Емилио Салгари
Златото на Аляска (11)

XI
ТАНЦУВАЩИТЕ РАСТЕНИЯ

През нощта не се случи нищо, което да оправдае страховете на Бени. Сутринта двамата каубои решиха да прескочат до голямата прерия, за да приберат сандъка и някои предмети, останали в каруцата. Заръчаха на Армандо да пази внимателно чичо си по време на отсъствието им, възседнаха мустангите и навлязоха в гората, за да я огледат. Страхуваха да не би индианецът, прерязал ремъците да се крие там. Огледът не даде никакъв резултат. Убедени, че наоколо не обикаля шпионин, побързаха да стигнат до прерията вече опустяла след оттеглянето на воините на Червения облак и на Шарената опашка.

Лесно бе да се открият следите оставени от нощното приключение, въпреки че високата трева, изпогазена от лудо препускащи коне вече се бе изправила. Многото вълци, ръфащи труповете на хора и коне загинали по време на преследването, ясно показваха, че са на прав път. Трябваше вече да видят голямата каруца. След половин час на юг забелязаха бялото й покривало, осветено от слънцето, което изпъкваше сред тъмнозеления цвят на огромните житни треви и бъфалограса.

— Страхувах се, да не би да са я откарали индианците, защото разполагаха с толкова много животни.

— Погрижили са се повече за бифтеците, отколкото за предметите, които са били в каруцата — отговори Бени.

— Значи ще намерим сандъка.

— И нещо друго, Бек, поне така се надявам.

Ускориха бяг и след малко стигнаха при каруцата, която все още бе на мястото, където я изоставиха Както се очакваше индианците я бяха претърсили, може би с надежда да намерят оръжие муниции и уиски. Сандъците бяха изхвърлени на се мята и отворени; буретата с храна — опразнени; платното бе отчасти разкъсано. Бени и Бек намериха обаче сандъка на Фалконе непокътнат. Явно индианците бяха опитали да го отворят, но солидните дъбови стени, заковани с големи пирони, бяха издържали на томахавките

— Ето, това наистина е късмет — каза Бени. — Щеше да ми е много неприятно, ако го бяха отнесли.

— А как ще го занесем до скривалището?… Тежък е.

— Ще го влачим, после ще разделим съдържанието в два или три сандъка, за да ги натоварим на резервните коне За щастие имаме още шест яки мустанга.

— А мунициите ни?… Дали са ги намерили?

— Не вярвам.

Каубоят влезе в каруцата повдигна една маса, която се намираше в задната част и под която имаше скривалище разположено между двете колела на каруцата От гърдите му се изтръгна радостен вик.

— Не са чак толкова хитри — каза той.

— Там ли са още мунициите?

— Да Бек. Тук имаме петстотин патрона за пушките и двеста за револверите без това, което носим със себе си. Да вземем всичко, което би могло да ни бъде полезно, и да побързаме да се върнем при бора.

Като тършуваха намериха доста неща, убягнали от погледите на хитрите индианци: две метални тенджери, сухари, разпръснати из тревата няколко консерви с храна, малко сланина чай и някои дрехи, много полезни за тях, като якета обувки, а също така и завивки. Събраха грижливо всичко, вдигнаха дори платнището на каруцата, което можеше да им послужи за палатка, тъй като бе от много здраво и непромокаемо платно, поставиха всичко в няколко сандъка и ги провесиха от двете страни на седлата. После с яко въже завързаха сандъка на скалпирания, за да могат да го влачат до убежището си. Натоварени с всички тези скъпоценни неща, двамата каубои не без съжаление оставиха голямата каруца, която толкова време им бе служила за подслон. Тръгнаха отново и се насочиха към бреговете на езерото. По обратния път нямаха лоши срещи, но им бяха необходими не по-малко от три часа заради тежкия сандък, който конете влачеха, а те често повдигаха, най-вече при преминаването на горичката. По време на отсъствието им Армандо, който бе пазил непрекъснато островчето, не бе забелязал нищо подозрително. Той успокои Бени, който се страхуваше да не би някой индианец да се навърта още наоколо. През деня каубоите се разходиха до бобровата поляна, но отново без резултат. Изглеждаше, че червенокожите окончателно се бяха оттеглили в селищата си, разположени по западния бряг на езерото, и се бяха отказали от идеята за отмъщение, може би убедени, че Големият ловец е напуснал прерията и е преминал Атабаска. През следващите дни двамата каубои и Армандо се подготвяха за заминаването — нямаха търпение по-скоро да стигнат приказните мини на Аляска. Скалпираният оздравяваше пред очите им благодарение на хубавото време и пълната почивка. Огромната рана на главата му започваше да зараства, а кожата така жестоко отнета от индианския нож — се възстановяваше, не така гладка както преди и за съжаление без косата, която вече никога нямаше да поникне върху обезобразения череп. Само след няколко дни щеше да бъде в състояние да се справя с неудобствата на дългото пътуване през пустите английски владения в северозападните райони. Двамата каубои изпразниха огромния сандък: извадиха кирките, мотиките, лопатите, шлюза и живака и разделиха всичко в четири по-малки. От платнището на каруцата направиха палатка която да ги приютява през нощите. Освен това изсушиха известно количество месо, имаха късмет и убиха още един енот, няколко бобъра и един голям лебед, тежък тридесет и пет либри. Рано призори на 18 април, т.е. петнадесет дни след като бяха загубили стадото, четиримата напуснаха огромния бор, решени да стигнат до залежите на далечния Клондайк. Денят обещаваше да бъде прекрасен, без да е твърде топло, а и конете добре отпочинали и след хубавата паша даваха надежди за дълго и спокойно пътуване. Бени и Армандо, станали неразделни приятели и поели задължението да снабдяват малкия керван с прясно месо, водеха колоната. След тях вървяха двата коня, натоварени със сандъците хранителните запаси, мунициите и накрая следваха Бек и Фалконе. След като напуснаха убежището си, започнаха да се придвижват по източните брегове на езерото, за да поемат по-късно на северозапад и да се доближат до голямата верига на Скалистите планини, която трябваше да ги заведе до границите на Аляска. Всички бяха весели и особено двамата каубои, които вече правеха сметка как с пълни шепи ще събират злато по земите на Клондайк. Не се притесняваха от индианците убедени, че Червеният облак и воините му са ги забравили, а Шарената опашка отдавна е разкъсан от вълците. Едно неочаквано събитие обаче им даде да разберат, че все още не бяха приключили с червенокожите. Изминаха две мили и се канеха да заобиколят последната част от езерото, за да свият на запад .Тогава Бени видя на края на гората да се развява един флаг, направен от кожа.

— Какво означава това? — запита се учуден. — Че някой ловец е убил животно и е оставил кожата му да съхне на този клон?…

— Идват ли тук ловци? — попита Армандо.

— Да, в разгара на сезона, но сега е твърде рано.

— Ей!… Бени!… — извика в този миг Бек. — Знаеш ли на какво прилича това странно знаме?…

— Кажи?

— На индиански тотем.

— По дяволите!… Имаш право, Бек!

Бени пришпори коня и се спусна към знамето. То висеше в края на клона на един черен дъб, но така поставено, че да не убегне от погледа на всеки, който се приближи към северния бряг на Малкото Робско езеро Бени и Армандо забелязаха, че това бе още недобре изсъхнала боброва кожа с рисунки на опаката й страна.

— Сто хиляди мечки! — възкликна каубоят, пребледнял. — Още ли е жив този проклет хитрец?

— Кой?…

— Шарената опашка.

— По какво съдите?

— По това, че този знак принадлежи на неговото малко племе т.е. това е знамето му. Не виждате ли, че на него е изрисувана шарена опашка?

— Вярно, Бени.

— Карамба! — извика Бек, който се бе приближил — Не съм се излъгал… Това ще рече, че нашият неприятел е още жив и рано или късно ще ни намери, за да ни скалпира.

— Тоя човек ще ни създава ядове — каза Бени.

— Смяташ ли, че хората от племето му са с него?

— Кой може да каже, Бек?…

— Бени, да се махаме, и то бързо!

— Да, и трябва да преминем Мирната река — каза Фалконе. — Оттатък няма да ни е страх повече от Шарената опашка.

— И аз така мисля, господине — отговори Бени. — Ще напуснем бреговете на езерото и ще тръгнем на север, за да стигнем колкото може по-скоро реката. Там са земите на Плоските глави и Големите кореми не могат да нарушават границите, без да са обявили война.

— Кои са Плоските глави? — попита Армандо.

— Също индианци, но не толкова кръвожадни като Големите кореми и които, надявам се, ще ни посрещнат добре. Хайде да препускаме и да вземем преднина.

Групичката веднага напусна брега на Малкото Робско езеро и решително тръгна на север, като смяташе след преминаване то на Мирната река да се отправи на запад. Местността наоколо се променяше. След горичките, които обкръжаваха езерото, и след голямата прерия, простряла се на изток в посока на Езерото на Бизона следваха доста хълмисти терени. Едни от тях бяха покрити с буйна трева, която някой стопанин можеше да използува за храна на стадата. Други — с малки горички от бял бор, достигащ понякога огромни размери — обиколка около два метра и половина и височина тридесет и пет метра; върби, от чиито корени индианците извличат червена боя и я използуват за украса на бойните си костюми; диви череши, сливи и потънали в цвят храсти от френско грозде. Наоколо прелитаха безброй птици, привлечени от богатия улов на риба в обширните блата. По обед след бързо и почти непрекъснато пътуване групата се спря за отдих в подножието на един хълм, по който сред високата трева се виждаха особени растения, нещо като големи балони, с обиколка повече от два метра и с изключително тънки за размерите им стъбла.

Бе излязъл доста силен и студен северен вятър и Бени нареди да вдигнат палатката, за да приютят господин Фалконе, който все още изпитваше силни болки. Канеха се да запалят лулите, когато чуха конете да цвилят и да удрят с копита като че ли разтревожени от нещо.

— Чуваш ли, Бек?… — попита Бени. — Дали мустангите не са забелязали някоя сива мечка?… По тези места още ги има в изобилие.

— Ще е добре дошла — каза Армандо — Казват, че месото й било вкусно.

— Да, но знаят как да се бранят и карат и най-смелите ловци да се пазят от тях. Ако…

Преди да довърши изречението си, нещо много тежко падна върху палатката, разкъса я и Армандо и Бек, които тъкмо излизаха, подскочиха.

— По дяволите! — изкрещя Бени, когото мексиканецът събори. — Кой се мъчи да ни убие?

— Карамба!… извика Бек. — Бизон ли ни връхлетя? Двамата каубои се освободиха бързо от палатката, която ги бе покрила, и побързаха да се измъкнат навън с пушките, последвани от Армандо и чичо му. Пред очите им се откри странна гледка.

От върха се спускаха, търкаляйки се и подскачайки в безредие, стотици и стотици от растенията балони, които бяха забелязали на върха на хълма. Те трябва да бяха доста тежки, тъй като имаха метър и половина-два обиколка, премятаха се надолу и подтиквани от силния вятър, продължаваха дяволския си бяг нататък в равнината. Едно от най-големите се бе стоварило върху палатката и я бе повалило, а други го следваха заплашвайки да връхлетят върху групата. Хора и коне падаха на земята. Балоните прииждаха подскачайки на седем крака особено като срещнеха пречка по пътя си. Налетяваха като ураган върху мустангите, удряха бедните животни, връхлитаха върху мъжете, като ги блъскаха и бутаха и имаше опасност да ги повлекат надолу в шеметния си бяг. Фалконе, целият натъртен, бе изтласкан сред един гъст храст, който за щастие го задържа. Бени попадна в една пукнатина, а Бек и Армандо, пометени по склона бяха отнесени към една групичка малки дъбове на триста крачки от палатката. Когато се изправиха всички малко или много контузени, видяха тези странни растения да тичат като обезумели по равнината да танцуват в безпорядък и да изчезват в горичките, които растяха в низината.

— По дяволите! — възкликна Бени, който умираше от смях, въпреки че бе целият в синини. — Ако беше продължило още малко, добре щяха да ни подредят. Танцуващите растения!

— Танцуващи растения?… — каза Армандо. — Може да ги наричате бомби!… Що за растения са това?…

— Наричат се Cyclotoma phtyphylum — отговори чичо му.

— Име, което кара кучетата да кихат — допълни Бени. — Ние предпочитаме да ги наричаме танцуващи растения. Както видяхте това са огромни балони, образувани от влакна, приличащи на добре привързани и закръглени снопове слама. По тези места се срещат много, има ги и по на север, в равнините на Арканзас.

— Вятърът ли ги е изтръгнал от корените им? — попита Армандо.

— Да, младежа Вероятно скорошният студ е умъртвил „краката“ им, които са много тънки, и понесени, балоните са се изтърколили надолу.

— Хубава лавина беше!

— Която можеше да стане опасна, ако бе продължила, приятелю мой. Хора, изненадани от такава лавина, са оставяли живота си на дъното на урвата. Разказва се дори една любопитна история за ловци на бизони.

— Разкажете я, Бени?

— Един ден няколко мъже прекосявали прерията на лов за бизони. Изкачвали една много стръмна височина, когато видели сред облак прах огромни балони, които бързо слизали надолу. Като мислели, че това е очакваната плячка, ловците се разположили във верига и ги посрещнали с истински пушечен откос. За тяхна голяма изненада не видели нито един от бизоните да пада. Нещо повече, забелязали, че лавината ускорявала все повече дяволския си бяг и заплашвала да ги връхлети. Изплашени, те се помъчили да стигнат до конете си, за да не бъдат изкормени от рогата на тези мощни преживни или да бъдат стъпкани от копитата им. Изведнъж били обгърнати от прахоляк и усетили, че ги блъскат, удрят, преобръщат на всички страни. Вместо бизони оказало се че това били огромни танцуващи растения, които, подтиквани от вятъра, продължили безумния си бяг, като оставили горките ловци контузени, натъртени, с разбити носове.

— Случайно да си бил и ти там?… — попита Бек.

— Не си спомням — отговори със смях каубоят. — Толкова много премеждия съм имал през скитническия си живот, че е напълно възможно да ми се е случило и нещо подобно.