Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Petits Bourgeois, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2021-2022 г.)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Дора Попова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: повест

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1984 г.

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Симеон Хаджикосев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Петя Калевска; Стефка Прокопова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11177

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава
Почтените Фелионови

— И така, драги мой Теодоз — захвана Тюилие, — всеки ден се надявахме да ви видим и всяка вечер виждахме надеждите си излъгани… И тъй като днес, неделя, е нашият празничен обед, моята сестра и жена ми ме натовариха да ви помоля непременно да дойдете…

— Бях толкова зает — отвърна Теодоз, — че не можех да отделя две минути за когото и да било, дори и за вас, когото смятам за свой приятел и с когото трябва да поговоря…

— Как? Нима мислите сериозно това, за което приказвахме миналата неделя! — извика Тюилие, като прекъсна Теодоз.

— Ако вие действително не сте дошли да поговорим по този въпрос, ще започна да ви уважавам по-малко, отколкото съм ви уважавал — продължи Ла Пейрад с усмивка. — Вие сте били помощник завеждащ-канцелария, във вас трябва да е останало някакво честолюбие, а у човек като вас то е дяволски законно. Между нас казано, когато видиш някакъв Минар, този забогатял глупак, да поднася поздравления на краля, да важничи в Тюйлери, когато някой си Попино се тъкми да става министър, а вие, изтощен от отговорния труд на чиновник с трийсетгодишен опит, видял шест правителства да сеят празни надежди, бездействувате… Хайде де!… Аз съм откровен, драги мой Тюилие, искам да ви помогна да се възвисите, та после да изтеглите след себе си и мен… А сега чуйте моя план. Ще издействуваме допълнително място за член на общинския съвет в района и това, разбира се, трябва да бъдете вие!… И ще бъдете! — добави той, като съзнателно подчерта думите си. — Един ден, когато се преизбира Камарата, а този ден няма да закъснее, вие ще бъдете депутатът от нашия район… Гласовете, които ще ви изберат в градския общински съвет, ще останат с вас; когато дойде време за избиране на депутати, доверете се на мен!…

— Но как смятате да действувате? — запита Тюилие очарован.

— Ще разберете това, но сега ме оставете да помисля върху тази трудна задача, която изисква време и търпение; ако вие не съумеете да запазите в строга тайна всичко, което ние с вас си приказваме и замисляме и което тепърва ще договаряме, оставям ви и… моите почитания!

— О, вие можете да разчитате на абсолютното мълчание на един бивш завеждащ канцелария…

— Прекрасно! Но е необходимо пълно мълчание и пред вашата жена, и пред сестра ви, и пред господин и госпожа Колвил.

— Ни един мускул от лицето ми няма да трепне — увери го Тюилие, като се настани удобно в креслото.

— Прекрасно! — повтори Ла Пейрад. — И аз ще ви проверя. За да бъде избран, човек трябва да заплати някакъв ценз, а вие няма да го платите.

— Нима!

— Чуйте, предаността ми към вас е толкова голяма, че съм готов да ви посветя в тайната на една делова операция, която ще ви осигури трийсет или четирийсет хиляди франка годишен доход с капитал най-малко до сто и петдесет хиляди. Но у вас сестра ви е човекът, който отдавна и не без основание води финансовите ви дела; тя притежава, дето се казва, най-здрава разсъдъчна способност. Та ето защо трябва да ми помогнете да спечеля разположението и приятелството на госпожица Брижит, а за това аз бих искал да й предложа тази възможност за изгодно капиталовложение. Ако госпожица Тюилие не повярва в способностите ми, може да възникнат неприятности и вие ще трябва да й предложите да запише имота на ваше име! А колко по-добре би било аз да й подскажа тази идея. Впрочем вие и двамата ще прецените доколко е изгодна предлаганата от мен сделка. Що се отнася до начина, по който възнамерявам да действувам, ето, чуйте го: Фелион разполага с четвърт от избирателните гласове в квартала; той и Лодижоа живеят тук от трийсет години, хората ли слушат и им вярват като на оракули. Имам приятел, който разполага с другата четвърт избиратели, а свещеникът при църквата „Сен Жак“, ползуващ се с влияние, дължимо на добродетелите му, също може да подсигури няколко гласа. Дюток и неговият мирови съдия могат да повлияят на мнозина в окръга; Дюток непременно ще ми услужи, особено като разбере, че не действувам за своя сметка. И най-после Колвил — като секретар в кметството, и той от своя страна е в състояние да ни осигури гласове.

— Но вие сте прав, аз вече съм избран! — извика Тюилие.

— Мислите ли? — запита Ла Пейрад с тон, унищожаващ с иронията си. — Идете само да помолите приятеля си Колвил да ви услужи, и ще видите какво ще ви каже… Става ли дума за избори, кандидатът никога не завоюва успех сам, а единствено чрез приятели. Кандидатът никога и нищо не трябва да иска за себе си, той трябва да изглежда незаинтересуван дори и когато го умоляват.

— Ла Пейрад! — възкликна Тюилие, като стана и взе ръката на младия адвокат. — Вие сте много силен човек!…

— Не колкото вас, но и хора като мен имат своите малки достойнства — отвърна с усмивка провансалецът.

— И ако успеем, как ще мога да ви се отблагодаря? — наивно запита Тюилие.

— А, да… Може би ще ви се сторя дързък, но работата е в това, че изпитвам чувство, което ще ви обясни всичко и което всъщност ме накара да се заема с цялата тази работа! Аз съм влюбен и бих желал да ви се доверя…

— А в кого? — запита Тюилие.

— Във вашата скъпа малка Селест — отвърна Ла Пейрад — и тази любов е залог за моята преданост; какво не би направил човек за своя тъст! Това е егоизъм, това всъщност би означавало да работя за самия себе си…

— Шт — прошепна Тюилие.

— О, приятелю мой — продължи Ла Пейрад, като прегърна Тюилие през кръста, — ако нямах на своя страна Флави и не знаех всичко, нима бих ви говорил за това? Само, моля ви, по този въпрос не й казвайте думичка. Чуйте ме — аз съм от онова тесто, от което правят министри, и не искам да получа Селест, докато не стана такъв; така че вие ще ми дадете ръката й едва в навечерието на изборите, в резултат на които ще съберете достатъчен брой бюлетини, за да станете депутат на Париж. Но за да станете парижки депутат, трябва да извоювате победа над Минар, което ще рече да обезвредите Минар, пък и други, да запазите всички средства за влияние и за да постигнете желания резултат, оставете им надеждата, че ще получат ръката на Селест, а ние ще ги изиграем до един… Госпожа Колвил, вие и аз един ден ще станем всеизвестни личности. Но моля, не ме смятайте за користолюбив: аз искам Селест без каквато и да било зестра, достатъчно ми е само да зная, че в бъдеще ще получи наследство… Да живея в едно семейство с вас, да оставя жена си в кръга на близките й — ето мечтата ми… Вие виждате, аз нищо не крия от вас, задни мисли у мен няма. Колкото до вас, шест месеца след назначаването ви в Генералния съвет ще получите ордена на Почетния легион, а когато станете депутат, ще се погрижим и за офицерския кръст. Що се отнася до вашите речи в Камарата, е какво пък, ще ги пишем заедно! Може би ще се наложи да станете автор на някой сериозен труд наполовина от морално, наполовина от политическо естество, като например проучване на благотворителните дружества от гледище на тяхната възвисяваща душата дейност или пък опит за въдворяване на нов ред в градската заложна къща, дето се вършат ужасни злоупотребления. Нека името ви добие известност… това ще ви помогне, особено в нашия район. Вече казах: „Може да получите орден и да станете член на Генералния съвет на департамента Сена!“ И така, повярвайте ми, дайте ми съгласието си да вляза в семейството ви само след като на вашата петлица се появи лентата на ордена и в деня, когато се завърнете у дома си след заседание в кметството. Ще сторя повече — ще ви осигуря четиридесет хиляди франка доход…

— Селест ще бъде ваша, ако изпълните дори само едно от тези три обещания!

— Какво съкровище! — каза Ла Пейрад, като вдигна очи към небето. — Не мога да се въздържа да не моля Бога за нея всеки ден… Очарователно същество, впрочем тя ви прилича… Е, какво пък, да не би да криете от мен! Боже мой! Та Дюток ми каза всичко! Хайде довиждане, до тази вечер! Аз отивам у Фелионови да работя за вас. А няма съмнение, че и през ум не ви е минавало да виждате в мен жених за Селест… ала иначе ще се окажа с вързани ръце и крака. Но, моля, мълчете, ни дума някому, дори и на Флави! Изчакайте тя да ви заговори. Тази вечер Фелион ще настоява пред вас за съгласието ви да ви издигнат като кандидат за съветник.

— Тази вечер? — изненада се Тюилие.

— Тази вечер — отвърна Ла Пейрад, — освен ако не го намеря.

Излизайки от дома на Теодоз, Тюилие си каза: „Ето, това е необикновен човек! Всякога ще се разбираме с него и. Бога ми, наистина трудно ще намерим по-добър човек за Селест; ще живее с нас като едно семейство, а това вече е много; добро момче е, с добра душа…“

За хора от типа на Тюилие второстепенните съображения често придобиват важността на основна първопричина. Той бе убеден, че Теодоз е най-безобидният добряк.

Къщата, към която след няколко минути се отправи младият адвокат, вече от двайсет години бе hoc erat in votis[1] за Фелион и в такава степен бе неотделима принадлежност на Фелионови, в каквато шнуровете по редингота на Серизе бяха необходими негови украшения.

Сградата, прилепена към друго голямо здание, с дълбочина между фасадата и задната стена не повече от двайсетина стъпки, завършваше в двата си края с пристройки с по един прозорец. Главно украшение на къщата бе градината, широка около 60 метра и по-дълга от фасадата, следвайки цялото протежение на двора, излизащ на улицата; край една от пристройките вървеше тясна алея, насадена с липи. Откъм улицата дворът бе ограден с две решетки, в средата на които се намираше малка двукрила врата.

Тази двуетажна сграда от мек варовиков камък бе боядисана в жълто, а капаците на двата етажа бяха зелени. Кухнята се помещаваше в партера, в една от пристройките, чиито прозорци гледаха към двора, и готвачката, дебела и здрава мома, изпълняваше също функциите на портиер, подпомагана от две огромни кучета. Фасадата на къщата, с пет прозореца и две крила, издадени напред с около два метра, бе построена в стил Фелион. Над вратата той бе поставил бяла мраморна плочка със златен надпис: „Aurea mediocritas“[2]. По средата на фасадата се виждаше малка издатина, под която бе написал мъдрата максима: „Umbra mea vita sit“[3].

Подпрозоречните дървени конзоли неотдавна бяха заменени с нови от червен лангедокски мрамор, купени от някакъв каменоделец. В дъното на градината се виждаше оцветена статуя: гледана отдалече, тя напомняше жена, кърмеща дете. Фелион сам се грижеше за градината си. Партерът се състоеше само от салон и трапезария, разделени чрез стълбата, чиято площадка се използуваше за антре. Към салона се присъединяваше малка стая, която служеше за кабинет на Фелион.

На първия етаж се помещаваха стаите на съпрузите и на големия им син, а на втория — стаите на останалите деца и на прислугата, тъй като предвид на напредналата си възраст и тая на жена му Фелион си бе взел за прислужник момче на около петнайсет години; старецът стигна окончателно до това решение, когато големият му син се отдаде всецяло на преподавателската си работа. Вляво на двора се виждаха постройки, дето складираха дървата, а при предишния стопанин тук живееше портиерът. Двамата съпрузи Фелион по всяка вероятност очакваха женитбата на сина си, за да си позволят после такъв разкош.

Фелион отдавна бе хвърлил око на това имение, докато най-после в 1831 година успя да го купи за осемнайсет хиляди франка. Къщата беше отделена от двора чрез ограда, направена от дялани камъни, покрити с керемиди. Покрай тази изкуствена ограда се простираше жив плет от бенгалски рози, по средата на които се виждаше дървена решетъчна врата, точно срещу двукрилата пътна врата.

Тези, на които е позната задънената улица Фьоянтин, лесно ще си представят, че къщата на Фелион, стояща под прав ъгъл към пътя, имаше южно изложение и бе защитена от северния вятър чрез високата стена на съседната сграда, към която бе прилепена. Куполите на Пантеона и „Вал-дьо-Грас“ приличаха на два исполина и дотолкова изпълваха простора, че на разхождащия се в градината човек се струваше, като да се открива пред него тесен коридор. Трудно може да се намери по-тихо и по-мълчаливо място от задънената улица Фьоянтин. Такова бе убежището на великия неизвестен гражданин, който вкусваше сладостта на покоя, след като бе платил дълга си към родината, работейки в Министерството на финансите, отгдето беше се оттеглил, награден с орден, след трийсет и шест годишна служба.

В 1832 година той бе повел батальона си от националната гвардия в атака срещу манастира „Сен Мери“, но съседите му го видяха да се просълзява, когато го заставяха да стреля срещу заблудени французи. Изходът на боя бе решен, когато батальонът преминаваше с готовност за стрелба моста Нотр-Дам, промъкнал се преди това по кея на цветята. Тази чувствителност му спечели уважението на неговия квартал, но затова пък го лиши от ордена на Почетния легион; полковникът високо заяви, че воинът не трябва да разсъждава — думи, с които Луи-Филип се бе обърнал към националната гвардия в Мец. Но милостивото сърце на буржоата Фелион и дълбоката почит, с която се ползуваше в квартала, му запазиха поста командир на батальон в продължение на осем години. Скоро щеше да направи шестдесет години и вече виждаше деня, когато трябваше да се раздели със сабята и мундира на национален гвардеец; надяваше се, че кралят (Фелион казваше „каралят“) ще благоволи да оцени заслугите му, като го награди с ордена на Почетния легион, но в интерес на истината трябва да кажем (макар подобна низост да оставя петно върху репутацията на такъв добър човек), че на приема в Тюйлери командирът на батальон Фелион се повдигаше на пръсти, провираше се упорито към първите редове и скришом надничаше към масата, дето кралят-гражданин[4] обядваше; с други думи, Фелион се тревожеше и глухо роптаеше, но така и не бе удостоен с поглед от краля. Този честен човек не можа да намери в себе си сили да помоли Минар да ходатайствува за него.

Пасивен и покорен, Фелион бе неумолим, когато ставаше дума за дълг, и твърд като стомана там, дето трябваше да се прояви честност и добросъвестност. Ще завършим портрета с описание на неговата външност: към шестдесетте Фелион беше, ще употребим дума от буржоазния език, понатежал; добродушното му лице, белязано от едра шарка, беше заприличало на пълна луна, така че устните му, някога дебели, сега изглеждаха обикновени. Късогледите му сини очи, защитени с цветни очила, бяха загубили вече добродушния си бледосин блясък, извикващ усмивка; белите коси придаваха сега на лицето му сериозност, а само преди дванайсетина години то изглеждаше глупаво и дори смешно. Времето, което така жестоко огрубява лицата с нежни и фини черти, разхубавява физиономиите, неугледни и остри на младини: такъв бе и случаят с Фелион. Сега той употребяваше свободните си часове в съчиняване на кратък очерк за историята на Франция, тъй като вече бе автор на множество трудове, одобрени от университета.

Когато Ла Пейрад влезе в дома, всички бяха там; госпожа Барниол осведомяваше майка си за състоянието на едно от децата си, което беше болно. Синът на Фелион — пансионерът при училището за пътни съобщения, прекарваше този ден при своите. Облечени всички празнично и насядали пред камината в облицования с дърво салон, боядисан в два оттенъка сиво, те трепнаха и неволно се надигнаха от креслата с рамки от акажу, когато Жьонвиев съобщи името на човека, за когото току-що говореха във връзка със Селест, която Феликс Фелион обичаше дотолкова, че бе готов да отиде в църква, за да я види. Ученият математик бе сторил това същата тази сутрин и близките му се шегуваха, желаейки в себе си Селест и родителите й да разберат най-после какво съкровище им се предлага в лицето на Феликс.

— Уви! Всички от семейство Тюилие ми се струват полудели подир този опасен човек — каза госпожа Фелион. — Тази сутрин той грабна госпожа Колвил под ръка и заедно тръгнаха към Люксембургската градина.

— В този адвокат има нещо зловещо — забеляза Феликс. — И никак не бих се учудил, ако извърши някакво престъпление…

— Много далеч отиваш, момчето ми — възрази старият Фелион, — той е просто братовчед на Тартюф, този безсмъртен образ, изваян от бронз от нашия почтен Молиер, защото, чеда мои, в основата на Молиеровия гений лежи почтеността и особено патриотизма.

Тъкмо в този миг Жьонвиев влезе и съобщи:

— Господин Ла Пейрад желае да разговаря с господина!

— С мен ли? — изненада се господин Фелион. — Поканете го! — добави после с оная тържественост в дребните неща, която едва ли не го правеше смешен, но импонираше на семейството му, където на него гледаха като на крал.

Фелион, двамата му сина, жена му и дъщеря му станаха от местата си и отвърнаха с поклон на поклона на адвоката.

— На какво дължим честта да ви видим у нас, господине? — строго запита Фелион.

— На вашия авторитет в квартала, драги господин Фелион, а така също и на спешните обществени проблеми.

— Тогава да минем в кабинета ми — каза Фелион.

— Не, не, приятелю мой — възпротиви се сухата госпожа Фелион, дребна и плоска като дъска и която запазваше върху лицето си строгото изражение, станало привично при работата й в пансиона за девойки, дето преподаваше музика, — ние ще излезем, за да ви оставим сами.

Пианото „Ерар“, поставено между двата прозореца срещу камината, говореше за все още будните претенции на достойната буржоазка.

— Съжалявам много, че станах причина за вашето бягство — каза Теодоз, като се усмихна мило на майката и дъщерята. — Домът ви е прекрасен — продължи той, — липсва ви само хубава снаха, за да прекарате спокойно старините си в тази „aurea mediocritas“, мечта на латинския поет, и да се радвате на семейно благополучие. С досегашния си живот вие напълно сте заслужили тази награда, тъй като според това, което се говори за вас, драги господин Фелион, вие сте едновременно и добър гражданин, и патриарх…

— Господине — промърмори Фелион смутен, — господине, аз само съм изпълнявал дълга си, това е всичко.

Когато чу Теодоз да изразява пожеланията си за добра снаха, госпожа Барниол, която си приличаше с майка си като две капки вода, погледна госпожа Фелион и брат си Феликс така, сякаш искаше да каже: „Дали не сме се заблуждавали?“

Желанието да поговорят по повод на всичко това накара майката и трите й дъщери да се отправят към градината, тъй като през март 1840 година времето бе почти сухо или поне такова беше в Париж.

— Господин майор — подхвана Теодоз, когато остана сам с достойния буржоа, когото това определение винаги ласкаеше, — нали съм ваш войник… Дойдох по повод на предстоящите избори…

— А, да, трябва да изберем общински съветник — прекъсна го Фелион.

— Именно за да поговорим за кандидата на този пост, си позволих да наруша неделната ви почивка; и може би не ще се наложи да излезем за това от семейния кръг.

Невъзможно би било за Фелион да бъде в по-голяма степен Фелион, отколкото бе Теодоз в този момент — той имаше маниерите на Фелион, езика на Фелион, мислите на Фелион!…

— Ни дума повече по този въпрос — отсече Фелион, възползувайки се от паузата на Теодоз, замълчал, за да проследи ефекта от думите си. — Моят избор вече е направен.

— Та ние с вас сме имали една и съща мисъл — извика Теодоз. — Както виждате, спогаждат се не само умните, но и почтените хора.

— Не смятам, че нашите мнения си схождат — възрази Фелион. — Районът ни имаше за представител в общината най-добродетелният човек, най-големият магистрат в лицето на господин Попино, починал като съветник при Кралския съд. Когато стана дума с кого да го заменим, се оказа, че неговият племенник, продължител на благотворителното му дело, не живее в нашия район, но впоследствие той откупи къщата на чичо си на улица Монтан Сен Жьонвиев. Този млад човек е лекар в Политехниката и в една от нашите болници и е същинско украшение на квартала ни. Като имам предвид всичко това, а така също желаейки да почетем в лицето на племенника паметта на неговия чичо, няколко жители на квартала, включително и аз, решихме да издигнем кандидатурата на Орас Бианшон, член на Академията на науките, както знаете, и една от звездите на знаменитата парижка медицинска школа… Човек може да бъде велик, без да е знаменит, и покойният съветник Попино бе според мен почти втори свети Венсан дьо Пол.

— Лекарят не може да бъде добър администратор — отвърна Теодоз, — а освен това става дума за човек, когото във ваш интерес трябва да предпочетете, още повече че съображенията ви нямат отношение към обществените нужди.

— О, господине — извика Фелион, като стана от мястото си и зае позата на Лафон[5] в „Горделивеца“, — толкова ли лошо е мнението ви за мен, че може да допуснете личните ми интереси да вземат връх над политическите ми убеждения? Когато се отнася за обществени въпроси, аз съм само гражданин и нищо повече…

Теодоз се усмихна в себе си при мисълта за борбата, която скоро щеше да се разгори между Фелион-бащата и Фелион-гражданина.

— Не се заричайте така, умолявам ви — каза Ла Пейрад, — защото се касае за щастието на вашия скъп Феликс.

— Какво искате да кажете? — учуди се Фелион, като се спря сред салона и пъхна дясната си ръка под ревера на жилетката, подражавайки точно на прочутия Одилон Баро.

— Но аз съм дошъл да поговорим за нашия общ приятел, достойния и прекрасен господин Тюилие, чието влияние върху съдбините на очарователната Селест ви е достатъчно известно; и ако синът ви, с когото може да се гордее всяко семейство и чиито качества са безспорни, доколкото разбирам, ухажва Селест с почтени намерения, то най-доброто, което трябва да сторите, за да си спечелите вечната признателност на семейство Тюилие, е да издигнете кандидатурата на Тюилие в общинския съвет на нашия окръг… Що се отнася до мен, дошлия отскоро в квартала, въпреки влиянието, което съм си извоювал сред бедните, аз не мога да предприема такава стъпка; услуги, оказвани на бедните, нямат никаква стойност в очите на управляващите, а освен това и скромният ми живот зле се съчетава с подобна деятелност. Посветих се в служба на обезправените като покойния съветник Попино — човек според вашите думи възвишен, и ако животът ми и така не бе осенен от религията и не бях толкова малко разположен към брачните връзки, мое второ призвание би било всеотдайното служене на Бога, на църквата… Аз не вдигам шумотевица, както правят лъжливите филантропи, и не пиша, а действувам, защото съм изцяло отдаден на християнското милосърдие. Стори ми се, че отгатнах честолюбивите стремежи на нашия приятел Тюилие и поисках да съдействувам за щастието на две същества, създадени едно за друго, като ви посочвам начина да стоплите малко студеното сърце на Тюилие.

Тази великолепно произнесена тирада смути Фелион; той бе ослепен, потресен; но остана верен на себе си, пристъпи право към адвоката и му протегна ръка, след което и Ла Пейрад му протегна своята. И двамата стиснаха ръцете си така крепко, както сториха това през август 1830 година буржоазията и хората на утрешния ден.

— Господине — промълви майорът развълнуван, — аз бях несправедлив към вас. Това, което току-що имах честта да ми доверите, ще си умре тук! — продължи той, като показа сърцето си. — Колцина са хората като вас, които ни носят утеха за злините, съпровождащи съществуващия социален ред. Доброто се среща толкова рядко, че ние, слабите духом, се боим да се доверяваме на външността. Вие имате в мое лице приятел, ако, разбира се, благоволите да ме удостоите с тази чест… Но вие ме познавате зле, господине — аз бих престанал да се уважавам, ако предложа Тюилие. Не, синът ми никога не ще дължи щастието си на долна постъпка на баща си… Аз няма да изменя решението си, дори и когато то е в интерес на Феликс… Почтеността, господине, почтеността е над всичко!

Ла Пейрад извади носната си кърпа, затърка с нея очите си, за да извика в тях сълза, и като протегна ръка към Фелион и изви глава настрана, каза:

— Ето, господине, върховният конфликт между личните и обществените интереси. Макар и посещението ми да не доведе до нищо определено, не ще го смятам за безплодно… Какво да се прави, на ваше място и аз бих постъпил така… Вие сте това, което съставлява най-великото Божие създание — добродетелен човек! О, ако у нас имаше повече граждани, подобни на Жан-Жак Русо, защото вие сте като него, какви висини би достигнала ти, о моя родино Франция!… И не вие, господине, а аз моля за честта да бъда ваш приятел.

— Какво става? — извика госпожа Фелион, която наблюдаваше сцената през прозореца, — баща ви и това чудовище се прегръщат…

Фелион и адвокатът излязоха от салона и се присъединиха към разхождащите се в градината.

— Скъпи мой Феликс — подхвана старецът, като посочи Ла Пейрад, който в това време поздравяваше госпожа Фелион, — бъди много признателен на този млад, достоен човек; той ще ти бъде полезен много повече, отколкото си предполагал.

— О, госпожо — каза Теодоз, отвеждайки госпожа Фелион настрана, — не позволявайте на господин майора да извърши капитална грешка…

Адвокатът се разходи няколко минути с госпожите Барниол и Фелион под вече оголените по това време на годината липи и при трудното положение, възникнало вследствие упорството на Фелион, съумя да им даде съвет, резултатите от който щяха да се проявят вечерта. Първият от тях се изрази в това, че двете дами неочаквано се превърнаха в поклонници на дарованията, искреността и други неоценими качества на Теодоз, Адвокатът бе изпратен от цялото семейство до самия праг на пътната врата и всички очи го следваха, докато сви надясно по улица Фобур Сен Жак. Завръщайки се в салона, госпожа Фелион взе мъжа си под ръка и каза:

— Е, приятелю мой, ти, такъв добър баща, ще осуетиш ли от прекалена деликатност най-великолепния брак, който може да сключи нашия Феликс?

— Мила моя — отвърна Фелион, — великите мъже на древността, като Брут и други, забравяха, че са бащи, когато трябваше да се покажат граждани… Буржоазията, призвана да смени аристокрацията, още повече от нея се нуждае от висока добродетелност. При вида на мъртвия Тюрен господин Дьо Сент Илер не си и спомнил дори за отсечената си ръка… И ние, обикновените хора, сме длъжни да дадем доказателства за своето благородство, каквото и да е мястото ни в социалната йерархия. За това ли бях строг съдия в семейството си, за да престъпя принципите си в момента, когато то трябва да се ръководи от тях!… Не, мила моя, плачи днес, ако искаш, но утре ще ме уважаваш повече! — добави той, като видя сълзи в очите на дребната си, суха половинка.

Тези високопарни думи бяха произнесени на прага на вратата, над която стоеше надписът: „Aurea mediocritas“.

— Би трябвало да прибавя: „et digna“ — настави той, посочвайки табелката, — но тези две думички съдържат похвала.

— Татко — каза Мари-Теодор Фелион, бъдещият инженер по пътните съобщения, когато цялото семейство отново се събра в салона, — струва ми се, че няма нищо непочтено в това да промениш становището си по въпрос, чужд сам по себе си на обществените интереси.

— Чужд на обществените интереси! Сине мой! — избухна Фелион. — Тук, между нас, аз мога да кажа и Феликс ще се съгласи с мен: господин Тюилие е посредствен човек, без всякакви познания. Господин Орас Бианшон е способен мъж, ще издействува хиляда придобивки за нашия район, а Тюилие — нито една. И знай, момчето ми, че да замениш доброто решение с лошо заради лични съображения, е низка постъпка, която дори и когато се изплъзне от човешкото око, е осъждана от Бога. Аз съм или поне се надявам да съм чист пред съвестта си и дължа да ви оставя името си неопетнено. Ето защо не ще променя решението си.

— О, мили мой татко — извика дъщерята на Фелион, заставайки на колене върху възглавничката до нозете на баща си, — не говори така отвисоко! Общинските съвети гъмжат от глупци и подлеци и Франция при все това процъфтява. Всички ще гласуват за доблестния Тюилие… А помисли и за това, че Селест може би ще има петстотин хиляди франка…

— Дори и милиони да има — извика вън от себе си Фелион — и да ги виждам ей тук, пред мен, няма да предложа Тюилие, когато дължа на паметта на най-добродетелния човек да съдействувам за избирането на Орас Бианшон. Горе, от небесата, Попино ме гледа и се възхищава от мен! — извика Фелион в самозабрава. — Ето такива именно съображения, като твоите, унищожават Франция и карат света да мисли зле за буржоазията.

— Баща ни е прав — намеси се Феликс, излязъл от дълбоката си замисленост — и заслужава уважението и любовта ни, както през целия си скромен, смислен и почтен живот. Аз действително не бих искал да дължа щастието си на угризения в хубавата му душа, нито на интриги; обичам Селест толкова, колкото и вас, близките ми, но над всичко поставям честта на баща си и щом въпросът опира до неговата съвест, да не говорим повече за това.

Фелион се приближи просълзен към големия си син и го притисна в обятията си.

— Сине мой, сине мой! — промълви той със задавен глас.

— Глупости — прошепна госпожа Фелион на ухото на дъщеря си, — ела да ми помогнеш да се облека, трябва да се сложи край на всичко това, аз добре познавам баща ти, той се инати… За да изпълня плана, предложен от този мил и благочестив момък, нужна ми е помощта ти, бъди готов, Теодор — обърна се тя към по-малкия си син.

В този момент Жьонвиев отново влезе в салона и подаде писмо на стария Фелион.

— Тюилие ни кани на вечеря — каза той на жена си.

Бележки

[1] Hoc erat in votis (лат.) — Това бе заветната ми мечта — Хораций — „Сатири“.

[2] Aurea mediocritas (лат.) — Златна среда.

[3] Umbra mea vitasit (лат.) — Да бъде спокоен животът ми.

[4] Кралят-гражданин — прозвище, дадено от буржоазията на Луи-Филип Орлеански.

[5] Лафон, Пиер-Шери (1797–1873) — френски комически актьор.