Марк Лорънс
Принцът на глупците (12)

11.

— Не вали! — Отначало не бях забелязал. Тялото ми още бе присвито, сякаш да се предпази от пороя, само че тази вечер, докато седяхме край разкаляния път, толкова близо до огъня, че от дрехите ми се вдигаше пара, нямаше и капка дъжд, от която да се крия.

— Звезди. — Снори мушна с пръст към нощното небе.

— Да, спомням си за тях. — Неотдавна ги бях гледал в една гореща нощ, приведен от балкона на Лиза де Вийр, и лъжех. „Онова там са влюбените — казах й и посочих към произволна част от небето. — Ромио и Жулета. Трябва да си специалист, за да ги забележиш.“

„И дали те ни пращат добър късмет?“, попита Лиза, като прикри една усмивка, която ме накара да си помисля, че може би знае за астрологията повече, отколкото й приписвах.

„Хайде да проверим“, казах и посегнах към нея. И онази нощ звездите наистина се оказаха късметлийски. Въпреки това се чувствах жертва на настоятелното желание на баба да образова всички ни. Трудно е за един мъж, когато жените, които иска да впечатли, са по-начетени от него. Подозирах, че братовчедката Сира би могла да назове всяка звезда на небето, докато съчинява сонет.

— Аз не бях заловен на склоновете на Уулиск — каза Снори.

Намръщих се срещу звездите, докато се опитвах да осмисля думите му.

— Какво?

— Онова, което казах на вашата кралица, би я накарало да си мисли, че съм бил.

— Че си бил какво? — Още се опитвах да проумея какво общо има това със звездите.

— Казах, че Скършигребло е доплавал нагоре по Уулиск. Че са ни нападнали там, че ундоретите били сразени и децата ми са се пръснали. Казах, че ме е отвел на кораба си във вериги.

— Да — казах, докато се опитвах да си спомня нещо. Помнех, че в тронната зала беше задушно, че краката ме боляха от стоене, че цяла нощ не бях спал и ме мъчеше махмурлук. Но подробностите от разказа на Снори не толкова — само как си помислих, че лъже така, че ще му окапят рогата на викингската шапка, и сега той май ми казваше, че съм бил съвсем прав.

— В Уулиск пролетта идва внезапно, готова за война — почна Снори и ми разказа историята си.

Огънят пращеше зад гърбовете ни, а очите ни бяха вперени в безбройните звезди. Той говореше в мрака, тъчеше с гласа си картини прекалено ярки, прекалено живи, за да откъснеш поглед от тях.

 

 

Онази сутрин го събуди скърцането на леда. От дни черната вода по средата на фиорда блестеше. Днес обаче топенето щеше да започне наистина и при първото докосване на слънчевите лъчи, протягащи се над високите хребети на Уулискинд, крайбрежният лед застена протестиращо.

— Ставай! Ставай, мечок такъв! — Фрея дръпна кожите от него и студеният въздух защипа тялото му. Снори изстена подобно на леда. На някои природни сили не можеш да устоиш. Навън ледът тътнеше и се предаваше на властта на пролетното топене; вътре един съпруг отстъпваше пред майка, готова да помете мръсотията, трупана цяла зима, и да разтвори широко кепенците. Нямаше как да се устои нито на едното, нито на другото.

Снори посегна за ризата и панталоните си, като се прозяваше толкова широко, че челюстта му щеше да се спука. Фрея шеташе около него и се извъртя с опитна лекота, когато ръката му потърси бедрата й.

— Дръж се прилично, Снори вер Снагасон. — Тя започна да раздига кожите от леглата и да вади пиреновите клонки отдолу. — Кошарите на склона на Пел имат нужда от поправка. Пролетта ще накара пръчовете да се навъртат около козите.

— Този пръч иска своята коза — изсумтя Снори, но все пак стана и тръгна към вратата. Фрея беше права, както винаги. Оградата нямаше да задържи козлетата вътре, нито пък вълците отвън. Не и в това състояние, както я беше оставила зимата. Той откачи железния си трион от стената. — Вер Магсон трябва да има пръти. Ще му обещая буре осолен хек.

— Ще му обещаеш половин буре и първо провери дървото — каза Фрея.

Снори сви рамене и изви устни в насилена усмивка. Взе руло тюленова кожа, стоманения си нож, един брус.

— Къде са децата?

— Карл отиде за риба с момчето на Магсон. Еми излезе да си търси куклата, а Егил… — Фрея побутна с крак една бабуна под кожите на леглото до стената. — Егил още спи и вече трябва да става! — Гласът й се извиси заповедно и бабуната се размърда, като мърмореше някакви оплаквания. Изпод кожите се подаде едва-едва чорлава рижа коса.

Снори си нахлузи ботушите, свали си кожуха от куката, потупа бойната си брадва, окачена на сигурно място високо над трегера, и бутна вратата. Студът го блъсна веднага, само че му липсваше зимната хапливост — това беше мокър студ и скоро пролетта щеше да го пребори и да го смекчи.

Каменистият склон се спускаше от прага му, покрай няколкото други малки каменни къщи до скования от лед бряг на Уулиск. Риболовните лодки се бяха сгушили в зимните си легла, издигнати над снега на дървени пръти. Осем кея се протягаха над леда върху борови подпори, дъските им бяха изкривени от твърде много сурови сезони. Градът беше кръстен на тях — Осемте кея — в онова далечно време, когато осем било число, с което да се хвалиш. Айнхаур, на шест мили оттук в посока към морето, имаше над двайсет, само че Айнхаур не бил нищо повече от лед и скали, когато дядото на дядото на Снори заселил брега на Осемте кея.

Снори видя една малка фигурка да върви по най-дългия кей.

— Еми!

Викът му накара глави да се подадат през вратите, кожи на прозорците да се надигнат. Стреснато, момиченцето подскочи и едва не падна от кея, а именно това бе опасността, накарала Снори да извика. Но детето успя да се улови за една подпора и увисна, вкопчило пръстчета в заледеното дърво. Бялата коса падаше върху лицето му и се протягаше към тъмните води на няколко стъпки по-долу. Ако Еми се изпуснеше, фиордът щеше да я погълне и студът му щеше да й отнеме дъха и силата.

Снори затича и след миг стъпи на дългия кей. Стъпваше уверено, само на местата, където той щеше да издържи тежестта му. Знаеше кои са. Беше тичал по този кей цял живот.

— Глупаво момиче! Знаеш, че не бива да… — Гласът му беше пресипнал от страх, докато клякаше, за да грабне Еми в ръцете си. Преглътна гнева си. — Може да паднеш, Еймирия! — Едно дете, отгледано от ундоретите, би трябвало да има повече ум, та макар и само на пет годинки. Притисна я към гърдите си, като внимаваше да не я смачка. Сърцето му бумтеше. Еми беше още бебе на майчината си гръд, когато ярл Торстеф бе повел ундоретите срещу Ходоф от Железни връх. В нито един момент от тази битка — нито когато щурмуваше стената от щитове, нито когато бе оплискан от кръвта на Едрик вер Магсон, нито когато го затисна един кол от оградата и двама мъже от Железни връх се приближаваха, — Снори не беше изпитвал страх като този, който го сграбчи, щом видя собственото си дете да виси над тъмните води.

Погледна Еми.

— Какво правеше? — Вече говореше меко, почти умолително.

Еми прехапа устна, мъчеше се да преглътне сълзите, изпълнили очите й — сини като метличина, също като на майка й.

— Пеги е във водата.

— Пеги ли? — Снори се опита да си спомни за дете с това име. Разбира се, познаваше всички деца по лице, само че… изведнъж го осени и вълната от облекчение помете всякакъв гняв. — Куклата? Дошла си да търсиш дървена кукла, която си изгубила още преди студовете?

Еми кимна, все още на ръба на сълзите.

— Намери я! Намери я, татенце.

— Не… Тя е изгубена, Еймирия.

— Можеш да я намериш. Можеш.

— Някои изгубени неща могат да бъдат намерени, а други — не. — Млъкна, като видя в очите на дъщеря си онзи момент, когато едно дете разбира за първи път, че способностите на родителите му си имат граници, които не зависят само от желанието му.

Помълчаха за минутка, той — малко по-незначителен, отколкото преди секунди, а Еми — половин крачка по-близо до жената, в която щеше да се превърне някой ден.

— Хайде. — Той стана и я гушна. — Да се връщаме при мама. — И тръгна назад, този път внимателно, като оглеждаше дъските и преценяваше къде точно да стъпи. Докато носеше Еми нагоре по склона, в него отекваше стара болка, болката на всеки родител, разделен от детето си, било то от внезапно подхлъзване към дълбоките ненаситни води или от бавните стъпки по разклоняващите се пътища към бъдещето.

 

 

Те дойдоха същата нощ.

Снори често казваше, че Фрея му е спасила живота. Тя му беше отнела яростта, оформила уменията му с брадвата и копието, и бе сложила на нейно място нови страсти. Беше му дала цел на мястото на обърканите чувства, които той, подобно на повечето младежи, прикриваше с илюзия за действие. А тази нощ може би отново спаси живота му, с някакво промърморено насън предупреждение, което разхлаби хватката на съня му.

Снори не можеше да каже какво го събуди. Лежеше в тъмното под топлите завивки. Фрея беше достатъчно близо, за да я докосне, но не се докосваха. Известно време чуваше само дишането й и пукането на разместващия се лед. Не се опасяваше от нападение — за момента ярловете бяха уредили най-сериозните си дрязги. Така или иначе, само глупак би рискувал с набег, когато смяната на сезоните едва е започнала.

Сложи ръка върху гладкото бедро на Фрея. Тя промърмори сънено някакъв отказ. Той я ощипа.

— Мечка ли? — Понякога някоя бяла мечка идваше да души наоколо и отмъкваше някоя коза. Най-доброто в такива случаи беше да я оставят на мира. „Никога не яж дроб на бяла мечка“, съветваше го баща му. Като момче Снори го бе попитал защо, да не би да са отровни. „Да — отвърна баща му, — но главната причина е, че ако се опиташ, мечката ще е прекалено заета да яде твоя, а нейните зъби са по-големи.“

— Може би. — „Не е мечка.“ Откъде дойде тази сигурност, Снори не знаеше.

Измуши се изпод кожите и студът го сграбчи. Съвсем гол, той свали брадвата си, Хел. Оръжието беше подарък от баща му, с широко острие, извито във формата на полумесец. „Това острие е началото на едно пътуване — беше казал баща му. — Пратило е много души в царството на Хел и ще прати още, преди да му свърши времето.“ С брадвата в ръка Снори се чувстваше облечен, студът не смееше и с пръст да го докосне.

Някой се препъваше отвън, близо до колибата, но не толкова близо, че да не остава място за съмнение.

— Ти ли си, Хагерсон? Пак ли пикаеш по чуждите къщи? — Понякога Хагерсон се натряскваше с Магсон и Анулф Кораба, а после тръгваше със залитане да търси дома си — загубен, макар че имаше само четирийсет къщи, от които да избира.

Надигна се тих, но пронизителен писък, почти като зова на гмуркач, но не съвсем, пък и така или иначе птиците мълчаха преди ледът да си отиде. Снори дръпна резето, опря крак във вратата и я ритна с всички сили. Някой зави от болка и политна назад. Снори изхвръкна в безлунната нощ, пронизвана от светлината на фенери — все повече с всеки миг, докато им сваляха качулките. Дебел сняг покриваше земята. Падаше на големи тежки снежинки — пролетен сняг, не ситните кристалчета на зимата. Босите крака на Снори се подхлъзнаха, но той запази равновесие, замахна и заби брадвата си в гръбнака на мъжа, който все още стискаше лицето си, след като бе целунал вратата. После с мощно дръпване изтръгна острието от гърба му, докато онзи рухваше.

— Нападат ни! — изрева Снори. — На оръжие!

По-надолу по склона огън се мъчеше да обхване чимовия покрив на една къща близо до брега. Тъмни сенки сновяха през белите вихрушки, улавяни за миг от сиянието, преди нощта да ги погълне пак. Значи бяха чужденци: викингите можеше да подпалят сламените покриви при набези в по-топли области, но никой от тях не би губил време да прави това на север.

Мъже се приближаваха към Снори: трима заобиколиха тичешком колибата и единият се спъна в купчината дърва. Други се катереха по склона, по-дребни и мършави, някак странни за окото. Снори се хвърли към най-близките — тримата. Мракът, пламъците и сенките не даваха кой знае каква възможност да зърне блясъка на оръжията им и да се защити. Но Снори дори не се опита да се защитава — осланяше се вместо това на логиката, че ако убиеш врага си веднага, нямаш нужда от щит или броня, нито пък ще ти се наложи да парираш и избягваш удари. Замахна с брадвата, изпънал ръце, така че цялото му тяло се завъртя. Хел разсече главата на първия, улучи втория в рамото и се заби толкова дълбоко, че ръката му увисна почти отсечена. Снори се завъртя обратно и усети, макар и да не видя горещата кръв, плиснала по раменете му. Това го изправи лице в лице с третия, който ругаеше сред разпилените дърва. Ритникът на Снори го улучи в лицето. След миг Снори стовари брадвата със замах отгоре, както бе правил толкова пъти на същото това място — само че с друга брадва, онази, с която цепеше дърва. Резултатът беше горе-долу същият.

Нещо изсвистя покрай ухото му. Из Осемте кея вече се надигаха викове и писъци, някои на ужас, други — предсмъртни. Той чу как Фрея крещи на децата вътре, кара ги да застанат зад нея до каменното огнище. Нещо остро се заби между раменете му — не силно, но беше остро. Той се извъртя и зърна някакви фигури върху колибата на Хендер, възседнали покрива, от който снегът се свличаше на миниатюрни лавини, с нещо като пръчки в ръцете… Една стреличка го улучи в рамото, не по-дълга от пръста му. Той я дръпна, докато тичаше към вратата на Хендер, където щеше да е скрит за онези на покрива. Стреличката се оказа упорита, беше забила шипове дълбоко в плътта му, и все пак болка нямаше, само някакво вцепенение. Снори я изтръгна, без да се интересува от пораженията.

Вратата на Хендер висеше на една кожена панта и мъже в черни дрипи се бяха скупчили над нещо в дъното на голямата стая, силуетите им смътно очертани в заревото на гаснещия огън. Вонеше на развала, толкова силно, че Снори усети парене в очите — миризма на гнило месо и острото зловоние на блато. Тъмни следи се бяха отпечатали на пода около локва кръв пред огнището.

Рев изотзад го накара да се извърти. Пред колибата на Магсонови Олаф Магсон вършееше с широкия си меч, който баща му бе спечелил от един конотски принц. Синът му Алрик стоеше до него с пламтяща факла в едната ръка и брадва в другата. Парцаливи мъже напираха към тях от всички страни, невъоръжени, с плът, нашарена с тъмни петна, с увиснала на мръсни кичури коса. Вървяха напред, дори останали без ръце, един дори с брадвата на Алрик забита там, където вратът се съединява с рамото. Една огромна фигура мина покрай мелето, плащът й от вълчи кожи се влачеше подир нея. В едната си ръка стискаше двуостра бойна брадва, а в другата — малък железен щит. Придружаваха я двама викинги.

— Скършигребло — прошепна Снори, притиснал гръб към стената. Малко мъже бяха по-високи от Снори и само един беше такъв отстъпник и предател, че да предприеме този нощен набег. Макар че ако някой бе обвинил Скършигребло, че плава с некроманти, Снори щеше да му се изсмее. Досега.

Малки стрелички стърчаха от шията на Олаф Магсон. Снори ги видя в светлината на факлата, докато Алрик падаше, докопан от нападателите. Магсон се опита да надигне меча си с треперещи ръце, после изчезна под вражеската гмеж. Снори посегна през рамо и измъкна стреличката от гърба си. Беше я забил по-дълбоко, докато се притискаше към стената, и изобщо не бе усетил. Някаква слабост вече пълзеше в него.

Мъртъвците тръгнаха към вратата на колибата на Снори, замръзналите им нозе газеха снега. Между колибите на Вер-Лутенови, на стотина разкрача по-нагоре, стоеше Скършигребло с неколцина от хората си, с вдигнати факли. Около тях блатни духове се катереха по покривите, стиснали тръбичките си.

Откъм брега гласове крещяха заповеди със странен отсечен акцент, като този на бретанците. Значи бяха от Удавените острови — нападатели от Удавените острови, предвождани от Свен Скършигребло. В това нямаше никакъв смисъл.

Първият мъртвец хвана с почернелите си от студ ръце вратата на Снори. Тази сутрин, когато бе видял Еми да върви по дългия кей с наивността на петгодишна, Снори беше изпитал несравним ужас. В онзи момент детето му се намираше извън обсега му, само срещу опасността. Не опасността му бе отнела храбростта, а неспособността му да застане между нея и дъщеря си.

— Тор. Бди над мен. — Снори никога не беше отделял много време да призовава боговете. Може и да вдигаше наздравица в чест на Один на празници или да ругаеше в името на Хел, докато му шият раните, но като цяло гледаше на тях като на някакъв идеал, кодекс, според който да живееш, а не ухо, на което да хленчиш и да се оплакваш. Този път обаче се помоли. И се хвърли в гъмжилото от трупове пред вратата си.

Вече не чуваше нищо през собствения си боен рев — нито острите възклицания на блатните духове, нито съскането на стреличките им. Даже почти не усети жилванията, докато те се забиваха в рамото, ръката и врата му. Отсече главата на най-близкия мъртвец, посегналата към него ръка, още една глава. През цялото време Хел натежаваше все повече в ръцете му, сякаш направена от камък. Дори самите му ръце натежаваха, сякаш мускулите не можеха да издържат теглото на костите, около които са увити. Нечий черен юмрук го удари, замръзнали кокалчета заблъскаха по слепоочията му. Ръце го сграбчиха за коленете — някакъв паднал противник, неспособен да умре въпреки ужасните рани. Снори се килна настрани и започна да пада. С последни сили се хвърли напред, за да разкъса хватката върху краката си, и се претърколи по ледените подстъпи към дома си. Нашествениците продължиха да настъпват към вратата в плътна група, оставяйки зад себе си само телесните части, отсечени от брадвата му. Един труп с почти разполовен гръбнак се влачеше на ръце след тях.

Вцепенение обхвана Снори, по-силно от всяко, което би могъл да предизвика студът. Той не усещаше крайниците си, макар да виждаше ръцете си пред себе си, бели като на труп и оплескани с тъмната сукървица, застинала неподвижно във вените на мъртъвците. Никаква част от него не помръдваше, макар че всяка трошица от волята му настояваше за това. Само звукът от цепенето на дъските на вратата накара предателското му тяло да се надигне. Някаква лавина го прикова отново към земята. Нещо на покрива на дома му — блатни духове, които бързаха да заемат позиции, — бе разместило снега и той се свлече наведнъж и го притисна с мека, но неумолима ръка.

Снори лежеше безпомощен, изцеден от последните остатъци на силата си, голото му тяло погребано в снега, чакащо смъртта, чакащо задушаващата хватка на мъртвите ръце или зъбите на блатните духове, или брадвата на някой от разбойниците на Скършигребло. Независимо колко му плащаха, Скършигребло не би искал да останат свидетели на тазнощния му позор.

До него достигна писък, който проникна дори през снежния му пашкул. Еми! После крясъците на Фрея, бойният й вик, яростта на една майка, ревът на Карл, най-големия му син, докато атакуваше. Всяко късче от ума му виеше, призоваваше го да се раздвижи, всяка трошица от волята му опитваше да застави ръцете му да се протегнат, краката му да се свият… но никаква част от тялото му не помръдваше. Въпреки целия този гняв и отчаяние само една въздишка се изтръгна от вцепенените му устни, от които капеше слюнка в заслепяващата белота около него.

 

 

Събуди го неспирно почукване. Почукването на дъжд. Стичаше се от стрехите, отмиваше снега, разтопи леда върху клепачите му, така че да може да ги отвори за дневната светлина. Той завъртя глава и водата се стече от очите му. Около него лежаха остатъците от снежната пряспа, само малко по-бели от мраморната му плът.

От снега излиза меко легло, само че никой не се събужда от него. Така гласеше мъдростта на Севера. Снори беше виждал достатъчно пияници, замръзнали на мястото, където са заспали, за да знае колко истина има в нея. От устните му се изтръгна стон. Това беше смъртта. Мъртвото му тяло щеше да се клатушка подир легионите от трупове, със съзнанието му пленено вътре. Никога не беше мислил, че добри хора могат да гледат безпомощно иззад мъртви очи, поробени от некроманти.

Водата продължаваше да плющи около него, лееше се от покрива и падаше като сива завеса. Биеше по ухото му, стичаше се по гърдите му, почти топла, макар че по стряхата все още имаше висулки, съпротивляващи се на топенето. Той се претърколи настрани по полузамръзналата земя. Това движение го изненада — не беше сигурен дали го е предизвикал той.

Нападението! Сякаш умът на Снори също се разтапяше и в него започнаха да се процеждат спомени. След малко успя да се изправи и дъждът почна да отмива калта от тялото му. Чак сега усети студа.

— Богове, не! — Влезе със залитане в къщата и посегна да се подпре на стената, макар че в ръката му имаше не повече чувство, отколкото в нозете му.

Вратата лежеше на пода, откъсната от кожените си панти. Стаята беше осеяна с кожени завивки, счупени грънци, разпиляно жито. Снори влезе и започна да рови сред кожите с изтръпнали пръсти, завладян от неконтролируемо треперене, отметна завивките, обзет от ужас, че няма да открие нищо, и от ужас, че ще открие нещо.

В крайна сметка откри само локва кръв върху плочата на огнището, тъмна и лепкава, и размазана от нозе. На фона на белите му пръсти кръвта сякаш възвърна алената си жизненост. Чия ли беше? Колко беше пролята? От жена му и децата му не бе останало нищо освен кръв? Кичур рижа коса на вратата привлече вниманието му, защипан в една цепнатина на рамката. Вятърът го караше да танцува.

— Егил. — Снори посегна към косата на сина си с окървавени ръце. Връхлетяха го спазми и той падна по гръб, замята се и затрепери сред кожите на сиви вълци и черни мечки.

Не можеше да каже колко време е минало, докато отровата на блатните духове го напусне. Отровата, която го бе опазила в снега, бе забавила сърцето му и бе изтеглила живота някъде много дълбоко в него, сега му върна всичките усещания, докато напускаше организма му. Изостри всяко негово сетиво, усили болката от възстановяващото се кръвообращение, превърна студа в страдание, даже прибави нови трънчета към скръбта, която вече изглеждаше непоносима. Снори бесня и трепери и малко по малко топлината и силата се върнаха в крайниците му. Той се облече — с все още сковани пръсти, които трепереха непохватно, нахлузи ботушите си, натъпка последните зимни запаси в пътната си торба: сушен хек и черни сухари, сол, увита в парче тюленова кожа, мас в глинено гърне. Взе пътните си дрехи — от два пласта тюленова кожа, с пух от скална чайка между тях. Отгоре им наметна вълча кожа, от сивите зверове, които подобно на тъмните мечки пътуват на север с лятото и се оттеглят, щом паднат снеговете. Това щеше да стигне. Пролетта беше спечелила своята война и също като летните вълци Снори щеше да поеме на север и да вземе онова, от което има нужда.

— Ще те намеря — обеща той на празната стая, на вдлъбнатината в леглото, където бе спала жена му, на покрива над тях, на небето отгоре и на боговете още по-високо.

И така, Снори вер Снагасон се приведе под прага и напусна дома си, за да потърси брадвата сред все още топящия се сняг.

 

 

— И какво, намери ли я? — попитах. Представях си как брадвата на баща му лежи в снега и Снори я вдига с ужасна решителност.

— Не веднага. — Гласът на северняка вложи в тези две думи толкова отчаяние, че не можах да поискам от него да продължи. Запазих мълчание, но малко по-късно той заговори, без да го подтиквам.

— Първо намерих Еми. Захвърлена върху купчина боклуци, безчувствена и парцалива като изгубена кукла. — Не се чуваше никакъв звук освен пращенето на огъня зад нас. Искаше ми се той да млъкне, да не казва нищо повече. — Блатните духове бяха изяли по-голямата част от лицето й. Но все още имаше очи.

— Толкова съжалявам. — Истина беше. Магията на Снори отново бе бръкнала в мен и ме беше направила смел. В този момент исках да съм човекът, застанал между детето и нападателите му. Да го защитя. А ако не мога, да ги преследвам до края на света. — Смъртта сигурно е била благодат за нея.

— Тя не беше мъртва. — В гласа му нямаше чувство. Ама никакво. Нощта се сгъсти около нас, мракът се задълбочи до слепота, поглъщайки звездите. — Измъкнах две отровни стрелички от нея и тя закрещя. — Снори се отпусна на земята и огънят изтля, сякаш задушен от собствения си дим, макар че беше пламтял ярко, когато го накладохме. — Смъртта беше благодат. — Той си пое рязко дъх. — Само че никой баща не бива да дава тази благодат на детето си.

Аз също легнах, без да ме е грижа за коравата земя, мокрия плащ, празния стомах. Една сълза се плъзна по носа ми. Магията на Снори ме беше напуснала. Единственият ми копнеж сега лежеше на юг, обратно в удобствата на двореца на Червената кралица. Отзвук от нещастието на Снори ехтеше в мен и аз погрешно го смятах за свое. Тази сълза може да беше за малката Еми, или пък за мен — вероятно беше за мен, но аз ще си казвам, че е била и за двама ни, и един ден може би ще го повярвам.