Марк Лорънс
Принцът на глупците (27)

26.

Влачех се на опашката на групата, превит под тежестта на раницата си. Имах чувството, че Снори е сметнал за важно всеки от нас да вземе със себе си по няколко тежки камъка до Горчивия лед. Тутугу се тътреше до мен, останал без дъх и с някаква странна походка.

— Значи използва пастата? — попитах.

Той кимна и продължи да крачи като човек, който не е успял да стигне навреме до клозета.

— Здравата пари.

— Сигурно е от синапеното семе. — В рецептата май пишеше семе от копър, но реших да не го споменавам.

Преместих раницата си, както се оказа, в още по-неудобно положение.

— Е, Тутугу, сигурно очакваш с нетърпение да намокриш брадвата си с кръвта на враговете? — Имах нужда да вникна в мисленето на викингите. Единственият ми път за бягство минаваше през разбирането какво движи тези хора.

— Честно ли? — Тутугу хвърли поглед напред към другите. Първите двама петзнаци бяха на двайсетина крачки по-нагоре по склона.

— Хайде да пробваме първо с честност, а после, ако тя се окаже прекалено разстройваща, да минем към лъжи.

— Ами, честно… Бих предпочел да съм в Тронд с голяма чиния дроб с лук. Бих могъл да се заселя там, да половя риба, да си намеря жена.

— Ами мокренето на брадвата?

— Кара ме да се насирам от страх. Единственото, което ме спира да не побягна по време на битка, е знанието, че всички други са по-бързи от мен и ще ме посекат в гръб. Най-добрият ми шанс е да се изправя лице в лице с врага. Ако боговете ми бяха дали по-дълги крака… ами, щях да духна.

— Хммм. — Преместих раницата си в най-неудобното положение досега. Вече чак дробовете ме боляха от нея. — Тогава защо се катериш по тази планина?

Тутугу сви рамене.

— Аз не съм смел като теб. Но си нямам нищо друго. Това са моите хора. Не мога да ги изоставя. А ако наистина всички ундорети са били изклани… някой трябва да си плати. Макар и да не ми се иска да съм този, който ще го накара — но някой трябва да си плати.

 

 

Драпането по планинския склон ти дава свеж стимул да намериш причини да не го правиш. Стиснал зъби, аз положих нужното усилие да застигна Снори, който вървеше начело.

— А бе този твой Скършигребло… Той е военачалник, нали, важен човек в народа си?

— Има известна репутация. Върховният му клан са хардасите — отвърна Снори. — Има много привърженици, само че не управлява в Хардангер. Повече се страхуват от него, отколкото го обичат. Той притежава някакво странно обаяние. Когато се съсредоточи върху някого, мнозина намират за трудно да му устоят — биват завладени от енергията му, — само че извърне ли се, често въпросният човек се сеща отново за причини да го мрази.

— И все пак. — Млъкнах, за да си поема дъх. — И все пак. Той няма да кисне с години в онази малка крепост сред ледената пустош, нали? Не и човек като него. Не можеш да очакваш да го намериш на същото място, където си го оставил.

— В Тронд не се занимавахме само с купуване на кожи, Джал. — Снори хвърли поглед назад към изоставащите. Е, добре де, изоставащия. Тутугу. — Няма по-подходящо място в Севера, ако искаш да разбереш какво става. С корабите пристигат разкази. Свен Скършигребло извършвал набези нагоре и надолу по крайбрежието. Клановете на Далечниците и красите във фиорда Отин, Ледените ярлове във фиорда Миянар и хьоростите по Сивия бряг. Всички те са били нападнати и са пострадали тежко. Много пленници, много убити. И последните сведения за него са, че навлязъл в устието на Уулиск. Там няма нищо за него, освен пътя към крепостта. Подготвил се е да зимува там. Ледът сковава целия горен Север през дългата нощ. Всеки се затваря вкъщи, събира сили и чака пролетта. Скършигребло смята, че е на сигурно място в Черната крепост. Ние обаче ще му покажем, че не е така. Хубав урок ще му преподадем.

Нямаше какво да отговоря на това, освен че съм по-лош преподавател, отколкото ученик, а аз съм ужасен ученик.

 

 

Продължихме миля подир миля, нагоре по безмилостните каменни склонове, които се издигаха от морето към страховити висини. Изтощението ме повлече в мрачни кътчета. Мърморех за тежестта на раницата си, докато не загубих енергия дори за това. На няколко пъти ми мина през ума да захвърля меча, просто за да се отърва от теглото му. Накрая изпаднах в нещо като унес и продължих да се влача напред, докато преигравах в ума си най-важните части от следобеда, и то предимно най-важните части на Астрид и Еда. И изведнъж ме осени. Мъжът, който беше влязъл, смъкнал донякъде качулката си, а после се бе измъкнал навън… ивица гарвановочерна коса, посивяваща отстрани.

— Едрис! — Заковах се на място. — Снори! Онзи шибаняк Едрис Дийн беше там. В града!

Далеч пред мен Снори се обърна и вдигна ръка да спре петзнаците.

— Аз също го видях — извика. — С дузина мъже от Хардангер. Това беше още една причина да си тръгнем толкова бързо. Червените викинги са сериозна сила в Тронд.

Изчакаха, докато двамата с Тутугу ги настигнем.

— Ще лагеруваме тук — заяви Снори. — И ще сложим пост да гледа дали някой не ни следва по склона.

Да спиш на планински склон е окаяна работа, но трябва да призная, че е по-малко окаяна в дебел подшит с кожа спален чувал и под платнен навес, който да отклонява най-силния вятър. Снори и останалите бяха похарчили добре парите си и прекарахме една спокойна нощ.

На сутринта закусихме с черен хляб, студено пиле, ябълки и други нетрайни продукти от Тронд. Не след дълго щяхме да се върнем на сухари и пастърма, но засега ядяхме като царе. Или поне като разорени царе, които случайно са заседнали на планински склон.

— Какво, по дяволите, прави Едрис в Тронд? — зададох въпроса, който предната вечер бях прекалено капнал, за да изрека.

— Онази твар, която преследваме — или заклинанието ни тегли след нея, — е осеяла пътя си с пречки за нас. — Снори отхапа нов залък хляб, нападайки го сякаш е мръвка на кокал. — Зад всичко това стои Мъртвия крал, а той събира хора, както мъртви, така и живи. Привлича към себе си мъже от подходящия сой. Като Скършигребло и този Едрис.

— И сега Едрис ще ни преследва ли? — Надявах се, че не. Този човек ме плашеше, и то повече, отколкото ме плашат обикновено неприятностите. В него имаше нещо, което ме гризеше. Каквото и качество да притежаваха хора като Мейрес Алус, Едрис също бе получил дял от него. Неизречена заплаха — от онази, която знаеш, че заговори ли, ще е много по-зле от всяка заплаха или поза на мъже, способни само на обичайна жестокост.

— Опитва се да ни изпревари, най-вероятно. — Снори преглътна, стана и се протегна, докато кокалите му не изскърцаха. — Ще се насочи към Черната крепост, или може би първо към копачите в Леда. Ако те бъдат предупредени, няма да имаме кой знае какъв шанс.

Ние и без това нямахме кой знае какъв шанс. Но запазих това мнение за себе си. Може би, ако Едрис ги предупредеше, другите щяха да проумеят, че работата е безнадеждна, и да се откажат.

— Добре, но… — Аз също станах и вдигнах раницата на плещите си. — Обясни ми пак защо един ужас от Червения предел ще тича повече от хиляда мили до някаква забравена от бога дупка в леда?

— Не знам всичко, Джал. Сагеус ми каза част от него, макар че може и да е лъгал. Скилфар имаше повече да каже…

— Какво? Кога? — Не помнех нищо такова.

— На теб не ти ли говореше? — Снори повдигна вежди.

— Разбира се, че ми говореше. Чу я. Някакви дрънканици за дядо ми Гариус и че съм бил воден от пишката си. Ужасна дъртачка, напълно изкуфяла.

— Имах предвид… без думи. — Той се намръщи. — На мен ми говореше в главата, през цялото време.

— Хммм. — Зачудих се доколко да вярвам на думи, изречени в главата на Снори вер Снагасон. Там вътре ми изглеждаше доста претъпкано, пък и кой знае колко гласа можеше да използва Аслауг? Или може би Баракел беше виновен, че думите на Скилфар не са стигнали до мен — макар че не знаех дали би действал в мой интерес с такава избирателна глухота. — Я ми напомни.

— Неродените се призовават трудно. Много трудно. Само неколцина успяват да преминат, когато условията са подходящи, когато времето, мястото и обстоятелствата се подредят както трябва.

— Е, това всички го знаят! — За мен беше новост.

— Затова са разпилени.

— Да.

— Само че онова, което Мъртвия крал е заповядал да бъде направено в Горчивия лед, работата, която слугите му вършат там… притегля неродените от всички кътчета на света. Към едно място. Може би когато твоят приятел от операта се е оказал мишена на заклинание и се е измъкнал, е зарязал каквато мисия го е довела там и се е втурнал към сборището на север. Или може би поначало е бил тръгнал нататък и е щял да продължи, щом свърши работата, довела го във Вермилиън.

— Аха. — Мътните го взели. — Само че жена ти е в Черната крепост, нали? А неродените са под Горчивия лед? Така че не се налага да ги срещаме… нали?

Снори не отговори веднага, просто тръгна.

— Нали? — повторих към гърба му.

— Ще превземем Черната крепост.

Опитах се да си спомня разказа на Снори от кръчмата в Ден Хаген. Скършигребло му беше казал, че синът му е в безопасност. Освен това бе подмамил Снори, за да го праснат с тояга по тила. Навсякъде около мен северняците вдигаха раниците си и поемаха отново напред. Вече усещах едва доловимо подръпване — заклинанието, свързващо ме с водача им, започваше да се изопва.

— Гадория — промърморих и го последвах.

Истинският Север е горе-долу какъвто го описваше Снори със своя опит и аз със своето невежество. Като начало, изглежда, целият е нанагорнище, макар че по-късно започва да редува нанагорнища и нанадолнища, сякаш много бърза да стигне донякъде. Въздухът е рядък, студен и пълен с насекоми, които искат да ти изсмучат кръвчицата. Дишането през зъби помага да задържиш гадинките навън и да запазиш дробовете си чисти. Освен това те изчезват, като набереш височина.

Голяма част от терена е гол камънак. Издигнеш ли се по-нависоко, става гол камънак, покрит с лански сняг. От висините можеш да видиш планини, планини и още планини, с езера и борови гори, сгушени в долчинките между тях. Бях се възползвал от съвета на Тутугу и овързах ботушите си със заешки и тюленови кожи от раницата си. Благодарение на това и на дебелите вълнени чорапи снегът не ми измрази пръстите. Но нещата щяха само да се влошават с напредването на север, към Ярлсоновите възвишения, където вятърът от вътрешността идеше въоръжен с ножове.

Поспряхме в завета на един висок хребет, докато Снори и Арн обсъдят маршрута ни.

— Ти си Айн, нали? — Белегът край окото го издаваше.

— Да. — Петзнакът с най-дълга очаквана продължителност на живота ми хвърли мила усмивка.

— Как стана тъй, че Снори командва тук? — попитах. — Ти си наследник на ярл Торстеф, нали? — Нямах намерение да подкопавам властта на Снори, освен ако не се окаже, че Айн може да му нареди да зареже мисията си — което не изглеждаше много вероятно, каквато и да е командната верига, — но като принц ми се видя странно, че човек, който притежава само няколко акра каменист склон, заповядва на аристокрацията на Севера.

— Ами всъщност имам седем по-големи братя. Два комплекта тризнаци и още един, Агар, наследникът на татко. Е, предполагам, че може всичките вече да са мъртви. — Той сви устни, като че ли проверяваше тази мисъл на вкус. — Само че Снори е велик боец на ундоретите. Песни се пеят за бойните му подвизи. Ако Айнхаур и замъкът на баща ми са опожарени… значи властта ми се крепи единствено на пепел. По-добре да оставя някой, който наистина познава войната, да ни води в последния ни набег.

Кимнах. Ако ни бе писано да следваме упорито курса си, тогава Снори беше човекът, който да ни отведе до горчивия край. И все пак не ми се нравеше идеята рангът на един човек да се отхвърля с толкова лека ръка. Е, това може да важеше за сина на един ярл тук, сред снеговете, но в топлината на Червения предел един принц щеше да си е принц, каквото и да стане. Утеших се донякъде с тази мисъл, както и с факта, че зората отдавна бе минала и Баракел не можеше да ми вкисне настроението със собственото си мнение по въпроса за принцовете.

 

 

Привечер на този втори ден стигнахме до велико и чудодейно творение на Строителите, високо сред върховете. Там беше издигнат гигантски бент, препречил цяла долина; беше по-висок от всяка кула, толкова дебел в горния си край, че четири фургона можеха да минат по него един до друг, а долу още по-дебел. Изглежда, някога бе удържал зад себе си огромно езеро, макар че не мога да кажа с каква цел.

— Чакайте! — Имах нужда от почивка и развалините ми даваха идеалния претекст.

Снори слезе обратно по склона, като се мръщеше, но все пак позволи да спрем за няколко минутки, докато задоволя аристократичното си любопитство. Аз го задоволих в седнало положение, като оставих погледа си да блуждае по двете страни на долината. Грамадни каменни тръби излизаха от скалното легло под бента, явно за да контролират оттичането на водата, но защо, нямах никаква представа. Всичко това беше построено в мащабите на планините, всяка структура бе толкова великанска, че караше хората да изглеждат като мравки. Дори тръбите биха побрали няколко слона, вървящи един до друг, а над главите им щеше да остане достатъчно пространство и за ездачи. На такова място човек може да повярва на северните легенди за ледени великани, които оформят света, без да дават пет пари за човечеството.

Седях на раницата си до Тутугу и се взирах през долината. И двамата дъвчехме ябълки, които той бе измъкнал от своята раница, сбръчкани, но все още сладки от вкуса на лятото.

— А бе, изглежда, имената на всички викинги означават нещо… „Снори“ означава „атака“. „Арн“ е „орел“, петзнаците са номерирани… — Млъкнах, за да позволя на Тутугу да даде обяснение за своето, вероятно нещо героично. Ако имената се раздаваха с някаква точност, „Тутугу“ би означавало „кротък шишко“, а „Джалан“ — „бягащ с писъци“.

— Двайсет — каза той.

— Какво?

— Двайсет.

Хвърлих поглед към групата на петзнаците.

— Мили боже! Горката ти майчица!

Тутугу се ухили.

— Не, това не ми е рожденото име, просто хората ме наричат така. На пира на ярл Торстеф след победата над Ходоф от Железни връх имаше състезание и аз спечелих.

— Състезание ли? — Намръщих се, зачуден как Тутугу би могъл да спечели нещо.

— Състезание по надяждане. — Той се потупа по корема.

— Изял си двайсет… — Опитах се да се сетя за нещо, от което човек би могъл да изяде двайсет. — Яйца?

— Близо си. — Той се почеса по гушата, заровил пръсти в рижия мъх. — Пилета.

 

 

Отне ни четири дни вместо обещаните два, преди да зърнем блестящата лента на Уулиск от един висок хребет, с безброй мили планински преход зад гърба си. Снори посочи една тъмна точка на брега.

— Айнхаур.

От това разстояние не можех да кажа нищо за съдбата на селището, освен че по кейовете му няма рибарски лодки.

— Вижте. — Арн посочи по-надолу по фиорда. Там имаше кораб, съвсем мъничък от мястото, където стояхме, детска играчка върху равните води на Уулиск. Близо до носа му различих червена точка… нарисувано око?

— Едрис и хардангерските му приятели, предполагам — рече Снори. — По-добре да продължаваме.