Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (4)

Четвърта глава
Колвил

Тюилие започна кариерата си като извънщатен чиновник едновременно с Колвил, за когото вече се каза, че бе най-близкият му приятел. Неведомите сили, управляващи живота на обществото, бяха поставили сякаш като контраст редом с мрачното и печално семейство на Тюилие семейството на Колвил; на пръв поглед е трудно да не стигнем до извода, че този случаен контраст е малко поучителен, но преди да приеме окончателно този извод, читателят трябва да прочете до края настоящата за съжаление напълно правдива драма, за която впрочем авторът няма никаква вина.

Колвил бе единствен син на талантлив музикант — пръв цигулар в Операта по времето на Франкьор и Ребел. На стари години бащата на Колвил най-малко шест пъти в месеца разказваше анекдоти във връзка с репетициите на „Селският магьосник“^[1], той невероятно точно описваше Жан-Жак Русо и чудесно го имитираше; Колвил и Тюилие бяха неразделни приятели, без тайни един от друг и приятелството им, започнало от петнайсетгодишната им възраст, бе останало безоблачно до 1839 година.

Колвил принадлежеше към категорията чиновници, които в канцелариите подигравателно наричат „нагаждачи“. Това прозвище те дължат на своята ловкост и гъвкавост. Сам добър музикант, Колвил дължеше на името и влиянието на баща си мястото на първи кларнетист в Опера комик; до женитбата си Колвил бе по-богат от Тюилие и често делеше парите си със своя приятел. За разлика от Тюилие Колвил се ожени по любов; избраницата му, някоя госпожица Флави, бе незаконна дъщеря на прочута балерина от Операта; бащата на Флави, господин Дьо Букие, един от най-богатите доставчици по времето на Директорията, разорил се в 1800-ата година, бе забравил малката си дъщеря, толкова повече, че у него се бяха появили съмнения относно благонравието на прославената балерина.

Произходът и социалната принадлежност на Флави не можеха да й осигурят щастливо бъдеще, ако Колвил, посещаващ често разкошния дом на примабалерината, не беше се влюбил в дъщеря й и не беше се оженил за нея. Принц Галатион, който покровителствуваше през септември 1815 година знаменитата танцьорка, чиято блестяща кариера по това време вече клонеше към залез, даде на Флави двайсет хиляди франка, а майката прибави към тях богата прикя. Приятелите на дома и артистите от Операта подариха на младоженците скъпоценности и сервизи, така че семейство Колвил се оказа много по-богато с покъщнина, отколкото с пари. Израснала в охолство, Флави, подпомогната от мебелиста на майка си, обзаведе великолепно жилище, в което младата жена, поклонница на всичко изящно, на изкуствата и на самите артисти, се чувствуваше пълновластна кралица.

Госпожа Колвил беше едновременно красива, пикантна, остроумна, весела и грациозна, с една дума — приятна във всяко отношение. Когато навърши четиридесет и три години, майка й се оттегли от театъра и отиде да живее на село, като по този начин лиши дъщеря си от допълнителния източник на средства за охолен живот. Госпожа Колвил имаше твърде приятен дом, но никой от посещаващите го и не подозираше какви усилия полагаше стопанката за неговата поддръжка. От 1816 до 1826 година тя роди пет деца. Музикант вечерта, от седем до девет часа сутринта Колвил водеше счетоводните книги на някакъв търговец. В десет часа вече седеше на работното си място в канцеларията. И така, като духаше вечер в дървената тръба, а сутрин пишеше с паче перо сметки, Колвил си докарваше от седем до осем хиляди франка годишно.

Госпожа Колвил играеше на светска дама: приемаше гости всяка сряда, веднъж в месеца даваше концерт, а на две седмици — обяд. С Колвил се виждаше само на обяд и късно вечер, към полунощ, когато той се връщаше. А нерядко и в този късен час госпожа Колвил още не беше се прибрала. Тя посещаваше спектакли, тъй като приятели често й предлагаха ложа; младата жена едносрично нареждаше на мъжа си да я потърси в този или онзи дом, където танцуваше или вечеряше. У госпожа Колвил трапезата беше великолепна и макар пъстро, обществото винаги биваше много забавно: тя приемаше знаменити артистки, художници, писатели, както и неколцина богаташи. По елегантност госпожа Колвил не отстъпваше на Тюлиа, примабалерина на Операта, с която дружеше. Но тук трябва да кажем, че макар семейство Колвил да изчерпваше доходите си така, че обикновено в края на месеца оставаха без стотинка, Флави никога не правеше дългове.

Колвил беше безкрайно щастлив, все така силно обичаше жена си и продължаваше да бъде най-добрият й приятел. Посрещан винаги с радост и с дружелюбна усмивка, Колвил не устояваше на нейния чар, на покоряващата й миловидност. Бясната енергия, която изискваха от него трите му длъжности, отговаряше впрочем на характера и темперамента му. Беше добродушен, дебел мъж, червенобузест, весел, щедър, винаги в добро разположение на духа и с неизтощимо въображение. За десет години съпружески живот не бяха се скарали нито веднъж. В канцелариите минаваше за малко смахнат, каквито впрочем са всички хора с артистична натура; но подобно мнение свидетелствуваше за повърхностния ум на тези, които го изказваха, защото вземаха постоянната заетост и припряност на трудолюбивия за суетня на безделник.

Колвил си науми да се преструва на глуповат; хвалеше се със семейното си щастие, изтъкваше увлечението си в анаграмите, за да остави впечатление, че е всецяло обзет от страст към това занимание. Чиновниците, които служеха с него в едно отделение на министерството, началници на канцеларии и дори началници на отделения посещаваха концертите му; от време на време и всякога по някакъв повод той им пробутваше билети за театъра, надявайки се по този начин да ги накара да гледат с по-голямо снизхождение на постоянните му отсъствия. Репетициите му отнемаха половината от времето, което бе длъжен да отработи в канцеларията; но музикалното образование, което му беше дал неговият баща, се оказа толкова дълбоко и солидно, че Колвил без риск се ограничаваше само с генералните репетиции. Благодарение на връзките на госпожа Колвил и театърът, и министерството бяха благосклонни към този достоен всезнайко, който впрочем вече изтласкваше пред себе си някакъв млад, многообещаващ музикант, горещо препоръчван от жена му и който го заместваше от време на време в оркестъра срещу обещанието да заеме впоследствие мястото му на пръв кларнетист. И действително, когато в 1827 година Колвил подаде оставка, младият човек стана пръв кларнетист.

Всички критични намеци по адрес на Флави се свеждаха до това: „Малка, хубава кокетка е тази госпожа Колвил!“ Най-голямото от децата на Колвил, дошло на бял свят в 1816 година, беше жив портрет на добродушния баща. В 1818 година госпожа Колвил ценеше кавалерията повече от всичко, дори и от изкуствата, и изпитваше особено уважение към младшия лейтенант от кавалеристите на „Сен Шаман“, младия и богат Шарл Гондрьовил, който впоследствие умря по време на Испанската кампания; именно тогава тя роди втория си син, когото реши да посвети на военната кариера. В 1820 година госпожа Колвил гледаше на банките, гръбнака на промишлеността, като на опора на съсловията и неин идол беше тогава великият Келер, прочут оратор; тъкмо по него време младата жена роди трети син, Франсоа, и без колебание намисли да го направи по-късно търговец, знаейки, че Келер не ще му откаже никога покровителството си. Към края на 1820 година Тюилие, близък приятел на господин и госпожа Колвил, поклонник на Флави, почувствува нужда да излее мъката си в обятията на тази чудесна жена и й довери семейните си несгоди; от шест години насам се надявал на рожба, ала Бог не благославял усилията му и злочестата госпожа Тюилие напразно отправяла към небето молитви по девет дни наред, дори отишла на поклонение в лиеската „Света Богородица“. Той така подробно описа страданията й, че госпожа Колвил неволно въздишаше: „Горката Тюилие“; нека добавим, че тогава госпожа Колвил също беше тъжна; в този момент тя нямаше определено пристрастие и на свой ред довери на Тюилие прискърбията си. Великият Келер, този герой на „левицата“, бил всъщност дребнав човек; сега тя познала обратната страна на славата, глупостта на банкера, студената душа на трибуна. Ораторът, който произнасял блестящи речи в Камарата, се отнасял крайно грубо с нея. Тюилие бе възмутен. „Само животните умеят истински да обичат — каза той, — моля, спрете се този път на мен!“ И красавецът Тюилие започна да ухажва госпожа Колвил, стана един от интимните й душеприказчици, както се изразяваха във времето на Империята.

— О, ти си хвърлил око на жена ми — смеейки се, му каза Колвил. — Внимавай, ще те оплете в мрежата си, както прави с другите.

С подобни безобидни шеги Колвил спаси достойнството си на съпруг пред своите колеги. В 1820–1821 година Тюилие, в качеството на приятел на дома, пожела да помогне на Колвил, който в миналото му беше помагал неведнъж, и за осемнайсет месеца той зае на семейство Колвил около десет хиляди франка с намерение никога да не им намекне за тях. През пролетта на 1821 година госпожа Колвил роди очарователно момиченце, чиито кръстници станаха господин и госпожа Тюилие; то бе наименувано Селест-Луиз-Каролин-Брижит. Госпожица Тюилие също пожела да му даде едно от имената си.

С името Каролин се проявяваше внимание към самия Колвил. Старицата Ланпрьон реши да вземе малкото същество при себе си в Отьой, дето Селест и зълва й ходеха да го видят два пъти седмично. Когато се посъвзе, госпожа Колвил сериозно и искрено заяви на Тюилие:

— Драги мой, ако искате да останем добри приятели, бъдете оттук нататък само наш приятел; Колвил ви обича, но какво пък, един мъж в семейството е достатъчен.

— Моля, обяснете ми — обърна се тогава красавецът Тюилие към балерината Тюлиа, която по това време се намираше у госпожа Колвил, — защо жените не се привързват към мен? Аз не съм Аполон Белведерски, но пък не съм и Вулкан^[2]; имам поносим характер, минавам за неглупав, верен съм…

— Да ви кажа ли истината? — запита Тюлиа.

— Разбира се — отвърна красавецът Тюилие.

— Тогава чуйте — животно ние все още можем да обичаме, но глупак — никога.

Този отговор срази Тюилие дотолкова, че повече не можа да се съвземе; оттогава той изпадна в меланхолия и обяви жените за странни същества.

— Не те ли предупредих — със съжаление му подхвърли Колвил. — Аз не съм Наполеон, драги мой, и дори бих бил недоволен, ако бях, но си имам своята Жозефина… истински бисер!

Главният секретар на министерството, господин Дьо Люпо, комуто госпожа Колвил приписваше повече влияние, отколкото всъщност притежаваше, и за когото по-късно казваше: „Дьо Люпо — една от моите грешки…“, бе тогава за известно време най-важната фигура в салона на Корневил; но тъй като той не успя да назначи Корневил в дивизията на Боа-Льован, Флави сметна за уместно да изрази огорчението си от това, че Дьо Люпо оказва внимание на госпожа Рабурден, жена на завеждащ-канцелария, някаква глезла, у която никога не беше поканена и която два пъти отказа да посети концертите й.

Госпожа Колвил бе дълбоко засегната от смъртта на младия Гондрьовил; тя бе неутешима и казваше, че вижда в това нещастие пръст Божи. В 1824 година тя неочаквано се промени, заговори за пестеливост, преустанови приемите, обгради с повече внимание децата си, с една дума, пожела да бъде добра майка на семейство и приятелите й не видяха в дома й никакъв любимец; но тя усърдно посещаваше църква, обличаше се скромно, най-вече в сиво, говореше за католицизъм, за благоприличие и в резултат на този мистицизъм в 1825 година се появи на света очарователно момченце, което майката нарече Теодор, тоест дар от Бога.

В 1826 година, по време на разцвета на Конгрегацията^[3], Колвил бе назначен за помощник-управител на канцелария в отделението на Клержо, а в 1828 година стана бирник в един от окръзите на Париж. Наградиха го с ордена на Почетния легион, за да може в бъдеще да настани дъщеря си в пансиона „Сен Дьони“. Половината стипендия, издействувана от Келер за Шарл, най-големия от синовете на Колвил, бе прехвърлена на втория син; Шарл постъпи в колежа „Сен Луи“, а третият син на Колвил, покровителствуван от жената на дофина, бе приет в колежа „Анри IV“ с три четвърти стипендия.

В 1830 година Колвил, който има щастието да запази всички свои деца, бе принуден да си подаде оставката като човек, известен с привързаността си към старата линия на Бурбоните; но се оказа твърде съобразителен и успя да получи пенсия в размер от две хиляди и четиристотин франка в знак на внимание към многогодишната си служба, както и обезщетение от десет хиляди франка, предложено му от неговия заместник; едновременно Колвил бе произведен в чин офицер от Почетния легион. Независимо от това обаче той се озова в трудно положение и в 1832 година госпожица Тюилие го посъветва да се премести в съседната на тях къща, намеквайки му за възможността да заеме служба в кметството, която той действително получи и която му осигури хиляда франка годишно.

Междувременно Шарл Колвил постъпи в Морското училище. Колежите, дето бяха настанени двамата му по-млади братя, се намираха близо до дома им. Сен-сюлписката семинария, където по-късно трябваше да влезе най-малкият син на Колвил, отстоеше само на две крачки от Люксембургския дворец. И тъй Тюилие и Колвил можеха отсега нататък заедно да прекарват времето си. В 1833 година госпожа Колвил, която тогава беше на трийсет и пет години, се прехвърли на улица Д’Анфер, на ъгъла на улица Дьо-з-Еглиз, заедно със Селест и малкия Теодор. По този начин Колвил живееше сега на еднакво разстояние от кметството и от улица Сен Доминик. Семейство Колвил, познало дни на лукс и разточителство, на пищни приеми и безметежно охолство, бе обречено сега на невзрачното съществование на дребните буржоа с годишен доход не повече от пет хиляди и четиристотин франка.

Селест бе навършила по това време дванайсет години; на хубавото момиченце бяха нужни учители, нейното обучение щеше да струва не по-малко от две хиляди франка в годината. Майката разбра, че трябва да прибегне към помощта на нейните кръстници. Ето защо тя бе приела разумното предложение на госпожица Тюилие, която, без да се задължава с каквото и да било, даде да се разбере доста ясно, че състоянието на брат й, на снаха й, както и нейното са предназначени за Селест. Малкото момиченце бе живяло в Отьой до седемгодишната си възраст, обкръжено от грижите на добрата старица Ланпрьон, която го обожаваше; в 1829 година тя почина, като остави двайсет хиляди франка и къща, която бе продадена за крупната сума от двайсет и осем хиляди франка. През всичките тези години малката палавница рядко виждаше майка си, но затова пък редовно срещаше жената на господин Тюилие и сестра му. В 1829 година Селест влезе в бащиния си дом и преживя там до 1833 година под попечителството на майка си, която се стараеше да изпълнява задълженията си и като всички жени, измъчвани от угризения, дори се престараваше. Без да бъде лоша майка, Флави се отнасяше твърде строго към момичето; припомняйки собственото си възпитание, тя се закле в себе си да създаде от Селест почтена жена, а не жена с леко поведение. Водеше я на църква и се погрижи тя да получи първото си причастие при някакъв парижки свещеник, който по-късно стана епископ. Селест бе особено благочестива и поради това, че кръстницата й, госпожа Тюилие, с право се славеше като светица; момичето обожаваше кръстницата си, тъй като чувствуваше, че тази нещастна, изоставена жена я обичаше много повече от родната й майка.

От 1833 до 1839 година Селест получи най-блестящото възпитание в духа на буржоазните идеи. Най-добрите учители по музика направиха от нея прилична пианистка; умееше да рисува акварели, танцуваше чудесно, добре владееше френски език, история, география, английски, италиански, с една дума, всичко, което се полага да знае една девойка от обществото. Средна на ръст, възпълничка, късогледа, тя не беше ни грозна, ни красива, нито бе лишена от хубава кожа и чар, но не притежаваше никакъв усет към изящество. От нея лъхаше някаква сдържана чувствителност и нейният кръстник, кръстницата й, госпожица Тюилие, както и баща й единодушно смятаха, че Селест е способна да се привързва. А кои ли родители не мислят така за дъщерите си! Онова, което правеше най-голямо впечатление у нея, бяха великолепните й пепеляворуси коси, но ръцете и нозете й издаваха буржоазния й произход.

Селест се налагаше с многото си безценни добродетели: беше добра, простодушна, безкористна; обичаше родителите си и бе готова да се пожертвува за тях. Възпитана в дълбоко преклонение пред кръстника си и от Брижит, която наричаше леля Брижит, и от госпожа Тюилие, и от майка си, чието сближаване с красавеца от времето на Империята ставаше все по-тясно, Селест имаше най-високо мнение за бившия подначалник на канцелария. Къщата на Тюилие на улица Сен Доминик предизвикваше у нея същото удивление, каквото дворецът Тюйлери^[4] у млад привърженик на новата кралска династия.

Тюилие не беше противостоял на въздействието на бюрократизма, който потиска индивида и го обезличава. Изхабен като човек от досадната канцеларска работа толкова, колкото и от успехите сред жените като мъж, бившият подначалник беше загубил всичките си способности, когато се установи на улица Сен Доминик; но умореното му лице, запазило надменното си изражение и нещо от онова самодоволство, напомнящо самомнението на високопоставен чиновник, направи силно впечатление на Селест. Тя единствена въодушевяваше това мъртвешки бледно лице. И знаеше, че единствена тя изпълва с радост този дом.