклятието (9)

Глава 9
83

Следващия ден излезе и си купи дрехи; купи ги трескаво, като че ли новите дрехи, които са му по мярка, щяха да разрешат всичко. Купи си също и нов, по-малък колан. Осъзна, че хората бяха спрели да го поздравяват с отслабването; кога ли бе започнало това? Не знаеше.

Облече си новите дрехи. Ходеше на работа и се връщаше вкъщи. Пиеше прекалено много, искаше си допълнително ядене, от каквото нямаше нужда и което му тежеше на стомаха. Измина една седмица и новите дрехи вече не изглеждаха спретнати и стегнати; бяха започнали да провисват.

Като се приближаваше към кантарчето в банята, сърцето му така се разтуптяваше, че очите му пулсираха и го заболяваше глава. По-късно откри, че е разкървавил долната си устна от прехапване. Образът на кантарчето бе придобил по детински ужасяващи отсенки в съзнанието му — кантарчето беше станало злия дух в живота му. Стоя пред него може би три минути, като силно хапеше долната си устна, без да усеща нито болка, нито соления вкус от кръвта в устата си. Беше вечер. На долния етаж Линда гледаше „Компания от трима“ по телевизията, а Хайди попълваше седмичната сметка за домакинството върху компютъра „Комодоре“ в кабинета на Халек.

Озова се върху кантарчето почти с подскок.

83.

Усети, че стомахът му изведнъж силно се преобръща и в миг на отчаяние беше сигурен, че ще повърне. Мрачно се пребори да задържи вечерята си — храната и топлите й здравословни калории му бяха нужни.

Накрая прилошаването отмина. Сведе поглед към разграфеното прозорче, като тъжно си спомни думите на Хайди — Не показва повече, показва по-малко. Спомни си и Майкъл Хюстън, който му каза, че при 98 все още е над десет кила повече от оптималното си тегло. Не и сега, Мики, уморено си помисли. Сега съм… По-слаб.

Слезе от кантарчето, съзнавайки, че изпитва известно облекчение — облекчението на осъдения на смърт затворник, който вижда, че палачът и свещеникът се появяват в дванайсет без две минути, знае, че краят е дошъл и губернаторът на щата няма да позвъни, за да отмени изпълнението на присъдата. Трябваше да се мине през някои формалности, разбира се, да, но това бе всичко. Беше истина. Ако разкажеше на хората, биха помислили, че или се шегува, или е луд — хората не вярваха вече в циганските проклятия или може би никога не са вярвали; циганите бяха определено декласирани в днешния свят, в който стотици морски пехотинци се връщаха в ковчези от Ливан и в който, сред другите съмнителни чудеса, можеше да се види как петима арестанти от ИРА гладуват до смърт, но въпреки това беше вярно. Бе убил жената на стария циганин със скапания нос и другарят му по голф, добрият стар мераклия на цици съдията Кари Росингтън, го бе освободил, без дори да го чукне по китката, така че старият циганин бе решил да наложи собственото си правосъдие върху дебелия адвокат от Феървю, чиято жена бе избрала неподходящ ден, за да му достави за първи и единствен път удоволствие с ръка в движещата се кола. Правосъдие, каквото неговият рядко срещан приятел Джинели би оценил.

Халек изгаси лампата в банята и се спусна на долния етаж, като си мислеше за осъдените на смърт затворници, които извървяваха последните си метри. Няма нужда от превръзка за очите, очите… но някой има ли излишна цигара? Той тъжно се усмихна. Хайди седеше на бюрото му със сметките отляво, светещия екран пред нея, а чековата й книжка от банката „Марин Мидландс“ бе закрепена на клавиатурата като нотен лист. Достатъчно позната картина поне за една вечер през първата седмица от месеца. Но сега тя нито вписваше сумите от чековете, нито преглеждаше цифрите. Само седеше с цигара в ръка и когато се извърна към него, Били видя такава тъга в очите й, че почти се зашемети.

Отново си помисли за подборното възприемане, за странния начин, по който съзнанието не възприема онова, което не иска… като непрекъснатото стесняване на колана, за да може да придържа широките ти панталони около смаляващия се кръст или кафявите кръгове под очите на жена ти… или отчаяния въпрос в тези очи.

— Да, все още отслабвам — призна си той.

— О, Били — възкликна тя, като въздъхна дълго и разтреперано. Все пак изглеждаше малко по-добре и Халек допускаше, че се радва, защото всичко бе казано. Не бе посмяла да го спомене, точно както и никой в кантората не бе се осмелил да го каже: Дрехите ти са започнали да изглеждат като че ли са взети от Омар, майстора на палатки, Били, момчето ми… Да не би да ти расте нещо, а? Някой те е ударил със старата ракова пръчка, така ли е, Били? Имаш си чудесен стар тумор, черен и сочен, една скапана човешка отровна гъба някъде в тялото ти, която те изсмуква. О, не, никой не ти говори тия глупости, оставят те да си ги откриеш сам. Някой ден, когато си в съда, започват да ти падат панталоните, щом се изправиш и кажеш „Ваша милост, възразявам“ в добрата традиция на Пери Мейсън, а никой не ти казва и думичка.

— Да — повтори той и се позасмя, като че ли да се прикрие.

— И колко?

— Според горното кантарче съм станал осемдесет и три.

— О, Боже!

Той кимна към цигарите й:

— Може ли да си взема една?

— Да, щом искаш. Били, не казвай и дума за това на Линда, нито думичка!

— Не е нужно — отговори й и си запали цигара. От първото дръпване му се зави свят. Нищо, замайването беше приятно. По-добро от немия ужас, с който бе придружен краят на подборното възприемане. — Тя знае, че отслабвам. Това си личи от изражението й. Просто не знам какво съм гледал аз до тази вечер.

— Трябва отново да се видиш с Хюстън. — Изглеждаше много уплашена, но обърканият израз на съмнение и тъга вече го нямаше в очите й. — Метаболичните изследвания…

— Хайди, слушай — започна той… и спря.

— Какво? — попита тя. — Какво, Били? За миг той почти щеше да й каже, щеше да й каже всичко.

Нещо го спря и по-късно не беше сигурен какво точно беше… освен че за миг, както бе седнал на ръба на бюрото си, обърнат към нея и към дъщеря им, която гледаше телевизия в другата стая, запалил една от нейните цигари, той за един внезапен див миг изпита омраза към Хайди.

Споменът за онова, което се бе случило — което и в оня момент се случваше — току преди старата циганка да изскочи на улицата, се върна в съзнанието му с най-големи подробности. Хайди се бе преместила при него и бе сложила лявата си ръка на раменете му… и тогава, почти преди той да осъзнае какво става, бе разкопчала дюкяна му. Почувствува пръстите й, леки и, о, така сръчни, да се плъзгат през отвора, а после и през цепката на гашетата му.

В юношеството си Били Халек понякога бе злоупотребявал (с потни ръце и леко изпъкнали очи) с онова, което връстниците му наричаха „книги за ръката“. И понякога в тези „книги за ръката“ „разгорещената мацка“ обгръщаше със „знаещи пръсти“ нечий „втвърдяващ се член“. Това бяха, разбира се, само отпечатани пубертетски мечти… макар че тук беше Хайди, тук собствената му жена бе стиснала втвърдяващия му се член. И, по дяволите, започваше да го възбужда. Бе я погледнал изненадан и бе видял закачлива усмивка по устните й.

— Хайди, какво…

— Шшт. Не казвай нищо.

Какво й бе станало? Никога досега не бе правила такова нещо и Халек би могъл да се закълне, че такава мисъл дори не бе й идвала наум. Но бе го направила и старата циганка бе изскочила…

О, кажи си истината! След като очите ти са започнали да се отварят, би могъл да ги отвориш докрай, не мислиш ли? Няма нужда сам да се заблуждаваш — прекалено късно е за това. Само фактите, госпожо.

Добре, фактите. Факт беше, че неочакваната постъпка на Хайди го бе възбудила страхотно, навярно защото беше неочаквана. Той бе посегнал към нея с дясната си ръка и тя бе издърпала полата си, като разкри чифт съвършено обикновени жълти гащички. Тези гащички никога не го бяха възбуждали преди, но сега го възбуждаха… или може би начинът, по който си бе издърпала полата, го бе възбудил; тя никога преди не бе правила и това. Факт беше, че около осемдесет и пет процента от вниманието му се бе отклонило от карането, макар че в девет от десет подобни случая, нещата и така биха минали нормално; в работно време улиците на Феървю са не само тихи, те направо са заспали. Но както и да е, факт беше, че той не се намираше в девет от десет подобни случая, а именно в своя. Факт беше, че старата циганка не се бе стрелнала между субарото и файърбърда със състезателната линия; факт беше, че тя просто излезе между двете коли, като носеше пълна с покупки чанта в кокалестата си ръка на петна — пазарска чанта, каквито жените често носят, когато излизат на покупки по главната улица на селото. Имаше кутия с прах за пране „Дъз“ в пазарската чанта на циганката; това Халек си спомняше. Не бе се огледала, наистина беше така. И последният факт беше, че Халек просто не караше с повече от петдесет километра в час и трябва да е бил поне на петдесет метра от циганката, когато тя се изпречи пред олдсмобила му. Достатъчно време, за да спре, ако контролира положението. Но факт беше и това, че той всеки момент щеше да получи бурен оргазъм и почти цялото му съзнание бе съсредоточено под кръста му, докато ръката на Хайди се свиваше и отпускаше, плъзгаше се нагоре и надолу, като го търкаше бавно и прекрасно, спираше, отново се свиваше и отпускаше. Реакцията му бе безнадеждно бавна и безнадеждно закъсняла, а ръката на Хайди го бе стегнала, задушавайки оргазма, предизвикан от шока, за една безкрайна секунда на болка и удоволствие, които бяха неизбежни и все пак ужасни.

Такива бяха фактите. Но почакайте за секунда! Почакайте, драги приятели и съседи! Имаше още два факта, нали? Първият факт беше, че ако Хайди не бе избрала тъкмо този ден, за да пробва малката си автоеротика, Халек би бил напълно във форма и с отговорност като водач на МПС и олдсмобилът би спрял поне на три метра от старата циганка, би спрял със скърцане на спирачки, което би накарало майките, разхождащи с колички бебетата си из парка, да вдигнат бързо глава. Той би изкрещял на старицата „Не гледаш ли къде вървиш?“, а тя би го изгледала с някаква глупава уплаха и неразбиране. Той и Хайди, с разтуптени сърца, биха я проследили с поглед как пресича улицата. Може би Хайди би отронила и някоя сълза заради прекатурените пакети с бакалски стоки в багажника и заради оцапания мокет.

Но всичко щеше да бъде наред. Нямаше да има нито предварително дело, нито стар циганин със скапан нос, който да чака отвън, за да погали бузата на Халек и да прошепне ужасното си проклятие. Това беше първият спомагателен факт. Вторият спомагателен факт, произтичащ от първия, бе, че всичко това отвеждаше право към Хайди. За всичко бе виновна тя. Не беше я молил да прави онова, което направи, не беше й казал: „Виж какво! Защо не ме повъзбудиш малко, докато си караме към къщи, Хайди? Цели пет километра са, имаш време.“ Не. Тя просто го бе направила… и, ако се чудите, бе избрала най-неподходящия момент.

Да, вината бе нейна, но старият циганин не го знаеше и Халек бе получил проклятието, Халек бе отслабнал с общо трийсет и един килограма, а тя си стоеше там — имаше кафяви кръгове под очите и кожата й бе прекалено бледа, но кафявите кръгове нямаше да я убият, нали? Нито път бледата кожа. Старият циганин не бе докоснал нея.

Така че мигът, когато би могъл да й признае страховете си, когато просто би могъл да й каже: Мисля, че слабея, защото съм прокълнат — този миг отмина. Мигът на груба и чиста омраза, емоционалната канара, изстреляна от подсъзнанието му като от груб и примитивен катапулт, отмина заедно с него.

Слушай, бе казал той и като добра жена тя бе отговорила: Какво, Били?

— Ще се върна и ще се срещна отново с Майк Хюстън — отсече той, което нямаше нищо общо с онова, което по начало смяташе да каже. — Ще му кажа да отиде и да ми запази ред за метаболичните изследвания. Както Алберт Айнщайн обичаше да завършва „Какво толкова, по дяволите“.

— О, Били — промълви тя и протегна ръце към него.

Той се отпусна в обятията й и тъй като те го утешаваха, почувствува срам от ярката си омраза преди малко… но в следващите дни, докато пролетта във Феървю постепенно преминаваше в лято, омразата се връщаше все по-често и по-често, въпреки всичките му усилия да я спре или да я потисне.