Франсоа Шаму
Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха (9)

Осма глава
Мислители и поети

Известни са ни имената на около две хиляди древногръцки писатели. Дори като имаме пред вид дългия период, който дели Омир от възтържествуването на християнството, този брой е значителен и показва необикновената плодовитост на гръцката литература. Много голяма част от тази литература е изчезнала по време на големи бедствия, сполетели античното наследство — пожарът на библиотеката в Александрия, заменянето на папирусовия волумен („руло“, „свитък“) с пергаментовия ко̀декс* („тетрадка“) и, най-после, кризата във Византийската империя по времето на иконоборството през VII и VIII в. от н.е. Все пак това, което е останало било случайно, било като резултат от подбора, направен от учени или учители, са огромен брой произведения от всякакъв вид, твърде често фрагментарни или недобре запазени, които обаче винаги са служили за образец на западните литератури. Най-големите от тези писатели и мислители са живели през архаичната и класическата епоха, чието богатство е несравнимо. Тук не бихме могли да си поставим за цел да очертаем историята на тази литература, макар и бегло и представена само от шедьоврите, така както не бихме могли да разгледаме и историята на изкуството. Но поне бихме искали да отбележим накратко един голям принос за цивилизацията — възникването на основните литературни видове, които дължим на гърците.

Тази литература още от първите си запазени паметници е писмена литература. Видяхме това, когато говорихме за Омир; днес се приема, че „Илиада“ и „Одисея“ не биха могли да бъдат създадени в онази приблизителна версия, в която ги познаваме, без помощта на азбучното писмо, с което единствено могат да бъдат записани толкова сложни и обработени произведения. Трябва да си представим поета, записващ творбата си върху пергамент от овча или козя кожа, който гърците наричали дифтѐра и чието име запазили по-късно, както ни съобщава Херодот (V, 58), за да означават свитъците от папирус поради липса на гръцка дума за този материал. Както изглежда, употребата на папируса се е разпространила в гръцкия свят едва към средата на VII в. близо един век по-късно от „Илиада“, когато първият саитски фараон Псаметих открил за гръцката търговия достъпа до делтата на Нил. Оттогава гърците започнали да четат произведенията на своите писатели в „книги“ от папирус. Дългият папирусов свитък, съставен от слепените едно до друго влакна на това растение в два слоя, един от хоризонтални влакна (лице), друг с вертикални (опако), се навивал върху две дървени дръжки, прикрепени на двата края на свитъка. Текстът, изписан с главни букви, като думите не били разделени една от друга и нямало препинателни знаци, бил разположен в успоредни колони по ширината на свитъка. Всеки свитък (на гръцки то̀мос) съдържал около шестдесет колони текст, като всяка колона била от тридесетина реда. Развивали свитъка колкото била ширината на една колона, после, за да минат на следващата, навивали първата върху дръжката, която държали с лявата ръка, и развивали втората колона от свитъка, държан от дясната ръка. Едва през римската епоха системата на кодекса със страници, изписани от двете страни и свързани в тетрадки, а тези тетрадки в книги, заменила системата на волумена (латинска дума, с която обикновено означават папирусов свитък).

Писането върху папирус, заимствувано от Египет, означавало наистина голям напредък в сравнение с дифтерите на ранния архаизъм. Употребата на волумена е свързана обаче с известни неудобства: всеки свитък е обемист и това забавяло създаването на големи библиотеки. От друга страна, боравенето с волумена е твърде неудобно, когато се търси определен пасаж; за да се намери, трябва да се развие цялата предходна част на свитъка. Също така не може лесно да се вземат бележки, понеже волуменът трябва да се държи с двете ръце. Тези практически съображения обясняват отчасти защо в древна Гърция се е отдавало толкова голямо значение на упражняването на паметта и защо писателите предпочитали да цитират по памет, без да се справят с текста. Тогава спазвали по-малко от днес точността на израза и лесно допускали варианти, ако не се променял общият смисъл.

Освен това трябва да имаме пред вид, че гърците четели обикновено на глас. Повечето от литературните им произведения са създадени с оглед на това, да бъдат слушани; те били предназначени повече за напевна декламация, за хорово пеене, за драматично представяне или за публично четене пред кръг слушатели, отколкото за да развличат или навеждат на размисъл отделния читател. С това се обясняват много от особеностите на гръцката литература: голямото значение, отдавано на поезията и по-късно на красноречието; търсената дидактична форма на прозаичните произведения, които звучат като лекции или беседи; грижата да се отбелязва много силно преминаването от една мисъл на друга чрез словесни средства, там, където съвременните езици се задоволяват с препинателни знаци, и, най-после, голямата популярност на диалога като литературен вид, самобитно творение на гръцкия гений. Писателите и мислителите от това време, които си служели с език с извънредно богат речник и синтаксис, разполагали с богатството на много диалекти, за да разнообразяват художественото въздействие и звучене, опрени на традиция, която им помагала, без да ги подчинява, създали и развили главните литературни видове и в същото време изследвали с несравнима дотогава смелост пътищата, които се откривали пред логическото мислене. Те за пръв път разкрили и формулирали ясно хода и принципите на тази мисъл. Убедени, че тя може да се изрази и схване само посредством думите, те се стараели непрекъснато да усъвършенствуват удивителното си словесно оръдие до такава степен, че да направят от него най-изтънченото и проницателно средство за изразяване, което човек може да си представи. Епическа поезия, лирична поезия, драма, история и география, философия, красноречие — това е приблизителният хронологически ред на появата на различните жанрове, в които се изявявало майсторството на гърците. В този ред ще ги разгледаме и ние последователно.

* * *

Омировият епос, както видяхме, се е появил внезапно в историята в своя завършен вид и двата шедьовъра изведнъж се наложили като образци, до които Омировите съперници напразно се опитвали да се доближат. Самото им съвършенство предполага, че създаването на „Илиада“ и „Одисея“ е било подготвено от многобройни предишни поетически опити, впоследствие напълно забравени. В Троянската война „Гневът на Ахил“ е само един епизод; „Завръщането на Одисей“ разказва за приключенията само на един герой след превземането на града. Постепенно трябва да е възникнала дълга епическа традиция, предимно устна, благодарение на певците или аедите, подобни на онзи Демодок, когото „Одисея“ ни показва в двора на Алкиной, царя на феаките. Дали Омир е бил първият, който е обработил част от този богат материал в дълго и майсторски изградено произведение с помощта на азбучната писменост? Не може да се твърди безусловно, но пълната липса на каквито и да било сведения за този най-стар епос прави поне тази хипотеза доста правдоподобна. В замяна на това се появили множество подражатели. Ако техните творби, смятани с основание за по-малоценни от Омировите, не са достигнали до нас, поне познаваме много заглавия и няколко имена на автори, както и резюмето на техните сюжети.

Около „Илиада“ са развити темите от Троянския цикъл, наричани обикновено само Цикъла, те разказвали за събитията преди „Гнева на Ахил“. „Христоматията“, съкратено изложение за училищно ползуване, съставено от някой си Прокъл през II или V в. от н.е. (още се колебаем за датата) и частично запазено, ни предава доста точно тяхното съдържание; „Кипърските песни“ разказвали за събитията преди „Илиада“ — от сватбата на Тетида и Пелей и Съда на Парис до отвличането на Елена и първите епизоди от обсадата на Троя. „Етиопида“, съставена вероятно в края на VII в. от Арктин от Милет, била непосредствено продължение на „Илиада“: тя разказвала за царя на етиопците Мемнон, син на Аврора и Титон, един от братята на Приам, който отишъл на помощ на своя чичо; той загинал от ръката на Ахил, който убил също и царицата на амазонките Пентезилея, също съюзница на троянците; Ахил загинал на свой ред, пронизан от стрелата на Парис, който бил подпомогнат от Аполон. Една друга поема на Арктин*, наречена „Разрушаването на Троя“ (Илиупѐрсис), описвала падането на града. От своя страна поетът Лесхес съчинил една „Малка Илиада“, също предназначена да допълни Омировата, в която по свой начин представял сюжетите, разработени от Арктин. Хагиас от Трезен създал една епическа поема, подобна на „Одисея“ — „Връщания“ (Но̀стой), в която са разказани преживелиците на останалите ахейски вождове, освен Одисей след Троянската война. Трагичната съдба на самия Одисей била сюжетът на „Телегония“ от Евгамон*, живял в двора на киренските царе Батос II и Аркезилай II към 570–560 г.: след завръщането си в Итака Одисей отново тръгнал на поход в планините на Епир, а когато се завърнал отново на острова си, загинал от ръката на сина си Телегон, когото имал от вълшебницата Цирцея (Кирка) и който, дошъл да търси баща си, го убил с копие, без да го познае.

Освен троянския цикъл имало един тивански цикъл, посветен на мита за Едип и неговите потомци. Кинайтон от Спарта минавал за автор на „Едиподия“, чието продължение е „Тебаида“; за последната понякога смятали, че е от самия Омир. В нея се говорело за безуспешната обсада на Тива от Седемте вожда и за братоубийствената борба между Етеокъл и Полинейк. Една трета епическа поема, „Епигони“, била посветена на победния поход срещу този град, предприет от синовете на Седмината* десет години по-късно. Други поеми имали за сюжет различни легенди. Креофил от Самос съчинил поемата „Превземането на Ойхалия“, в която се разказвало за едно от приключенията на Херакъл; както научаваме от една духовита епиграма на Калимах, някои приписвали тази поема на Омир, който бил съвременник и приятел на Креофил. Коринтските митове били възпети от Евмел в „Коринтски песни“, а тези на Навпакт — в „Навпактски песни“ от Каркин. Още в началото на V в. Паниасис* от Халикарнас, чичо на Херодот, съчинил поемата „Подвизите на Херакъл“ в 14 песни, която, изглежда, не е била лишена от достойнства.

И творчеството на Хезиод както Омировото имало подражатели. „Теогонията“ завършва с обещанието да се възпеят онези смъртни жени, които като любими на богове са дали живот на славни потомци. Много поеми, приписвани в Античността на Хезиод, нещо, в което съвременните учени се съмняват, възпяват тези прочути любовни приключения: те били събрани в „Каталог на жените“, наричан също „Ехойай“ (име, получено от двете винаги едни и същи гръцки думи, с които започвала всяка от тези поеми). Много по-късни автори, като се почне от Пиндар, са черпели от тази съкровищница на легенди.

Със своите произведения Омир, Хезиод и техните съперници установили правилата на епоса като литературен вид и създали онзи изкуствен език, чиято употреба се наложила оттогава за всяко произведение от този род. Вярно е, че след тях епопеята в същинския смисъл на думата повече не е намерила въплъщение в големи шедьоври на гръцката литература: нито „Персийските песни“ на Хойрил от Самос в края на V в., нито „Тебаидата“ на Антимах от Колофон през първата половина на IV в. притежавали необходимите достойнства, за да просъществуват. Но „химните“, наречени Омирови, особено онези, които възпявали Аполон, Хермес или Деметра, са добри образци на религиозната поезия в епически стил и са оказали положително влияние върху александрийските поети. А чрез Вергилий всички западни литератури са наследили от Омир своето схващане за епоса.

* * *

Повече и по-ярко, отколкото със създадените непосредствено след Омировите поеми произведения, архаичната епоха се е прославила в литературата с разцвета на лириката или лирическите песни, и то в двете форми, в които древните познавали този литературен вид: хоровата песен и монодията (т.е. соловата песен). Тези поетически произведения, от които за съжаление са запазени незначителни фрагменти, тогава са се радвали на широка популярност. Те отговаряли на голямата склонност, която гърците открай време са проявявали към музиката, смятана от тях за основен елемент на възпитанието. По правило тези песни били акомпанирани на лира, инструмент със седем струни, които отначало опъвали върху черупка от костенурка, за да получат резонанс; изобретяваното й приписвали на Хермес, както свидетелствува „Омировият химн“ за този бог. С различни изменения и усъвършенствувания постигнали по-голям диапазон на звука: китарата е лира с дървена кутия, по-голяма от резонатора, направен от черупка на костенурка. Употребявали също и флейта (авло̀с), не напречната флейта, която е ново изобретение, а права флейта, нещо като свирка (която се държи отвесно като кларинет), обикновено двойна, като двете цеви се събирали при мундщука. Песента и музиката били тясно свързани: песенните ритми, които още можем да анализираме благодарение на указанията, оставени ни от древните метрици като Хефестион (краят на I — началото на II в. от н.е.), добивали пълната си стойност в зависимост от музикалния съпровод, който не е запазен.

Лирическата поезия била много разнообразна. Тя нямала специален език като епоса и допускала използуването на всички диалекти в зависимост от произхода на поета и от публиката, за която била предназначена. Темите отговаряли на най-различни поводи и преживявания: религиозни химни — номи, свещени песни — пеани или дитирамби, маршови песни за процесии, хорови песни за танци, войнствени елегии, победни песни (епиникии), прославящи победителите в игрите, любовни песни, погребални оплаквания, гуляйджийски песнички, песни, призоваващи гражданската съвест — всички чувства на човека намирали израз в гръцката лирика. Наистина, както би могло да се очаква, повечето от тези чувства са имали връзка с града и божествата му. Но страстите на отделния човек, омразата или любовта в техните прояви, най-дълбоко свързани с личността, също вдъхновявали поетите; до известна степен гърците още тогава са придали на лириката характера на лична поезия, който днес й даваме и ние.

Повечето от произведенията на тези поети са достигнали до нас само в повредени фрагменти. През VII в. Терпандър, родом от Лесбос, по-известен като музикант, отколкото като поет, се прочул с виртуозното си свирене на седмострунна лира и съчинявал предимно номи (религиозни химни). Лидиецът Алкман* от Сарди писал химни, отличаващи се с благородство и изящество, за празниците в Спарта, където хоровото пеене било много на почит, докато Тиртей окуражавал лакедемонските хоплити с бойните си песни. Йониецът Мимнерм* от Колофон, изкусен свирач на флейта, възпявал любовта и радостите на живота вече в епикурейски тон. Архилох от Парос, чиято личност можахме да опознаем по-добре благодарение на последните изследвания, участвувал в борбите на гръцките заселници в Тасос срещу техните гръцки или „варварски“ противници; в елегиите си и в другите лирически поеми, които са написани в изящна метрика, той се оставя да бъде увлечен от буйните си чувства. Според Платон, Сократ го поставял наред с Хезиод, ако не и с Омир. Неговата поезия, дори в оскъдните останки, които са запазени, и днес още ни поразява със силата и проникновението си.

Малко по-късно, на прехода от VII към VI в., лесбосецът Арион от Метимна посещавал двора на коринтския тиран Периандър; неговият образ е замъглен от легендата, според която той бил спасен при едно корабокрушение от делфин, но изглежда, че именно той е преобразил и обогатил дитирамба, свързан с култа на Дионис. Това било също времето на Солон, атинският законодател, който посветил на съотечествениците си елегии с голямо гражданско вдъхновение. Съвременникът му Стезихор* от Химера в Сицилия разработвал в химните си митове, чертаейки така пътя към Пиндаровата лирика. Понеже говорел лошо за Елена в една от поемите си, той бил наказан със слепота и възвърнал зрението си едва след като поправил грешката си с нова поема „Палинодия“, в която отхвърлил предишните си твърдения против прочутата героиня. Към същото поколение принадлежат и двамата лирици от Лесбос Алкей* и Сафо, чието творчество познаваме от по-дълги фрагменти. Докато първият внася в своите любовни и трапезни песни известни политически елементи, като нападките срещу митиленския тиран Питак, Сафо в жарките си стихове говори единствено за силното чувство, което й вдъхват младите й другарки, и образите й са запазили цялата си сила до ден-днешен.

По-късно, през VI в., се появяват йониецът Хипонакс* от Ефес със своите яростно сатирични ямби и Ибик от Регион във Велика Гърция, ученик на Стезихор, който внесъл в хоровата поезия на учителя си по-лични настроения. Ибик поддържал връзки с Поликрат, тирана на Самос, който привлякъл в двора си и Анакреон от Теос в Йония, станал по-късно любимият поет на Пизистратидите. Еротичните и бакхическите песни на Анакреон са останали като образец на нежен лиризъм. В дорийската Мегара поетът Теогнис*, под чието име са достигнали до нас около 1400 елегически стиха, често със съмнителна автентичност, изразява в горчиви максими чувствата на аристократ, озлобен от борбите между партиите. Затова пък Симонид от Кеос, който живял последователно под покровителството на Пизистратидите, на владетелските дворове в Тесалия и на тираните в Сицилия и Велика Гърция, придал на триумфалната ода завършената й форма преди Пиндар, а същевременно минавал и за майстор на епиграмите, тези къси поеми, предназначени да бъдат издълбавани върху погребални и възпоменателни паметници. На него се приписват много от епиграмите от времето на Гръко-персийските войни.

От всички тези поети единственият, за когото можем да съдим непосредствено от творбите му, е Пиндар, живял през първата половина на V в. Въпреки че повечето от произведенията му са изчезнали, запазени са четири книги „Епиникии“, които достатъчно добре показват силата на неговия гений. По повод на атлетическите победи в общогръцките игри, за които знаем на каква слава са се радвали в очите на гърците, великият тивански лирик умее да съживява в сбита форма с вълнуващи слова подходящи за случая митове, в които влага дълбок религиозен и морален смисъл. Никога поетически език не е бивал по-сбит и не е въздействувал по-силно. Въпреки известна неяснота, която се дължи повече на плътната тъкан на мисълта, отколкото на подбора на думите или на синтаксиса, Пиндар е оставил за вечността няколко блестящи и чисти мисли като: „Сън на сянка е човекът“ или патетичния призив, който отправя към себе си: „Не се стреми, душо моя, към безсмъртие, а изчерпи извора на възможното!“

След такива върхове в лириката неизбежно е трябвало да настъпи упадък. Пиндаровият съвременник Бакхилид от Кеос, от когото притежаваме няколко оди, е вече далеч по-слаб. В края на V в. Тимотей* от Милет, от когото в един папирус е запазена поемата „Перси“, съживява отново, но като го осъвременява, нома (религиозния химн), прославен някога от Терпандър, а Филоксен* от Китера съчинявал дитирамби. И единият, и другият са силно повлияни от атическата драма, която през тази епоха е била единствената форма на жива поезия. Малко са имената, които се помнят от IV век: Антимах* от Колофон, който написал една епическа поема, озаглавена „Тебаида“, и използувал елегическата метрика, за да изпее в дългата поема „Лиде“ разкази за нещастна любов. Той се появил като пръв по време поет-учен и така проправил пътя за елинистическата литература, която обаче имала противоречиво отношение към него: ако Калимах го критикувал жестоко, то други го ценели високо. Но ние нямаме запазено нищо от него. Родоската поетеса Ерина*, умряла млада, възкресява посвоему настроенията на Сафо в една поема в хекзаметри — „Хурката“, фрагменти, от която са запазени в един папирус и която по съдържание, ако не и по форма, заслужава да бъде наречена лирическа.

Това дълго и сухо изброяване беше необходимо, за да дадем представа за необикновеното богатство на гръцката лирика през архаичната и класическата епоха. Както за епопеята, гръцкият гений е определил закони и за този литературен вид в най-различните му аспекти. Без съмнение по-късната литература на александрийския свят и на Рим е обогатила още повече възможностите на интимната поезия. Но разширявайки кръга на своите мотиви, тя останала в същността си вярна на поетическите форми, създадени от първите гръцки поети.

Ил.153 Омир. През Античността е имало няколко типа Омирови „портрети“, всичките напълно въображаеми. Репродуцираният тук, познат от много римски копия, отговаря на представата, която имали за образа на поета през елинистическата и римската епоха: сляп старец с вдъхновен израз на лицето. (Музеят в Неапол).

Ил.154 свирач на китара. Атическа червенофигурна амфора (към 480 г. пр.н.е.). Музикантът удря струните с плектър, привързан към китарата с дълга лента, като същевременно с лявата си ръка спира трептенето на струните в необходимия момент. Вероятно китарата била окачвана на лявото рамо с ремък (за разликата между лира и китара) (вж. ил. 126). Китаристът едновременно пее и свири с отметната глава, обзет от вдъхновение. (Музеят в Бостън).

Ил.155 свирач на двойна флейта. Атическа червенофигурна амфора от художника на грънчаря Клеофрадес (към 500 г. пр.н.е). Двойната флейта или авлос се държи до устата с каишка, закрепена за главата с две връзки. Върху дългия си хитон музикантът носи къса дреха без ръкави с твърде необичаен вид. Раздвижените гънки на хитона му показват, че свирейки, той енергично се завърта около себе си. (Британски музей, Лондон).

Ил.156 Алкей и Сафо. Атическа червенофигурна ваза (към 480–470 г. пр.н.е.). На тази ваза от много особен тип (едно устие при поставката позволявало вазата да бъде изпразвана, без да се мести) художникът-керамик много талантливо е изобразил двамата големи лирици от Лесбос, живели повече от век преди това. Тези „портрети“, плод на въображението, показват как хората са си представяли поетите, чиито стихове били изпълнявани при акомпанимента на лира. (Музеят в Мюнхен).

Ил.157 Анакреон. Римско копие на статуя от V в. Оригиналът, който е бил положително от бронз, се приписва с голяма вероятност на Фидий. Този портрет е въображаем и е изработен половин век след смъртта на Анакреон. Дънерът е добавен от кописта. Поетът е бил представен свирещ на лира (инструментът е изчезнал заедно с ръцете, които са го държали): той леко се поклаща в унеса на вдъхновението. (Глиптотека Ни Карлсберг, Копенхаген).

Ил.158 Софокъл. Римско копие на статуя от IV в. Въпреки че това е посмъртен портрет, индивидуализираният му характер е несъмнен: скулпторът, който е изваял оригинала към 340–330 г. пр.н.е., трябва да е имал за образец автентични портрети на поета. (Латерански музей, Рим).

Ил.159 Есхил. Бюст от римската епоха, копие от оригинален портрет, направен малко преди смъртта на поета в 456 г. Наскоро беше идентифициран с твърде основателни доводи. Този портрет е възпроизведен на много гравирани полублагородни камъни от римската епоха. (Музей на Капитолия, Рим).

Ил.160 Еврипид. Бюст от римската епоха по статуя от IV в., самата тя изваяна по автентичен портрет. От този бюст има над 25 запазени копия, което говори за неговата популярност и за уважението към поета след смъртта му. В сравнение със строгостта на Есхиловия портрет и спокойното благородство в образа на Софокъл лицето на Еврипид изразява доброто и меланхолия. (Глиптотека Ни Карлсберг, Копенхаген).

Ил.161 и 162 Херодот и Тукидид. В преклонението си пред гръцката литература образованите римляни често поръчвали за градините и библиотеките си скулптурни портрети на класически писатели, като често поставяли върху един и същ стълб главите на двама писатели, опрени гръб о гръб. Такъв е случаят с двойната херма на историците Херодот (ил. 161) и Тукидид (ил. 162), идентифицирани благодарение на един надпис. Според стиловите им особености тези два портрета, изглежда, са изпълнени по оригинали от края на V или началото на IV в. Чертите са достатъчно индивидуализирани, за да можем да ги приемем като достоверни портрети. (Музеят в Неапол).

Ил.163 Хипократ. Бюст от римската епоха по оригинален портрет от края на V или началото на IV в. На подставката, върху която е стоял този бюст, е издълбана една прочута Хипократова максима, по която е станало и идентифицирането. (Музеят в Остия).

Ил.164 Сократ. Бюст от римската епоха. Известни са три главни типа на Сократови портрети, и трите подчинени с малки различия в детайлите на традиционния образ, описан от Платон, според който философът обладавал живописната грозота на Силен. Типът, към който принадлежи този паметник, е най-старият и датира от началото на IV в., т.е. малко след смъртта на Сократ. (Музеят на Ватикана).

Ил.165. Платон. Херма от II в. от н.е. Известни са близо 20 реплики от този портрет, направен вероятно по статуята, която скулпторът Силанион изваял, докато Платон бил още жив, към 365 г. (Глиптотека Ни Карлсберг, Копенхаген).

Ил.166 вазата Прономос. Този прочут кратер с валути дължи името си на свирача на двойна флейта, който се вижда в средата на долния регистър. (Надписът над главата му показва, че се е наричал Прономос). Около него свирач на лира и няколко хоревти, костюмирани като сатири (единият държи маската си в ръка). На горния регистър — Дионис, излегнал се върху ложе с Ариадна, точно над Прономос. По̀ вдясно жена, седнала в долния край на леглото, държи маска. Ерос й подава гирлянда. Още по̀ надясно двама актьори с маски в ръка представят Херакъл и Силен. Живо изображение на действуващите лица в някое драматическо представление в Атина от края на V в. (Музеят в Неапол).

Ил.167 и 169 комически хорове. Атическа чернофигурна чаша (началото на V в.), украсена с две групи хоревти, едните яхнали щрауси, а другите — делфини. Пред всяка група стои свирач на двойна флейта. Ясно личи колко въображение са влагали в изработката на костюми, които трябвало да възбуждат любопитството на публиката, още от наченките на атическата комедия. (Музеят в Бостън).

Ил.168 конници. Атическа чернофигурна амфора (третата четвъртина на VI в.). Хор от ездачи, възседнали актьори, маскирани като коне, крачи под звуците на двойна флейта. По времето на Теспис, повече от един век преди „Конници“ на Аристофан, вече е съществувал същият маскарад. (Музеят в Берлин).

Ил.170 Демостен. Римско копие на известния посмъртен портрет, творба на скулптора Полиевкт, издигнат на Атинската Агора през 280 г. пр.н.е. Ораторът е представен с дрехите, които обикновено носел, когато произнасял речите си. Със сключени ръце той размисля, преди да заговори. (Глиптотека Ни Карлсберг, Копенхаген).

Ил.171 Есхин. Римско копие на портрет на оратора от втората половина на IV в. пр.н.е. Срв. с посмъртната статуя на Софокъл (ил. 158), която е от същото време. Оригиналите на тези статуи, както и тази на Демостен, били бронзови. (Музеят в Неапол).

Хронологически трагедията и комедията са възникнали доста по-късно от другите поетически видове. Видяхме как те са се появили в Атина по времето на Пизистрат: трагедията произлязла от дитирамба, комедията — от фалическите песни на Дионисовия култ, с който драматичните представления си останали свързани. Оттук става ясно защо най-блестящите трагически поети са били атиняни.

Първото голямо име в трагедията е името на Фриних*, чиито произведения са изгубени, но били все още ценени в края на V в. В неговите драми има само един актьор, който разговаря с хора, което ще рече, че пиесите му имали повече характер на оратория, отколкото на истинска драма. Негова е заслугата пръв да потърси сюжети в историята на своето съвремие: „Превземането на Милет“ пресъздава неуспешното въстание в Йония през 494 г., а „Финикийки“, представена към 476–475 г., има за сюжет последиците от битката при Саламин. Четири години по-късно Есхил написал под негово влияние „Перси“. Все пак Фриних обикновено вземал теми от богатия репертоар на епичните легенди; неговите наследници правели същото, без обаче да се чувствуват обвързани от митологическата традиция, която никога не била схващана като догма.

Трима големи атически поети от V в. въплъщават за нас цялата гръцка трагедия: Есхил, най-възрастният от тримата — през първата половина на века, Еврипид, най-младият — през втората половина, и Софокъл, който живял деветдесет години — почти през цялото столетие след края на Гръко-персийските войни. В техните произведения, от които познаваме само ограничения подбор, направен от граматиците от по-късно време за учебни цели, можем да видим как постепенно е еволюирало схващането за трагедията. Ролята на хора, отначало твърде голяма, постепенно намалява едновременно с първостепенното значение, което имал първоначално лирическият елемент. Диалогът се развива и става по-жив. Есхил вмъква в драмата втори актьор, после по подражание на по-младия Софокъл — и трети. Понеже всеки от тези актьори, сменяйки костюма и маската, може да играе последователно различни роли, възможностите на сцената се разширяват и действието, отначало съвсем ограничено, добива все по-голямо значение. У Еврипид участието на хора е сведено до ролята на дискретен свидетел, чиято намеса служи преди всичко да разделя главните моменти на трагедията; той заема орхестрата и занимава публиката през паузите, които съответствуват на нашите антракти. В замяна на това нарастването на драматичното напрежение, неочакваните обрати, все по-пълното разкриване на чувствата на действуващите лица, словесните двубои между главните герои стоят в центъра на вниманието и на поета, и на публиката. Авторът ни разказва една история, вълнува ни, буди у нас страх или състрадание, постъпва вече като истински трагически поет; също и тук гръцките автори са установили правилата на литературния вид и са ги завещали на европейската литература.

Съвременната трагедия дължи на гръцките трагици не само литературната техника, а преди всичко онова, което винаги е обуславяло нейното благородство и величие: тревожния проблем за Съдбата. Драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид представят съдбата на човека такава, каквато я решават свръхестествени сили. Есхил, ръководен от вярата, която се подхранва от източниците на свещената традиция, показва смъртните като подвластни на Немезида изложени на отмъщението на ревнивите богове, които наказват всяка крайност, всяко нарушение на ритуалния закон; но едно вече по-развито чувство за справедливост, на което става изразител град Атина чрез гласа на Ареопага, идва да смекчи, както е в епилога на „Орестия“, строгостта на присъдата. Софокъл обича да ни занимава с жертвите на жестоката съдба, чиито ненадейни обрати объркват намеренията и самонадеяността на хората. От това жалко безсилие се ражда покъртителното страдание на „Едип цар“. Но едно по-висше схващане за нравствения закон, както е в „Антигона“, издига в очите ни тези обречени от съдбата хора, когато те се жертвуват за някакъв идеал. Еврипид, най-сложният от тримата поети, проявява известна склонност към многословие и като че ли твърде леко прибягва до намесата на боговете; наред с това обаче той въвежда драматични перипетии и неочаквани обрати, за да предизвика състрадание към нещастията на своите герои, жертва на ударите на съдбата. Няколко от неговите трагедии завършват със същите многозначителни стихове: „Това, което ни идва от горе, взема различни форми. Разнолики и измамни са делата на боговете. Онова, което човек предвижда, не се осъществява. Божествената воля има неведоми пътища. Това е поуката от пиесата.“ Така, подхвърляни от висши сили, нещастните хора търпят безброй мъки, за които понякога сами са отговорни, но които понякога съумяват да надмогнат с величието на духа си. Тази тема все още предизвиква нашето възхищение и симпатия.

По-чужда за нашите съвременни схващания е гръцката класическа комедия. Още в края на VI в. сицилианецът Епихарм* писал комедии на дорийски диалект, които почти не познаваме, но които древните и особено Платон ценели високо заради дълбоката наблюдателност, която те разкривали, и за ценните максими, с които били изпъстрени. На дорийска земя, в Мегара, близо до Атина пуснала здрави корени традицията на късите комични и очевидно доста примитивни представления. Влиянието на тези първи опити, както и твърде свободните песни и шеги, с които били съпровождани дионисовите шествия в Атика, довели до възникването на т.нар. „стара“ комедия, която бързо заела мястото си наред с трагедията в официалните състезания, устройвани по време на Дионисовите празници. Известни са около 40 автори на „стари“ комедии, което показва популярността на този типично атински литературен вид през V в. Кратин*, който започнал да твори през 455 г., Евполис* и Аристофан* през последната четвъртина на века били неговите най-известни представители. Само от Аристофан са запазени цели пиеси, които дават представа за вкусовете на атинската публика.

„Старата“ комедия е винаги произведение на обстоятелствата и конфликта, в което не се търси правдоподобност, а смях чрез буфонади и непрестанни намеци по злободневни въпроси. Обикновено сюжет на комедията е някое чудновато или смешно начинание, изпълнявано от главния актьор в присъствието на хор от колоритно предрешени персонажи — хора, животни или персонифицирани абстракции. В редица епизоди виждаме как героят постига целите си въпреки всички пречки. После, след една интермедия без всякаква връзка със сюжета, в която хорът се обръща към зрителите, за да изрази отношението на автора към един или друг злободневен въпрос, нова поредица от скечове показва последиците от създадената ситуация, докато се стигне до финалната процесия, с която хорът напуска сцената, прославяйки Дионис. Изхождайки от тази типична схема, поетите имали пълна свобода да забавляват публиката както им хрумне: от каламбура до изтънчената литературна пародия, от циничните шеги и непристойности до най-нежната поезия, от грубите лични нападки до комичните забележки и характери — всичко било позволено, всичко се приемало охотно. Тонът на Аристофановите комедии е извънредно разнообразен и лекотата, с която той минава от грубото към най-изисканото, смайва съвременния читател. Но ако ни смущават някои недодялани шеги или озадачават политически алюзии, които не можем да разберем, то все пак ни завладяват живото остроумие, което не е избледняло през вековете, поетическият полет и чувството към природата, запазили в нашите очи свежестта и привлекателността си. Никоя друга литературна форма не ни поставя в по-непосредствена връзка с народа на Атина по времето на Сократ, Алкивиад и Тукидид, никоя не ни внушава до такава степен впечатлението, че е свидетелство едновременно за своя автор и за неговото време.

Последните пиеси на Аристофан, писани в началото на IV в., се различават чувствително от първите: в „Жените в народното събрание“ или в „Плутос“ поетът се ориентира към нова форма на комедията, наречена „средна“ комедия. Ролята на хора се стеснява, свободата на фантазията е вече по-ограничена. Личната сатира отстъпва място на социалната, личните нападки — на обрисовка на човешки типове, смешните хрумвания — на пародийно представяне на мита. Приемниците на Аристофан, като Антифан или Алексис от Турии, изглежда, са били плодовити писатели, на които се приписвали стотици пиеси. Но ние не знаем почти нищо за тях и гръцката комедия, както и трагедията, не е създала повече шедьоври през IV в. до появата на Менандър, който принадлежи вече към елинистическата епоха.

* * *

Не бива да ни учудва, че в гръцката литература първите прозаици са се появили значително по-късно от първите поети. Това е общо явление, за което дори древните са си давали сметка. Плутарх говори за него в един известен пасаж на своя диалог „За пророчествата на Пития“. Възникването на обикновената проза, лишена от всички украшения на поетическия стил и от опората, която мерената реч дава на паметта, бележи чувствителен напредък в развитието на рационалната мисъл и изразява първичния стремеж на човека да дири и излага истината. Това издирване на гръцки се казва история: тя се занимавала отначало със събитията в живота на човека и с естествения кадър, в който те се разиграват. Оттук идва и самото име на историята, която първоначално не са отделяли от географията.

Гърците смятали Омир за първия историк и отначало не са правили разлика между история и епос. Първите произведения, в които прозират интереси от историческо естество, са все още епически поеми като „Основаването на Колофон“, произведение на философа Ксенофан* от VI в. Традицията била продължена в началото на следващия век от поета Паниасис, чичо на Херодот, за когото вече говорихме; той разказва в своите „Йонийски песни“ за основаването на първите градове в Йония от Кодрос и Нелей в много отдавнашни времена. Също така винаги любознателните йонийци се увличали от фантастичните разкази за едно пътешествие из непознатите земи на север от Черно море, каквато била „Поемата за Аримаспите“, приписвана на полулегендарна личност — Аристей от Проконес, който трябва да е живял в средата на VII в.

Хекатей* от Милет, който играл важна политическа роля в края на VI в. и по време на въстанието в Йония, скъсал с тази традиция и съставил в проза на йонийски диалект „Генеалогии“, сборник от легенди, интерпретирани в светлината на наивен рационализъм, и преди всичко едно общо описание на населените земи, озаглавено „Периегеза“, с което Херодот си е служил много. От фрагментите, които са останали, се вижда, че той е проявявал жив интерес към етнографията, а и вече известен критичен дух. „Предавам тук — заявява той — това, което вярвам, че е истина: защото разказите на гърците са твърде различни и по мое мнение смешни.“ Той усъвършенствувал употребата на географските карти, изнамерени по-рано от Анаксимандър. Хекатей имал редица подражатели през V в., като Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Хеланик от Митилене и атинянина Ферекид, но никой не достигнал славата на Херодот от Халикарнас, първият прозаик, от когото е запазено цяло произведение и когото Цицерон с право нарича „баща на историята“.

Наистина Херодот е определил в основните й черти формата на този литературен вид. Задачата на историка е да изложи своите изследвания, за да се спасят от забрава великите дела на хората. Произведението има за цел едновременно да развлича и да дава знания, но тези задачи се подразбират, тъй като основното изискване е обективността на разказа. Когато има различия между изворите или очевидна неправдоподобност в традицията, авторът прави своята критика и собствен избор според критерии, които той смята за основателни. Естествено неговите критерии не са непременно тези, които днес ни се струват най-добрите, но важното е, че те по начало имат рационален характер. Да установи добросъвестно истината, да разкрие връзката между причини и следствия, да опише нравите на народите, да обрисува портретите на знаменити личности, да представи живописни и оживени сцени, да запише големи събития, достойни да бъдат запомнени, да внуши полезни мисли, при случай да възбуди любопитство с някоя странна и изненадваща подробност — ето каква цел си поставя Херодот и той чудесно я постига благодарение на широката си осведоменост, придобита от много четене и същевременно от личните му задълбочени проучвания, благодарение на живата си симпатия към народите и хората, непомрачена от предразсъдъци спрямо расите и културите, благодарение на живия си ум, който се отнася с недоверие към басните, но дълбоко тачи нравствените закони и боговете. Гръцкият и „варварският“ свят оживяват в неговата „История“, която ни осведомява и ни доставя наслада с неподражаемото изкуство на автора да описва понякога многословно, понякога сбито, да променя изразните си средства съобразно с интереса си или фантазията си, да се впуска на места в твърде дълги отклонения, да се разпростира в подробности, които му се струват забавни, после непринудено да се връща към главната тема с наглед безгрижна лекота, която изисква съпричастността на читателя. Освен това този пръв образец на гръцката проза е запазил чудната си свежест, като че ли наистина — да си послужим с израза на един византийски учен — „славеят от Халикарнас“ е съумял „да украси хубавия си стил с всички цветя на йонийския диалект“.

Херодот бил съвременник на Перикъл, с когото впрочем се познавал в Атина. Атинянинът Тукидид* принадлежи към следващото поколение, станало свидетел на Пелопонеската война. След като бил едно от действуващите лица, понеже бил стратег в Тасос и не могъл да попречи на Бразидас да превземе град Амфиполис, Тукидид бил отстранен от длъжност поради този неуспех и трябвало оттук нататък да се задоволи с ролята на наблюдател. Но той следял с неотслабено внимание целия развой на войната и вярно я описал. Неговият труд се различава от произведението на Херодот може би не толкова по задачите, които авторът си поставя, и по методите, които възприема, за да ги осъществи, колкото по темперамента си и по склонността си към дълбоки размисли. Поставил си за цел да опише, както „бащата на историята“, голямото военно сблъскване между два народа, Тукидид не си позволява никаква лекота или безгрижие. У него са редки отклоненията и анекдотите. Разказът му протича строго хронологично, като ритъмът му се определя от годишните времена поради липсата на надежден граждански календар. Умът на автора е винаги в напрежение поради желанието му да разбере събитията, да обясни логическата им връзка и техните причини, да разкрие дали те се дължат на отделни лица, на обществото, на природата или на икономиката. Той проявява безкомпромисна точност при изнасянето на фактите, наблюдавани с безпристрастното око на тактика или стратега, без какъвто и да е стремеж към живописното и забавното. От тази сухота понякога — но рядко — се ражда патетичното, както например в разказа за чумата в Атина или за заробването на атиняните след поражението в Сицилия. В услуга на този трезв и проницателен ум е обработеният и гъвкав стил, който избягва симетрията, не отхвърля непоследователността в синтаксиса, умее да каже много с малко думи; този пръв паметник на атическата проза вече показва, особено в речите, какво чудесно оръдие на мисълта щял да стане след време диалектът на Атина.

Подемайки описанието на събитията от 411 г., там, където го прекъснал Тукидид, за да доведе повествованието си последователно до 362 г. и до битката при Мантинея, атинянинът Ксенофонт*, един от учениците на Сократ, се наложил със своята „Гръцка история“ като приемник и продължител на Тукидид. Въпреки това нито в този наистина полезен труд, нито в „Анабазис“, посветен на експедицията на Десетте хиляди, в която сам той участвувал, нито в историческия роман за възпитанието на персийския цар Кир, известен под името „Киропедѝя“, този блестящ полиграф не издържа сравнение с предшествениците си. Наистина той е приятен, ясен, жив, достатъчно добре осведомен, но изискванията на неговия ум като че ли са по-ограничени: той не търси дълбоките причини, психологията му е по-елементарна, той охотно идеализира личностите, които му допадат — с една дума, в историята, написана от Ксенофонт, липсва плътност и дълбочина; но това показва още по-ясно до каква степен общите принципи, наложени негласно от Херодот и Тукидид, са били окончателно признати и приети, щом с по-скромните си качества Ксенофонт безспорно е заслужил да бъде наречен историк, понеже честно се е стремял да съблюдава тези принципи.

Наред с тези три големи фигури на гръцката историография през IV в. са известни голям брой автори и трудове, чиито имена са само споменати или цитирани в по-дълги или по-кратки пасажи. Ктезий от Книдос написал в началото на IV в. „История на персите“, която Динон от Колофон завършил. Теопомп от Хиос, роден към 377 г., е автор на едно резюме на Херодот и на една история на Филип II Македонски. В папируси са намерени фрагменти от анонимен труд, наречен „Гръцка история от Оксиринхос“*, който очевидно е написан през първата половина на IV в.: в него се описват събитията през 396–395 г. Ефор от Куме, който написал по-голямата част от своя труд след 350 г., пръв замислил една всеобща история, в която събрал резултатите от обширна компилация; три века по-късно Диодор от Сицилия използувал нашироко този труд в своята „Историческа библиотека“. И най-после редица историци, познати под жанровото име атидографи*, са посветили трудове на историята на Атика, каквато по-рано съставил и Хеланик.

* * *

Създаването и развоят на историята като литературен вид е само един от аспектите, макар и много важен, на наченките на рационалната мисъл и научното мислене, голямата заслуга, за които се пада на гърците от архаичната и класическата епоха. Успоредно с проучването на човешките общества и тяхното развитие, от началото на VI в. в Йония възникват научното изследване и философията. С имената на Талес от Милет и на Питагор от Самос (впоследствие изгнаник в Кротон) — единият в началото, другият през втората половина на VI в. — са свързани първите теоретични издирвания в областта на математиката и астрономията, които у Питагор се преплитат с особени мистични тежнения, оказали дълбоко и трайно влияние. Други милетчани, като съвременника на Талес — Анаксимандър и ученика му Анаксимен, също са размишлявали върху природата и истинската й същност. В края на века Ксенофан от Колофон развил в стихове една теория за единния безличен бог, като разкритикувал многобожието, което придава човешки образ на боговете. Парменид* от Елея, който в родния си град подготвил своя ученик Зенон*, и Емпедокъл* от Агригент по това време също употребявали поетичната форма, но с повече блясък от Ксенофан, за да изложат схващанията си за битието. Техният съвременник Хераклит от Ефес, който писал в проза, провъзгласил, че всичко е непрекъсната борба, движение и развитие. И сега още долавяме силата и оригиналността на тези първи мислители в доста многобройните фрагменти, които са запазени в цитатите на писателите.

През V в. Анаксагор от Клазомене, който в Атина станал приятел на Перикъл, смятал, че първичната същност на света е Разумът, който е внесъл ред в първоначалния Хаос. Освен това той прилагал рационалистична критика спрямо много, и то широко разпространени предразсъдъци, като например божествеността на звездите, или дори спрямо някои форми на предсказания; тази му склонност към свободното мислене станала причина да бъде изгонен от Атина, след като го обвинили в безбожие. Демокрит* от Абдера, малко по-млад от Анаксагор, измислил понятието атом, в който намирал обяснението на всички неща, включително и на боговете. Хипократ от Кос, произхождащ от семейство на лекари, което тачело култа на Асклепий, прилагал в лечителското изкуство принципите на рационалното наблюдение; със своите трудове той положил основите на клиничната медицина и същевременно определил задълженията на лекарите в прочутата клетва, която и днес си остава златно правило за тях. По същото време Атина приела с въодушевление, което не й попречило по-късно да ги предава на съд за безбожие, софистите и тяхното учение; те идвали там да дават уроци по диалектика и красноречие срещу заплащане в брой. Чрез диалозите на Платон ние можем да оценим виртуозността на Горгий от Леонтини или на Протагор от Абдера, способни да предизвикат съмнение във всичко, боравейки с противоречиви съждения.

От разсъждения върху космогонията (или произхода на света) до скептицизма, почиващ върху разума — ето в общи линии пътят, който е следвала гръцката философска мисъл от възникването й до момента, когато към 430 г. учението на Сократ започнало да дава плодовете си. Влиянието, което този моралист оказал със словото и примера си, е изиграло толкова важна роля, че днес всички философи преди него се наричат предсократици. „Човекът — е казал Протагор — е мярката за всички неща.“ Сократ поставя в центъра на своите занимания изучаването на човешката душа и препоръчва на всеки да се опита най-напред да опознае сам себе си, според тълкуването, което той давал на една делфийска максима. Психологически наблюдения и морални размишления — това е поглъщало вниманието му. Обигран в словесната ловкос: на софистите, той умеел да използува обикновени примери, взети от всекидневния живот, за да се приближава бавно, но сигурно към опознаването на истината и добродетелта. „Сократ пръв — казва Цицерон в «Тускулански разговори» (V, 10) — свали от небето философията настани я в нашите градове, въведе я дори в домовете ни и я задължи да се занимава с практическия морал, с проблема за доброто и злото.“ Видяхме по-горе защо неговите забележителни заслуги на гражданин и мислител не го спасили от смъртното наказание. Но той бил вече изиграл ролята си на инициатор и дал нужния тласък на философския гений на Платон.

Ако Сократ не е написал нищо, то ученикът му Платон бил удивително продуктивен, и е показателно, че в голямото корабокрушение, сполетяло античната литература, неговите многобройни трудове са оцелели почти изцяло. Това изключително обстоятелство се обяснява не толкова с щастлива случайност, колкото с широко разпространеното убеждение, че произведенията на Платон наред с Омировите поеми представляват най-висшата изява на гръцкия дух. Многобройните му диалози, като не се смятат апокрифните, са класирани хронологически от съвременните учени въз основа на стилистични критерии, които понякога са спорни. В общи черти тази класификация сигурно все пак отговаря на действителността и позволява да се проследи приблизително духовният път на философа от „Лахес“ до „Закони“ през целия му дълъг и изпълнен с много събития живот. В първите си диалози той се придържа към метода на Сократ и те ни дават, както изглежда, точна представа за неговото учение. По-късно вече се изявява Платоновата личност и той започва да излага собствените си тези чрез устата на своя учител, който е главният събеседник в диалозите му. От въпросите на нравствеността, които го занимавали отначало — да определи какво е храброст, набожност, добродетел или справедливост, изхождайки от проучвания върху езика и поведението на обикновения човек, — той се насочва по-късно към по-обширни и по-смели търсения: да разбере системата на всемира чрез теорията за Идеите (тук Платон се свързва с онтологическите разсъждения на философите преди Сократ), да разбере природата на безсмъртната човешка душа и връзката й с тялото, и да формулира законите, които трябва да ръководят идеалната държава, защото за Платон метафизиката и психологията водят неизбежно до политиката, която трябва да претвори в дело мисълта.

Неговата непрекъснато обновяваща се и развиваща се мисъл е неизчерпаема по богатството си. Опитът, който Платон извлича от четенето, от пътуванията си, от връзките си с общественици, учени, писатели и други философи, обяснява разнообразието на въпросите, които той разглежда, както и големия брой действуващи лица, които изважда на сцената при всеки спор, за да защищават с удивителна сила и правдивост най-различни и противоположни тези. Формата на диалога позволява това многообразие и не пречи на Платон да прави съответни заключения. Неговото изкуство пък вдъхва живот на всички творби на гения му благодарение на удивително гъвкавия стил, способен да изрази както ирония, така и отвлечена мисъл, да опише поетично пейзаж или мит, както и да пародира някой оратор или софист. Езикът на Платон е недостижим образец на атическата проза: може би никога човешката мисъл не си е служила с по-изтънчено словесно оръдие.

Влиянието на Платон се разпространило едновременно чрез трудовете и чрез учението му, което от 387 г. той започнал да преподава в гимназиона, посветен на героя Акадѐмос, малко на северозапад от Дипилонската врата край Атина; оттук води началото си името Академия, което било дадено първо на това училище. Не бива да се забравя обаче, че други ученици на Сократ работели в различни насоки: атинянинът Антистен*, автор на много изгубени диалози и трактати, основал школата на киниците, наречени така по гимназиона в Киносаргес, квартал на Атина, където той преподавал; Аристип от Кирена, теоретикът на удоволствието, проправил пътя на бъдещето епикурейство. Що се отнася до учениците на самия Платон, те всички били засенчени от могъщата личност на Аристотел, законодателят на западната мисъл. Но въпреки че Аристотел е живял точно по времето на Демостен, не бихме могли да го отделим от групата, която работела под негово (Аристотелово) ръководство и чийто колективен труд, насочван от делото на учителя, принадлежи вече към елинистическата епоха.

* * *

Ако Платоновата философия намира своя логичен завършек в политиката, както ще стане и с Аристотеловата, то е защото в очите на гърците всичко води към държавата. Тъй като са могли да въздействуват на съгражданите си най-вече чрез словото, не е учудващо, че гърците първи са създали красноречието, установявайки нормите на реториката. От всички литературни видове реториката, възникнала в тясна връзка с развитието на политическата и правна демокрация, се появила последна по време в историята на литературата от класическата епоха. Наистина още към края на VI в., ако се съди по сведенията на Херодот, йонийците от Мала Азия имали вещи оратори като например Аристагор от Милет. По-късно партизанските борби в Атина по времето на Темистокъл и Перикъл предлагали благоприятни възможности на тези, които имали дар слово. Ако речите, които Тукидид приписва на Перикъл, не са строго автентични, то поне историкът заявява (I, 21), че се е придържал, що се отнася до общия смисъл, „възможно най-близко до онова, което е било казано в действителност“; следователно благородното вдъхновение и здравата логика, от които се възхищаваме, са били присъщи на оратора и не са измислени от историка. Но това красноречие е било спонтанно, а не школувано при софистите.

Появила се в Сицилия в началото на V в., софистиката била в същност наука за разсъждаването, насочена към утилитарни цели; тя бързо станала практика в разсъждението, което привидно изглеждало вярно и използувало всички словесни средства за убеждаване. Видяхме ролята, която тя е играла във философията. Тя е имала още по-голямо значение за развитието на реториката. Хора като Горгий, Протагор, Продик* първи са определили строго и точно изискванията на речта и стила. Те намерили в Атина отбрана аудитория, която съумяла да извлече полза от уроците им: софистът Антифон, който бил също и политически водач и загинал, осъден от съгражданите си в 411 г. след падането на Четиристотинте, ни е оставил школски образци на фиктивни речи и няколко съдебни речи. Метекът Лизий, разорен от грабежите на Тридесетте тирани, пишел срещу възнаграждение речи за тъжителите, които те трябвало само да прочетат пред съда; запазените блестят с чистотата на езика, ловката аргументация и съвършената си непринуденост.

От всички тези оратори реторът Изократ, който умрял почти столетник в 338 г., е размишлявал най-много върху своето ораторско изкуство. Слабият глас и крехкото му здраве не му позволявали да говори сам, затова като Лизий той съчинявал съдебни речи за другите, но преди всичко се посветил на преподаването на реторика, при което имал блестящ успех, привличайки младите атиняни не по-малко от Платоновата Академия. В тържествените речи, които публикувал, без да ги произнася, като „Панегирика“ (озаглавена така, понеже била предназначена за панегира, т.е. за събирането на гърците по случай Олимпийските игри в 380 г.), той блестящо борави с общите теми в реториката (т.нар. „общи места“), на които придава нови достойнства с хармоничния си и ритмичен език; възхвалата, която отправил към отечеството си Атина в „Панегирика“, имала такъв успех, че самият надслов на речта по-късно добил значението на „възхвала“, което днес му придаваме. Освен това Изократ имал оригинална политическа мисъл. Съзнавайки, че Гърция се изтощава от вътрешните войни, той смятал, че тя трябва да сложи край на разприте и да предприеме под единно командуване завоеванието на персийска Азия. Когато разбрал, че Атина не е в състояние да играе ръководната роля, за която отначало мечтаел, той насочил надеждите си към Филип Македонски и с наистина пророческо прозрение отрано предугадил величавия замисъл на Александър.

Не бихме могли да си представим по-пълна противоположност на Изократ от Демостен*. Единият е кабинетен човек, другият — човек на действието. Единият спокойно вае изтънчени фрази, другият се отдава на пламенно красноречие. Единият дълго време вярвал, че македонският цар ще спаси гръцкия народ от упадък, другият яростно се противопоставял на политиката на Филип. И двамата, макар по различен начин, милеели за величието на общото си отечество. Историята в крайна сметка дала право на учения, а не на политика; въпреки това се говори, че Изократ умрял потресен, когато научил вестта за Херонея, докато Демостен, твърд пред поражението, бил удостоен с изключителната чест да произнесе надгробната възхвала на падналите в битката войници. Мрачният и горд глашатай на атинската независимост намерил в борбата срещу Филип повод за едни от най-възвишените полети на мисълта и словото, вдъхновени някога от любовта към отечеството и общото дело; славата му не е затъмнена от това, че в края на краищата той се озовал в лагера на победените. Бичувайки с пламенни слова страхливостта, стремежа към удоволствия и сляпото лекомислие на съгражданите си, той завещал на бъдещите народи пример, за който винаги ще бъде полезно да си спомнят.

Сравнени с неговото прямо, понякога сразяващо слово, подхранвано от съвършеното владеене на ораторското изкуство, творбите на останалите политически оратори от това време бледнеят, независимо от достойнствата им: Есхин, големият съперник на Демостен, Хиперид* и Ликург, от които са останали няколко произведения, понякога са ловки, сладкодумни, живи, дори пламенни. Но никой от тях далеч не ни вълнува така, както Демостен. Хубаво е, че завършваме с него краткия преглед на гръцката литература от времето, когато нейното величие е било свързано с независимостта на града държава; в момента, в който тази независимост трябвало да изчезне, с този човек, борещ се за нея, лумва и последното й сияние.