Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (22)

Двадесет и втора глава
Трудности, на които се натъква и най-лесната кражба

— Драги мой Бенжамен — каза продавачката на риба, завърнала се при Серизе с лице, пламнало от тичане и от алчност, — моят чичо крие в дюшека си не по-малко от сто хиляди златни франка!… И аз съм уверена, че Перашевци са се заели да се грижат за него не за друго, а защото са хвърлили око на имането му.

— Ако това състояние се подели между четиридесет наследници — отвърна Серизе, — ще се стопи в ръцете им без полза за никого от тях. Чуйте, майко Кардинал, аз ще се оженя за дъщеря ви; вие ще й дадете като зестра златото на вашия чичо, а аз ще ви оставя и рентата му, и дома му… с пожизнено ползуване на доходите.

— А не рискуваме ли нищо?

— Нищо.

— Съгласна! — извика вдовицата Кардинал. — О, какъв живот ме очаква с тази рента от шест хиляди франка!

— И с такъв зет като мен — настави Серизе.

— Значи, оттук натъй ще бъда парижка буржоазка! — възкликна в упоителен екстаз продавачката.

— А сега — продължи Серизе след кратка пауза, по време на която бъдещият зет и тъщата се прегърнаха, — аз трябва да проуча положението на място. Идете при чичо си и повече не го оставяйте сам. Кажете на вратаря, че чакате лекар; лекарят ще бъда аз, но гледайте да не покажете, че ме познавате.

— Хитра лисица си ти, проклетнико неден — извика на прощаване майка Кардинал и тупна с ръка Серизе по корема.

След около час Серизе, облечен целият в черно, с червеникава перука на глава и изкусно гримирано лице, пристигна с нает кабриолет на улица Оноре-Шьовалие и помоли портиера-обущар да му посочи жилището на бедняка Пупилие.

— Вие ли сте, господине, лекарят, когото очаква госпожа Кардинал? — на свой ред запита портиерът.

Серизе кимна утвърдително с глава и портиерът тръгна с него по тясната стълба, която водеше в мансардата на бедняка.

После недоверчивият Пераш изтича обратно към пътната врата и се опита да разбере от кочияша дали действително господинът е лекар, което за негово спокойствие му бе потвърдено.

Къщата, в която живееше Пупилие, приличаше на всички плоски и дълги сгради, с каквито е застроена улица Оноре-Шьовалие — една от най-тесните улици в квартала Сен Сюлпис. Законите не позволяваха на собственика да надстроява и подновява сградата и той бе принуден да я наема в жалкия вид, в който я беше купил. Тази къща с необикновено грозна фасада бе двуетажна, с мансарда и с два малки еркера от двете страни. Дворът завършваше с градина, която ползуваха квартирантите от първия етаж. Градината, отделена от двора чрез решетка, позволяваше на собственика при условие, че е богат, разбира се, да продаде къщата и в двора да си построи нова. А собственикът не само че не беше богат, но и бе дал под наем за осемнайсет години целия първи етаж на някакъв подозрителен човек, когото не можаха да разберат що за птица бе ни частното разузнаване на портиера, ни любопитството на другите квартиранти.

Този наемател, тогава на седемдесет години, още в 1829 година беше пристроил към прозореца на еркера, издаден над градината, специална стълба, за да се спуща по нея в тази градина, без да минава през двора. Лявата половина на приземния етаж заемаше някакъв брошуровач, превърнал от десет години насам складовете и конюшните в ателие, а дясната — книговезец. Брошуровачът и книговезецът заемаха също така половината от мансардите с изглед към улицата. Мансардите, чиито прозорци гледаха в градината, принадлежаха на загадъчния наемател. И най-после мансардата, увенчаваща втория еркер, служеше за жилище на Пупилие, за което плащаше сто франка годишно и до което можеше да се стигне по стълба, осветявана от тесни прозорци. Вратата беше с дълбока ниша, необходима в тази тясна улица, дето две каруци не можеха да се разминат.

Серизе се улови за въженцето, служещо за перила на стълбата, по която се заизкачва към стаята, дето старецът умираше и дето го очакваше ужасното зрелище на фалшива нищета.

Ала в Париж всичко, което се върши преднамерено, преуспява чудесно. Бедните в този смисъл са толкова изкусни, колкото бакалите, когато украсяват витрините си, или колкото набедените богаташи, когато желаят да получат кредит.

Подът в стаята никога не е бил метен; дъските не се виждаха, скрити под своеобразна настилка от нечистотия, прах, засъхнала кал и от всичко, което Пупилие хвърляше по тях. Стара чугунена печка с кюнец, напъхан в стената над полуразрушената камина, украсяваше бърлогата; в дъното й се виждаше ниша и в нишата легло, напомнящо гробница, със завеси от зелена саржа, изядени и изпокъсани дотолкова, че приличаха на дантела; стъклото на прозореца бе покрито с дебел пласт мазнини и прах, който правеше ненужно всякакво перде. Стените, някога белосани с вар, сега бяха потъмнели от сажди, тъй като старецът се отопляваше с въглища и торф. На камината имаше ощърбена кана за вода, две бутилки и счупена паница. Стар, прояден от червеи шкаф прикътваше бельо и чисти дрехи. Цялата мебелировка в стаята се състоеше от най-обикновено нощно шкафче, маса, струваща четиридесет су, и два кухненски стола с продънени сламени седалки. Живописният костюм на стареца висеше на гвоздей, а долу под кревата се подаваха смачканите плъстени чехли, които му служеха за обуща. Чудодейният бастун и шапката му се намираха до нишата, дето бе леглото.

Влизайки в стаята, Серизе насочи поглед към стареца; той бе положил глава върху почерняла от мръсотия възглавница без калъфка. Рязко очертаният му профил, напомнящ профилите, с които гравьорите от миналия век обичаха да украсяват барелефи, каквито и днес още може да се видят по домовете и из булевардите, се открояваше като тъмен силует на зеления фон на завесата. Пупилие, висок и костелив старец, втренчено гледаше някакъв въображаем предмет в краката на леглото си и дори не трепна при скърцането на тежката, обкована с желязо врата, която със солидната си ключалка затваряше здраво жилището му.

— В съзнание ли е? — запита Серизе, пред когото майка Кардинал уплашено отстъпи назад, тъй като позна влезлия само по гласа.

— Почти — отвърна тя.

— Елате на стълбата, там никой не може да ни чуе. Ето моя план — зашепна Серизе на ухото на бъдещата си тъща. — Той е отпаднал много, но лицето му е още бодро, така че ние имаме на разположение не по-малко от седмица. Впрочем аз ще потърся подходящ лекар. Във вторник ще дойда отново с шест главички мак. Старецът е в такова състояние, че отвара от мак веднага ще го потопи в дълбок сън. Аз ще ви изпратя походно легло под предлог, че се налага да нощувате при болния. После ще го прехвърлим от неговото на походното легло и когато разберем колко пари съдържа скъпоценният сламеник, ще помислим и как да ги пренесем. Лекарят ще ни каже колко дни му остават да живее и дали е в състояние да направи завещание…

— Синко!… — възкликна продавачката.

— Но трябва да разберем какви хора живеят в този коптор! Перашови могат да вдигнат тревога, а после, дето се казва, колкото квартиранти, толкова и шпиони.

— Хайде де! Аз научих вече, че първия етаж заема някой си господин Дю Портай, дребен старец, опекун на една луда, която чух да нарича Лидия тази сутрин; тя е долу, пазена от някаква стара фламандка, казват й Кат. Старецът има само един прислужник — друг старец, Брюно, той върши всичко вкъщи, само не готви.

— Да, но брошурът, книговезецът от тъмно работят — забеляза Серизе. — Сега да вървим в общината, трябват ми за обявите в църквата името, презимето и рождената дата на дъщеря ви, за да се изготвят необходимите книжа. Идната събота в осем часа е сватбата.

— Хайде, хайде, брей, че си бил чевръст! — каза майка Кардинал, като потупа по рамото страшния си зет.

Когато слезе долу, Серизе с учудване видя, че дребният старец Дю Портай се разхожда в градината с едного от най-важните членове на правителството, граф Марсиал дьо ла Рош-Югон. Лихварят се спря в двора и се престори, че разглежда старата къща, построена във времето на Луи XIV и чиито пожълтели стени, макар и каменни, се бяха огънали като стареца Пупилие; успя да хвърли поглед и на двете работилници и да установи броя на работниците в тях. В къщата беше тихо като в манастир. Забелязвайки, че го наблюдават, Серизе се отдалечи, мислейки за всички трудности, с които щеше да бъде съпроводено измъкването на парите, скрити от умиращия, макар златото да не заема много място.

— Да ги изнесем през нощта? — си казваше Серизе. — Но портиерът и жена му са нащрек, а през деня ще ни видят двайсет чифта очи… Не е така лесно да помъкнеш двайсет и пет хиляди златни франка.

Човешкото общество познава две форми на съвършенство: в първия случай цивилизацията и нравствеността сами по себе си изключват възможността за престъпление и евреите достигнаха тази възвишена форма на съвършенство, каквато представляваше ранното християнство; във втория случай цивилизацията е на такъв уровен, когато взаимното дебнене между гражданите прави престъплението невъзможно. Именно към такава форма на съвършенство се стреми съвременното общество, когато престъплението е съпроводено с трудности, които само лишеният от разсъдък би могъл да го извърши. И наистина ни едно от правонарушенията, дори и изплъзналите се от възмездието на закона, не остава безнаказано и често присъдата на общественото мнение е по-сурова от съдебната присъда. Нека унищожават завещание без свидетели като немурския нотариус Миноре! Такива престъпления се разкриват от добродетелните хора, както полицейските агенти разкриват кражбите. Никаква противообществена проява не минава незабелязана и най-потайната щета, нанесена на ближния, рано или късно ще стане явна. Днес ни хората, ни богатствата им изчезват безследно, особено в Париж, дето вещите са инвентаризирани, домовете охранявани, улиците наблюдавани, площадите шпионирани. За да получи право на съществуване, правонарушението трябва да бъде санкционирано от такова авторитетно учреждение като Борсата или да се извършва с общо съгласие, както правят клиентите на Серизе, които никога не се оплакват и дори треперят от ужас, когато някой вторник не го намерят в кухнята му…

— Е, какво ще кажете господине — запита портиерката, задала се срещу Серизе, — как е старият, тази бедна душа, този божи човечец?…

— Аз съм доверено лице на госпожа Кардинал — отвърна Серизе; — току-що я посъветвах да си постави в стаята на болния походно легло, за да се грижи за него, а сега ще изпратя тук нотариус, лекар и пазач.

— О, аз мога да бъда пазач — извика госпожа Пераш, — пазила съм толкова родилки.

— Добре, добре, ще видим — отзова се Серизе, — ще наредя нещо… А кой е наемател на първия етаж?

— Господин Дю Портай… От трийсет години живее тук, рентиер, много почтен човек… Вие сам знаете, господине, рентиерите живеят с рентата си… Някога е бил търговец… Скоро ще станат единайсет години, откак се опитва да върне разсъдъка на дъщерята на едного от приятелите си, госпожица Лидия дьо ла Пейрад. О, какви грижи се полагат за нея, и то от двамата най-прочути лекари… Но досега нищо не можа да й помогне.

— Госпожица Лидия дьо ла Пейрад ли казахте? — учуди се Серизе. — Сигурна ли сте в името?

— Госпожа Кат, гувернантката й, която понякога и готви в къщата, сто пъти е произнасяла това име пред мене, макар че нито господин Брюно, нито госпожа Кат обичат да бъбрят. От тях нищо не може да научиш — мълчат като риби… Ето ние от двайсет години сме портиери, но и досега не сме научили нищо от господин Дю Портай. И нещо повече, господине — той е собственик на ей там онази малка къща, виждате ли я, с тясната вратичка? Е, добре, човекът си излиза, когато поиска и си приема гости, без ние да знаем нищо. И нашият домопритежател не знае повече от нас; когато звънят на вратичката, винаги господин Брюно отива да отваря…

— А не видяхте ли — запита Серизе — как влезе тук човекът, с когото този загадъчен ваш старец разговаря сега?

— Виж ти, виж! Не — отвърна смутено портиерката.

„Лидия е чичова дъщеря на Теодоз — си каза Серизе, качвайки се в кабриолета. — А Дю Портай трябва да е неизвестният покровител, който навремето изпрати на моя приятел две хиляди и петстотин франка. Какво ли ще е, ако му изпратя анонимно писмо, за да го предупредя за опасността, която грози младия адвокат, дължащ по полица двайсет и пет хиляди франка?“

Час по-късно походното легло-комплект бе връчено на госпожа Кардинал, на която любопитната портиерка предложи услугите си, за да й помогне да приготви обяда.

— Искате ли да си поговорите с господин свещеника? — запита майка Кардинал болния си чичо, който с любопитство разглеждаше новото легло.

— Искам вино — отвърна беднякът, — и никакви лекарства.

— Как се чувствувате, татко Пупилие? — запита на свой ред портиерката.

— Въобще не се чувствувам — усмихна се старецът; — ето вече дванайсет дни, откак съм изоставил занаята си…

Да, този човек смяташе за занаят дългогодишната просия под църковната стряха…

— Пак ще го подхванете — подхвърли майка Кардинал.

— Крадат ме, карат я без мен — продължи старецът, като хвърляше наоколо заплашителни погледи… А, ето те и теб, моя мъничка Кардинал! Кълна се в светата църква!…

— О, как се радвам, че дойдохте на себе си! — извика мъничката Кардинал, която скоро щеше да изпълни четиридесет години.

Старецът отново отпусна глава на възглавницата.

— Все едно — промърмори продавачката на риба, — още е в сили да напише завещание, както казва моята „маймуна“.

Простолюдието кръщава с това прозвище довереното лице и нотариуса, а понякога и предприемача.

— Нали няма да ме забравите? — обади се отново портиерката. — Аз казах на Пераш да ви потърси.

— Да ви забравя? По-скоро ще забравя Бога, мила моя… Да не е името ми Пупилие, ако не напълня престилката ви с монети, когато получа дела си…

Привечер Серизе отново дойде, след като бе направил всички постъпки във връзка с необходимите венчални документи и постави обяви в две общини. Една-единствена чашка макова отвара приспа дълбоко стария Пупилие. Племенницата му и Серизе го взеха за главата и за краката и го пренесоха на другото легло. После с бързина, която не издаваше никакво стеснение, развалиха леглото и пребъркаха сламеника, тази сиромашка желязна каса. Сламеникът се оказа празен, но под него вместо мрежа видяха дървен сандък. Наследниците скоро откриха в сандъка двойно дъно и тогава стана ясно защо майка Кардинал не можа сутринта да премести това тежко легло. Продължавайки да търси, Серизе разбра, че вътрешният сандък бе замаскиран с дъсчица, приспособена като дървените летви, които затварят ковчезите. Той измъкна тази дървена летва и пред погледа му се откриха четири чекмеджета, дълбоки три дюйма, и четирите пълни със златни монети.

— Ще ги заменим с медни монети — ухили се Серизе, като бутна с лакът съдружницата си.

— Колко има тук?

— Стотина хиляди франка, че и повече, най-малко по трийсет хиляди във всяко чекмедже — отвърна Серизе, — добра зестра за дъщеря ви. А сега да пренесем стареца в леглото му. Щом веднъж сме открили тайната на съкровището, лесно ще използуваме тази златна мина.

— Сигурно от някой мебелист е купил това легло на скъперник — подхвърли госпожа Кардинал.

— Я да видим дали мога да понеса наведнъж хиляда монети по четиридесет франка — каза Серизе и напъха в джобовете на панталоните си триста златни монети, в джобовете на жилетката — двеста, а във всеки от двата джоба на палтото — по двеста и петдесет монети, завързани в носната му кърпа и в кърпата на майка Кардинал.

— Забелязва ли се, че съм натоварен? — запита той, като крачеше насам-натам из стаята.

— Съвсем не.

— Щом е тъй, за четири пъти ще прехвърля при мен всичкото злато от чекмеджетата. — Двамата преместиха спящия старец на леглото му, след което Серизе се отправи към площад Сен Сюлпис, дето нае файтон и потегли към дома си. За да не събужда подозрения, той отново се върна, съпровождан този път от някакъв лекар в квартала Сен Марсел, посещаващ често бедните и познаващ страданията им. Консултацията продължи до девет часа вечерта. Заблуден от видимата отпадналост на стареца, предизвикана от маковата отвара, лекарят заяви, че болният не ще отиде повече от три дни. Когато остана сам, Серизе взе…