Марк Лорънс
Принцът на глупците (30)

29.

Снори гледаше настъплението им през открехнатите кепенци. Усещах режещия вятър дори от мястото си край огъня.

— Приближават се към главната порта.

— Колко са? — попитах.

— Над двайсет, може би и трийсет.

Бях очаквал армия, но изглеждаше логично да са толкова малко. Да се издържа сериозна бройка тук на ръба на оцеляването би било непосилна задача, пък и безсмислена, щом имаше мъртъвци да вършат повечето работа. Това обаче ме накара да се зачудя още веднъж за пленниците. Бяха продали мъжете на юг. По-рано не се бях замислял много-много, но ако искаха пленници, които да копаят леда… В това нямаше никакъв смисъл — можеха да ги убият и да ги оставят да вършат същата работа в смъртта, неуморни и без да се нуждаят от изхранване.

— Няма пленници! — Изрекох го на глас. Не прошепнах, не изкрещях, просто го заявих.

— Зад тях са строени около петдесет мъртъвци… поне толкова виждам на светлината на фенерите им, но е плътна групичка — продължи Снори. — Сред тях може би има некроманти и Островитяни… не мога да кажа със сигурност.

— Какво… — Не успявах да намеря правилните думи. — Защо… — Щом нямаше пленници, къде бяха Фрея и малкият Егил?

— Мъже се приближават към портата. — Снори отиде до средната дупка в пода. — Масло.

Айн се приближи с желязната кофа масло, която нагряваха на огъня. Носеше я с маша, чийто край беше увит с плат. Масло, защото врялата вода щеше да замръзне още докато пада и да се превърне в ледени кристали.

Отдолу се донесоха три приглушени удара, сякаш някой тропаше по голямата врата. Снори дръпна капака на дупката и Айн изля маслото през нея. Когато кофата се изпразни, Снори постави капака обратно, заглушавайки писъците.

— А сега какво? — попита ококореният Тутугу. Беше се възстановил достатъчно, за да изпитва ужас.

— Джал, връщай се на покрива да наблюдаваш — каза Снори.

— Тези стълби ще ме убият, ако не го направи нещо друго. — Поклатих глава и тръгнах колкото можех по-бързо нагоре по виещото се стълбище.

От покрива виждах описаното от Снори и нищо повече. Може би нямаше други освен онези, които бе видял. С разтуптяно сърце и треперещ както от студ, така и от мисълта какво би могъл да крие мракът, направих едно кръгче по стената. Нищо. Никаква друга светлинка. Съвсем нищичко. Това ме притесняваше, както на общо основание, така и поради някаква причина, която не можех да определя съвсем.

Дълги минути се чуваше само воят на вятъра, викингите продължаваха да стоят в завета на стените, с мъртвите зад себе си, и нищо не помръдваше. В мен растеше някакъв ужас, но за него едва ли бе нужно злонамерено външно влияние. Там навън имаше мъртви твари, които искаха да споделим тяхното състояние; само луд не би се тресял от страх.

Тъй като нямаше друго за гледане освен светлините, гледах светлините. Зачудих се как съм могъл да се заблуждавам, че са само искрици от кладата, понесени над ледените простори. Изглежда, умът прекарва половината си време в самозалъгване. Или може би аз се самозалъгвам… Гледах светлините още миг, после се плеснах по челото. Рядко се случва хората действително да се плеснат по челото, когато ги осени някакво прозрение, особено ако нямат публика. Но аз го направих. После се втурнах надолу по заледените стълби, като взимах по две-три стъпала наведнъж и ругаех болката при всяко съприкосновение.

— Какво? Какво има? Какво видя? — нахвърлиха ми се с въпроси и тримата, докато се присвивах с ръка на ребрата и се мъчех да си поема дъх.

— Направете му малко място — изръмжа Снори и отстъпи назад.

— Аз… — Шевовете на бедрото ми, направени от Айн, докато бях спал, се бяха отворили и по крака ми се стичаше кръв.

— Какво видя? — попита Тутугу, блед като платно.

— Нищо — изпъшках и си поех дъх.

— Какво? — Три празни погледа.

— Нищо — повторих. — Само фенерите на хардангерците.

Още един миг на неразбиране.

— На стената няма огън. — Протегнах ръка приблизително в посоката, където се намираше голямата клада на Снори.

— Не може да е угаснал — рече Айн. — Утре по това време трябва да е още горещ.

— Да — казах. Когато бях слязъл да докладвам за гостите от Горчивия лед, кладата представляваше десет метра оранжева жарава, облизвана от пламъци при всяко подухване на вятъра.

— Ще ида да проверя. — Айн взе един фенер от полицата над камината и тръгна към тежката врата, водеща към коридора и залите отвъд. Някакво думкане отдолу го накара да се закове на място. Звучеше повече като таран, отколкото като трясъка на щитове в дърво, който бяхме чули по-рано.

— Тутугу! Масло! — И Снори пак вдигна капака на дупката. Взря се надолу, сбърчил вежди. — Но там няма ни…

БУМ!

Тътенът от удара го заглуши.

— Хел! Идва отвътре! — Снори се врътна към Айн, който стоеше до вратата с гръб към нея.

— Ще разбера… — Айн млъкна и залитна напред сред трясък на цепещо се дърво. Нещо остро, дебело и окървавено стърчеше под гръдната му кост. Миг по-късно вратата се откачи от пантите си и ужасът зад нея я изтръска заедно с Айн от израстъка, с който ги беше пробол.

— Ису! — изпищях. Нещо топло потече по крака ми. Иска ми се да кажа, че е било кръв. Нещото препречваше целия коридор, хаотична маса от разтопена и почерняла плът с кости в нея, тук разцепен шлем, там череп, все още димящ — смрадливите останки от кладата, потушена и съживена в нещо, което приличаше повече на гигантски уродлив плужек, нежели на човек.

Снори се метна с рев покрай мен, размахал брадвата. Парчета димяща плът полетяха през стаята. Зловонието на тварта ме накара да се смъкна на колене и да повърна. Повечето бълвоч мина през дупката, но долу нямаше никой, който да приеме пороя. Ревът на Снори продължи още известно време, насечен от думкането долу.

Горе-долу по времето, когато най-сетне вдигнах глава, Снори спря. Кошмарът се беше свлякъл на входа, изсипал около метър от себе си в стаята, и покриваше част от вратата и краката на Айн. Като изключим мястото, където Снори заби още веднъж брадвата си, ей така, за всеки случай, в него, изглежда, не бе останало никакво движение.

— Свърши се — въздъхна Тутугу от мястото си край огъня, толкова нервен, че почти подскачаше на здравия си крак.

Едва си беше затворил устата, когато Айн рязко вдигна глава от пода. Очите, които впери в мен, ги бях видял за последно на една планина в Роун и криеха същия немъртъв глад. Устните му трепнаха, но каквото и да се канеше да каже създанието, било някога Айн, то бе отсечено заедно с главата му от спусналата се брадва на Снори.

— Извинявай, братко. — Той вдигна отсечената глава за косата и я метна в пламтящата камина.

— Това тук не е всичко — казах. На кладата бе имало много повече от масата пред нас.

Като потвърждение на думите ми, портата долу се сцепи; всъщност вероятно бяха поддали скобите на залостилата я греда, а не самата порта. Двама мъже биха могли да я отворят отвътре без особени трудности, но безмозъчното чудовище, вдигнато от некромантите, не притежаваше нужната гъвкавост или интелигентност. Вместо това беше изкъртило гредата и сега, изтощено като по-малкото си копие тук горе, се навря през направения от него отвор.

— Ами сега какво? — Трябваше ми място, накъдето да бягам.

— Ще бягаме — каза Снори.

— О, слава богу! — Макар че с тези счупени ребра можех само да куцукам. Млъкнах за момент и го погледнах. Това ми се струваше като окончателно признание на поражението, Снори да бяга от битка. — Накъде?

Той вече беше отворил втората врата, която водеше към стаите в дебелата крепостна стена отляво на караулното, срещу онези, където бяхме водили битката със Скършигребло.

— В цитаделата има подземно хранилище. С железни врати. С много ключалки. Трябва да издържим до сутринта. — Забърза по мразовития коридор, дъхът му се виеше на пара около него.

— Защо? — извиках подире му, докато се мъчех да не изоставам. Горещо подкрепям бягането и криенето, но се надявах, че има по-добра причина, отколкото да отлагаме неизбежното. Зад мен патерицата на Тутугу потропваше по плочите — той ни следваше с цялата възможна скорост.

— Защо? — повторих, останал почти без дъх, когато застигнах Снори стотина метра по-нататък.

Снори, който чакаше пред едно стълбище, хвърли поглед покрай мен към светлината на люшкащия се фенер на Тутугу.

— Побързай!

— Защо? — Едва не посегнах да го хвана.

— Защото не можем да победим. Не и в тъмното. Може би на сутринта тези магии, тези създания… няма да са толкова силни. Или пък ще са. Както и да е, поне ще умрем на дневна светлина. — Той направи пауза. — Пет пари не давам за даровете на Аслауг. Не ми харесва онова, в което се опитва да ме превърне. — Усмихна се. — По-добре да отидем във Валхала със слънце по лицата си.

Млъкна и зачака отговора ми. Единственото, което можех да кажа, бе, че слънцето едва ли ще ни открие в хранилище в недрата на цитаделата, но си задържах езика зад зъбите. Той се усмихна пак, този път колебливо, след което се обърна и тръгна надолу по стълбите. Последвах го, като ругаех, че трябва да се справям с нови заледени стъпала, макар че на Тутугу със строшеното му коляно зад мен щеше да му е още по-трудно.

Ледът беше запечатал вратата към двора. Снори я разби и ни изчака. Вятърът навън виеше.

— Как изобщо ще влезем? — попитах задъхано.

— Взех ключовете от Свен Скършигребло. — Снори се потупа по жакета. — Вече ходих там. Отворих навсякъде… Трябваше да потърся… — Покри фенера си с качулката, така че да не се вижда никаква светлинка. Тутугу направи същото, щом дойде запъхтян при нас.

Излязохме на двора. Не виждах нищо освен пръснати светлини около голямата порта, през която влизаха Червените викинги. Те без съмнение първо щяха да проверят другарите си и складовете. Без храна и гориво ги очакваше нерадостно бъдеще. Крепост или не, Горчивият лед щеше да ги убие всичките.

— Хайде. — Снори поведе напред.

— Чакай! — Буквално не можех да го видя. Можеше да се разделим и да се загубим в тъмното. До зората оставаше по-малко от час, но в небето нямаше никакъв признак за нея.

Тутугу изкуцука между нас и сложи ръка на рамото на Снори.

— Хвани се, Джал.

Хванах се за него и тръгнахме през двора като слепци. Ледът и снегът хрущяха под нозете ни.

Червените викинги може да бяха заети с възвръщането на старите си притежания, но аз повече се тревожех за онези, които ги бяха довели тук. Нощта ми се струваше населена с призраци — вятърът говореше с нов глас, по-мразовит и смъртоносен отпреди, макар да не бях смятал това за възможно. Вървяхме напред и при всяка крачка очаквах нечия ръка да легне на моето рамо и да ме дръпне назад.

Понякога най-лошите ни страхове не се сбъдват — макар че, според моя опит, това е само за да отворят място за други, които дотогава въображението ни е нямало къде да подслони. Както и да е, стигнахме до цитаделата и Снори пъхна един голям железен ключ във вратичката в крилото на голямата порта, през която можеха да минават цели фургони. Завъртя го с усилие — мислех, че ключалката ще се окаже замръзнала, но страховете ми пак се оказаха безпочвени: в края на краищата ключалката беше изработена на студено от хора, които разбират зимата.

Снори ни въведе вътре. Затвори вратата, заключи я, махна качулката на фенера си. За миг останахме на място, взирайки се в бледите си окървавени лица, и дъхът ни се кълбеше пред нас.

— Хайде. — Снори пое нататък, през множество празни стаи, още врати и още стълбища — не толкова заледени тук, дълбоко във вътрешността на сградата. Бързахме през изоставени зали, сенки танцуваха около нас с полюшването на двата ни фенера. Нашият мехур от крехко осветление се носеше сред всепоглъщащ мрак. Стъпките ни отекваха в тези студени и празни пространства и ми се струваше, че вдигаме ужасен шум. Изтиках от съзнанието си фразата „достатъчно силен, че да събуди мъртвите“. Проходи зейваха от двете ни страни, докато минавахме, изпълнени с мрачна угроза. Все по-нататък, под висока арка и в дълъг коридор с открехната желязна врата в дъното.

— Там. — Снори посочи с брадвата. — Там ще е нашата твърдина.

Спасение! В най-лошите мигове дори временното спасение ти изглежда като благослов. Хвърлих поглед назад към арката, убеден, че всеки момент някакъв задгробен ужас ще изникне от сенките и ще се втурне подир нас.

— По-бързо!

Снори изтича до вратата и я отвори достатъчно, че да минем. Зад нея имаше тесен коридор с поредица от дебели железни врати. Добре че Снори ги беше отключил при предишното си идване, иначе щяхме да се туткаме с ключовете, докато сенките посягат към гърбовете ни. Когато той затвори първата след нас, звукът от заключването й бе като музика за ушите ми. Цялото ми тяло се отпусна, когато ужасното напрежение се оттече от него.

Зачудих се къде ли са Фрея и Егил. Надявах се да са на сигурно място. Не казах нищо обаче, за да не би Снори да тръгне пак да ги търси. Ако бяха издържали досега, щяха да издържат още малко, казвах си. Представях си ги, обличайки имената им в описанията на Снори: Фрея — способна, решителна… Тя не би се отчаяла, не би се отказала от надеждата си в него, не и докато синът й е жив. Виждах и момчето, мършаво, луничаво, любопитно. Видях го как се усмихва — със същата непринудена усмивка като баща си — и хуква да върши някаква пакост сред къщите на Осемте кея. Не можех да си ги представя тук, умът ми не побираше какво би направило от тях това място.

Облегнах се за миг на стената, затворих очи и се опитах да убедя сам себе си, че гробната миризма, витаеща във въздуха, е плод на въображението ми. Може да беше, или пък преследвачите наистина се намираха толкова близо, колкото се опасявах, но така или иначе заключването на вратата беше хубаво нещо. Много хубаво нещо. Снори залости няколко тежки резета в горния и долния й край. Още по-хубаво.

— Не спирай. — Махна ми да продължавам, като внимаваше да не ме докосва; въздухът започваше да пука и да пращи, ако се приближавахме много един до друг, а кожата ми засияваше толкова ярко, че бих могъл едва ли не да осветявам пътя.

Между нас и хранилището имаше четири врати. Снори заключи и четирите зад гърба ни, като дръпна и резетата, за в случай че врагът също разполага с ключове.

Когато и последната врата беше залостена след нас, се сринахме върху чувалите, натрупани покрай стените. Фенерите разкриваха малка стая с формата на куб, без прозорци и без друг изход освен коридора, по който бяхме дошли.

— Какво има в чувалите? — попита Тутугу и потупа този под себе си.

— Черна царевица, пшенично брашно, сол. — Снори посочи две бурета в отсрещния ъгъл. — Едното е пълно с натрошен лед, а другото с уиски.

— Можем да изкараме месец с тези провизии — казах, като се опитвах да си го представя.

— До зазоряване. Това чакаме. Щом съмне, ще атакуваме.

Колкото и да ми се искаше да споря, в думите му имаше смисъл. Никой нямаше да дойде да ни спаси, никакви подкрепления не маршируваха насам. Или врагът щеше рано или късно да си пробие път до нас, или щяхме да умрем от глад в собствената си мръсотия. И въпреки това знаех, че като му дойде времето да излизаме и действително да се поставим в ръцете на неродените, ще трябва да ме влачат. Бих предпочел да си срежа китките и да се свършва.

— Какво има там отвън, Снори? — Лежах и гледах сенките, танцуващи по тавана. — Аслауг каза ли ти? Каза ли какво е видяла в мрака?

— Неродени. Може би дузина. И най-лошият сред тях, Неродения предводител. Ръката на Мъртвия крал в Севера. Всички те копаят войници за войната, която той замисля. Но войниците са само допълнителна печалба. Онова, което всъщност търсят, е ключът на Рикесон. Не в смисъл, че Рикесон го е направил. Аслауг казва, че го отнел с измама от Локи. Или пък Локи е направил да изглежда така и всъщност той е измамил Олаф Рикесон да го вземе.

Тутугу изпружи крака си, подуши въздуха и придърпа кожите около себе си. Сбърчи неодобрително нос.

— Баракел не ми казва нищо полезно. Предполагам, че всички най-хубави тайни се споделят нощем. — Не обърнах много внимание на приказките на Аслауг за Локи. Според мен гласовете, с които ни говореха светлината и мракът, бяха гласове, които сме им дали ние и които произтичат от нашите очаквания. В такъв случай бе съвсем естествено обясненията да стигнат до Снори, обвити в езически предания, докато аз получавах истинската версия, изречена от ангел, какъвто можем да видим по витражите на катедралата във Вермилиън.

Вермилиън! Боже, как исках да се върна там. Спомних си деня, в който бях напуснал града — онзи шантав, хаотичен, трескав ден! На сутринта, още преди да съм закусил, Червената кралица ни проглушаваше ушите, на всичките си внуци, а към края, когато вече отчаяно копнеех да се измъкна и да се заема със собствените си планове, баба не беше ли приказвала нещо за задачи, за мисии, за търсене на… някакъв ключ?

— Мирише все едно нещо е пропълзяло тук и е умряло — прекъсна мислите ми Тутугу. Подуши пак въздуха и ми хвърли подозрителен поглед.

Махнах му да млъкне. Парчетата се сглобяваха в ума ми. Приказките на Червената кралица за врата към смъртта, истинска врата. Че кой би поискал да отвори такава врата?

— Мъртвия крал…

— Джал… — опита се да ме прекъсне Тутугу.

— Мисля, да му се не види! — Само че вратата към смъртта не можело да бъде отворена — за ключалката нямало… — Ключът на Локи може да отваря всичко!

— Джал! — Снори скочи на крака. — Залегни!

Празен чувал падна върху раменете ми, когато се хвърлих напред, забравил колко ще ме заболи. Чух как зърно се размества и се сипе. Вонята на гроб се усили до нещо почти физическо.

— Не! — изкрещя Тутугу и се метна към каквото се бе надигнало зад мен, размахал брадвата си. Аз се стоварих на земята и агонията, избухнала в счупените ми ребра, озари света пред очите ми. Чух тупване като от удар и зърнах изпод присвитите си клепачи как Тутугу отлита назад през стаята. Блъсна се в стената с хрущене, което подсказваше, че няма да се изправи пак.

Претърколих се и нероденият се извиси над мен, като разгъваше дългите си покрити със струпеи крайници. Пълните и празните чували, под които се беше крил, се разпиляха наоколо. Прясно одраното му лице се взря надолу към мен, а върхът на мокрия му гол скалп почти докосваше тавана. В очите му имаше същия животински глад като в онези, които ме преследваха по време на целия ми дълъг лудешки бяг от Червения предел, само че това не бяха очите, накарали ме да си плюя на петите в нощта на операта сякаш преди цял един живот. Тези вдъхваха ужас, но от тях не струеше всичкото онова страховито познание.

Метнах се настрани и се опитах да запълзя към вратата, но една ръка от капеща плът и твърде много кости посегна към мен.

— Джал! — Снори скочи между нас. Снори винаги би го направил. Замахна с брадвата си към ръката и я отби встрани. Нероденият посегна към него с другата, нокти като сърпове разпраха многото катове дрехи до кожата и плътта отдолу.

Почти успях да се добера до вратата. Какво щях да правя, ако стигна до нея, не бих могъл да кажа. Да дращя отчаяно по студеното желязо, най-вероятно. Нероденият ми спести счупените нокти, като ме прониза с един дълъг и мръсен пръст и ме повлече назад. Борех се през всеки сантиметър от пътя, ритах и пищях. Предимно пищях.

Снори нападна отново, прогизнал от собствената си кръв. Създанието го сграбчи през кръста и го вдигна от земята, ноктите потънаха дълбоко в плътта му.

— Умри, копеле! — зави севернякът, докато очите му потъмняваха.

И с последни сили Снори вер Снагасон замахна странично с бащината си брадва, като същевременно се извъртя в хватката на неродения, така че ноктите се забиха още по-дълбоко в плътта му, но това придаде на удара му повече мощ. Тежкото острие проряза дъга в светлината на фенера, оставяйки диря от мрак. Заби се в главата на неродения, разцепи нечестивия му череп, а после Снори с рев изтръгна брадвата, пръскайки сива гадост.

Конвулсиите на чудовището отхвърлиха и двама ни надалеч. Зърно, сол и парчета от разкъсани чували полетяха във въздуха, докато то се мяташе и се смаляваше. Аз лежах и кръвта се лееше като река от тъмната дупка, която създанието беше пробило в мен. Снори успя да се изправи пак, макар и едва-едва, и тръгна с олюляване към врага си, помъкнал брадвата.

Докато севернякът прекоси стаята, от неродения бяха останали само стари кости и олющена кожа, сгърчена и почерняла, а сред тях — някакво малко червено нещо. Почти приличаше на бебе. Снори се свлече на колене пред него, преви се и зарида, сякаш сърцето му бе сломено.