Емилио Салгари
Златото на Аляска (8)

VIII
ИНДИАНСКАТА КЛОПКА

Четирите мустанга, последвани от конете от каруцата, които, макар и свободни, не изоставиха господарите си, изкачиха хълмчето. Без да забавят ход, те го прекосиха, преминаха през туфите от храсти, като ято гарвани се спуснаха по обратния склон и препуснаха сред прерията, която се простираше на север с леки гънки, образуващи така наречената вълниста равнина. Като се намериха извън погледа на индианците и на малко разстояние от горичката, в близост до източната страна на езерото, конниците решиха незабавно да се разделят.

— Побързай, Бек!… — изкрещя Бени. — Ако не се възползуваме от този миг, ще повлечеш след себе си цяла банда индианци. Хайде, свивай наляво, влизай в гората и отивай да ни чакаш в големия бор! Ако забележиш конници край езерото, ще ни настигнеш и тогава ще правим, каквото можем.

— Господин Гулиелмо, ще издържите ли още половин час?

— Надявам се — отговори скалпираният.

— Тогава последвайте приятеля ми.

— А племенникът ми? — попита механикът с известно безпокойство.

— Той ще остане с мен, но не се страхувайте за нас Имаме шест коня на разположение и с толкова много крака ще поразиграем добре мустангите на индианците.

— Благодаря ви, че ме вземате с вас — каза Армандо. — Това е израз на доверие, което ме прави горд.

— Тръгвайте! — извика Бени.

— Бог да ви пази — отговориха Бек и раненият, като се отдалечаваха бързо.

— Напред, младежо! — каза каубоят.

Двамата конници, придружени от четирите коня, потеглиха в галоп през прерията, а другите двама потънаха в гората. Едва изминали петдесетина крачки, Бени и Армандо чуха зад гърба си силна врява. Обърнаха се, видяха, че групата индианци се спуска по хълма. Червенокожите воини, все още на около километър разстояние, не бяха усетили изчезването на другарите им поради далечината и сумрака и препускаха след шестте коня, галопиращи през прерията. Бени, който държеше под око индианците, забеляза, че те пак се разгръщаха в полукръг, като заемаха едно пространство от поне петстотин метра и изтласкваха много напред страничните крила.

— Аха надяват се да ни обкръжат и да ни заловят! — промърмори той. — Е, ще видим, драги мои.

След това се обърна към Армандо, който препускаше от лявата му страна с пушка в ръка, и го попита:

— Нали не се страхувате, младежо?

— О, не — отговори момчето, усмихнато. — Чичо ми ме е приучил към опасности.

— Можете ли да си служите с пушката?

— Добър стрелец съм. Преди да се присъединя към чичо, служих две години като ловец при един „индиански агент“ във форта Кю Апел на Асинибойн.

— Сега разбирам защо така здраво седите на седлото. Прерията е добро училище

— Така е господин Бени.

— Ах! — възкликна каубоят, който се бе обърнал да погледне индианците. — Започнаха да ни настигат.

— Да пришпорваме ли?

— Още не, Армандо, ще ги оставим да се приближат и ще направим един добър двоен удар. Освен това имаме четири коня за смяна

— Учудва ме, че четирите коня ни следват непрекъснато.

— Научени са да не ме изоставят и няма да го направят дори когато чуят стрелбата Дръжте пушката готова още на разсъмване ще ви потрябва.

— Вече започва да се развиделява.

— Да, след половин час ще пратим вест на Червения облак и Шарената опашка.

Докато двамата мъже си говореха така спокойно, сякаш че яздеха в лек тръс за удоволствие, индианците пришпорваха конете си, за да скъсят разстоянието. Но приближаваха само тези от страничните крила а не онези от центъра които, изглежда се мъчеха да не изтощават твърде бързо силите на конете си, за да успеят по-късно да продължат лова. Тези конници, израсли върху гърбовете на бързите прерийни коне, значително по-издръжливи и от най-неуморимите каубои, нямаха нужда нито от седло, нито от стреме, нито от шпори. Познаваха силата, на своите жребци и не бързаха да ги уморяват. Засега центърът се задоволяваше да поддържа разстоянието, като на крилата оставаше задачата да притиснат бегълците. Бени имаше предимство с конете си за смяна. Чакаше индианците да се приближат, готов при първия признак на умора да изостави Карибу и да се хвърли върху някой от конете, които пъргаво го следваха. Зазоряваше, сенките се вдигаха, а над обширната прерия се разливаше светлина. Не бе далеч и първият слънчев лъч. Изведнъж Бени чу яростния вик на индианците.

— Ах! — възкликна той. — Забелязаха изчезването на Бек. Драги мои, той вече е на сигурно място. Хайде намерете го, де!

— Вярвате ли, че е стигнал до скривалището? попита Армандо.

— Залагам една карабина срещу щипка тютюн, ако сега не закусват с апетит.

— Няма ли да ги открият?

— Не се страхувайте, никой не знае, че този гигант, който открих случайно, е празен отвътре Готов ли сте за един откос?

— Чакам само вашата команда.

— Браво, младежо!

Изведнъж Бени спря Карибу и се обърна назад. Конниците от дясното крило, които бяха по-напред, отколкото тези от лявото, се намираха на почти четиристотин метра от тях и пришпорваха конете си, за да скъсят по-бързо разстоянието.

— Доста далеч е, но можем да опитаме — промърмори Бени. — За мен индианецът на белия кон, който е начело, за вас — вторият, който язди черния кон с дългата опашка.

— Виждам го — каза момчето.

Обърнаха мустангите и се прицелиха едновременно с пушките, а останалите коне се възползуваха от краткото спиране, за да похапнат няколко стръка от сочната трева.

Индианците като разбраха, че са на прицел, хванаха своите уинчестъри, но бяха изпреварени. Индианецът, който яздеше белия кон, улучен от безпогрешния куршум на Големия ловец, разпери ръце и тежко се сгромоляса на земята, като изпусна оръжието си. Черният кон, прострелян от куршума на Армандо, се вдигна на задните си крака и падна заедно с ездача си Гневни викове последваха този двоен удар, а Бени и младият му другар отново препуснаха в галон. Един залп поздрави бързото им отдалечаване но не ги уцели. Почти всички индианци бяха посредствени стрелци. Един от четирите коня от каруцата спря внезапно, явно леко засегнат от куршум, но после стремително се хвърли напред като изцвили продължителна

— Браво, младежо! — извика весело Бени.

— Не го ударих — отговори Армандо, като се изчерви.

— Като убихте коня, извадихте от строя и ездача, който сега не може да последва другарите си. Добре стреляхте драги ми, аз ви го казвам. Това бе изстрел, на който доста каубои биха завидели.

— Ще повторим ли?

— По-късно, Армандо. Сега ще се опитаме да ги поизморим.

Мустангите продължиха своя бяг през хълмистата прерия. Двата възседнати коня вече даваха признаци на умора, особено Карибу, пробягал голямо разстояние по брега на езерото. Индианските жребци явно не бяха в по-добро състояние Тези от страничните крила; след като се опитаха да скъсят разстоянието, малко по малко започнаха да изостават. Конете от центъра започнаха по малко да напредват, като образуваха голям триъгълник. Най-отпред препускаше прекрасният мустанг на Шарената опашка. Ловът на хора продължи още около половин час, огласяван от изстрели на уинчестъри, които не успяваха да улучат целта поради безредното препускане на коне те Бени чуваше тежкото дишане на Карибу и се приготви да даде команда за смяна на конете, когато изведнъж неговият жребец се строполи тежко, пръхтейки от болка. Той не успя да предвиди това и полетя напред от внезапното спиране. Армандо го видя да се преобръща два пъти във въздуха и да пада на главата си три метра напред във високата трева.

— Господин Бени! — изкрещя той, като с едно силно дръпване спря своя кон. Канеше се да скочи от седлото и да се притече на помощ на другаря си, когато видя двама индианци, въоръжени с пушки, които се показаха сред високата трева Бърз като стрела младежът се прицели в по-близкия и стреля. Мъжът се повали с разбит череп, но другият вече се прицелваше в Армандо от разстояние тридесет крачки. Като нямаше време да избегне изстрела младежът накара коня да се изправи на задните си крака и животното го закри с тялото си. Тази сръчна маневра го спаси. Индианецът бе стрелял, но вместо да улучи младия конник, куршумът премина през тялото на коня от край до край, като влезе през гърдите и излезе през гърба му. Простреляното животно рухна като повлече и Армандо. Младежът, въпреки че се бе ударил при падането, се канеше да стане, когато чу трети изстрел, последван от един глас, който каза:

— И двамата!… Благодарение на двуцевките ще се отървем от това стадо бесни кучета…

— Бени, вие ли сте? — попита младежът, като се надигаше.

— Да Армандо — отговори каубоят. — Станах тъкмо навреме, за да се възхитя от смелостта ви и да дам полагащото се правосъдие на Големия дух — индианеца, който се готвеше да ви скалпира.

— Ранен ли сте?

— Малко натъртен, но нищо сериозно. На конете или останалите ще ни настигнат!

Четирите коня от каруцата бяха спрели около Карибу, който правеше отчаяни опити да се изправи.

— По дяволите!… — извика Бени с глас изпълнен с болка и гняв. — Конят ми си е счупил крака! Дълго ще съжалявам за това животно!

Той прехвърли бързо седлото на един от четирите коня. Армандо направи същото. Бени възседна мустанга си и изкрещя:

— Внимавайте! Пред нас има опънато въже!

— Къде? — попита Армандо.

— В тревата.

Изпънаха крака в шпорите придърпаха юздите конете направиха по един хубав скок и преминаха над ловко опънатото от двамата индианци въже.

— Видяхте ли го? — попита Бени.

— Да.

— Хитреци! Ако не бяха вашето безстрашие и изстрелът ви, някой от нас щеше да остави скалпа си.

— Дали има други засади?

— Не знам. Ще си отваряме добре очите и ще ги избегнем.

— Как тези двамата са успели да ни задминат?… Чудя се..

— Може би са тръгнали много преди другите А! Не виждате ли конете им как бягат през прерията? Скрили са ги в тревата, като са ги накарали да легнат. Хайде! Пришпорвайте смело и да се помъчим да ги изпреварим, за да завием към брега на езерото.

Двата мустанга, които досега ги следваха свободно, пришпорени, препуснаха бързо, като за няколко минути надминаха с повече от петстотин крачки изтощените вече коне на преследвачите. Другите два коня продължиха да галопират край тях, ту отпред ту отстрани на бегълците готови за смяна. След около една миля Бени се обърна.

От четиридесетте и повече индианци устояваха все още само десет — дванадесет. Останалите принудени да спрат, се виждаха из прерията на такова разстояние, което ги караше да загубят всяка надежда за скалповете на белите мъже.

— Отлично! — възкликна каубоят весело. — Все още са група, а след четвърт час ще бъдат двама-трима и тогава за после ден път ще накараме пушките ни да гръмнат. Изморихте ли се младежо?

— Малко, признавам си — отговори Армандо.

— Още половин час, а после ще си починете приятелю.

— Още ли сме напред?

— Вече сме на хиляда метра пред тях.

— Какви прекрасни коне имате!

— Избрани са много грижливо. По дяволите! В прерията от краката на коня зависи спасението на каубоя. Какво нещастие да загубя моя Карибу! Беше несравним кон, който няма да мога да заместя с друг. По дяволите тези проклети индианци! Шарената опашка ще ми плати, това е думата на Бени Блайт!

Четирите коня, пришпорвани от двамата ездачи, продължаваха своя бяг, преодолявайки хълмистата равнина. Прерията вече се променяше. След високите житни растения, след туфите салвия, пелин, сапунчета и бъфало грас следваха горички от диви орехи, прекрасни слънчогледи с големи жълти цветове, обърнати към слънцето, червени върби и бели канадски тополи.

— Близо сме до езерото — каза Бени. — Неволно описахме широк полукръг, който ни доведе до източния бряг на Малкото Робско езеро.

Обърна се да види индианците. Не бяха повече от трима, всички други бяха изостанали и вероятно се бяха присъединили към голямата група, отказвайки се от скалповете на белите.

— Ах!… Ах!… Най-после се решиха да се върнат! — възкликна каубоят.

— А тези тримата? — попита Армандо.

— Сега ще помислим за тях, още повече че виждам Шарената опашка. Този проклет индианец няма да се откаже от отмъщение. Сигурен съм. Но ние сме умели стрелци, така ли е Армандо? Да преминем това възвишение и да ги изчакаме в равнината Смелост! Още малко усилия. Горките животни!

Четирите коня изкачиха възвишението, покрито с храсти, спуснаха се от другата страна и спряха до група черни дъбове край брега на малко блата. Бени и Армандо скочиха на земята с пушки в ръце и зачакаха появата на индианците.

— По хората или по конете да стрелям? — попита Армандо.

— По хората младежо. Трябва да убием и тримата иначе по-късно ще тръгнат по следите ни и ще ни нападнат в скривалището. А! Ето ги!

На върха на хълмчето се появи индианец, следван от Шарената опашка и от още един. Конете им, потънали в пяна не бяха вече в състояние да се държат на крака и от време на време се спъваха. Имаше опасност, ако паднат, да не успеят да се вдигнат. Индианците видяха двамата бели на земята и нададоха победоносни викове като помислиха, че те са били принудени да спрат заради умората на мустангите. Шарената опашка сграбчи уинчестъра, а другите двама въоръжени със стрели и притежаващи издръжливи коне се спуснаха надолу по хълма пришпорвайки ги яростно. Бени изскочи от горичката, последван от младия Армандо. Вдигна бързо пушката и се прицели в първия индианец, който се намираше само на триста крачки разстояние после стреля. Кон и конник паднаха и изчезнаха сред високата трева. След миг конят се изправи, побягна в галоп и остави господаря си.

— Ваш ред е Армандо! — извика Бени.

Младежът вече се целеше във втория индианец, който бе спрял нерешително насред път. Изстрелът бе последван от вик, изпълнен с болка и мъжът падна. Шарената опашка спря коня си и откри истински картечен огън срещу двамата бели мъже, но на четвъртия изстрел го видяха как се олюлява и пада заедно с животното. Бени, който отново бе заредил пушката си, поднови стрелбата и както винаги куршумите му не отиваха нахалост.

Скочиха на конете и се отдалечиха с голяма скорост, без да чуят един глас, който им викаше заплашително:

— Ще имам скалповете ви!…