Стивън Кинг
Проклятието (16)

Глава 16
Писмото на Били

На другия ден Хайди излезе на пазар малко след десет часа. Не се обади на Били да му каже къде отива и кога ще се върне — този мил стар навик вече го нямаше. Били седеше в кабинета си и гледаше как олдсмобилът се изтегля на заден ход но алеята към улицата. Само за миг Хайди обърна глава и очите им като че ли се срещнаха — неговите объркани и уплашени, а нейните с безмълвно обвинение: Ти ме накара да пратя дъщеря ни извън къщи, няма да получиш пофесионалната помощ, която ти трябва, приятелите ни са започнали да те одумват. Изглежда си търсиш втори пилот за някакъв налудничав полет и си избрал. мене… Е, майната ти, Били Халек, Остави ме на мира. Изгаряй, щом ти се иска, но нямаш право да повличаш и мене.

Беше само илюзия, разбира се. Тя не можеше да го види толкова далече в сенките. Само илюзия, но болеше.

След като олдсмобилът се загуби по улицата, Били сложи лист хартия в пишещата си машина и написа отгоре „Мила Хайди“. Беше единствената лесна част от писмото. Пишеше с мъка по едно изречение, като непрекъснато се притесняваше, че тя ще се върне, докато чука. Но тя не се върна. Накрая извади листа от машината и го прочете.

Мила Хайди,

Когато четеш това, аз ще съм заминал. Не знам точно за къде и не знам точно за колко време, но се надявам, че като се върна, всичко това ще е свършило. Кошмарът, който преживяхме.

Хайди, Майкъл Хюстън греши — греши за всичко. Лида Росинггън наистина ми каза, че старият циганин — името му, между другото, е Тадъз Лемке — е докоснал Кари и наистина ми каза, че кожата на Кари се превръща в люспи. И Дънкан Хоупли наистина беше покрит с пъпки… Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш.

Хюстън отказва да проследи сериозно логиката, която излагам в защита на убеждението си, и безспорно отказва да я съчетае с необяснимостта на онова, което ми се случва (тази сутрин бях 69 кила, с което съм загубил вече почти 50). Не може да си позволи да вникне — това изцяло би го изкарало от релсите. Би предпочел да ме затвори в болница до края на живота ми, отколкото поне сериозно да обмисли възможността, че всичко става в резултат от циганско проклятие. Мисълта, че такива съчинени неща като цигански проклятия изобщо съществуват — където и да е по света, но особено във Феървю, Кънетикът, — срива всичко, в което той някога е вярвал. Неговите божества идват от шишенцата, а не от въздуха.

Но вярвам, че някъде дълбоко в себе си ти мислиш, че това е възможно. Струва ми се, че част от гнева ти към мене миналата седмица се дължи на убеждението ми, че и ти в сърцето си знаеш, че е така. Можеш, ако искаш, да ме обвиниш, че се правя на любител-психиатър, но аз разсъждавам така: да вярвам в проклятието значи да мисля, че само единият от двама ни е наказан за нещо, в което сме участвували заедно. Говоря за това, че ти избягваш чувството си за вина… а Господ ми е свидетел, Хайди, че в страхливата и плаха част от душата си чувствувам, че ако всичко това е сполетяло мене, същото би трябвало да се случва и с теб… нещастието не обича самотата; предполагам, че у всекиго от нас има по един стопроцентов позлатен мръсник, впримчен така здраво в доброто у нас, че никога не можем да се освободим от него. Аз обаче имам и друго лице, Хайди, и то те обича и никога не би искало да те постигне и най-малката неприятност. По-доброто ми лице има също и мисловна, логическа страна, заради която си тръгвам. Необходимо ми е да открия този циганин, Хайди. Трябва да открия Тадъз Лемке и да му кажа какво е станало с мене през последните пет-шест седмици. Лесно е да се обвинява, лесно е да се търси отмъщение. Но когато разгледаш нещата по-внимателно, ти става ясно, че всяко събитие е свързано с всички останали събития, че понякога нещата просто така се случват. Никой от нас не иска да вярва в това, защото тогава никога не бихме могли да засегнем някого, за да облекчим болката си; трябва да потърсим друг начин, а никой от останалите начини не е толкова прост и не може да ни удовлетвори. Искам да му кажа, че не е имало зла умисъл. Искам да го попитам дали няма да оттегли онова, което е направил… с надеждата, че е по силите му да го направи. Но струва ми се, че онова, което искам да направя повече от всичко, е просто да се извиня. Заради себе си… заради тебе… заради целия Феървю. Вече знам много повече за циганите. Навярно би могла да кажеш, че съм прогледнал. И мисля, че почтеността изисква да ти кажа още нещо, Хайди — ако може да го оттегли и ако се окаже, че пред мене все оше има някакво бъдеще, няма да прекарам това бъдеще във Феървю. Откривам, че са ми дошли до гуша пивницата на Анд, Лантърн драйв, градският клуб и целият мръсен лицемерен град. Ако наистина имам такова бъдеще, надявам се, че ти и Линда ще дойдете и ще споделите с мене живота в някое друго, по-чисто място. Ако не искате или не можете да дойдете, аз все пак ще тръгна. Ако пък Лемке не иска или не може да стори нещо, за да ми помогне, поне ще знам, че съм направил всичко, каквото съм могъл. Тогава ще мога да се върна вкъщи и с готовност да постъпя в клиниката „Гласман“, ако все още искаш да го направя.

Нямам нищо против да покажеш това писмо на Майк Хюстън или на лекарите в „Гласман“, ако искаш. Мисля, че всички ще се съгласят, че това, което правя, може и да е много подходящо лечение. В последна сметка, ще разсъждават те, ако той си причинява това като наказание (все говорят за психологическа анорексия нервоза и очевидно мислят, че ако се чувствуваш достатъчно виновен, можеш да ускориш метаболизма си така, че да изгаряш не знам си колко калории на ден), срещата му с Лемке може да му осигури тъкмо онова изкупление, от което има нужда. Ще си кажат, че съществуват две други възможности — едната е Лемке да се изсмее и да каже, че никого не е прокълнавал през живота си и така да разруши психологическата опорна точка, върху която се гради натрапчивата ми идея; може да им хрумне също, че Лемке ще види възможността да поспечели, като се съгласи, че ме е прокълнал, а после ще ми вземе пари за привидно „лечение“ — но ще решат, че фиктивното лечение за едно фиктивно проклятие може да се окаже от голяма полза!

Чрез Кърк Пенчли наех детективи и установих, че циганите се движат все на север успоредно на магистрала 95. Надявам се да ги открия в щата Мейн. Ако се случи нещо важно, ще кажа първо на теб; междувременно ще се постарая да не те измъчвам. Но мисля, че те обичам най-искрено.

Твой,

Били.

Постави писмото в плик, надписа го за Хайди и го подпря на кухненската маса. После извика такси, което да го отведе до агенцията за коли под наем „Херц“ в Уестпорт. Излезе пред къщата да изчака таксито, като все още се надяваше, че Хайди ще дойде преди него и ще могат да поговорят за нещата, които й бе писал.

Чак когато колата дойде и Били се настани на задната седалка, той призна пред себе си, че това едва ли щеше да е най-доброто за момента, — разговорите с Хайди бяха част от миналото, част от ония дни, когато живееше в земята на дебелаците… във всички възможни отношения, без дори да го съзнава. Това беше минало. Ако го очакваше някакво бъдеще, то се намираше покрай магистралата, някъде в Мейн, и той трябваше да се втурне след него преди да се е стопил напълно.