Стивън Кинг
Проклятието (26)

Глава 26
57

Загадъчен смъртен случай — може би разчистване на сметки между банди

Застреляният човек, открит снощи в подземния етаж на жилищен блок на Юниън стрийт, е разпознат като бандит от Ню Йорк Сити. Ричард Джинели, известен като „Ричи Чука“ в подземния свят, е привлечен три пъти под отговорност от нюйоркските и федералните власти — за изнудване, контрабанда и незаконна продажба на наркотици. Комбинираното щатско и федерално разследване на делата на Джинели бе прекратено през 1981 г. след насилствената смърт на няколко от свидетелите на обвинението.

Източник, близък до службата на главния прокурор в щата Мейн, каза снощи, че мисълта за така нареченото „бандитско убийство“ се е появила още преди установяване на самоличността на жертвата — заради особените обстоятелства около смъртта. Според източника, едната ръка на Джинели била отрязана, а думата „свиня“ била написана на челото му с кръв.

Джинели очевидно е застрелян с едрокалибрено оръжие, но специалистите по балистика досега не са пожелали да разкрият обстоятелствата, които един служител от щатската полиция определи като „също малко необикновени“…

Тази статия беше на първата страница на бангорския „Дейли нюз“, който Били Халек си купи сутринта. Той я препрочете, хвърли поглед на снимката от жилищния блок, където приятелят му е бил намерен, и пусна вестника в кошче за смет с герба на щата Кънетикът отстрани и надпис ОСТАВЯЙ БОКЛУКА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО на металната вратичка.

— Това наистина е целта — промърмори той.

— Какво, господине? — Беше момиченце на около шест годинки с панделки в косата и петно от засъхнал шоколад на бузата. Разхождаше кучето си.

— Нищо — усмихна й се Били.

— Марси! — тревожно викна майката на момиченцето. — Ела, насам!

— Ами довиждане — кимна му Марси.

— Довиждане, сладурче.

Били я гледаше как се връща към майка си — бялото пуделче опъваше каишката пред нея, а ноктите на лапата му потрепваха. Момиченцето едва достигна майка си, когато караницата започна — Били съжаляваше детето, което му напомняше за Линда, когато беше на шест годинки, но беше и окуражен. Едно беше кантарчето да му казва, че е наддал четири килограма, съвсем друго — и по-хубаво — бе някой да се държи с него отново като с нормален човек, дори това да беше шестгодишно момиченце, което разхожда домашното куче из паркинга край пътя… момиченце, което навярно си мислеше, че по света има много хора, които приличат на подвижни железопътни стрелки.

Беше прекарал вчерашния ден в Нортийст Харбър не толкова, за да си почине, колкото да възстанови чувството си за реалност.

Усещаше го, че се връща… а после поглеждаше към пая, който стоеше върху телевизора върху алуминиевата си табличка, и чувството пак се загубваше.

Надвечер го премести в багажника на колата си и нещата се пооправиха.

Когато се мръкна, а чувството му за нормалност и голяма самота изглеждаха най-силни, той откри парцаливото си старо тефтерче и се обади по телефона на Роуда Симънсън в общината Уечестър. След малко вече говореше с Линда, която с бурна радост разбра, че е той. Наистина беше научила за онези resgestae^[1]. Веригата от събития, довели до откритието, доколкото Били можа (или пожела) да разбере, беше колкото гадна, толкова и предсказуема. Майк Хюстън казал на жена си. Жена му казала на най-голямата им дъщеря, навярно докато е била пияна. Линда и Хюстъновото момиче имали някаква детинска разправия миналата зима, така че Саманта Хюстън едва не си строшила краката, за да разкаже на Линда как добрата й майчица се мъчела да вкара добрия й татко в работилница за плетене на кошници.

— А ти какво й каза? — попита Били.

— Казах й да си завре чадър в задника — отвърна Линда, а Били се смя, докато очите му се насълзиха… но с част от себе си изпитваше и тъга. Нямало го беше по-малко от три седмици, а гласът на дъщеря му звучеше като че ли бе остаряла с три години.

Линда се върнала право вкъщи, за да пита Хайди дали Саманта Хюстън й е казала истината.

— И какво стана? — попита Били.

— Скарахме се много лошо, а после аз казах, че искам да отида пак при леля Роуда и тя отговори, че може би идеята не е лоша.

Били замълча за миг, после каза:

— Не знам дали ти е нужно да го чуеш от мене, Линда, но аз не съм луд.

— О, татко, знам го, разбира се — почти укоризнено повиши глас тя.

— И се оправям. Наддавам малко.

Тя писна така силно, че той трябваше да поотдалечи слушалката от ухото си.

— Така ли? Наистина ли?

— Да, наистина.

— О, татко, това е страхотно! Това е… Да не ме лъжеш? Наистина ли?

— Честна дума — усмихна се той.

— И кога си идваш вкъщи?

Тогава Били, който смяташе да си тръгне от Нортийст Харбър на другия ден сутринта и да се прибере вкъщи някъде към десет часа вечерта, отвърна:

— След около седмица, сладурче. Първо искам да наддам още малко. Все още изглеждам доста зле.

— О — въздъхна разочаровано Линда. — Е, добре.

— Но щом се върна, ше ти звънна навреме, за да си там поне шест часа преди мене. Може да направиш пак лазаня, като онази, когато се върнахме от Моухонк, че да ме охраниш още малко.

— Будалкаш се — засмя се тя, после веднага добави: — Ох, извинявай, татко.

— Няма нищо. Междувременно стой си там у Роуда, котенце. Не искам повече караници между тебе и майка ти.

— Аз и без това не искам да се връщам, докато ти не си дойдеш — заяви тя, а той усети твърдост в гласа й. Дали и Хайди беше усетила тази твърдост като у възрастен в Линда. Навярно беше така — това обясняваше част от отчаянието й по телефона предната вечер.

Каза на Линда, че я обича и затвори телефона. През втората нощ сънят дойде по-лесно, но сънищата бяха лоши. В един от тях, чу как Джинели пищи от багажника на колата и иска да го освободят. Но когато отвори капака, вътре не беше Джинели, а окървавено голо момченце с неостаряващите очи на Тадъз Лемке и по една златна обеца на всяко ухо. Момченцето протегна кървавите си ръце към Били. Захили се, а зъбите му бяха сребърни игли.

— Пурпурфаргаде ансиктет — изстена то с нечовешки глас и Били се събуди разтреперан в студената сива утрин на атлантическото крайбрежие.

Напусна мотела след двайсет минути и отново подкара на юг. Спря в осем без четвърт и си взе огромна опакована закуска, но почти не хапна от нея, щом отвори вестника, купен от автомата пред закусвалнята.

Не попречи на обеда ми обаче, мислеше си той, като се връщаше към наетата си кола. Тъй като напълняването е всъщност истинската цел.

Паят беше на седалката до него — пулсиращ и топъл. Погледна го, после направи маневра, за да излезе от паркинга. Осъзна, че ще си бъде вкъщи след по-малко от час и изпита странно, неприятно чувство. Беше изминал трийсетина километра преди да разбере какво беше то — вълнение.