„Късият удар излага на риск този, който го изпълнява безразсъдно и неблагоразумие. От друга страна, протежението никога не трябва да се прави на труден, неравен или хлъзгав терен.“

Дните минаваха бавно, в горещини и слухове. Дон Хуан Прим плетеше конспирации на брега на Темза, а през това време дълги върволици от политически затворници криволичеха през полята, изгорели от слънцето, на път за африканските затвори. На Хайме Астарлоа всичко това му беше безразлично, но се оказваше невъзможно да избегне резултатите. Сред приятелския кръг в „Прогресо“ цареше смут. Агапито Карселес развяваше като знаме един брой на „Нуева Иберия“ със стара дата. В нашумяла уводна статия, озаглавена „Последната дума“ се разкриваха някои тайни договорености, сключени в Байона между левите партии в изгнание и Либералния съюз с цел сваляне на монархическия режим и избиране, чрез всеобщо гласуване, на Велико народно събрание. Събитията бяха остарели, но „Нуева Иберия“ пусна духа от бутилката. Цял Мадрид говореше за това.

— По-добре късно, отколкото никога — твърдеше Карселес, размахвайки предизвикателно вестника пред увисналите мустаци на начумерения дон Лукас. — Кой казваше, че това съглашение е противоестествено? Кой? — победоносен удар с юмрук по напечатаната хартия, минала през ръцете на всички събеседници. — Господа, на обичайните пречки дните им са преброени. Революцията ще избухне всеки момент.

— Никога! Революция — никога! И още по-малко република! — въпреки възмущението си, дон Лукас изглеждаше някак смутен от обстоятелствата. — Най-много, и казвам най-много, дон Агапито, Прим да е предвидил някакво резервно решение в подкрепа на монархията. Граф де Реус никога няма да даде зелена светлина на революцията, която ще парализира страната. Никога! В края на краищата той е войник. А всеки войник е патриот. А всеки патриот е монархист, така че…

— Не позволявам обиди! — изръмжа Карселес екзалтирано. — Настоявам да си вземете думите назад, господин Риосеко.

Дон Лукас, хванат натясно, погледна противника си видимо объркан.

— Аз не съм ви обидил, господин Карселес.

Побеснял от гняв, журналистът призова небето и събеседниците за свидетели:

— Твърди, че не ме е обидил! Твърди, че не ме е обидил, когато всички вие чухте прекрасно как този господин казваше неоснователно и неуместно, че аз съм монархист!

— Аз не съм казал, че вие…

— Отричайте сега! Отричайте, дон Лукас, вие, който се имате за човек на честта! Отричайте, пред съда на Историята, който ви гледа!

— Имам се и съм човек на честта, дон Агапито. Но за съда на Историята въобще не ми пука. Освен това, няма нищо общо… По дяволите! Как умеете да ме накарате да изгубя нишката. За какво, по дяволите, говорех?

Обвиняващият пръст на Карселес посочи третото копче от жилетката на събеседника му.

— Вие, драги ми господине, вие току-що твърдяхте, че всеки патриот е монархист. Вярно ли е или не е?

— Вярно е.

Карселес се изсмя саркастично, като обществен обвинител, който всеки момент ще изпрати уличения и признал се за виновен на гилотината.

— Нима аз съм монархист? Нима съм монархист, господа?

Всички присъстващи, включително и Хайме Астарлоа, побързаха да заявят, че ни най-малко не е. Карселес се обърна победоносно към дон Лукас:

— Виждате ли!

— Какво е това, което трябва да видя?

— Аз не съм монархист, но въпреки това съм патриот. Вие ме обидихте и искам удовлетворение.

— Вие не сте никакъв патриот, дон Агапито!

— Аз да не съм?…

В този момент се наложи ритуалната намеса на останалите събеседници, за да не позволят Карселес и дон Лукас да се хванат гуша за гуша. Духовете се укротиха и общият разговор отново се върна към политическите догадки около това кой ще наследи трона на Исабел II.

— Може би херцог дьо Монпансие — отбеляза полугласно Антонио Кареньо. — Макар да твърдят, че Наполеон III му е наложил вето.

— Не бива да се отхвърля — уточни дон Лукас като си нагласи монокъла, паднал по време на спречкването преди малко — и възможността за абдикация в полза на инфанта дон Алфонсо…

Тук Карселес отново скочи, сякаш някой беше казал нещо за майка му:

— Вие бълнувате, господин Риосеко! Стига толкова Бурбони. Край. Sic transit gloria borbonica^[1] и други латински поговорки, които ще премълча. Ние, испанците, вече доста изпатихме с дядо му и с майка му. За бащата нищо не казвам, поради липса на доказателства.

Антонио Кареньо се намеси с благоразумието на държавен служител, което го спасяваше от опасността да остане без работа, от която и посока да духнеше вятърът.

— Ще трябва да признаете, дон Лукас, че чашата на испанското търпение преля. Някои от дворцовите кризи, организирани от Исабелита, имат причини, от които би се изчервил и най-претръпналият.

— Клевети!

— Клевети или не, в ложите считаме, че са прехвърлени допустимите граници…

Дон Лукас, с лице, зачервено от монархически плам, се защитаваше със сетни сили под подигравателния поглед на Карселес. Обърна се към Хайме Астарлоа в тревожно търсене на помощ.

— Чувате ли ги, дон Хайме?… Кажете нещо, за Бога. Вие сте разумен човек.

Споменатият вдигна рамене, разбърквайки невъзмутимо кафето с лъжичката.

— Аз се занимавам с фехтовка, дон Лукас.

— Фехтовка? Кой мисли за фехтовка, при положение, че Монархията е в опасност?

Учителят по музика Марселино Ромеро се смили над нападнатия дон Лукас. Спря да дъвче препеченото си хлебче, направи един чистосърдечен коментар относно привързаността към традициите и привлекателността на кралицата, които никой не можеше да отрече. Прозвуча язвителният смях на Кареньо, докато Агапито Карселес се нахвърли срещу пианиста с бурно възмущение:

— С привързаност към традициите не могат да се управляват кралства, драги ми господине! — избухна. — За тази цел е необходимо да си патриот — погледна крадешком дон Лукас — и да имаш чувство за срам.

— Тя определено има от какво да се срамува — додаде шеговито Кареньо.

Дон Лукас удари с бастун по пода, нетърпелив пред тази липса на разум.

— Колко е лесно да се осъжда! — възкликна той и поклати тъжно глава. — Колко е лесно да направиш на трески дърво, което се клати! И точно вие, дон Агапито, който сте били свещеник.

— Спрете! — прекъсна го журналистът. — Това време отдавна е минало!

— Били сте, били сте, макар да ви тежи — настоя дон Лукас, очарован, че се е докоснал до тема, която дразни събеседника му.

Карселес сложи ръка на гърдите и призова тавана за свидетел.

— Отричам се от расото, което облякох в момент на младежко заблуждение, черен символ на мракобесието!

Антонио Кареньо поклати сериозно глава като мълчаливо признание за такова ораторско умение. Дон Лукас настояваше на своето:

— Вие, който сте били свещеник, дон Агапито, би трябвало по-добре от всеки друг да знаете, че милосърдието е най-възвишената християнска добродетел. Човек трябва да е великодушен и милостив, когато съди историческата роля на нашата кралица.

— На вашата кралица, дон Лукас.

— Наречете я както искате.

— Наричам я всякак: капризна, непостоянна, суеверна, необразована и с още други думи, които ще премълча.

— Нямам намерение да търпя вашето безочие.

Събеседниците отново бяха принудени да призоват към спокойствие. Нито дон Лукас, нито Агапито Карселес бяха способни да убият муха, но всичко това беше част от литургията, която се повтаряше всеки следобед.

— Трябва да имаме предвид — дон Лукас завиваше краищата на мустака си и се правеше, че не забелязва лукавия поглед, който му беше отправил Карселес — нещастния брак на нашата кралица, без каквото и да било физическо привличане, с дон Франсиско де Асис… Съпружеските разногласия, които са обществено достояние, улесниха действията на придворните камарили и на безскрупулните политици, фаворити и използвачи. Те, а не горката кралица, са отговорни за тъжното положение, в което се намираме днес.

Карселес се беше въздържал прекалено дълго време:

— Идете да го кажете това на патриотите, които са в африканските затвори, на депортираните на Канарските острови и на Филипините, на емигрантите, които пъплят из цяла Европа! — журналистът мачкаше в ръце „Нуева Иберия“, обзет от революционен гняв. — На фона на сегашното правителство на Нейно християнско величество, предишните изглеждат добри, което е достатъчно красноречиво. Не виждате ли картинката?… Дори политици и видни личности без капчица демократична кръв във вените си бяха изпратени в изгнание само защото са подозрителни или не достатъчно пламенни привърженици на недостойната политика на Гонсалес Браво. Погледнете назад, дон Лукас. Погледнете назад: от Прим до Олосага, като се мине през Кристино Мартос и останалите. Виждате, че дори Либералният съюз, както току-що прочетохме, запя друга песен, щом старият О’Донъл гушна чимшира. Каузата на Исабел вече няма друга подкрепа, освен разделените и рухващи умерени сили, които се боричкат, защото властта се изплъзва от ръцете им и вече не знаят на кой бог да служат… Вашата монархия се пука по шевовете, дон Лукас. По всички шевове.

— Истината е, че Прим ще дойде всеки момент — прошепна поверително Антонио Кареньо в желанието си да бъде оригинален, което беше посрещнато с подигравка от събеседниците му. Карселес смени посоката на безмилостните си атаки.

— Прим, както преди малко отбеляза нашият приятел дон Лукас, е военен. Повече или по-малко miles gloriosus^[2], но miles в края на краищата. Нямам му никаква вяра.

— Граф де Реус е либерал — протестира Кареньо.

Карселес удари с юмрук по мраморния плот и за малко кафето да се разплиска от чашите.

— Либерал? Ще ме уморите от смях, дон Антонио. Прим — либерал! Всеки истински демократ, всеки доказан патриот като мене, трябва да се съмнява по принцип в това, което е в главата на военния, и Прим не прави изключение. Забравяте ли авторитарното му минало? Политическите му амбиции?… Дълбоко в себе си, колкото и обстоятелствата да го принуждават да заговорничи сред британските мъгли, на всеки генерал му трябва да има под ръка един цар от шахматната дъска, за да продължи да си играе на силен офицер… Да видим, господа. Колко военни преврата имахме през този век? И колко от тях бяха за обявяване на републиката?… Сами виждате. Никой не подарява великодушно на народа това, което единствено народът е способен да изиска и завоюва. Господа, на мене Прим ми е подозрителен. Сигурен съм, че щом дойде, ще извади някой цар от ръкава. Великият Вергилий го е казал: Timeo Danaos et donaferentes^[3].

На улица „Монтера“ се чу глъчка. Група минувачи се беше струпала от другата страна на прозореца и сочеше към Пуерта дел Сол.

— Какво става? — жадно попита Карселес, забравяйки за Прим. Кареньо се беше приближил към вратата. Чужда на политическите сътресения, котката дремеше в ъгъла.

— Изглежда, че има вълнения, господа! — съобщи Кареньо. — Ще трябва да хвърлим поглед!

Събеседниците излязоха на улицата. На Пуерта дел Сол се трупаха групи от любопитни. Виждаше се движение на коли и полицаи, които подканваха зяпачите да си вървят по пътя. Няколко жени се качваха нагоре по улицата, задъхани от бързане и хвърляха боязливи погледи през рамо. Хайме Астарлоа се приближи към един полицай.

— Някакво нещастие ли се е случило?

Полицаят вдигна рамене. Беше очевидно, че събитията надхвърляха аналитичните му способности.

— Не ми е много ясно, господине — каза той с видимо притеснение и докосна с пръсти козирката на шапката си при вида на изискания човек, който го беше заговорил. — Изглежда, че са задържани половин дузина генерали… Говори се, че ги водят във военния затвор в Сан Франсиско.

Дон Хайме уведоми събеседниците си и думите му бяха посрещнати с възклицания и смайване. Насред улица „Монтера“ отекна победоносният глас на непреклонния Агапито Карселес:

— Господа, това е предизвестено! Кръвопролития! Последният удар на сляпото потисничество!

Тя стоеше пред него, красива и загадъчна, с рапира в ръката и съсредоточена в жестовете на учителя.

— Много е просто. Внимавайте добре, ако обичате — Хайме Астарлоа вдигна оръжието си и го кръстоса леко с нейното, толкова нежно, че жестът приличаше на метална милувка. — Ударът за двеста ескудос започва с това, което наричаме маркиран темп: лъжлива атака, която предлага на противника разкриване на четвърта, за да бъде подтикнат да атакува от тази позиция… Така, точно така. Отвърнете ми на четвърта. Отлично. Аз контрирам на трета. Виждате ли?… Освобождавам се и атакувам, като неизменно стоя разкрит, за да ви подведа да ме контрирате на трета и веднага да ме атакувате на четвърта… Много добре. Както виждате, дотук няма никаква тайна.

Адела де Отеро се спря замислена, с очи, приковани в рапирата на учителя по фехтовка.

— Не е ли опасно човек на два пъти да се разкрие по този начин на противника?

Дон Хайме поклати отрицателно глава.

— Ни най-малко, драга ми госпожо, при положение, че владеете защитата на трета, какъвто е вашият случай. Очевидно е, разбира се, че моят удар крие известен риск, но само в случай, че този, който прибегне до него е човек неопитен в нашето изкуство и не го владее до съвършенство. Никога не би ми хрумнало да го покажа на някой начинаещ фехтувач, защото съм сигурен, че ще бъде убит при изпълнението му… Разбирате ли сега първоначалната ми резервираност, когато ми оказахте честта да поискате услугите ми?

Младата жена му отправи очарователна усмивка.

— Моля да ме извините, учителю. Вие нямаше как да знаете…

— Именно. Не можех да знам. И досега не мога да си обясня как вие… — спря за миг и я погледна замислено. — Добре, стига приказки. Продължаваме ли?

— Хайде.

— Така — когато говореше, учителят избягваше да гледа младата жена в очите. — Веднага щом противникът атакува за втори път, точно в мига, когато остриетата се докоснат, трябва да реагира с контраатака, така, атакувайте веднага на четвърта от външната страна на ръката… Виждате ли? Естествено е противникът да прибегне до защита с летящ връх, сгъвайки лакът и вдигайки рапирата си почти отвесно, за да отклони атаката. Така.

Хайме Астарлоа спря отново и опря върха на оръжието си в дясното рамо на Адела де Отеро. Усети как сърцето му заби силно при допира с нейната плът и почувства, че тръпката преминава през стоманата, която държеше с пръстите си, сякаш е тяхно естествено продължение… „Sentiment du fer“, помисли и потръпна незабележимо. Младата жена погледна крадешком рапирата и белегът на устата й изпъкна в проницателна усмивка. Засрамен, учителят по фехтовка вдигна стоманата на няколко сантиметра. Тя наистина беше проникнала в мислите му.

— Така. Сега идва решителният момент — продължи дон Хайме и направи усилие да си възвърне концентрацията, която изгуби напълно за няколко секунди. — Вместо да нанесеш удара по цялото му продължение, когато противникът вече е започнал движението, се спираш за секунда, сякаш правиш лъжлива атака с намерение да нанесеш различен удар… Ще го направя бавно, за да видите добре. Така. Изпълняваме го, виждате нали, така че противникът да не може да изпълни защитата изцяло, а да я прекъсне по средата, докато се подготвя да се защити от другия удар, който той си мисли, че ще последва.

Очите на Адела де Отеро блеснаха от радост. Беше разбрала.

— И именно тук противникът допуска грешката! — възкликна тя щастливо, наслаждавайки се на откритието.

Учителят направи жест на доброжелателно съучастничество.

— Именно. Точно тук възниква грешката, която ни гарантира победата. Забележете: след това съвсем кратко колебание, продължаваме движението, скъсявайки дистанцията със същия жест, ето така, за да му попречим да отстъпи и да му оставим много малко пространство за действие. В този момент завъртате китката в четвърт кръг, така че върхът на рапирата да се повдигне само с няколко сантиметра. Виждате ли колко е лесно? Ако движението се изпълни добре, можем с лекота да прободем противника в основата на врата, до дясната ключица… Или, ако трябва да решим въпроса, в средата на гърлото.

Затъпеният връх на рапирата докосна шията на младата жена, която погледна учителя по фехтовка с полуотворена уста и с блеснали от възбуда очи. Хайме Астарлоа се вгледа в нея: ноздрите й се бяха разширили, а гърдите й се повдигаха под блузата от задъханото дишане. Цялата сияеше като малко момиченце, което току-що е свалило опаковката на приказен подарък.

— Съвършено е, учителю. Невероятно просто — каза тя шепнешком и го обгърна с поглед на сърдечна благодарност. — Невероятно просто! — повтори замислена, след което погледна очарована рапирата, която държеше в ръка. Изглеждаше покорена от новото смъртоносно измерение, което от този момент придоби стоманеното острие.

— Може би в това е достойнството му — каза учителят. — Във фехтовката простото е вдъхновение. Сложното е техника.

Тя се усмихна щастливо.

— Притежавам тайната на един удар, който не фигурира в трактатите по фехтовка — промълви тя, сякаш това предизвика у нея някакво особено удоволствие. — Колко души го владеят?

Дон Хайме направи неопределен жест.

— Не зная. Десет, може би дванадесет… Или малко повече. Но там е работата, че един го показва на друг и не след дълго няма да е ефективен. Както видяхте, защитата е много лесна, ако се познава.

— Убили ли сте някого с него?

Учителят по фехтовка погледна младата жена сепнато. Това не беше уместен въпрос в устата на една дама.

— Не мисля, че това има някаква връзка, драга госпожо… При цялото ми уважение не допускам, че това въобще има някаква връзка — направи пауза и през мислите му премина далечният спомен за един нещастник, чиято кръв изтичаше на поляната, без някой да е в състояние да направи нещо, за да спре струята, която бликаше от пронизаното му гърло. — Но дори да е така, не намирам в това нищо, от което да мога да се чувствам особено горд.

Адела де Отеро направи подигравателна гримаса, сякаш намираше въпроса за спорен. И Хайме Астарлоа си помисли, обезпокоен, че имаше някаква мрачна жестокост в блясъка на теменужените й очи.

Луис де Аяла пръв постави въпроса. До него бяха стигнали слухове.

— Нечувано, дон Хайме. Жена! И казвате, че е добра фехтувачка?

— Отлична. Аз бях първият, който остана изненадан.

Маркизът се приведе видимо заинтригуван.

— Красива?

Хайме Астарлоа се опита да направи безразлична гримаса.

— Много.

— Вие сте самият дявол, учителю! — Луис де Аяла размаха показалец и му намигна съучастнически. — Къде открихте тази скъпоценност?

Дон Хайме протестира леко. Абсурдно било да си помисли човек, че на неговата възраст… Строго професионални отношения. Със сигурност негово превъзходителство разбира.

Луис де Аяла отвърна незабавно.

— Трябва да се запозная с нея, дон Хайме.

Учителят по фехтовка отговори уклончиво. Перспективата маркиз де лос Алумбрес да се запознае с Адела де Отеро не го правеше особено щастлив.

— Естествено, ваше превъзходителство. В някой от идните дни. Никакъв проблем.

Луис де Аяла го хвана под ръка и двамата минаха под кичестите върби в градината. Горещината се усещаше дори на сянка и аристократът носеше само лек панталон от кашмир и риза от английска коприна, закопчана на китките с ръкавели със златен герб.

— Омъжена ли е?

— Не ми е известно.

— Не знаете ли къде живее?

— Бях веднъж в дома й, но видях само нея и една прислужница.

— Значи живее сама!

— С такова впечатление оставах, но не мога да го твърдя със сигурност — на дон Хайме започна да му дотяга тази разпит и се опита да се измъкне от него, без да бъде неучтив със своя клиент и покровител. — Истината е, че доня Адела не говори особено много за себе си. Вече казах на ваше превъзходителство, че нашите отношения, няма нужда да го повтарям, са строго професионални: учител и клиент.

Спряха до един от каменните фонтани — бузест ангел изливаше вода от една стомна. Две врабчета излетяха, подплашени от приближаването им. Луис де Аяла ги проследи с поглед, докато изчезнаха сред клоните на едно близко дърво и след това се обърна към събеседника си. Контрастът между тях беше явен: силното и здраво тяло на маркиза до сухата фигура на учителя по фехтовка. На пръв поглед всеки би помислил, че аристократът е Хайме Астарлоа.

— В такъв случай никога не е прекалено късно, за да бъдат преосмислени някои принципи, които са изглеждали ненарушими… — подхвърли де лос Алумбрес и намигна закачливо. Дон Хайме трепна, видимо притеснен.

— Моля ви да не продължавате разговора в тази посока, ваше превъзходителство — гласът му прозвуча малко сърдито. — Никога не бих приел тази млада жена за клиент, ако не бях видял в нея неоспорими технически качества. Можете да бъдете съвсем сигурен.

Луис де Аяла въздъхна с приятелско лукавство.

— Прогресът, дон Хайме. Магическа дума! Новото време, новите нрави застигат всички ни. Дори и вие не сте застрахован от това.

— Като ви поднасям предварително моите извинения, мисля, че грешите, дон Луис — беше очевидно, че учителят по фехтовка се чувства много неудобно от посоката, в която беше тръгнал разговорът. — Предлагам ви, ако желаете, да възприемете цялата тази история като професионален каприз на един стар учител. Като въпрос на… естетика. Но между това и твърдението, че този факт предполага да се отвори вратата на прогреса и на новите нрави, стои цяла пропаст. Годините ми вече са твърде много, за да правя някакви съществени промени в начина си на мислене. Считам се в безопасност както от лудориите на младостта, така и от възможността да придавам особено значение на нещо, което по мое мнение е само едно техническо занимание.

Маркиз де лос Алумбрес се усмихна одобрително на премерените думи на дон Хайме.

— Имате право, учителю. Аз съм този, който ви дължи извинения. От друга страна, вие никога не сте защитавали прогреса…

— Никога. През целия си живот съм се стремял да поддържам определена представа за мен самия и това е всичко. Човек трябва да съхрани някои ценности, които не могат да бъдат пренебрегнати с времето. Останалото е моментна мода, преходни и променливи състояния. С една дума — глупости.

Маркизът го погледна съсредоточено. Лекият тон на разговора изчезна напълно.

— Дон Хайме, вие не сте от този свят. И знайте, че ви го казвам с огромното уважение, което ми вдъхвате… Отношенията ни са чест за мен от доста време, и въпреки това продължавам да се учудвам ежедневно на това ваше странно вманиачаване в чувството за дълг. Дълг, който не е нито догматичен, нито религиозен, нито морален… А само, и това е необичайното в тези времена, в които всичко се купува с пари, един дълг към самия себе си, наложен от собствената ви воля. Вие знаете ли какво означава това в днешно време?

Хайме Астарлоа смръщи вежди с упорито изражение. Новата насока на разговора му беше още по-неприятна от предишната.

— Нито знам, нито ме интересува, ваше превъзходителство.

— Именно това е необичайното у вас, учителю. Че нито знаете, нито ви интересува. Знаете ли какво? Понякога се питам дали в тази нещастна нагла Испания ролите не са за жалост разменени и дали благородството по право не би трябвало да принадлежи на вас, вместо на много мои познати, и на мен самия.

— Моля ви, дон Луис…

— Оставете ме да говоря, човече божи. Оставете ме да говоря… Дядо ми, мир на праха му, купил титлата, защото забогатял от търговия с Англия по време на войната срещу Наполеон. Това го знаят всички. Но истинското благородство, някогашното, не се придобива с контрабанден внос на английско сукно, а със смелостта на шпагата. Така ли е или не е?… Едва ли ще ми кажете, скъпи учителю, че вие, с шпага в ръка, струвате по-малко от когото и да било от тях. Или от мен.

Хайме Астарлоа вдигна глава и прикова сивите си очи в тези на Луис де Аяла.

— С шпага в ръка, дон Луис, струвам колкото най-добрия.

Лек топъл повей разлюля клоните на върбите. Маркизът отклони поглед към каменния ангел и цъкна с език, като да беше отишъл прекалено далеч.

— Така или иначе, не правите добре, че се изолирате по този начин, дон Хайме, ако позволите сърдечното мнение на приятел… Добродетелта не е рентабилна, вярвайте ми. Нито забавна. Само не мислете, че на вашата възраст се опитвам да ви поучавам… Искам само да ви кажа, че е приятно да надникнеш на улицата и да погледнеш какво става наоколо. Още повече в исторически моменти като този, в който живеем… Чухте ли за последното?

— Кое последно?

— Последното съзаклятие.

— Не съм особено силен в тази област. Задържаните генерали ли имате предвид?

— Ами! Това вече е стара новина. Говоря за съглашението между прогресистите и Либералния съюз, което току-що беше оповестено. Напускайки окончателно законната опозиция, както се очакваше, те са решили да подкрепят военната революция. Програмата им е да свалят кралицата и да предложат трона на херцог дьо Монпансие, който е вложил в начинанието хубавата сумичка от три милиона реала. Дълбоко огорчена от тази работа, Исабелита е решила да прати в изгнание сестра си и зет си, най-вероятно в Португалия. Що се отнася до Серано, Дулсе, Сабала и другите, те са депортирани на Канарските острови. Поддръжниците на Монпансие сега обработват Прим с намерение да даде благословията си на кандидата им за трона, но нашият смел генерал не желае да се обвързва. Така стоят нещата.

— Хубава каша!

— Дума да няма. Затова е вдъхновяващо човек да следи развитието от първия ред, като мене. Какво да ви кажа!… Трябва от всичко да се опита, особено когато става въпрос за политика и жени, без да позволяваме да ни стане тежко нито от едното, нито от другото. Това е моята философия и ето ме пред вас: наслаждавам се на живота и на изненадите му, докато ги има. А после нека ми отнемат преживяното. Маскирам се с шапка и наметало и скитам край магазинчетата на панаира в Сан Исидро със същото научно любопитство, което изпитвах през трите месеца, в които изпълнявах прословутата длъжност на секретар на Министерството на вътрешните работи, с която ме удостои покойният ми вуйчо Хоакин… Трябва да се живее, дон Хайме. И това ви го казва един човек на живота, който вчера остави три хиляди дурос на игралната маса в казиното с презрителна усмивка на устните, която бе дълго коментирана от почитаемата публика. Разбирате ли ме?

Учителят по фехтовка се усмихна снизходително.

— Може би.

— Не ми изглеждате много убеден.

— Достатъчно ме познавате, ваше превъзходителство, и знаете мнението ми по въпроса.

— Знам мнението ви. Вие сте човек, който навсякъде се чувства чужденец. Ако Исус Христос ви каже „остави всичко и ме последвай“, ще ви бъде лесно да го сторите. Няма нито едно проклето нещо, което да цените толкова, че да съжалявате за загубата му.

— Може би чифт рапири. Оставете ми поне това.

— Нека бъдат рапири. Ако предположим, че бихте били склонен да последвате Исус Христос или когото и да било друг. А може и това предположение да е твърде смело — маркизът изглежда се забавляваше с тази идея. — Никога не съм ви питал дали сте монархист, дон Хайме. Имам предвид монархията като абстрактно понятие, а не нашия нещастен национален фарс.

— Преди малко ви чух да казвате, дон Луис, че не съм от този свят.

— Нито от оня, сигурен съм. Истината е, че се възхищавам безпределно на способността ви да стоите настрана.

Учителят по фехтовка вдигна глава: сивите му очи съзерцаваха облаците, които се носеха в далечината, сякаш намираха в тях нещо близко.

— Възможно е да съм прекалено голям егоист — каза той. — Един стар егоист.

Аристократът направи гримаса.

— Много често това има цена, приятелю мой. Много висока цена.

Примирен, Хайме Астарлоа разтвори ръце с дланите нагоре.

— Човек свиква с всичко, особено когато вече няма друг изход. Ако трябва да се плати, се плаща — това е въпрос на отношение. В даден момент от живота човек заема определена позиция, правилна или не, но я заема. Решава да бъде такъв или онакъв. Отрязва пътя си назад, а след това вече не му остава нищо друго, освен да бъде такъв на всяка цена, каквото и да се случи.

— Дори ако е очевидно, че изборът му не е правилен?

— Особено в този случай. И тогава в играта влиза естетиката.

Съвършените зъби на маркиза блеснаха в широка усмивка.

— Естетиката на грешката. Хубава академична тема!… Има много да се говори по нея.

— Не съм съгласен. Всъщност, няма нещо, за което би могло да се говори много.

— Освен фехтовката.

— Така е, освен фехтовката. — Хайме Астарлоа замълча, сякаш считаше разговора за приключен, но след малко поклати глава и стисна устни. — Удоволствието е не само в това, което ни заобикаля, както каза ваше превъзходителство преди малко. То може да бъде също и във верността към определени лични ритуали, особено когато всичко наоколо се срива.

Маркизът заговори с ироничен тон.

— Мисля, че Сервантес е написал нещо по въпроса. С тази разлика, че вие сте идалго, който не тръгва по пътищата, защото носи вятърните мелници в себе си.

— Във всеки случай, затворен и егоистичен идалго, нека ваше превъзходителство да не забравя това. Дон Кихот е искал да се бори с несправедливостта. Аз искам само да бъда оставен на мира. — Той остана замислен, анализирайки собствените си чувства. — Не зная дали това е съвместимо с почтеността, но всъщност единственото, което искам, е да бъда почтен, бъдете сигурен. Честен. Порядъчен. Всичко, което е свързано с думата чест — додаде той простичко. Никой не би помислил, че говори с тон на самодоволен човек.

— Оригинална мания, учителю — каза маркизът искрено възхитен. — Особено във времена като днешните. Защо тази дума, а не някоя друга? Сещам се за цяла дузина алтернативи: пари, власт, амбиция, омраза, страст…

— Предполагам, че защото някога избрах тази, а не друга. Може би случайно или защото ми звучеше добре. Вероятно по някакъв начин съм я свързал с образа на баща ми, с чиято смърт винаги съм се гордял. Една красива смърт оправдава всичко. Дори всеки живот.

— Това виждане за смъртта — усмихна се Аяла, очарован от възможността да продължи разговора с учителя по фехтовка — има подозрителен католически привкус. Знаете: красивата смърт като врата към вечното спасение.

— Ако се очаква спасение, или каквото и да било друго, работата вече не е много чиста… Аз имах предвид последната битка пред прага на вечния мрак, без други свидетели, освен теб самия.

— Забравяте Бог.

— Той не ме интересува. Бог позволява непозволимото, безотговорен е и непоследователен. Не е джентълмен.

Маркизът погледна дон Хайме с искрено уважение.

— Винаги съм твърдял, учителю — каза той след известно мълчание, — че Природата прави нещата толкова добре, че превръща интелигентните хора в циници, за да могат да оцелеят… Вие сте единственото известно на мен доказателство за неточността на теорията ми. И може би именно това харесвам в характера ви, дори повече от уменията на фехтувач. Доближавате ме до някои неща, за които бих се заклел, че съществуват единствено в книгите. Вие сте нещо като моята заспала съвест.

Двамата замълчаха, заслушани в ромона на фонтана, и лекият повей на топлия ветрец отново разклати клоните на върбите. И тогава учителят по фехтовка си помисли за Адела де Отеро, погледна крадешком Луис де Аяла и усети в себе си неблагодарния шепот на угризението.

Чужд на политическите вълнения, които ставаха в двора през онова лято, Хайме Астарлоа изпълняваше стриктно поетите ангажименти с клиентите си, включително и трите часа седмично, отделени на Адела де Отеро. Сеансите протичаха без каквито и да било неудобни ситуации и се свеждаха до техническата страна, на която се опираше връзката им. Освен фехтуването, при което младата жена продължаваше да се проявява като изключително изкусна, те си разменяха само по няколко думи на незначителни теми. Не се беше повторил донякъде интимният тон на разговора, проведен в следобеда, когато тя отиде за втори път в галерията на учителя по фехтовка. Сега тя се ограничаваше да задава на дон Хайме определени въпроси относно фехтовката, на които той отговаряше с огромно удоволствие и голямо облекчение. Учителят от своя страна потискаше привидно непринудено интереса към подробностите от живота на клиентката си, а когато понякога се докоснеше до темата, тя се правеше, че не разбира или я избягваше с хитроумни и уклончиви отговори. От всичко това той можа да разбере единствено, че тя живее сама, без близки роднини, и че се опитва, по причини, известни единствено на нея, да стои настрана от светския живот в Мадрид, който би съответствал на положението й. Неоспорим факт бяха единствено значителните, почти неограничени средства, с които тя очевидно разполагаше, макар да обитаваше втория, а не основния етаж от сградата на улица „Рианьо“, и това, че беше живяла няколко години в чужбина, вероятно в Италия — това му подсказваха някои детайли и изрази, хванати по време на разговорите му с младата жена. От друга страна, нямаше начин да разбере дали е неомъжена или вдовица, макар че начинът й на живот отговаряше повече на втората хипотеза. Непринудеността на Адела де Отеро, скептицизмът, който сякаш обгръщаше всичките й забележки относно мъжете, не бяха обясними за млада неомъжена жена. Беше очевидно, че тя е обичала и страдала. Хайме Астарлоа имаше достатъчно години зад гърба си, за да разпознае самоувереността, до която бе възможно да се стигне още в младостта единствено чрез преодоляването на силни и крайни лични преживявания. В това отношение не знаеше дали е справедливо или не да я нарече авантюристка според общоприетите представи. Може и да беше — в края на краищата наистина проявяваше такава необикновена самостоятелност, че трудно можеше да се впише в представите на учителя по фехтовка за обикновена жена. Но нещо му подсказваше, че да я нарече „авантюристка“ би било неумело опростенчество.

Въпреки уклончивостта и нежеланието на Адела де Отеро да разкрива подробности за себе си, отношенията й с учителя по фехтовка бяха в общи линии задоволителни за него. Младостта и силната индивидуалност на клиентката му, подчертани от красотата й, предизвикваха у Хайме Астарлоа едно здравословно оживление, което се усилваше от ден на ден. Тя се отнасяше към него с уважение, нелишено от своеобразно кокетство. Старият учител охотно го приемаше, а с течение на времето очакваше с все по-нарастващо вълнение момента, в който тя се появяваше в галерията с малката си пътна чанта под ръка. Вече беше свикнал тя да оставя полуоткрехната вратата на съблекалнята, в която той влизаше веднага щом тя си отидеше, за да вдъхне с есенна нежност лекия аромат на розова вода, който оставаше във въздуха като следа от присъствието й. А имаше моменти, в които погледите се задържаха прекалено дълго, когато някой силен фехтовален удар ги приближаваше до ръба на физическия контакт. Единствено с настойчива самодисциплина учителят успяваше да прикрие под наметало от бащинска вежливост смущението, което тази жена предизвикваше в душата му.

Така дойде денят, в който по време на атаката тя се хвърли напред с такава сила, че се блъсна в гърдите на дон Хайме. Той почувства удара на женското тяло, топло и гъвкаво в ръцете си, и по рефлекс прихвана младата жена през кръста, за да й помогне да възстанови равновесието си. Тя се изправи много бързо, но лицето й, покрито с металната мрежа на маската, остана за миг обърнато към учителя, много близо, така че той почувства дишането и блясъка на очите й, които го гледаха настойчиво. После, отново в стойка, той беше толкова развълнуван от случилото се, че младата жена му нанесе два туша по защитната жилетка преди той да може да се защити по правилата. Щастлива, че е направила две последователни успешни атаки, Адела де Отеро се движеше напред-назад по подиума, преследвайки го със светкавични мушкания, с атаки и финтове, пламенно и необуздано импровизирани. Тя преливаше от радост и подскачаше като малко момиченце, отдадено тялом и духом на една игра, която го въодушевяваше. Хайме Астарлоа, вече съвзел се, я наблюдаваше и поддържаше дистанцията с опъната ръка, докосвайки рапирата на младата жена, която звънтеше при допира с неговата, когато тя се спираше за миг, изучавайки проницателно защитата на противника, докато търсеше пробойна, през която да се хвърли бързо и смело напред. Учителят по фехтовка никога не я беше обичал толкова силно, както в този момент.

По-късно, когато тя излезе от съблекалнята, вече облечена за излизане, изглеждаше променена. Беше пребледняла и вървеше неуверено. Прекара ръка по челото си, изпусна шапката на земята и се подпря трепереща на стената. Учителят й се притече на помощ, загрижен и притеснен.

— Добре ли сте?

— Мисля, че да — усмихваше се тя пребледняла. — От горещината е.

Той й предложи ръката си и тя се опря на нея. Главата й беше наведена и страната й почти докосваше рамото му.

— Това е първата проява на слабост, която улавям у вас, доня Адела.

Усмивка озари бледото лице на младата жена и тя каза:

— Считайте го тогава за привилегия.

Придружи я до дневната, наслаждавайки се на лекия натиск на нейната ръка, която се опираше върху неговата, докато я отдръпна, за да седне на старото канапе с нацепена от времето кожа.

— Имате нужда от нещо тонизиращо. Може би една глътка коняк ще ви даде сила.

— Не се безпокойте. Чувствам се много по-добре.

Дон Хайме настоя и се отдалечи, за да отвори един шкаф. Върна се с чаша в ръка.

— Пийнете малко, умолявам ви. Тонизира кръвта.

Тя намокри устни в питието и направи прелестна гримаса. Учителят по фехтовка отвори широко крилата на прозореца, за да влезе повече въздух и отиде да седне срещу младата жена, запазвайки подходяща дистанция. Останаха така известно време в мълчание. Дон Хайме я наблюдаваше под предлог, че се интересува от състоянието й, по-настойчиво, отколкото би се осмелил при нормални обстоятелства. Машинално прокара пръсти по ръката, на която тя се беше подпирала, имаше чувството, че още я усеща там.

— Пийнете още една глътчица. Изглежда, че ви действа добре.

Тя се съгласи послушно. После го погледна в очите и се усмихна с благодарност, като държеше в скута чашата с коняк, който едва беше опитала. Вече си възвръщаше цвета, когато посочи с брадичка към предметите, които изпълваха стаята.

— Знаете ли, че домът ви — каза тя тихо, почти поверително — прилича на вас? Всичко изглежда съхранено с толкова любов, че е удобно и вдъхва сигурност. Тук човек има усещането, че е в безопасност, сякаш времето не тече. Тези стени съхраняват…

— Цял един живот?

Адела де Отеро понечи да плесне с ръце, доволна, че той е намерил точния израз.

— Целия ви живот — отговори тя очаровано.

Хайме Астарлоа стана и направи няколко крачки из стаята, съзерцавайки в мълчание предметите, за които тя говореше: гербът, резбован в дърво, с девиза Към мен, комплект старинни пистолети за дуел в стъклена витрина, отличителните знаци на лейтенанта от Кралската гвардия на фон от зелено кадифе, в малка рамка, окачена на стената… Прекара нежна ръка по гръбчетата на книгите, подредени на дъбовите полици. Адела де Отеро го гледаше с полуотворени устни, внимателно, и се опитваше да хване далечния шепот на всички онези неща, които заобикаляха учителя по фехтовка.

— Прекрасно е да не се примиряваш със забравата — каза младата жена след известно време.

Той направи жест на безсилие, давайки да се разбере, че никой не може да избира спомените си.

— Не съм сигурен, че прекрасно е точната дума — каза като посочи стените покрити с предмети и книги. — Понякога ми се струва, че се намирам в гробище… Усещането е много сходно: символи и мълчание — замисли се над това, което току-що беше казал и се усмихна тъжно. — Мълчанието на всички призраци, които човек е оставил след себе си. Като Еней, когато бяга от Троя.

— Знам за какво говорите.

— Знаете ли? Може би да. Започвам да мисля, че наистина знаете.

— Сенките на хората, които сме могли да бъдем, а не сме били… Нали за това става въпрос? На хората, които сме мечтали да бъдем, докато са ни изтръгнали от мечтите. — Тя говореше монотонно, сякаш рецитираше наизуст урок, научен преди много време. — Сенките на тези, които някога сме обичали и не сме имали, на тези, които са ни обичали и чиято надежда сме убили от лошотия, глупост или незнание.

— Да. Виждам, че го знаете отлично.

Белегът подчерта сарказма в усмивката й:

— Защо да не го знам? Или вероятно мислите, че само мъжете могат да имат горяща Троя зад гърба си?

Остана загледан в нея, без да знае какво да каже. Младата жена беше затворила очи, заслушана в далечни гласове, които само тя можеше да чуе. След това примигна, сякаш се връщаше от някакъв сън, и очите й потърсиха учителя по фехтовка.

— Въпреки това — каза тя, — у вас няма горчивина, дон Хайме. Нито озлобление. Бих искала да знам откъде взимате необходимата сила, за да се съхраните непокътнат, за да не паднете на колене и да поискате милост… Все този вид на вечен чужденец, сякаш отсъствате. Някой би казал, че в желанието си да оцелеете, събирате в себе си сили, като скъперник.

Старият учител вдигна рамене.

— Това не съм аз — каза той тихо, почти плахо. — Това са моите почти шейсет години живот, с всичко хубаво и лошо, което е имало в него. Що се отнася до вас… — замълча неуверено и сведе брадичка към гърдите.

— Що се отнася до мен… — теменужените очи бяха станали безизразни, сякаш невидим воал беше паднал върху тях. Дон Хайме поклати глава невинно, както би го направило едно дете.

— Вие сте много млада. Намирате се в началото на всичко.

Ученичката му го погледна настойчиво. След това повдигна вежди и се засмя невесело.

— Аз не съществувам — каза тя, с леко дрезгав глас.

Хайме Астарлоа я погледна смутен. Младата жена се наведе, за да остави чашата с коняк на една масичка. Докато го правеше, учителят по фехтовка видя силната и красива гола шия под катраненочерните буйни коси, събрани на тила. Последните лъчи на слънцето падаха върху прозореца и очертаваха правоъгълник от червеникави облаци. На стената отражението на стъклото се смаляваше, докато изчезна напълно.

— Любопитно — промълви дон Хайме. — Винаги съм се гордял с това, че познавам някого, след като съм кръстосвал с него рапири в продължение на разумен период от време. Не е трудно, упражнявайки усета си, да проникнеш в човека. Във фехтовката всеки се проявява такъв, какъвто е.

Тя го гледаше с отсъстващ вид, сякаш замислена за далечни неща.

— Възможно е — промълви безизразно.

Учителят взе произволно една книга и след като я подържа известно време в ръце, я върна разсеяно на мястото й.

— С вас не е така — каза.

Тя сякаш много бавно дойде на себе си. В очите й проблесна слаб интерес.

— Говоря сериозно — продължи той. — При вас, доня Адела, успях само да открия силата ви, агресивността ви. Движенията ви са отмерени и сигурни, прекалено ловки за жена, прекалено грациозни за мъж. Излъчват магнетично усещане за сдържана, дисциплинирана енергия… Понякога някаква тъмна и необяснима злоба, не мога да разбера срещу какво. Или срещу кого. Може би отговорът се намира под пепелищата на тази Троя, която изглежда толкова добре познавате.

Адела де Отеро сякаш се замисли над тези думи.

— Продължете — каза.

Хайме Астарлоа направи жест на безсилие.

— Нямам какво повече да кажа — призна той с извинителен тон. — Както виждате, в състояние съм да отгатна всичко това, но не успявам да стигна до корените му. Аз съм само един стар учител по фехтовка, без претенции да бъда философ или моралист.

— Не е зле като за стар учител по фехтовка — отбеляза младата жена с подигравателна и снизходителна усмивка. Под матовата кожа на тялото й премина лек трепет. От другата страна на прозореца небето тъмнееше над покривите на Мадрид. Една котка мина по перваза на прозореца, потайно и тихо, хвърли поглед към стаята, която започваше да се покрива със сенки и продължи по пътя си.

Жената се раздвижи и полите й леко прошумоляха.

— В неподходящ момент — каза тя, замислена и тайнствена. — В неподходящ ден… В неподходящ град — наведе рамене, усмихна се бегло и добави: — Жалко.

Дон Хайме я погледна объркан. Улавяйки изражението му, младата жена разтвори нежно устни и, като се премести изящно, потупа с ръка кожата на канапето до себе си.

— Елате да седнете тук, учителю.

Прав до прозореца, Хайме Астарлоа направи учтив отрицателен жест. Стаята вече беше в полумрак, забулена в сивкави сенки.

— Обичали ли сте някога? — попита тя. Чертите й чезнеха в настъпващата тъмнина.

— Много пъти — отвърна той меланхолично.

— Много? — младата жена изглеждаше изненадана. — Разбирам. Не, учителю. Питам дали някога сте обичали.

Небето на запад вече се стъмваше бързо. Дон Хайме погледна газената лампа, но не се реши да я запали. Адела де Отеро не изглеждаше обезпокоена от бавното изчезване на светлината.

— Да. Веднъж, в Париж. Преди години.

— Красива ли беше?

— Да. Толкова… колкото сте вие. Освен това, самият Париж я разкрасяваше: латинският квартал, елегантните стаи зад магазините на улица „Сен Жермен“, баловете в Ла Шомиер и Монпарнас…

Спомените дойдоха с носталгично пробождане, което сви стомаха му. Погледна отново лампата.

— Струва ми се, че би трябвало.

— Кой кого остави, дон Хайме?

Учителят по фехтовка се усмихна с болка. Знаеше, че Адела де Отеро вече не може да види израза на лицето му.

— Беше малко по-сложно. След четири години я накарах да избира. И тя избра.

Сега младата жена беше неподвижна сянка.

— Била е женена?

— Беше женена. А вие сте една интелигентна млада жена.

— Какво направихте след това?

— Ликвидирах всичко, което имах, и се върнах в Испания. Това беше много отдавна.

На улицата някой палеше фенерите с прът. Слаба светлина проникна през отворения прозорец. Тя стана от канапето, прекоси мрака и застана близо до учителя. Спря се там, неподвижна до прозореца.

— Има един английски поет — каза тихо. — Лорд Байрон.

Дон Хайме чакаше мълчаливо. Усещаше топлината на младото тяло до себе си, което почти докосваше неговото. Гърлото му беше пресъхнало, свито от страх да не се чуе туптенето на сърцето му. Гласът на Адела де Отеро прозвуча тих, като милувка:

— The devil speaks much oftener than he’s deemed. He has an ingnorant audience…

Доближи се още повече към него. Отблясъкът откъм улицата осветяваше долната част на лицето й, брадичката и устата:

— „Дяволът казва истината по-често, отколкото си мислим, но тези, които го слушат, са невежи…“

Настана абсолютна тишина, която сякаш продължи вечност. Едва когато това мълчание стана непоносимо, гласът й прозвуча отново:

— Винаги има някаква история за разказване.

Беше го казала толкова тихо, че дон Хайме трябваше да отгатне думите й. Почти усещаше с плътта си, много близо, лекия аромат на розова вода. Разбра, че започва да губи контрол над себе си и отчаяно потърси нещо, което да го върне към действителността. Протегна ръка към лампата и драсна клечка. Димящият пламък трепереше в ръцете му.

Настоя да я придружи до улица „Рианьо“. Каза, без да се осмели да я погледне в очите, че не може да я остави да върви сама и да търси файтон в такъв час. Така че си облече сюртука, взе бастуна и цилиндъра и слезе по стъпалата пред нея. Спря на портала и след кратко колебание, което не остана незабелязано от Адела де Отеро, й предложи ръката си с цялата ледена учтивост, на която беше способен. Младата жена се облегна на него и докато вървяха, се обръщаше от време на време да го погледне крадешком, с израз, в който личеше скрита подигравка. Дон Хайме нае един кабриолет, чийто файтонджия дремеше, подпрян на фенера. Качиха се и той каза адреса. Файтонът препусна надолу по улица „Аренал“ и зави надясно, щом стигна пред двореца Ориенте. Учителят по фехтовка продължаваше да мълчи, с ръце, подпрени на дръжката на бастуна. Опитваше безрезултатно да се освободи от собствените си мисли. Нещо можеше да се случи, а не се случи, но той не знаеше дали трябва да се поздрави или да се презира за това. Що се отнася до онова, за което Адела де Отеро мислеше в този момент, не искаше по никакъв начин да го узнае. Но във въздуха витаеше сигурността, че тази вечер, в края на разговора, който трябваше да ги сближи повече, нещо между тях се счупи, окончателно и завинаги. Не знаеше какво, но това беше най-малкото. Единственото, което не можеше да бъде сбъркано, бе звукът от падащите наоколо отломки. Младата жена никога нямаше да му прости малодушието. Или примирението.

Пътуваха в мълчание, всеки от тях заел своя ъгъл на седалката, тапицирана в червено. На моменти, когато минаваха под някой запален фенер, лъч светлина обхождаше вътрешността на файтона и позволяваше на дон Хайме да види с крайчеца на окото профила на придружителката си, потънала в съзерцание на сенките, които покриваха улиците. На стария учител му се искаше да каже каквото и да било, за да облекчи безпокойството, което го измъчваше, но се опасяваше да не влоши положението. Всичко беше дяволски абсурдно.

След известно време Адела де Отеро се обърна към него.

— Казаха ми, дон Хайме, че сред клиентелата ви има уважавани хора. Вярно ли е?

— Така е.

— И благородници ли? Имам предвид графове, херцози и всякакви такива.

Хайме Астарлоа се зарадва, че се появи тема за разговор, много различен от този, който се беше състоял в дома му малко преди това. Без съмнение тя съзнаваше, че нещата можеха да стигнат прекалено далече. Може би усещаше неудобството на учителя по фехтовка и се опитваше да разчупи леда след неловката ситуация, за която и тя имаше заслуга.

— Има някои — отговори. — Но не много, признавам. Отминаха времената когато един учител по фехтовка с авторитет се установяваше във Виена или Санкт Петербург и го назначаваха за капитан на имперски полк… Сегашните благородници не са особено склонни да упражняват моето изкуство.

— И кои са достойните изключения?

Дон Хайме вдигна рамене.

— Две или три. Синът на граф де Суека, маркиз де лос Алумбрес…

— Луис де Аяла?

Погледна я, без да крие изненадата си.

— Познавате ли дон Луис?

— Говорили са ми за него — каза тя с абсолютно безразличие. — Доколкото ми е известно, той е един от най-добрите фехтувачи в Мадрид.

Учителят кимна със задоволство.

— Така е.

— По-добър ли е от мен? — сега в гласа й прозираше известен интерес.

Той изсумтя, оказал се в затруднено положение:

— Фехтува се в друг стил.

Адела де Отеро отвърна с лекомислен тон:

— Бих била очарована да се фехтувам с него. Казват, че е интересен мъж.

— Невъзможно. Съжалявам, но е невъзможно.

— Защо? Не виждам къде е проблемът.

— Ами… Искам да кажа, че…

— Бих искала да разменя с него някоя и друга атака. И на него ли сте показали удара за двеста ескудос?

Дон Хайме се размърда неспокойно на седалката на кабриолета. Започваше да се безпокои от собственото си безпокойство.

— Вашето желание, доня Адела, е малко… хм, необичайно — учителят беше смръщил вежди. — Не знам дали господин маркизът…

— Много ли сте близки с него?

— Ами, за мен е чест да се считам за негов приятел, ако имате предвид това.

Младата жена увисна на ръката му с толкова внезапно въодушевление, че Хайме Астарлоа трябваше да направи усилие, за да разпознае Адела де Отеро, която половин час по-рано в дневната му разговаряше в опасна близост с него.

— Тогава няма проблем! — възкликна доволна. — Вие му говорете за мене, кажете му истината, че въртя рапирата добре, и той със сигурност ще бъде любопитен да се запознаем: жена — фехтувач!

Дон Хайме запелтечи някакви неубедителни извинения, но тя не отстъпваше.

— Вие вече знаете, учителю, че не познавам никого в Мадрид. Никого, освен вас. Аз съм жена и не ми е работа да ходя и да чукам от врата на врата с рапира под мишница.

— Изключено! — възклицанието на Хайме Астарлоа бе подбудено този път от вроденото му чувство за приличие.

— Виждате ли? Бих умряла от срам.

— Не става въпрос само за това. Дон Луис де Аяла е прекалено стриктен, що се отнася до фехтовката. Не знам какво би си помислил, ако една жена…

— Вие ме приехте, учителю.

— Сама го казахте. Моята професия е учител по фехтовка. А тази на дон Луис де Аяла е да бъде маркиз.

Младата жена се изсмя кратко, язвително и весело.

— Първия път когато ме посетихте у дома и вие казахте, че ми отказвате, защото това е въпрос на принципи…

— Професионалното ми любопитство надделя.

Пресякоха улица „Принсеса“ и минаха покрай двореца Лирия. Няколко добре облечени пешеходци се разхождаха на хлад, под трепкащата светлина на фенерите. Един отегчен нощен пазач докосна шапката си при преминаването на кабриолета, мислейки, че се е отправил към близката резиденция на херцозите Алба.

— Обещайте ми, че ще кажете на маркиза за мене!

— Никога не обещавам нещо, което не съм склонен да изпълня.

— Учителю… Ще помисля, че ревнувате.

Хайме Астарлоа усети в лицето си вълна, която го задушаваше. Не можеше да се види, но беше сигурен, че се е изчервил до ушите. Остана с отворена уста и почувства как нещо странно се свива на топка в гърлото му. „Права е — каза си сприхаво. — Абсолютно права е. Държа се като малко момче.“ Пое дълбоко въздух, засрамен от себе си, и удари пода на кабриолета с бастуна си.

— Добре… Ще опитаме. Но не ви гарантирам успех.

Тя изпляска с ръце като щастливо момиченце, приведе се над него и горещо му стисна ръката. Прекалено горещо, може би, ако ставаше въпрос само за един задоволен каприз. И учителят по фехтовка си помисли, че Адела де Отеро, без никакво съмнение, е смущаваща жена.

Хайме Астарлоа удържа на думата си с неохота, захващайки с много такт темата по време на един сеанс в дома на маркиз де лос Алумбрес: „Млада фехтувачка, знаете кого имам предвид, веднъж проявихте любопитство. Младостта обича да разчупва клишета и така нататък. Несъмнено е страстна почитателка на нашето изкуство, надарена за атака, добра ръка, при други обстоятелства не бих се осмелил. Ако вие мислите, че…“

Луис де Аяла галеше с върховно задоволство контешките си мустаци. Иска ли питане. С голяма радост.

— И казвате, че е красива?

Дон Хайме беше ядосан на себе си и разярен от това посредничество, което му се струваше недостойно. От друга страна това, което Адела де Отеро беше казала в кабриолета се връщаше отново и отново в паметта му, с болезнена настойчивост. На неговата възраст беше нелепо да открие, че все още може да изпитва ревност.

Представянето се състоя в галерията на дон Хайме, когато два дни по-късно маркизът мина оттам уж случайно по време на един урок по фехтовка на Адела де Отеро. Бяха разменени обичайните любезности и Луис де Аяла помоли смирено да присъства на един бой. Беше с бледолилава атлазена вратовръзка с игла с брилянти, бродирани копринени чорапи и особено старателно накъдрени мустаци. Опря се на стената със скръстени ръце и сериозно изражение на познавач, докато младата жена напълно самоуверено показа срещу дон Хайме едно от най-добрите си изпълнения, което той беше виждал някога от клиент. От своя ъгъл маркизът избухна в ръкопляскания, видимо очарован.

— Госпожо, за мен беше чест.

Теменужените очи се заковаха в тези на Аяла толкова настойчиво, че аристократът прокара пръст по яката на ризата си. Те блестяха дръзко, с обещаващо предизвикателство. Маркизът използва първата възможност да се доближи дискретно до учителя по фехтовка.

— Каква ослепителна жена!

Дон Хайме присъстваше на тази сцена в лошо настроение, което едва успяваше да прикрие зад студен професионализъм. Когато боят приключи, Луис де Аяла се задълбочи в многословен технически разговор с младата жена, а през това време учителят върна на местата им рапири, предпазни жилетки и маски. Маркиз де лос Алумбрес предложи с изискана галантност да я изпрати до дома й. Файтонът му с английски кочияш чакаше на улицата и беше изключително удоволствие да бъде в услуга на дамата, несъмнено имаха много да си говорят за общото им увлечение по фехтовката. Може би ще й бъде приятно да отиде в девет часа на концерта в градините на Елисейските полета. Дружеството на преподавателите по музика, дирижирано от маестро Гастамбид, щеше да изпълни „Крадливата сврака“ от Росини и композиция по мотиви от „Робер дяволът“. Адела де Отеро кимна грациозно и прие очарована. От физическото упражнение бузите й се бяха зачервили и й придаваха съблазнителен вид.

Докато тя се преобличаше, този път на затворена врата, Луис де Аяла покани и дон Хайме от чиста любезност, макар да беше очевидно, че не гореше от особено желание той да приеме. Чувствайки се излишен, учителят отказа и само се усмихна неловко, с няма тъга. Маркизът беше противник от висока класа и Хайме Астарлоа усети, че е изгубил партията, без дори да се осмели да я започне. Двамата си тръгнаха хванати под ръка, като оживено разговаряха и учителят по фехтовка чу с болезнено безсилие стъпките, които се отдалечаваха по стълбите.

През остатъка от деня ходеше напред-назад из дома си като разярен лъв в клетка. В един момент спря и погледна лицето си в огледалата на галерията.

— Какво друго можеше да се очаква? — запита се с презрение.

От огледалото го гледаше с горчива гримаса един побелял старец.

Минаха дни. Вестниците, притиснати от цензурата, съобщаваха за политическите промени между редовете. Казваше се, че дон Хуан Прим е получил разрешение от Наполеон III да отиде на минералните бани във Виши. Обезпокоено от близостта на заговорника, правителството на Гонсалес Браво уведомяваше по различни пътища императора на Франция за своето недоволство. В Лондон, докато приготвяше куфарите си, граф де Реус провеждаше интензивни срещи със съмишлениците си и проявяваше изобретателност, за да накара различни личности да си развържат кесията за каузата. Революция, която не разполагаше с необходимата финансова подкрепа рискуваше да се превърне в калпава история, а героят от Кастийехос, който беше гърмян заек от предишни провали, искаше да играе само на сигурно.

В Мадрид Гонсалес Браво повтаряше с грубовато остроумие думите, изречени в деня на встъпването му в длъжност в Конгреса:

— Ние сме правителство за съпротива на революцията, имаме доверие в страната и заговорниците ще ни намерят готови за отпор. Не аз съм председател на министерския съвет, сред нас е сянката на генерал Нарваес.

Но сянката на война от Лоха никак не безпокоеше метежниците. Следейки развитието на събитията, генералите, които някога бяха клали народа най-безогледно, сега минаваха масово на страната на революцията, макар да не бяха склонни да я обявят, докато работата не се опече. Исабел II се плацикаше в Лекейтио, далеч от врящия казан на Мадрид, но се чувстваше неуверена. Разчиташе на генерал Песуела, граф де Честе, който галеше дръжката на сабята си, докато даваше пламенни обещания за вярност към Исабел:

— Ако трябва да се умре, защитавайки кралския двор, ще се мре. Ние сме за това.

Разчитайки засега на тези мъжествени думи, правителствената преса се опитваше да успокои страната с подробни писания за царящото спокойствие. В официалните вестници беше станало модно едно стихче:

Много хора с надежда

живеят щастливо,

много са магаретата,

които пасат на зелено…

Хайме Астарлоа беше загубил един клиент: Адела де Отеро вече не идваше на уроците по фехтовка. Виждаха я из Мадрид, придружавана неизменно от маркиз де лос Алумбрес, на разходка в парка „Ретиро“, в театър „Росини“ или в някоя ложа в Сарсуела^[4]. Мадридското общество клюкарстваше сред ветрила и дискретни сръгвания с лакът и се питаше коя ли е тази непозната, която така се беше прицелила в гуляйджията Аяла. Никой не можеше да каже откъде се е взела, не се знаеше нищо за семейството й и не беше известно дали има някакви социални контакти, като се изключи маркиз де лос Алумбрес. Най-злите столични езици прекараха няколко седмици в мъчителни догадки и проучвания, но в края на краищата се признаха за победени. Можа да се разбере единствено, че младата жена е пристигнала наскоро от чужбина и че несъмнено поради тази причина някои от маниерите й бяха несвойствени за една дама.

Част от тези приказки бяха стигнали до дон Хайме, подобаващо омекотени от дистанцията, и той ги приемаше с присъщия си стоицизъм. От друга страна, в ежедневните сеанси с Луис де Аяла се беше наложило изисканото му благоразумие. Нито веднъж не прояви любопитство да разбере как протича животът на младата жена, а и маркизът не изглеждаше склонен да го държи в течение. Един-единствен път, докато двамата се наслаждаваха на обичайната чаша херес след фехтовка, аристократът сложи ръка на рамото му и се усмихна приятелски и доверително:

— Учителю, на вас дължа щастието си.

Дон Хайме посрещна коментара с подобаващо равнодушие и това беше всичко. Няколко дни по-късно учителят по фехтовка получи второто платежно нареждане, подписано от Адела де Отеро, в което му се изплащаха хонорарите за последните седмици. Беше придружено от кратко сухо писмо:

Съжалявам, че вече не разполагам с време, за да продължа с нашите интересни сеанси по фехтовка. Искам да ви благодаря за вниманието и да ви уверя, че пазя незабравим спомен за вас.

С най-дълбоко уважение

Адела де Отеро

Учителят прочете писмото няколко пъти, замислен и намръщен. След това го остави на масата, хвана един молив и пресметна. После взе един лист и натопи писалката в мастилницата:

Уважаема госпожо,

Виждам с изненада, че във второто платежно нареждане, изпратено от вас, заплащате девет сеанса по фехтовка през настоящия месец, а в действителност имах удоволствието да ви отделя три през този период. Сумата от 360 реала е в повече и ви ги връщам чрез приложеното платежно нареждане.

Приемете най-учтивите ми поздрави.

Хайме Астарлоа

Учител по фехтовка

Подписа се и хвърли писалката на масата в изблик на раздразнение. Няколко капки мастило опръскаха писмото на Адела де Отеро. Размаха го във въздуха, за да изсъхне зацапаното и се вгледа в нервния и остър почерк на младата жена: буквите бяха издължени и заострени като кинжали. Поколеба се дали да го скъса или да го запази и в края на краищата се реши на второто. Когато болката отминеше, това парче хартия щеше да бъде само един спомен. В съзнанието си дон Хайме го прибави към препълнения с носталгия сандък.

Онзи следобед събеседниците от „Прогресо“ се разотидоха по-рано от обикновено. Агапито Карселес беше много зает с една статия, която трябваше да предаде вечерта в „Хил Блас“, а Кареньо твърдеше, че има извънредно събрание на ложата „Сан Мигел“. Дон Лукас се беше оттеглил рано, сполетян от лека лятна настинка, така че Хайме Астарлоа остана сам с учителя по пиано Марселино Ромеро. Двамата решиха да се поразходят, защото горещината на деня отстъпваше пред лекия вечерен бриз. Слязоха по улица „Сан Херонимо“. Дон Хайме сваляше цилиндър, когато се разминаваше с някой познат пред ресторант „Ларди“ и на входа на „Атенео“. Ромеро, кротък и меланхоличен както обикновено, вървеше взрян във върховете на обувките си, потънал в мисли. Носеше измачкано шалче, а шапката му беше небрежно бутната назад към тила. Дантелите на ризата му не бяха особено чисти.

Алеята на „Прадо“ гъмжеше от хора, които се разхождаха под дърветата. По пейките от ковано желязо войници и прислужници заплитаха и разплитаха ухажвания и закачки и се наслаждаваха на последните лъчи на слънцето. Няколко елегантни господа, придружени от дами или в приятелски групи, се разхождаха между фонтаните на Кибела и Нептун, размахваха превзето бастуни и докосваха с ръка цилиндрите си, когато покрай тях прошумолеше с поли някоя уважавана или интересна дама. По централната алея, покрита с пясък, в открити файтони на червеникавата светлина на вечерта се мяркаха шапки и разноцветни дамски чадърчета. Червендалест полковник от инженерните войски, покрил гърди с ордени, с копринен пояс и сабя, пушеше блажено пура и разговаряше тихо с адютанта си, капитан със заешко лице, който кимаше сериозно и внимателно — очевидно беше, че говорят за политика. На няколко крачки след тях вървеше госпожа полковнишата, едва успяла да напъха в корсета обилната си плът, под роклята, обсипана с дантели и панделчици, докато прислужницата, с престилка и боне, пасеше стадо от половин дузина деца от двата пола, облечени в дантели и черни чорапи. В беседката при четирите фонтана две контета, зализани с брилянтин и сресани на път по средата, сучеха мустаци и хвърляха крадешком погледи към едно младо момиче. Под зоркото око на възпитателката си момичето четеше томче с произведения на Кампоамор, чуждо на любопитството, което малкият му фин крак заедно с няколкото изкусителни сантиметра деликатен глезен, обут в бял чорап, предизвикваше у зяпачите.

Двамата приятели се разхождаха спокойно и се наслаждаваха на приятното време. Старомодната елегантност на учителя по фехтовка контрастираше странно с небрежния вид на пианиста. Ромеро се загледа в един продавач на вафли, който въртеше рулетката с лакомствата сред рояк деца, и се обърна печално към събеседника си.

— Как сте с парите, дон Хайме?

Споменатият го погледна с учтива насмешка.

— Да не би да ви се е приискала вафла…

Учителят по музика се изчерви. Повечето от ученичките му бяха заминали във ваканция и той едва свързваше двата края. През лятото обикновено живееше със скромни заеми от приятели.

Дон Хайме бръкна в джоба на жилетката си.

— Колко ви трябват?

— С двайсет реала ще се оправя.

Учителят по фехтовка извади една сребърна монета и я плъзна дискретно в ръката, която приятелят му беше протегнал плахо. Ромеро измърмори някакво неясно извинение:

— Покровителката ми…

Хайме Астарлоа прекъсна обяснението с жест на разбиране — положението е ясно. Другият въздъхна с благодарност.

— В трудни времена живеем, дон Хайме.

— Не ще и дума.

— Времена на тъга, на тревога… — Пианистът сложи ръка на сърцето си, за да попипа несъществуващ портфейл. — Времена на самота.

Хайме Астарлоа изсумтя нещо неопределено. Ромеро го изтълкува като знак на съгласие и се почувства утешен.

— Любовта, дон Хайме. Любовта — продължи след миг на тъжно размишление. — Това е единственото, което може да ни направи щастливи, но парадоксалното е, че ни осъжда на най-тежките страдания. Любовта е робство.

— Роб е единствено този, който очаква нещо от другите — учителят по фехтовка се загледа в събеседника си, а той примигна смутено. — Може би това е грешката. Този, който не чака нищо от никого, остава свободен. Като Диоген в бъчвата.

Пианистът поклати глава — не беше съгласен.

— Свят, в който не очакваме нищо от другите, би бил ад, дон Хайме… И знаете ли кое е най-лошото?

— Най-лошото винаги е нещо много лично. Кое е най-лошото за вас?

— За мене — липсата на надежда, да чувстваш, че си паднал в капана и… Искам да кажа, че има ужасни моменти, в които ти се струва, че няма изход.

— Има капани, от които няма излизане.

— Не говорете така.

— Така или иначе, ви припомням, че никоя клопка не сполучва без несъзнателното съучастие на жертвата. Никой не задължава мишката да търси сиренето в капана.

— Но търсенето на любов, на щастие… Самият аз…

Хайме Астарлоа се обърна към събеседника си някак рязко. Без да знае много добре защо, го дразнеше този меланхоличен поглед, като на подгонено сърне. Изкуши се да бъде жесток.

— Сграбчете го тогава, дон Марселино.

Другият преглътна бързо и адамовата му ябълка подскочи нагоре.

— Кого?

Във въпроса имаше тревога и смущение. А също и молба, която учителят по фехтовка не пожела да чуе.

— Знаете много добре какво имам предвид. Щом толкова обичате тази почтена жена, не се примирявайте да линеете под балкона през остатъка от живота си. Влезте отново при нея, хвърлете се в краката й, съблазнете я, прегазете добродетелта й, измъкнете я насила оттам… Застреляйте съпруга й или сам се застреляйте! Направете някоя героична постъпка или станете за смях, но направете нещо, човече божи. Та вие сте само на четиридесет години!

Неочаквано бруталното красноречие на учителя по фехтовка беше изтрило от лицето на Ромеро и най-малкия признак на живот. Кръвта му се беше дръпнала от бузите и за миг изглеждаше, че ще се обърне и ще хукне.

— Аз не съм войнствен човек — изпелтечи той след малко, сякаш това оправдаваше всичко.

Хайме Астарлоа го погледна сурово. За първи път откакто се познаваха плахостта на пианиста не му вдъхваше състрадание, а презрение. Колко различно щеше да е всичко, ако Адела де Отеро се беше появила в живота му преди двайсет години!

— Не говоря за насилието, което Карселес проповядва в разговорите ни — каза. — Имам предвид това, което се ражда от личния кураж — посочи гърдите си. — Тук.

Ромеро беше минал от смущение към недоверие. Попипа нервно шалчето си, за да избегне погледа на събеседника си.

— Аз съм против всякакъв вид насилие, лично или колективно.

— А аз не съм. В насилието има много фини нюанси, можете да ми вярвате. Една цивилизация, която отхвърля възможността да прибегне до насилие в мислите и действията си, се саморазрушава. Превръща се в стадо овце, които ще бъдат заклани от първия срещнат. Същото става и с хората.

— А какво ще кажете за католическата църква? Тя е против насилието и в продължение на двадесет века е издържала без необходимостта някога да го упражнява.

— Не ме разсмивайте, дон Марселино. Легионите на император Константин и мечовете на кръстоносците са поддържали християнството, а католическата църква се е крепяла на кладите на Инквизицията, на галерите при Лепанто и бойните отряди на Хабсбургите… Тезата ви е абсолютно неиздържана!

Пианистът сведе очи.

— Разочаровате ме, дон Хайме — каза след малко докато ровеше в пясъка с върха на бастуна. — Никога не съм предполагал, че споделяте доводите на Агапито Карселес.

— Аз не споделям ничии доводи. Между другото, принципът на равенство, който нашият събеседник така пламенно защитава, въобще не ме интересува. Но понеже повдигате темата, ще ви кажа, че предпочитам да бъда управляван от Цезар или Бонапарт, които винаги мога да се опитам да убия, ако не ми харесат, отколкото да гледам как моите занимания, нрави и компания се решават от вота на кварталния бакалин… Драмата на нашия век, дон Марселино, е липсата на характер, която е съпоставима единствено с липсата на смелост и на добър вкус. Без съмнение, това се дължи на неудържимия възход на всички квартални бакали в Европа.

— Според Карселес, дните на тези бакали са преброени — отбеляза Ромеро с плаха неприязън. Съпругът на неговата любима беше известен търговец на колониални стоки.

— Вариантът на Карселес е още по-лош, защото добре знаем какво ни предлага като алтернатива… Знаете ли кой е проблемът? Намираме се в последното от трите поколения, които Историята проявява каприза да повтаря от време на време. Първото има нужда от Бог и го измисля. Второто издига храмове на този Бог и се опитва да му подражава. А третото използва мрамора от тези храмове, за да построи публични домове, в които да се прекланя пред собствената си порочност, похот и падение. Така след боговете и героите винаги и неизбежно идват посредствените хора, страхливците и глупаците. Приятна вечер, дон Марселино.

Учителят по фехтовка остана подпрян на бастуна, загледан без угризения в отдалечаващата се жалка фигура на пианиста, който вървеше с глава, потънала между раменете, несъмнено към поредната си отчаяна обиколка под балкона на улица „Орталеса“. Хайме Астарлоа погледа още малко минувачите, макар че беше потънал в мисли за собственото си положение. Много добре знаеше, че някои от нещата, които каза на Ромеро, можеха да се кажат за самия него, и това не го правеше особено щастлив. След известно време реши да се прибере вкъщи. Тръгна, без да бърза, по улица „Аточа“, влезе в обичайната аптека, за да купи спирт и крем за разтривка, които бяха на свършване. Куцият помощник го обслужи с обичайната любезност и го попита как е със здравето.

— Не се оплаквам — отговори дон Хайме. — Знаете, че тези лекове са за учениците ми.

— Няма ли да заминете на почивка? Кралицата вече е в Лекейтио. Там ще се събере целият двор, ако дон Хуан Прим не попречи. Това се казва мъж! — помощникът удари гордо сакатия си крак. — Трябваше да го видите при Кастийехос, яхнал коня си, спокоен като августовски ден, докато маврите ни обкръжаваха като дяволи. Там имах честта да бъда до него и да остана инвалид в името на Родината. Когато паднах ударен в този крак, дон Хуан се обърна да ме погледне и каза с каталунския си акцент: „Нищо ти няма, момче“… И още там извиках три пъти „Да живее!“ преди да ме отнесат с носилка… Сигурен съм, че още ме помни!

Дон Хайме излезе на улицата с пакета под мишница, мина покрай двореца Санта Крус и повървя под колоните до Пласа Майор, където остана няколко минути сред кръга от хора, които слушаха бойните акорди на военен духов оркестър, под статуята на Фелипе III на кон. Излезе на улица „Майор“ и се упъти към странноприемница „Перейра“, за да вечеря, но изведнъж спря, сякаш някой го беше блъснал. През прозореца на един файтон, спрял от другата страна на улицата, седеше Адела де Отеро. Тя не забеляза учителя по фехтовка, тъй като беше заета с дискретен разговор с някакъв господин на средна възраст, облечен във фрак, с цилиндър и бастун, който непринудено се подпираше на рамката на прозореца.

Дон Хайме замръзна на мястото си, наблюдавайки сцената. Господинът, с гръб към него, се навеждаше към младата жена и й говореше тихо и сдържано. Тя беше необичайно сериозна и от време на време поклащаше отрицателно глава. Каза сериозно няколко думи, които събеседникът й явно одобри. Дон Хайме понечи да продължи по пътя си, но мракът надделя над намерението му и той остана на мястото си, като се опитваше да заглуши угризенията, че така недостойно се бе поддал на порива да ги шпионира. Наостри слух, опитвайки се да долови части от разговора, но усилията му останаха напразни. Бяха прекалено далече от него.

Господинът продължаваше да стои с гръб, но така или иначе дон Хайме беше убеден, че не го познава. Внезапно Адела де Отеро направи отрицателен жест с ветрилото, което държеше в ръка и след това започна да говори нещо, докато очите й блуждаеха разсеяно из улицата. Изведнъж се спряха на Хайме Астарлоа, който понечи да я поздрави, вдигайки ръка към цилиндъра си. Но ръката му застина, когато видя странната уплаха, която се изписа в очите на младата жена. Тя незабавно отдръпна лице и се скри във вътрешността на колата, а мъжът леко се обърна, видимо притеснен, към дон Хайме. Изглежда, тя даде бързо някаква заповед, защото файтонджията, който мързелуваше на капрата, изведнъж се сепна, размаха камшик и подкара конете. Непознатият се отдръпна от вратичката и, като се подпираше на бастуна, бързо се отдалечи в противоположната посока. Учителят по фехтовка видя лицето му само за миг, поради което запомни само едни дълги бакенбарди в английски стил и тънки подрязани мустаци. Беше елегантен мъж, среден на ръст, с представителен вид. Държеше бастун от слонова кост и изглежда много бързаше.

Дон Хайме размишлява дълго над всичко това и най-накрая реши, че не е в състояние да си обясни сцената, на която беше станал свидетел. Прехвърляше я в главата си, докато привършваше скромната вечеря и в самотата на дома си отново напразно се опитваше да хвърли светлина върху загадката. Изпитваше безкрайно любопитство да разбере кой беше този човек.

Имаше и нещо друго, което го беше заинтригувало още повече. Когато го разкриха, Хайме Астарлоа забеляза, че лицето на младата жена доби изражение, което дотогава не беше виждал. В него нямаше нито изненада, нито раздразнение, емоции обясними за жена, която беше разкрила, че я наблюдават с такава недискретна дързост. Чувството, уловено от учителя по фехтовка, бе много по-тъмно и обезпокоително, дотолкова, че му трябваше доста време, за да се убеди, че интуицията не го лъже. Защото за частица от секундата в очите на Адела де Отеро се беше появил страх.

Събуди се внезапно и се изправи тревожен на леглото. Цялото му тяло беше в пот поради ужасния кошмар, който и сега, макар че очите му бяха отворени в мрака, бе останал ясно запечатан в ретината му. Една картонена кукла плаваше по очи, като удавена. Косите й бяха заплетени сред водни лилии и лепкави растения по повърхността на застоялата и зеленясала вода. Хайме Астарлоа се наведе над нея мъчително бавно и когато я взе в ръце видя лицето, чиито стъклени очи бяха извадени от кухините им. Празните орбити го накараха да потръпне от ужас.

Остана така дълги часове, без да може да заспи, докато първият лъч светлина се провря през капаците на затворения прозорец.

От няколко дни Луис де Аяла беше неспокоен. Концентрираше се с усилие, сякаш мислите му бяха много далеч от фехтовката.

— Туш, ваше превъзходителство.

Маркизът тъжно поклащаше глава и се извиняваше.

— Не ми върви, учителю.

Обичайната му жизнерадост беше отстъпила пред странна меланхолия. Често Аяла оставаше вглъбен в мислите си и шегите му липсваха. В началото дон Хайме отдаде всичко това на нажеженото политическото положение. Прим беше отишъл във Виши, след което изчезна мистериозно. Дворът летуваше на север, но главните действащи лица в политиката и военното изкуство стояха в Мадрид, в очакване. Във въздуха се носеха ветрове, които не предвещаваха нищо добро за монархията.

Една сутрин, когато август вече си отиваше, Луис де Аяла се извини, когато учителят по фехтовка направи ежедневното си посещение.

— Днес нямам настроение, дон Хайме. Ръката ми не е сигурна.

В замяна на това му предложи да се поразходят в градината. Двамата тръгнаха под върбите на алеята, покрита с дребен чакъл, в чийто край ромолеше водата от фонтана с каменния ангел. В далечината работеше някакъв градинар, сред туфи цветя, клюмащи тъжно в горещината на утрото.

Повървяха известно време, разменяйки тривиални коментари. Когато стигнаха до една беседка от ковано желязо маркиз де лос Алумбрес се обърна към Хайме Астарлоа уж небрежно, но веднага бе разкрит от собствените си думи:

— Учителю… Любопитен съм да узная как се запознахте с госпожа де Отеро.

Учителят по фехтовка се изненада, защото за първи път Луис де Аяла произнасяше името на дамата в негово присъствие от деня, в който дон Хайме ги беше представил един на друг. Въпреки това, по възможно най-естествения начин, на който беше способен, му обясни с няколко думи. Маркизът слушаше мълчалив и леко кимаше. Изглеждаше обезпокоен. После се поинтересува дали дон Хайме познава някой от социалните й контакти: приятели или роднини, но той повтори това, което вече беше казал в разговора, проведен преди няколко седмици. Не знаеше абсолютно нищо за нея, освен че живее сама и че е отлична фехтувачка. За миг се изкуши да му довери и тайнствената среща, на която беше станал свидетел близо до Пласа Майор, но в края на краищата реши да премълчи. Той не беше човекът, който ще разкрие това, което както изглеждаше по поведението на младата жена, беше тайна.

Маркизът прояви голям интерес, за да разбере дали Адела де Отеро е произнасяла някога името му, преди той да се появи в дома на дон Хайме и дали в някакъв момент е проявила особен интерес да се запознае с него. След кратко колебание учителят по фехтовка отговори, че е точно така и предаде накратко разговора, проведен в наетия файтон вечерта, в която я придружи до дома й.

— Знаеше, че сте отличен фехтувач и настоя да ви запозная — каза той честно, макар да предчувстваше, че зад любопитството на Луис де Аяла се крие нещо необичайно. Въпреки това прояви дискретност, като явно не очакваше никакво пояснение от страна на маркиза. А той вече се усмихваше мефистофелски.

— Забелязвам, че думите ми ви забавляват — отбеляза дон Хайме малко сърдито, мислейки, че реакцията на клиента му е подигравателен намек за неприятната роля на посредник, която той беше изиграл в цялата тази история. Маркиз де лос Алумбрес веднага улови посоката на мислите му.

— Не ме разбирайте погрешно, учителю — помоли го сърдечно. — Мислех си за мен самия… Вие не можете да си го представите, но сега откривам в тази история любопитни факти, повярвайте. Така или иначе — добави отново усмихнат, сякаш мислите му го забавляват — вие току-що потвърдихте някои идеи, които напоследък ми се въртяха в главата. Нашата млада приятелка наистина е превъзходна фехтувачка. Да видим сега как ще се справи, за да улучи целта.

Хайме Астарлоа се развълнува и се почувства неудобно. Непредвиденият обрат на разговора го потопи в море от догадки.

— Извинете, ваше превъзходителство. Не мога да разбера…

Маркизът го помоли с един жест да бъде търпелив.

— Спокойно, дон Хайме. Всяко нещо с времето си. Обещавам да ви разкажа всичко… по-късно. Да кажем, след като уредя един малък проблем.

Смутен, учителят по фехтовка потъна в мълчание. Имаше ли това някаква връзка с тайнствения разговор, на който стана случаен свидетел преди няколко седмици? За любовно съперничество ли ставаше въпрос?… Каквото и да беше, Адела де Отеро не бе негов проблем. Вече не е, си каза той. Понечи да отвори уста, за да каже нещо, което да промени посоката на разговора, когато Луис де Аяла сложи ръка на рамото му. В очите му имаше необичайна сериозност.

— Учителю, искам да ви помоля за нещо.

Дон Хайме се изпъна — същинско въплъщение на честността и доверието.

— На вашите заповеди, ваше превъзходителство.

Маркизът се поколеба за миг, но в края на краищата пренебрегна и последните скрупули. Сниши глас.

— Искам да ви поверя нещо, един предмет. Досега го съхранявах при себе си, но по причини, които скоро ще мога да ви разясня, считам за необходимо да го преместя на сигурно място за известно време… Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се.

— Става въпрос за един свитък… Едни документи, които за мен са от жизнена важност. Може да ви се стори невероятно, но са много малко хората, на които мога да ги поверя. Задачата ви ще е единствено да ги съхранявате на подходящо място в дома си, докато аз ги поискам отново. Те са в плик запечатан с червен восък, с моя печат. Разбира се, не се съмнявам, че няма да разглеждате съдържанието му и ще пазите абсолютно мълчание по въпроса.

Учителят по фехтовка се намръщи. Всичко това беше някак странно, но маркизът беше споменал думите чест и доверие. Нямаше какво повече да се говори.

— Имате думата ми.

Де лос Алумбрес се усмихна внезапно успокоен.

— С това, дон Хайме, вие пък имате вечната ми признателност.

Учителят по фехтовка замълча, размишлявайки дали това има някаква връзка с Адела де Отеро. Въпросът изгаряше устните му, но успя да се овладее. Маркизът разчиташе на джентълменската му чест и Бог беше свидетел, че това е повече от достатъчно. По-късно при удобен случай Аяла обеща да поясни нещата.

Маркизът извади от джоба си луксозна табакера от руска кожа и взе от нея дълга пура. Предложи и на дон Хайме, който учтиво отказа.

— Грешите — отбеляза аристократът. — Това са пури от Куба, от Вуелта Абахо. Наследих увлечението от покойния ми вуйчо Хоакин. Нямат нищо общо с тези зловонни долнопробни пури, които се продават по будките за дванайсет мараведи.

С това темата изглежда беше изчерпана. Но учителят по фехтовка искаше да зададе един-единствен въпрос:

— Защо аз, ваше превъзходителство?

Луис де Аяла спря с недозапалена пура и погледна събеседника си в очите, над пламъка от клечката.

— Поради една съвсем проста причина, дон Хайме. Вие сте единственият почтен човек, когото познавам.

Маркиз де лос Алумбрес доближи пламъка до пурата и вдиша дима със сладострастна наслада.

Бележки

[1] Така преминава славата на Бурбоните — парафраза на латинската сентенция Sic transit gloria mundi (Така преминава световната слава). — Б.р. ↑

[2] (лат.)славен войн. — Б.р. ↑

[3] (лат.) „Страхувай се от данайците, дори когато дават подаръци“. — Б.р. ↑

[4] Оперетата. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Артуро Перес-Реверте Учителят по фехтовка (5)

Метаданни

Данни

Учителят по фехтовка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта главаКъс удар

Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (5)

Четвърта глава
Къс удар