Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I minatori dell’Alaska, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
panko (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателска къща „Едем 21“, 1991

История

  1. — Добавяне

V
ЧЕРВЕНИЯТ ОБЛАК

Голяма черна мечка, барибал, както я наричат американците, дълга повече от два метра с четинеста козина бляскава и много черна, която към муцуната ставаше леко жълто-червеникава се появи в края на храстите. Това бе един прекрасен екземпляр, който би доставил великолепно месо за шунка не по-лошо, отколкото глиганското. Бе доста охранен въпреки обичая на мечките да престояват почти цяла зима скрити под снега свити в хралупата на някое дърво или под някоя скала. Когато напролет се събудят от дълбокия си сън, те са по-скоро мършави. Барибал са все още многобройни в британските територии на североизток и повечето време се крият в горите.

Бени знаеше, че тези мечки имат спокоен темперамент и не нападат човек, ако не са ранени, но стоеше нащрек. Като видя, че животното не мърда и се задоволява само да го гледа, каубоят, който не желаеше да губи повече време, с едно бързо извъртане скочи на коня и дръпна юздите Мустангът подскочи и препусна в галоп, доволен, че се отдалечава Мечката видя, че човекът се изплъзва, реши, че го е страх, и се впусна в тръст да го преследва въпреки трътлестите си, тежки форми и късите си крака Твърде скоро обаче усети, че не може да се състезава с мустанга. След около четвърт миля спря и се завря в един храст. Бени бе доволен, че се е отървал от това твърдоглаво животно. Той хвърли поглед към западния бряг на езерото. Надяваше се да зърне стълб дим, който да му подскаже присъствието на индианския вожд но върху чистата линия на хоризонта не забеляза нищо.

— Хм.. — промърмори той. — Въпреки всичко съм сигурен, че ще намеря Червения облак и неговите воини.

Конят продължаваше да галопира по брега на езерото, като прогонваше ятата диви патици сред тръстиките. Тук-там някой лебед горделивец се изправяше, пляскаше шумно с криле, за да се задържи прав, и се отдалечаваше с продължителен писък. От време на време изхвръкваше сокол риболовец, стоял неподвижно сред водната растителност, за да дебне и улови някоя щука или пъстърва, които са в изобилие във всички езера на Канада. Бреговете на обширния басейн обаче оставаха все така необитаеми и никъде не се забелязваше нито индиански вигвам, нито ловджийска колиба. Тези територии бяха слабо заселени, да не кажем, че бяха почти пусти. Трябва вече да бе около обяд, когато Бени забеляза зад една горичка от борове и елши тънка струя дим.

— А, индианците са там! — каза си той. — Нека Карибу да си отдъхне малко, а после полека-лека ще отидем да намерим Червения облак Не бива да изморявам прекалено коня, който с нозете си може да спаси скалпа ми.

Бени пришпори леко мустанга и внимателно се вгледа в струйката дим, която слабият ветрец носеше към езерото. Скоро се убеди, че индианският стан се намира зад горичката, която пресичаше хоризонта.

— Вече съм на петдесет километра от моя лагер — каза си той. — Добро разстояние но това няма да им попречи да го изминат за една нощ и да ни нападнат. Е, да видим какво ще реши Червеният облак, а ние ще се отдалечим веднага щом стане възможна. На западните брегове не липсва сочна трева и там ще съм по-сигурен. Хайде Карибу, да потичаме още малко!

След краткия отдих мустангът пое отново своя бяг с настървение и се поотдалечи малко от брега който като че ли започна да става блатист. Ята диви гълъби се разбягаха уплашени. Около половин час по-късно стигнаха края на боровата горичка. Бени все още се страхуваше от засада, когато забеляза един индианец да се отделя от огромното стъбло на един смърч — гигантски бор. Въоръжен бе с уинчестър и томахавка — предпочитаното от всеки индианец оръжие Той бе много висок и с извънредно яки крайници, наметнал бе огромна бизонска кожа, украсена със странни рисунки, изобразяващи мечешки глави и нозе на антилопи.

— Стой!… — заповяда индианецът, като насочи пушката.

— Уф!… — възкликна на свой ред Бени, без изобщо да се обезпокои. — Ако не се лъжа това е моят брат Живата мечка.

— А ти си Големият ловец, нали?… Отдавна не съм те виждал. Е, къде отива Големият ловец?

— Да намеря големия вожд Червения облак.

— Кой е казал на белия човек, че той се намира тук, а не другаде? Да не си срещнал и друг червен брат?… Може би Шарената опашка?…

— Не — отговори Бени, — не съм видял никого.

— А, помислих, че си го срещнал.

— Шарената опашка?

— Да, Големият ловец не го ли е видял на брега на езерото?

— Не видях нищо друго освен една мечка.

— Не лъже ли езикът на белия брат? — попита индианецът подигравателно. — Моят език винаги говори истината!

— Как!… Как!… И какво желае Големият ловец?

— Да изпуша един калюмет с Червения облак.

— Големият ловец вече е пушил лулата на мира.

— Така е, но трябва да поговоря с вожда.

— Искаш среща с него?

— Вече го казах.

— Нека Големият ловец ме последва.

Индианецът прехвърли през рамо уинчестъра и тръгна пред ловеца, но макар и да си даваше вид на спокоен, тъй като най-голямата грижа на индианците е винаги да прикриват чувствата си и най-вече никога да не показват подозрение, той все се стараеше да върви малко встрани, за да държи под око белия брат. Прекоси с бърза крачка част от гората, а после спря пред една широка просека и каза:

— Ето лагера.

Бени потръпна и с бърз жест извади револвера си от кобура като го криеше под пояса тъй като не можеше напълно да се довери на индианския вожд и неговите воини. След това провеси пушката си на седлото, с което искаше да покаже, че идва като истински приятел. Около просеката разположени в кръг, сред многобройните свободно пасящи коне се издигаха две групи високи палатки или, по-точно казано, вигвами. Бяха направени от дълги, подострени прътове, които се събираха нагоре и образуваха връх. Покрити с бизонски кожи, те бяха боядисани в червено, изрисувани с животински глави, бизонски рога и змии и украсени с добре ушити парчета плат. Сред вигвамите Бени забеляза стълб забит в земята, към който здраво бе привързано едно момче с бяла кожа и черни очи и коса. Този нещастник, вероятно другарят на скалпирания, може би не подозираше каква грозна участ го очаква, затова изглеждаше спокоен и гледаше по-скоро с любопитство, отколкото с разбиране няколкото индиански воини, които бяха на-клякали около него и се смееха и бърбореха Като видя ловеца момчето повдигна глава огледа го внимателно, нададе вик на изненада и се опита да разкъса въжетата, които го пристягаха. Бени се направи, че не го вижда и спря пред един вигвам, по-широк от останалите, върху чийто връх се развяваше парче от боброва кожа — знамето на племето с нарисувана птица, която може би изобразяваше гарван. Навярно това бе тотем. Веднага тридесет или четиридесет индианци заобиколиха каубоя и завикаха:

— Големият ловец! Големият ловец!

— Да — отговори Бени, — Големият ловец, който идва да изпуши един калюмет с Червения облак.

— Ето го! — извика един глас.

От вигвама, върху който се развяваше знамето на племето, излезе индианец с почти гигантски ръст. Мъж, наглед величествен и с могъща мускулатура, който вероятно притежаваше херкулесова сила. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки — би могъл да бъде както на четиридесет, така и на петдесет години. Имаше ъгловати, сурови черти, кожата му бе керемиденочервена тук-там с татуировки по бузите с пронизващ поглед и свиреп израз, с много дълга и черна коса. Като вожд на племето носеше едно от онези превъзходни наметала от вълна на планински овен и козина от диво куче изработено великолепно на ръка с разноцветни конци и сложни рисунки, украсено с дълги пискюли. На краката си имаше големи бродирани мокасини, гарнирани по края с леки ресни, може би направени от коса изтръгната от черепа на някой неприятел. Бе обут с кожени панталони, прилепнали плътно около бедрата му. На главата си носеше сноп пера от див пуяк, който достигаше чак до средата на гърба му и му придаваше вид на таралеж.

— Аху! — възкликна вождът, като забеляза Бени. — Как така моят брат Големият ловец е дошъл при Червения облак? Може би с надежда да отърве от стълба на мъченията бледоликия човек? Ако това е причината която го е довела тук, може да си върви обратно на брега на езерото.

Явно посрещането не бе окуражаващо, но каубоят познаваше твърде добре индианците, за да му обърне внимание. Слезе бавно от седлото, върза коня за един кол към палатката, за да му е под ръка, и каза:

— Големият ловец поздравява големия вожд Червения облак и иска да изпуши заедно с него лулата на мира, преди да обясни причината за посещението си.

— Големият ловец е добре дошъл. Ще събера съвета на старците в моята колиба, защото виждам, че ще трябва събрание Нека белият брат ме последва, без да се страхува.

Каубоят погледна към индианците, които го заобикаляха, огледа и лагера, за да се увери, че нищо не би му попречило, ако иска да избяга в случай на опасност. След това последва вожда във вътрешността на широката палатка през един тесен отвор, замаскиран с парче кожа, прикрепено с два пирона. Вигвамът бе пълен с дим, тъй като индианците имаха обичай в средата да поддържат запален огън, на който приготвяха храната си и опушваха месото, за да го консервират. Сред облаците дим, които не можеха да излязат от малкия отвор на върха на палатката Бени забеляза бизонски кожи, служещи за постели, медни тенджери, полуразкъсани куфари, издънени сандъци, дрехи, оръжия. Всичко това бе хвърлено накуп, в безпорядък. С ритници Червеният облак отхвърли предметите които покриваха пода и клекна пред огнището, като даде знак на каубоя да го последва. Тъкмо се бяха настанили, когато други шестима индианци влязоха вътре почти всичките стари, сбръчкани, с татуирани лица и ръце покрити с многобройни белези от рани, получени при участието им в кървавите битки срещу Черните крака. Индианците поздравиха. Големия ловец с едно проточено аху и седнаха около огнището. Един млад воин донесе калюмета — лула от черна и твърда пръст, дълга повече от една стъпка и украсена с груби фигури, изобразяващи двама мъже кану и томахавка. Червеният облак я напълни с предварително измит с ракия и после добре подсушен тютюн, запали я, няколко пъти всмукна дълбоко и издуха дима в четирите посоки на света като произнасяше някакви тайнствени думи. После я подаде на Бени, след което лулата обиколи присъствуващите. Когато всички бяха пушили и лулата бе отново занесена в колибата на жреца каубоят взе думата сред дълбока тишина:

— Моят брат, Червеният облак, отгатна причината за мое то идване в лагера Големият ловец дойде тук, за да апелира към човешките чувства на червенокожите воини, да им напомни за обещанието, дадено пред Голямата майка, никога повече да не убиват бледолики хора и да заровят завинаги томахавката на войната. Обещание, дадено и спазвано и от големите южни племена, които вече почитат желанията на Големия баща Вие сте нападнали един керван нещастни бледолики, които не бяха ваши врагове, убили сте ги подло и сте ги скалпирали, а най-младия сте взели в плен, за да го подложите на ужасните мъчения на стълба. Е, добре, аз, Големият ловец, дойдох да моля за свободата на моя бял брат в името на Голямата майка.

Червеният облак и неговите стари воини слушаха внимателно каубоя с присъщата им невъзмутимост, без дори да помръднат. Когато той свърши, големият вожд на Гарваните плю два пъти на земята и като отхвърли великолепното си наметало, каза:

— Големият ловец умее да говори и ние уважаваме добрите разказвачи, но той се е излъгал. Той каза, че Гарваните са убили белите мъже, които са идвали от изток, и това е вярно, но знае ли кои бяха тези бледолики?… Знае ли, какво желаеха те?… Огледайте се наоколо: едно време Гарваните, Плоските глави, Черните крака, Скъперническите сърца и Змиите живееха спокойни по земите си, преследваха бизоните — тяхната основна храна и кръстосваха доволни и щастливи безкрайната прерия, оставена им от техните бащи Тези бели хора дойдоха от страни, където слънцето изгрява и от страни, където слънцето залязва, и разпръснаха стадата от бизони, като отнеха на бедния индианец стадата, от които той живееше Какво още?… Нахвърлиха се върху законните собственици на земята насила ги принудиха да живеят в резервати, като караха свободните синове на прерията да обработват земята като че ли са роби. Земите край Малкото Робско езеро принадлежат на хората от племето Гарвани. Белите започнаха да нахлуват и тук, за да прогонят червения човек и да го лишат от храна, да го подчинят или да го унищожат. Ние се защитихме, за да попречим на другите да тръгнат по следите на първите. Може би нямаме право?…

— Моят брат, големият вожд, говори добре, но и той на свой ред се е заблудил — каза Бени — Белите хора които твоите воини са убили, бяха мирни емигранти, които отиваха на запад в земите към брега на Голямото солено езеро. Те бяха приятели на червените хора Това го заявявам най-тържествено.

— Да, приятели като всички останали — каза вождът. — Големият ловец значи не знае колко много зло са причинили бледоликите на червенокожите?… Може би не ви стигат безбройните кости, които покриват просторната прерия, а сега служат за храна на вълците! За нас белите се оказаха врагове. За това говорих и на пратениците на Голямата майка, събрани във форта Ларами, когато отидох там заедно с Черния крак, големия вожд на Плоските глави, и с Мечешкия зъб. Племената ни намаляват и изчезват като снега върху планинския хребет, огрян от жарко слънце, а народът на бледоликите е многоброен като стръковете трева в прерията в началото на лятото и се увеличава непрекъснато, завладява земите ни и ни прогонва с пушки, сякаш сме кръвожадни зверове. Трябва ли бездейно да наблюдаваме настъплението на белите хора?… Ние уважаваме Големия ловец, защото винаги е бил наш приятел, но ще се борим с другите, които идват да унищожават стадата ни от бизони. Ти говориш за Голямата майка: какво направи тя за червените хора? Не ни даде оръжие за лов, не ни защити, никога не сме я виждали. Елате да чуете оплакванията на индианските племена, дайте им право и ние завинаги ще заровим томахавката на войната. Казах!

Логиката на индианския вожд бе убедителна, но Бени не загуби присъствие на духа Той разчиташе на заложника.

— Признавам правото на вожда Червения облак — каза той — и не мога да го виня. Не всички бели са приятели на червенокожите знам това но тези, които бяха убити от вашите воини, бяха приятели на Големия ловец. Ти, големият вожд се инатиш и ги наричаш твои врагове. Така да е. Помисли обаче, че воините на Голямата майка са много и могат да нападнат Големите кореми и да отмъстят за скалпираните бледолики.

— Е, добре Червеният облак ще събере воините си и няма да се откаже от борбата — отговори вождът. — Гарваните са смели и все още многобройни. Ако се наложи, ще умрат, за да защитят ловните си земи, но преди това ще причинят на затворника хиляди мъчения и ще окачат на знамето като доказателство още кървящия му скалп. Какво ще каже Бялото око, който е най-старият воин на племето?

— Че вождът, Червеният облак, говори добре — каза запитаният.

— Големият ловец чу — каза вождът. — Занеси отговора на Гарваните на воините на Голямата майка! Аз казах!

— Не още — възрази Бени. — Тъй като Червеният облак не иска да пусне затворника ще му предложа размяна, която сигурно ще приеме.

— Каква замяна? — полюбопитствува индианецът, като го погледна внимателно, а челото му помръкна. — Какво иска да каже Големият ловец?

— Големият вожд Червеният облак не е ли забелязал твърде дългото отсъствие на един от неговите най-ценни воини?

— Шарената опашка?… — попита вождът с известен страх, който напразно се мъчеше да скрие.

— Да — отговори Бени.

— Какво се е случило с моя воин?… — извика вождът в неочакван изблик на гняв.

— Той е в ръцете на воините на Голямата майка.