Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (3)

Втора глава
Двойна атака с финт

„Двойните атаки с финт се използват, за да бъде измамен противникът. Започват с проста атака.“

Той се изкачи по стълбите и попипа картичката, която носеше в джоба на сивия си сюртук. Истината е, че написаното на нея не беше особено ясно:

Доня Адела де Отеро умолява учителя по фехтовка дон Хайме Астарлоа да има добрината да я посети в дома й на улица „Рианьо“№ 14, утре в седем часа следобед.

С дълбоки почитания,

А. д. О.

Преди да излезе от къщи, се беше облякъл старателно, решен да направи добро впечатление на тази, която без съмнение беше майка на негов бъдещ ученик. Като стигна до вратата, оправи внимателно вратовръзката си и потропа с тежкото бронзово чукче, което висеше от устата на озъбена лъвска глава. Извади часовника от джоба на жилетката и погледна часа: седем без една минута. Изчака, доволен, докато се чуха женски стъпки, които се приближаваха по дълъг коридор. След бързо вдигане на резета миловидното лице на една прислужница му се усмихна под бялото боне. Докато девойката се отдалечаваше с визитната му картичка, дон Хайме влезе в малка, елегантно мебелирана приемна. Щорите бяха спуснати и през прозорците се чуваше шумът от каретите, които се движеха по улицата. Имаше саксии с екзотични растения, няколко хубави картини по стените и фотьойли, богато тапицирани с тъмночервено копринено кадифе. Помисли, че му предстои среща с добър клиент и това го накара да се почувства оптимист. Нямаше да е излишно, като се има предвид какви бяха времената.

След малко прислужницата се върна и го покани да мине в салона, след което пое ръкавиците му, бастуна и цилиндъра. Дон Хайме я последва в сумрака на коридора. Салонът беше празен, така че той кръстоса ръце на гърба и набързо огледа помещението. Плъзгайки се между полуотворените завеси, последните лъчи на залязващото слънце агонизираха бавно върху дискретните бледосини цветя на тапетите. Мебелировката говореше за изключително изискан вкус. Над английски диван изпъкваше маслено платно на известен художник, на което беше представена сцена от осемнайсети век: девойка, потънала в дантели, седеше на градинска люлка и поглеждаше през рамо — очевидно в очакване на любимия. Капакът на пианото беше вдигнат. На пюпитъра имаше разтворена партитура. Дон Хайме се доближи и хвърли един поглед: „Полонеза във фа минор“ от Фредерик Шопен. Несъмнено притежателката на пианото бе енергична дама.

Беше оставил за накрая декорацията над голямата мраморна камина: колекция от пистолети за дуел и рапири. Доближи се и огледа хладното оръжие с око на познавач. Имаше два отлични екземпляра — дамаски саби, едната с френска дръжка, а другата — с италианска. Намери, че са в добро състояние, без следи от ръжда по метала, макар малките грапавини по остриетата да показваха, че са били доста използвани.

Чу стъпки зад гърба си и се обърна бавно, готов да поздрави учтиво. Адела де Отеро изобщо не отговаряше на представите му.

— Добър ден, господин Астарлоа. Много ви благодаря, че дойдохте на среща с непозната.

В гласа й имаше приятна, леко дрезгава нотка, модулирана от едва доловим чуждестранен акцент, труден за определяне. Учителят по фехтовка се наведе над ръката, която му беше поднесена и я докосна с устни. Беше фина, с грациозно свито навътре кутре, кожата беше с приятен свеж мургав тен. Ноктите бяха прекалено къси, почти като на мъж, без никакъв лак или блясък. Единственият накит беше един пръстен — тънка сребърна халка.

Вдигна глава и погледна очите. Бяха големи, теменужени, с малки златни петънца, които сякаш нарастваха, когато светлината ги огрееше пряко. Косите бяха черни, буйни, хванати на тила със седефена шнола във формата на орлова глава. За жена беше висока на ръст — няколко сантиметра по-ниска от дон Хайме. Пропорциите й можеха да се считат за правилни, може би беше малко по-слаба от общоприетото, с талия, която нямаше нужда от корсет, за да изглежда тънка и елегантна. Носеше гладка черна пола и блуза от сурова коприна с дантелено жабо. В чертите й имаше нещо мъжко, може би подчертавано от малкия белег в десния ъгъл на устата, който й придаваше една постоянна и загадъчна усмивка. Беше на онази трудна за определяне възраст, между двадесет и тридесет години. Учителят по фехтовка си помисли, че в далечната му младост това красиво лице несъмнено би го тласнало към някои лудории.

Тя го покани да седне и двамата се настаниха един срещу друг, до една ниска масичка, поставена пред широкия остъклен балкон.

— Кафе, господин Астарлоа?

Той прие със задоволство. Без да бъде повикана, прислужницата влезе безшумно със сребърен поднос, върху който потракваше сервиз от крехък порцелан. Домакинята взе каната, за да напълни чашите, после подаде едната на дон Хайме. Изчака го да отпие първата глътка, като през това време го изучаваше. След това пристъпи направо към въпроса.

— Искам да науча удара за двеста ескудос^[1].

Учителят по фехтовка остана с чинийката и чашката в ръка, като бъркаше смутено кафето си с лъжичката. Помисли, че не е разбрал.

— Моля?

Тя натопи устни в кафето си и го изгледа самоуверено.

— Осведомих се където трябва — каза непринудено — и знам, че сте най-добрият учител по фехтовка в Мадрид. Последният от класиците, както твърдят. Знам също, че притежавате тайната на един прочут удар, измислен от вас самия, който показвате на учениците, които проявяват интерес, срещу сумата от хиляда и двеста реала. Цената несъмнено е висока, но мога да я платя. Искам да ви наема.

Хайме Астарлоа възрази плахо, все още учуден.

— Извинете, драга госпожо. Това… Мисля, че е някак нередно — тайната на удара наистина ми принадлежи и я разкривам срещу сумата, която вие току-що споменахте. Но ви моля да разберете. Аз… там е работата, че фехтовката… Да обучавам жена. Искам да кажа, че…

Теменужените очи го изгледаха от горе до долу. Белегът подчертаваше загадъчната усмивка.

— Знам какво искате да ми кажете — Адела де Отеро остави бавно празната чаша на масичката и събра длани като за молитва. — Но фактът, че съм жена, няма някакво значение. За да ви успокоя относно качествата ми, ще ви кажа, че имам съответните познания по изкуството, което вие упражнявате.

— Не става въпрос за това — учителят по фехтовка се размърда неспокойно на стола и прекара пръст по яката на ризата си. Започваше да му става горещо. — Това, което се опитвам да обясня, е, че жена за ученичка по фехтовка… Моля да ме извините. Доста е необичайно.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че на това няма да се погледне с добро око?

Той я погледна, все още с почти недокосната чаша кафе в ръце. Тази постоянна и привлекателна усмивка будеше у него странно безпокойство.

— Моля да ме извините, госпожо, но това е една от причините. Ще ми бъде невъзможно и отново ви поднасям извиненията си. Никога не съм изпадал в подобно положение.

— За реномето си ли се страхувате, учителю?

Във въпроса прозираше лукаво предизвикателство. Дон Хайме внимателно постави чашата на масата.

— Не е обичайно, драга госпожо. Не е прието. В чужбина може би, но не и тук. Поне не аз. Може би някой… по-непредубеден.

— Искам да притежавам тайната на този удар. Освен това, вие сте най-добрият.

Дон Хайме се усмихна благосклонно на ласкателството.

— Да. Възможно е да съм най-добрият, както току-що казахте за моя чест. Но също така съм вече и достатъчно стар, за да си променям навиците. На петдесет и шест години съм и упражнявам професията си повече от тридесет. Клиентите, които са минавали през моите галерии, са били винаги само мъже.

— Времената се менят, драги господине.

Учителят по фехтовка въздъхна тъжно.

— Това е точно така. И знаете ли?… Може би се менят прекалено бързо за моя вкус. Така че ми позволете да остана верен на старите си мании. Повярвайте, че те са единственото богатство, което имам.

Тя го погледна мълчаливо и поклати бавно глава, сякаш претегляше доводите му. После стана и се отправи към оръжията над камината.

— Казват, че няма защита от удара ви.

Дон Хайме се усмихна скромно.

— Преувеличават, госпожо. Когато се научи веднъж, е много просто да бъде спрян. Все още не съм успял да открия неотразимия удар.

— А хонорарът ви е двеста ескудос, нали?

Учителят по фехтовка въздъхна отново. Странният каприз на тази дама го поставяше в неудобно положение.

— Умолявам ви да не настоявате, госпожо.

Тя му обърна гръб и погали с пръсти дръжката на една рапира.

— Бих искала да знам колко взимате за стандартно обучение.

Дон Хайме се изправи бавно.

— Между шестдесет и сто реала месечно на ученик, което включва четири урока на седмица. А сега ако ме извините…

— Ако ме научите на удара за двеста ескудос, ще ви платя две хиляди и четиристотин реала.

Примигна смаян. Сумата възлизаше на четиристотин ескудос, два пъти повече от колкото получаваше, когато се намереха заинтересовани клиенти, което не беше обичайно. Освен това се равняваше на три месеца труд.

— Може би не разбирате, че ме обиждате, госпожо.

Тя се обърна рязко и Хайме Астарлоа забеляза за част от секундата гневна светкавица в теменужените очи. Трябваше да признае, че не беше толкова безумно да си я представи човек с рапира в ръка.

— Малко ли ви се струват парите? — попита тя предизвикателно.

Учителят по фехтовка се изпъна с бледа усмивка. Ако беше чул този коментар от устата на мъж, след няколко часа щяха да го посетят секундантите му. Но Адела де Отеро беше жена, при това прекалено красива. Още веднъж съжали, че участва в такава недостойна сцена.

— Скъпа моя госпожо — каза той бавно, с ледена любезност. — Този удар, от който толкова се интересувате, струва точно толкова, колкото стойността, която съм му определил, и нито грош повече. От друга страна, го показвам само на когото счета за уместно и смятам да продължа да се придържам стриктно към това мое право. И през ум не ми е минавало да спекулирам с него, а още по-малко да се пазаря за цената като долен търговец. Приятен ден.

Взе цилиндъра, ръкавиците и шапката от ръцете на прислужницата и слезе по стълбите натъжен. От втория етаж до него долетяха звуците от полонезата на Шопен, изтръгнати от пианото от ръце, които удряха клавишите с бясна решимост.

 

 

Ответ на четвърта. Добре. Ответ на трета. Добре. Полукръг. Още веднъж, моля. Така. Марш напред. Добре. Назад и дистанция. Към мен. Удар на четвърта, така. Темпо на четвърта. Добре. Ответ на четвърта ниска. Отлично, дон Еди-кой си. Франсиско има качества. Време и дисциплина, нали знаете.

 

 

Изминаха няколко дни. Прим се готвеше за скок, а кралицата доня Исабел тръгваше на морски бани в Лекейтио, които горещо й бяха препоръчали лекарите, за да облекчи кожната болест, от която страдаше от малка. Придружаваха я изповедникът й и принц-консортът, с дълъг обоз от досадници, херцогини, клюкари, обслужваш персонал, и цялото постоянно присъствие в кралския двор. Дон Франсиско де Асис сучеше мустаци и се превземаше над рамото на верния си секретар Менесес, а министърът на отвъдморските територии Марфори се перчеше пред всички, показвайки гордо шпорите си на кралски петел по модата, спечелени с цената на креватни подвизи.

От едната и от другата страна на Пиренеите емигранти и генерали заговорничеха открито, развявайки флаговете на вечно неосъществените си желания. Депутатите — пътници в третокласен вагон — бяха приели последния бюджет на министерството на войната знаейки, че по-голямата част от него беше предназначена за безплодния опит да се укроти амбицията на военните, които измерваха верността си към короната с повишения и постове, лягаха си умерени и се събуждаха либерали според превратностите в йерархията. Междувременно гражданите на Мадрид прекарваха следобедите на сянка, прелиствайки нелегални вестници, отпивайки от стомни ледена вода. По ъглите продавачите хвалеха на висок глас стоките си. Horchata de chufa! Horchata de chufa!^[2]

Маркиз де лос Алумбрес отказваше да отиде на почивка и продължаваше да изпълнява заедно с Хайме Астарлоа стария ритуал с рапирата и чашата херес. В кафе „Прогресо“ Агапито Карселес прокламираше съвършенствата на федералната република, докато Антонио Кареньо, по-умерен, правеше масонски знаци и отдаваше предпочитанията си на централизираната република, без да отхвърля възможността за истинска конституционна монархия. Дон Лукас призоваваше небето всеки следобед, а учителят по музика галеше мраморния плот на масичката и гледаше през прозореца с нежни и тъжни очи. Що се отнася до учителя по фехтовка, той не можеше да пропъди от съзнанието си образа на Адела де Отеро.

 

 

На третия ден на вратата се позвъни. Хайме Астарлоа се беше върнал от сутрешната разходка и се оправяше, за да слезе да обядва в една кръчма на улица „Майор“. Беше по риза и разтриваше лицето и ръцете си с одеколон, за да облекчи жегата, когато чу камбанката и се спря изненадан — не очакваше никого. Бързо прекара един гребен през косата и си сложи стар копринен халат, спомен от по-добри времена, чийто ляв ръкав от доста време се нуждаеше от закърпване. Излезе от спалнята, прекоси малкия хол, който му служеше също и за кабинет и когато отвори вратата видя пред себе си Адела де Отеро.

— Добър ден, господин Астарлоа. Мога ли да вляза?

В гласа й имаше нотка на смирение. Беше в небесносиня ежедневна рокля, широко деколтирана, с бели дантели на ръкавите, яката и полите. Носеше широкопола шапка от фина слама, закичена с букетче теменужки в цвета на очите й. В ръцете си, поставени в ръкавици от същата дантела като аксесоарите на роклята, държеше малко синьо чадърче. Беше още по-прекрасна, отколкото в елегантния салон на улица „Рианьо“.

Учителят по фехтовка се поколеба за миг, смутен от неочакваното посещение.

— Разбира се, госпожо — каза той все още несъвзел се от учудването. — Искам да кажа, че… Естествено, моля ви. За мен е чест.

Покани я да влезе, макар присъствието на младата жена след грубата развръзка на разговора преди няколко дни да му причиняваше известно неудобство. Сякаш отгатнала душевното му състояние, тя му отправи плаха усмивка.

— Благодаря ви, че ме приехте, дон Хайме — теменужените очи го погледнаха изпод дългите мигли и тревогата на учителя по фехтовка нарасна. — Опасявах се, че… Но именно това очаквах от вас. Радвам се, че не съм се излъгала.

На Хайме Астарлоа му бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че тя се беше опасявала да не й затвори вратата под носа и тази мисъл го смая: той беше джентълмен преди всичко. От друга страна младата жена произнесе малкото му име за първи път и това не допринесе за успокоението на духа на стария учител, който прибегна до обичайната си учтивост, за да прикрие смущението.

— Позволете, госпожо.

Покани я с галантен жест да прекоси малкия вестибюл и да се отправи към дневната. Адела де Отеро се спря в средата на пъстрата тъмна стая и изгледа с любопитство предметите, които съставляваха историята на дон Хайме Астарлоа. Прекара непринудено пръст по книгите, наредени на прашните дъбови рафтове: дузина стари трактати по фехтовка, подвързани романи в подлистници — Дюма, Виктор Юго, Балзак… Имаше също екземпляр на „Успоредни животописи“ на Плутарх, един много четен Омир, „Хайнрих фон Офтердинген“ от Новалис^[3], доста заглавия от Шатобриан и Вини, както и разни томове с мемоари и технически трактати, които анализираха военните кампании на Първата империя^[4], в по-голямата си част написани на френски. Дон Хайме се извини за миг и отиде в спалнята, за да смени халата със сюртук и да завърже с всичката бързина, на която беше способен, вратовръзка под яката на ризата. Когато се върна в хола младата жена наблюдаваше едно старо платно, потъмняло от годините, окачено на стената между старинни шпаги и ръждясали кинжали.

— Роднина ли ви е? — попита тя, сочейки младото слабо и строго лице, което ги наблюдаваше от рамката. Човекът беше облечен по модата от началото на века и светлите му очи гледаха света сякаш в него имаше нещо неубедително. Високото чело и излъчването на строго достойнство, което струеше от чертите, му придаваха голяма прилика с Хайме Астарлоа.

— Баща ми.

Адела де Отеро отправи последователно поглед от портрета към дон Хайме и от него отново към портрета, сякаш искаше да се убеди в истинността на думите му. Изглеждаше доволна.

— Хубав мъж — каза с приятния си, леко дрезгав тембър. — На колко години е бил, когато е рисувана картината?

— Не ми е известно. Умрял е на тридесет и една години, два месеца преди да се родя, в бой с войските на Наполеон.

— Военен ли е бил? — младата жена изглеждаше искрено заинтригувана от историята.

— Не. Бил е идалго от Арагон, един от онези мъже с високо вдигната глава, които се дразнели извънредно много, когато им се казвало направи това или направи онова… Хванал гората с група мъже от Хака^[5] и убивал французи, докато не го убили него — гласът на учителя по фехтовка потрепери от прикрита гордост. — Казват, че умрял сам, притиснат като куче в капан, ругаейки на перфектен френски войниците, които го обкръжили със своите щикове.

Тя постоя още известно време с очи приковани в портрета. Не бе откъсвала поглед от него, докато слушаше. Хапеше леко горната си устна, замислена, докато в ъгъла на устата й продължаваше да стои незаличима загадъчната усмивка на малкия белег. После се обърна бавно към стария учител по фехтовка.

— Зная, че присъствието ми тук ви смущава, дон Хайме.

Той избягна погледа й, без да знае какво да отговори. Адела де Отеро свали шапката си и я остави заедно с чадъра на писалищната маса, покрита с разпилени листа. Носеше косата си събрана на тила, както при първата им среща. Хайме Астарлоа си помисли, че синята рокля придава необичаен колорит на строгото обзавеждане на стаята.

— Мога ли да седна? — очарование и съблазън. Очевидно беше, че тя не за първи път прибягва до тези оръжия. — Поразходих се до тук и сега се задушавам от жега.

Учителят промърмори бързо някакво извинение за недодялаността си и я покани да си почине на един фотьойл, облицован с изтъркана и нацепена от употреба кожа. Примъкна за себе си една табуретка и седна на разумно разстояние от нея, притеснен и сериозен. Прочисти гърлото си, решен да не се остави да бъде завлечен на един терен, за чийто опасности се догаждаше.

— Слушам ви, госпожо де Отеро.

Студеният и учтив тон само накара непознатата красавица да се усмихне още по-широко. Защото макар да знаеше името й, дон Хайме си помисли, че всичко, което заобикаляше тази жена, изглеждаше обгърнато от тайнственост. За негово много голямо съжаление почувства, че онова, което в началото беше само искра на любопитство, сега нараства вътре в него и бързо завладява територии. Направи усилие да овладее чувствата си в очакване на отговора. Тя не отговори веднага, а се забави със спокойствие, което на учителя по фехтовка му се стори дразнещо. Теменужените очи блуждаеха из стаята сякаш очакваха да открият в нея признаци, по които да оценят мъжа, който стоеше пред тях. Дон Хайме се възползва от случая, за да разгледа тези черти, които толкова бяха занимавали мислите му през последните дни. Устните бяха плътни и добре очертани, като разрязан с нож плод с червена и апетитна вътрешност. Отново си помисли, че белегът в ъгъла на устата не само не я загрозяваше, но й придаваше особена привлекателност, като мрачен спомен за някогашно насилие.

Откакто тя се появи на вратата, Хайме Астарлоа се беше приготвил да потвърди първоначалния си отказ, каквито и да бяха нейните доводи. Жена — никога. Очакваше молби, женско красноречие, използване на изкусни хитрости, характерни за нежния пол, предизвикване на определени чувства… Нищо от това няма да помогне, обеща той сам на себе си. Ако беше двадесет години по-млад, вероятно щеше от личен интерес да се окаже по-податлив, покорен от безспорното очарование на дамата. Но вече беше прекалено стар и подобни обстоятелства не можеха да развълнуват душата му. Не очакваше нищо от тази красива молителка — на неговите години вълнението, което предизвикваше у него близостта й, макар в определени моменти да беше смущаващо, без съмнение беше контролируемо. Хайме Астарлоа реши да откаже учтиво, но категорично това, което изглеждаше лекомислен женски каприз, но ни най-малко не очакваше да чуе въпроса, който последва:

— Как бихте отвърнали, дон Хайме, ако по време на бой противникът ви направи двойна атака на трета?

Учителят по фехтовка помисли, че не е чул добре. Протегна напред ръка, като да поиска извинение, но се спря на средата, изненадан и объркан. Прекара пръсти по челото си, опря ръце на коленете и погледна Адела де Отеро сякаш изискваше от нея обяснение. Беше нелепо.

— Моля?

Тя го гледаше, развеселена, с лукаво пламъче в очите. Тонът й беше смущаващо категоричен.

— Бих искала да чуя вещото ви мнение, дон Хайме.

Учителят въздъхна и се размърда на табуретката. Всичко изглеждаше дяволски необичайно.

— Наистина ли ви интересува?

— Разбира се.

Дон Хайме поднесе ръка към устата си, за да сподави кашлицата.

— Ами… Не знам до каква степен… Искам да кажа, че естествено, ако мислите, че темата… Двойна на трета, ли казахте? — в края на краищата беше въпрос като всеки друг, макар и странен, понеже го задаваше тя. Или може би всъщност не толкова странен. — Ами предполагам, че ако противникът ми се престори, че атакува от трета, аз ще го спра с ответно мушкане. Разбирате ли? Съвсем елементарно е.

— И ако той се освободи от вашето ответно мушкане и се изтегли веднага на четвърта?

Този път учителят погледна младата жена с видимо удивление. Тя беше изложила правилната последователност.

— В такъв случай — каза — бих се защитил на четвърта и бих се атакувал незабавно на четвърта — този път не добави „разбирате ли?“. Ясно беше, че Адела де Отеро разбира. — Това е единственият възможен ответ.

Тя отметна глава назад с неочаквана радост, сякаш се канеше да се засмее, но се ограничи с мълчалива усмивка. После го погледна с очарователно изражение.

— Да ме разочаровате ли искате, дон Хайме? Или да ме изпитате?… Вие знаете отлично, че това не е единственият възможен ответ. Дори не е сигурно, че е най-добрият.

Учителят не можа да скрие смущението си. Никога не си бе представял такъв разговор. Нещо му подсказваше, че навлиза в непознат терен, но в същото време усети, че в него се заражда неудържимо професионално любопитство. Така че, реши да свали малко гарда, точно колкото е необходимо, за да продължи играта и да види как ще приключи всичко това.

— Да не би да предлагате някаква алтернатива, драга госпожо? — попита с точно толкова скептицизъм, че да не прозвучи неучтиво. Младата жена кимна рязко с глава и в очите й проблесна светкавица на възбуда, която накара Хайме Астарлоа да се замисли сериозно.

— Предлагам най-малко две — отвърна тя уверено, но не и надменно. — Мога да атакувам като вас на четвърта, с батман по върха на противниковата рапира, нанасяйки му после удар в ръката на четвърта. Струва ли ви се правилно?

Дон Хайме трябваше да признае за най-голямо свое съжаление, че не само беше правилно, но и блестящо.

— Вие споменахте и за друга възможност — каза той.

— Така е. — Адела де Отеро говореше и движеше дясната си ръка сякаш възпроизвежда движенията на рапирата. — Ответ на четвърта и атака по фланга. Ще се съгласите, че всички удари са по-бързи и резултатни, ако се нанасят в посоката на ответа. Двете неща трябва да съставляват едно движение.

— Ударът по фланга не е лесен за изпълнение — дон Хайме вече истински се заинтригува. — Къде го научихте?

— В Италия.

— Кой ви е бил учител по фехтовка?

— Името му няма значение — усмивката на младата жена смекчаваше отказа й. — Нека се огранича да кажа, че се счита за един от най-добрите в Европа. Той ме научи на деветте удара, различните им комбинации и как да се защитавам. Беше търпелив човек — натърти на прилагателното с настойчив поглед — и не смяташе за позорно да преподава изкуството си на една жена.

Дон Хайме предпочете да пропусне забележката.

— Кой е основният риск при изпълнението на удара по фланга? — попита той, гледайки я в очите.

— Да получиш ответен на втора.

— Как се преодолява?

— Навеждайки самото мушкане надолу.

— Какъв е ответът на удар по фланга?

— Втора и четвърта ниска. Това прилича на изпит, дон Хайме.

— Това е изпит, госпожо де Отеро.

Двамата продължиха да се гледат мълчаливо, с толкова уморено изражение, сякаш наистина бяха кръстосвали шпаги. Учителят наблюдаваше внимателно младата жена и за първи път се вгледа в дясната й китка, която беше силна, без да е лишена от женска грациозност. Изражението на очите й, жестовете, с които описваше движенията на фехтуването, бяха красноречиви. Хайме Астарлоа умееше от опит да разпознава признаците, които показваха кой има качества на фехтувач. Упрекна се, че е позволил предразсъдъците му да го заслепят по този начин.

Разбира се, до момента всичко се беше развило в чисто теоретичен план и старият учител по фехтовка разбра, че има нужда да се увери в практическото му приложение. Туш. Тази дяволска млада жена беше на път да постигне невъзможното: да събуди у него, след тридесет години професионален опит, желанието да види как се фехтува една жена. Тя.

Адела де Отеро го гледаше сериозно в очакване на присъдата. Дон Хайме каза с дрезгав глас:

— Съвсем искрено трябва да призная, че съм изненадан.

Младата жена не отговори, нито направи някакъв жест. Стоеше невъзмутимо, сякаш изненадата на учителя беше нещо, което предварително е очаквала.

Хайме Астарлоа взе решение, макар че дълбоко в себе си предпочиташе да не обмисля, поне засега, лекотата, с която се предаде.

— Ще ви чакам утре в пет следобед. Ако издържите изпита добре, ще определим дата за удара за двестате ескудос. Гледайте да дойдете… — посочи роклята й и почувства смущаващ прилив на срамежливост. — Искам да кажа, облечете се подходящо.

Очакваше радостен възглас, пляскане с ръце или нещо подобно — някоя от обичайните прояви, към които е склонна женската природа. Но остана разочарован. Адела де Отеро се ограничи да го изгледа упорито, но мълчаливо, с толкова загадъчно изражение, че без да може да си обясни причината, учителят по фехтовка усети как по тялото му премина абсурдна тръпка.

 

 

Светлината на газената лампа караше сенките в стаята да играят. Хайме Астарлоа протегна ръка, за да задвижи механизма на фитила и го удължи малко, така че да стане по-светло. Прекара още две линии с молив върху листа, образувайки върха на ъгъл, а двата края свърза с дъга. Горе-долу седемдесет и пет градуса. Това беше полето, в което трябва да се движи рапирата. Записа числото и въздъхна. Удар по средата на четвърта без разделяне, може би това е пътят. А после какво?… Противникът естествено ще кръстоса на четвърта. Дали наистина ще го направи? Имаше безброй начини да го принуди. После незабавно трябва да се върне на четвърта, може би с мушкане, с лъжлива атака без разделяне… Не. Беше прекалено очевидно. Остави молива на масата и повтори движението на рапирата с ръка, наблюдавайки сянката на стената. Помисли си унило колко е абсурдно, че винаги се връща към класически, познати движения, които можеха да бъдат предугадени и избегнати от противника. Съвършеният удар беше друго нещо. Трябваше да е точен и бърз като стрела, неочакван и невъзможен за спиране. Но какъв?

Светлината на газената лампа хвърляше меки златисти отблясъци по гръбчетата на книгите на рафтовете. Махалото на стенния часовник се люлееше монотонно, лекото тиктакане беше единственият звук, който изпълваше стаята, когато моливът не се движеше по хартията. Дон Хайме потропа по масата, пое дълбоко въздух и погледна през отворения прозорец. Покривите на Мадрид бяха само неясни силуети, едва загатнати от слабата светлина, хвърляна от лунния сърп, тънък като сребърна нишка.

Трябваше да се откаже от атаката на четвърта. Взе пак молива, изгризан в края, и прекара нови линии и дъги. Може би с контраответ на трета, меко и с тежест, пренесена на лявото бедро…

Беше рисковано, защото изпълняващият се излагаше на риск да получи удар в лицето. И решението тогава е да дръпне глава назад и да се изтегли на трета… Кога да атакува? Естествено в мига, когато противникът вдигне крак, напред на трета или на четвърта върху ръката. Потропа раздразнен с пръсти по листа. Това нямаше да го доведе доникъде — отговорът и на двете движения можеше да се намери в кой да е трактат по фехтовка. Какво друго можеше да се направи след изтегляне на трета? Прокара нови линии и дъги, записа градуси, прегледа бележките и книгите наредени на масата. Нито една от възможностите не му се видя подходяща, всички те въобще не даваха отговора, от който се нуждаеше за удара си.

Стана рязко, бутна стола назад и взе лампата, за да освети с нея галерията за фехтовка. Сложи я на пода до едно от огледалата, свали халата си и взе една рапира. Светлината го осветяваше отдолу нагоре и хвърляше зловещи сенки по лицето му. Маркира няколко движения срещу собствения си образ. Контраответ на трета. Атака. Контраответ. Атака. На три пъти докосна с топчето на върха огледалното си отражение, което се движеше едновременно с него. Контраответ. Атака. Може би двойна атака с финт една след друга, да, а след това какво?… Стисна гневно зъби. Трябваше да има някакво решение!

В далечината часовникът на Пощенската палата удари три. Учителят по фехтовка спря и въздъхна дълбоко. Всичко това беше дяволски абсурдно. Дори Люсиен де Монтеспан не го беше постигнал:

— Съвършеният удар не съществува — казваше майсторът на майсторите, когато му поставеха въпроса. — Или за да бъдем точни — съществуват много. Всеки удар, който постигне целта си е съвършен, но нищо повече. Всеки удар може да бъде спрян с подходящото движение. Така че една схватка между двама опитни фехтувачи може да се проточи безкрайно… Там е работата, че Съдбата, която обича да украсява нещата с непредвидимото, казва в края на краищата, че всичко трябва да има край и прави така, че единият от противниците рано или късно да допусне грешка. Следователно въпросът е човек да се съсредоточи и да държи изкъсо Съдбата, макар само за времето, необходимо другият да допусне грешката. Останалото са химери.

Хайме Астарлоа така и не се убеди в това. Продължаваше да мечтае за майсторския удар, удара на Астарлоа, неговия Граал. Онази единствена амбиция, да открие неподозираното движение, непогрешимото, вълнуваше душата му от годините на най-ранната младост, в далечните времена на военното училище, когато се готвеше да постъпи в армията.

Армията. Колко различен щеше да бъде животът му! Млад офицер, привилегирован поради това, че е сирак на герой от войната за независимост, с първо назначение в Кралската гвардия в Мадрид, същата, в която беше служил Рамон-Мария Нарваес… Обещаваща беше кариерата на лейтенант Астарлоа, прекъсната почти в зародиш от една младежка лудория — и всичко заради една бледожълта мантиля^[6], под която искрели две очи с блясъка на черен кехлибар, заради една нежна ръка, която грациозно помахвала с ветрилото. А после — имало едно време един млад офицер, влюбен до уши и имало, както обикновено се случва в тези истории, един трети, един съперник, който му застанал нагло на пътя. Било студено и мъгливо утро, звън на саби, стон и едно червено петно на риза, напоена с пот, което растяло, и никой не бил в състояние да спре кръвта. Един блед, смутен младеж наблюдавал сцената и не можел да повярва на очите си, заобиколен от сериозните лица на приятели, които го съветвали да избяга, за да запази свободата си, застрашена от тази трагедия. След това — минаването на границата в един дъждовен следобед, влак, който летял на североизток през зелени поля, под небе с цвят на олово. И един мизерен пансион на брега на Сена, в сивия и непознат град, наречен Париж.

Случаен приятел, изгнаник, който се радваше там на добро положение, го препоръча за стажант на Люсиен де Монтеспан, който по онова време беше най-престижният учител по фехтовка във Франция. Заинтригуван от историята на младия дуелист, monsieur дьо Монтеспан го взе на работа при себе си, след като откри в него забележителна дарба за изкуството на фехтовката. Нает за помощник, първоначално единствената задача на Хайме Астарлоа беше да подава кърпи на клиентите, да се грижи за поддръжката на оръжието и да изпълнява дребните задачи, които му възлагаше учителят. По-късно, успоредно с напредъка, му се възлагаха второстепенни задачи, но вече пряко свързани с работата. Две години по-късно, когато Монтеспан замина за Австрия и Италия, неговият млад помощник го придружи по време на пътуването. Току-що беше навършил двадесет и четири години и остана очарован от Виена, Милано, Неапол и преди всичко от Рим, където двамата работиха дълго в един от най-прочутите фехтовални салони в града на Тибър. Скоро престижът на Монтеспан се затвърди в този град, където строгият му класически стил, издържан в най-чистата линия на старата френска фехтовална школа, контрастираше с фантазията и с малко анархичната свобода на движенията, толкова обичани от италианските учители по фехтовка. Именно там, благодарение на личните си качества, Хайме Астарлоа узря в обществото като съвършен кавалер и завършен фехтувач до своя учител, с когото вече го свързваше обич и на когото служеше като адютант и секретар. Мосю дьо Монтеспан му доверяваше учениците от по-нисък ранг или онези, които трябваше да научат основните движения, преди престижният учител да се заеме с тях.

В Рим Хайме Астарлоа се влюби за втори път и там се състоя вторият му дуел с истинско оръжие. Този път нямаше връзка между едното и другото: любовта беше страстна и без последствия, и по-късно угасна от само себе си. Що се отнася до дуела, той се проведе според най-стриктните правила на обществения кодекс по онова време, с един римски аристократ, който се беше усъмнил публично в професионалните качества на Люсиен дьо Монтеспан. Преди старият учител да изпрати секунданти, младият Астарлоа вече го беше изпреварил и изпратил своите при оскърбителя — някой си Леонардо Капоферато. Въпросът се разреши с достойнство и с шпаги, в една гъста борова гора в Лацио, при строго спазване на съвършен класицизъм. Капоферато, който имаше слава на опасен фехтувач, бе принуден да признае, че макар да беше изразил определено мнение относно качествата на мосю дьо Монтеспан, неговият адютант и ученик signore Астарлоа успя с лекота да вкара в гърдите му няколко сантиметра от стоманеното острие, нанасяйки на белия му дроб не смъртоносна, но достатъчно тежка рана.

Така изминаха три години, за които Хайме Астарлоа винаги щеше да си спомня с особено удоволствие. Но през зимата на 1839 Монтеспан откри първите симптоми на едно заболяване, което няколко години по-късно щеше да го отнесе в гроба, и реши да се върне в Париж. Хайме Астарлоа не искаше да изостави своя наставник и двамата поеха обратния път към столицата на Франция. Щом пристигнаха, самият учител посъветва ученика си да започне да работи за своя сметка и му обеща да го препоръча за член на затвореното общество на учителите по фехтовка. След като измина приличен период от време, Хайме Астарлоа, едва навършил двадесет и шест години, издържа задоволително изпита на парижката Академия по фехтовка — най-престижната за времето си, и получи диплома, която му позволяваше занапред да упражнява безпрепятствено избраната професия. По този начин се превърна в един от най-младите учители в Европа, и макар същата тази младост да предизвикваше известна недоверчивост у високопоставените клиенти, склонни да се обръщат към учители, чиято възраст наглед гарантираше по-добри познания, неговата прилежност и горещите препоръки на monsieur дьо Монтеспан му позволиха скоро да се сдобие с достатъчен брой добри ученици. Окачи в салона си стария герб от замъка на рода Астарлоа: сребърна наковалня на зелен фон с девиз Към мен. Беше испанец, носеше с гордост звучното си име на идалго и имаше пълното право да се гордее с военен герб. Освен това, въртеше рапирата дяволски умело. С всичко това на негова страна, успехът на новия учител по фехтовка беше повече от гарантиран в Париж от онова време. Натрупа пари и опит, в неизменно търсене на гениалния удар, успя да усъвършенства едно промушване, което сам беше измислил и което ревниво пазеше в тайна до деня, когато по настояване на приятели и клиенти беше принуден да го включи в списъка от майсторски удари, които преподаваше на учениците си. Това беше прочутият удар за двеста ескудос, който имаше забележителен успех сред дуелистите от висшето общество. Те заплащаха с удоволствие тази сума, когато имаха нужда от нещо сигурно, с което да се разплатят в дуели срещу опитни съперници.

Докато беше в Париж, Хайме Астарлоа поддържаше близко приятелство с бившия си учител и редовно го посещаваше. Двамата се фехтуваха често, макар че болестта вече се беше установила трайно в тялото на учителя. Така дойде денят, в който на Люсиен дьо Монтеспан бяха нанесени шест поредни туша без връхчето на неговата рапира дори да е закачило нагръдника на ученика му. На шестия път Хайме Астарлоа спря като поразен от гръм и хвърли засрамено рапирата, промърморвайки някакво извинение. Но старият учител само се усмихна тъжно…

— Ето — каза той, — че ученикът успява да надвие учителя. Нямаш какво да учиш повече. На добър час.

Никога повече не стана дума за случката, но това беше последният път, в който двамата кръстосаха шпаги. Само няколко месеца по-късно, когато младежът му отиде на гости, Монтеспан го посрещна седнал до камината, пред една кръгла маса, с крака, пъхнати под покривката. Три дни по-рано беше закрил школата си по фехтовка и препоръча Хайме Астарлоа на всичките си клиенти. Опиумът вече не беше достатъчен, за да облекчи болката му и той предчувстваше собствената си смърт. Току-що бе дочул, че бившият му ученик има да разрешава ново предизвикателство: дуел с шпаги с някакъв човек, който работеше като учител по фехтовка, без да притежава диплома от Академията. Да се осмелиш да постъпиш така, без да отговаряш на съответните изисквания, означаваше да си навлечеш неприятности от учителите, които бяха такива по право, и да се изложиш на мъчителни дуели. Случаят беше такъв и Академията, много чувствителна в подобни случаи, беше решила да овладее положението. Да защити честта на групата се падна на най-младия от членовете й — Хайме Астарлоа.

Учител и бивш ученик разговаряха дълго по въпроса. Монтеспан се беше сдобил с ценни сведения за субекта, причинил разправията, който се казвал Жан де Роланди, и информира защитника на Академията за стила на противника му. Добър фехтувач, без да е изключителен, той имаше някои технически недостатъци, които можеха да бъдат използвани в негов ущърб. Беше левак, и макар това да предполагаше известен риск за противник като Хайме Астарлоа, който беше свикнал с мъже, които се фехтуват с дясната ръка, за Монтеспан нямаше никакво съмнение, че младият мъж ще излезе с чест от дуела.

— Трябва да имаш предвид, сине мой, че един левак не е толкова изкусен при установяването на подходящо темпо, нито при нанасянето на странично мушкане поради трудността, която среща при оказването на правилната съпротива. С този Роланди гардът трябва да е четвърта навън, без никакво съмнение. Ясно ли е?

— Ясно, учителю.

— Относно ударите, не забравяй, че според моите сведения, фехтувайки с лявата, той не държи достатъчно добре гарда си. Макар че в началото има обичай да вдига дръжката няколко сантиметра по-високо от съперника, в разгара на боя смъква ръката. Щом видиш, че е смъкнал дръжката, не се колебай да му нанесеш съответния удар.

Хайме Астарлоа беше смръщил вежди. Въпреки пренебрежението на стария му учител, Роланди беше изкусен фехтувач.

— Казаха ми, че добре умее да се защитава на близка дистанция…

Монтеспан тръсна глава.

— Празни приказки. Тези, които го твърдят, са по-слаби и от Роланди. И от теб. Не ми казвай, че този комедиант те безпокои.

Младежът се изчерви от намека.

— Вие сте ме научили да не подценявам противниците си.

Старецът леко се усмихна:

— Съвсем вярно. И те научих също да не ги надценяваш. Роланди е левак, нищо повече. Това, което предполага известен риск за теб, е и едно преимущество, от което трябва да се възползваш. На този човек му липсва прецизност. Ти гледай да го промушиш, щом свали китката, независимо дали се прикрива, защитава, изненадва или изтегля. В който и да е от тези случаи изпревари движенията му, докато сваля дръжката или когато вдигне крак. Ако се възползваш от случая с един удар върху неговия, ще си го промушил преди да завърши движението, защото ти ще си направил едно-единствено движение, докато той прави две.

— Така ще направя, учителю.

— Ни най-малко не се съмнявам — отвърна доволен старецът. — Ти си най-добрият ученик, когото някога съм имал, най-хладнокръвният и сигурен с рапира или сабя в ръка. Знам, че в дуела, който ти предстои, ще защитиш с чест твоето и моето име. Ограничи се с прави и прости удари, обикновени зашити, в кръг и полукръг и преди всичко с контриращи и двойно контриращи на четвърта… И не се колебай да използваш лявата ръка при спиранията, които прецениш за необходими. Снобите не я препоръчват, защото казват, че разваля грацията, но в дуели, при които човек рискува живота си, не бива да се пропуска нищо, което може да послужи при отбрана, при условие, че не противоречи на правилата на честта.

Двубоят се състоя три дни по-късно в Ножанската гора между крепостта и Ножан, в присъствието на голямо множество, което стоеше на разстояние. Работата се беше разчула и превърнала в обществено събитие, което дори вестниците коментираха. На мястото се беше събрала тълпа от любопитни, които бяха държани настрана от силите на реда, изпратени за целта. Макар да имаше разпоредби, които забраняваха дуела, при положение, че ставаше въпрос за репутацията на френската Академия, официалните инстанции решиха да не се намесват в естествения ход на събитията. Имаше подмятания срещу избора на испанец за изпълнението на такава благородна задача, но в края на краищата Хайме Астарлоа беше учител от Академията в Париж, от много време живееше във Франция и негов настойник беше славният Люсиен дьо Монтеспан: троен аргумент, който скоро убеди и най-несговорчивите. Сред публиката и секундантите, облечени в черно и с тържествени изражения, бяха всички учители по фехтовка в Париж и някои, дошли от провинцията, за да присъстват на събитието. Липсваше само старият Монтеспан, на когото лекарите категорично бяха препоръчали да не излиза.

Роланди беше мургав, дребен на ръст, с малки живи очи. Изглеждаше около четирийсетте и имаше рядка къдрава коса. Знаеше, че общественото мнение не е на негова страна и с радост би се измъкнал от този дуел. Но събитията го бяха въвлекли в хода си, така че не му оставаше друг изход, освен да се бие, за да не стане за посмешище на цяла Европа. На три пъти му беше отказвана титлата учител по фехтовка, макар да беше ловък с рапирата и сабята. Италианец по произход, бивш войник от кавалерията, той даваше уроци по фехтовка в една скромна стаичка, за да издържа жена си и четирите си деца. Докато течеше подготовката, хвърляше крадешком нервни погледи към Хайме Астарлоа, който стоеше спокоен и на разстояние, с плътно прилепнал черен панталон и широка бяла риза, която подчертаваше стройното му тяло. „Младият дон Кихот“ го беше нарекъл един от вестниците, които се занимаваха със случая. Достигнал върха в професията си, той имаше братската подкрепа на учителите от Академията, сериозната облечена в черно група, която чакаше на няколко крачки, без да се смесва с тълпата, натъкмена с бастуни, ордени и цилиндри.

Публиката очакваше титанична битка, но остана разочарована. Още в самото начало на дуела, Роланди свали фатално дръжката с няколко сантиметра, докато подготвяше удар, с който да изненада противника си. Хайме Астарлоа се хвърли напред през малкия отвор с един ритмичен удар и острието на рапирата му се плъзна чисто по дължина от външната страна на ръката на Роланди и потъна без съпротива под мишницата. Нещастникът падна назад, повличайки рапирата със себе си и когато се изтърколи на тревата, от гърба му стърчеше една педя окървавено острие. Присъстващият лекар не можа да направи нищо, за да спаси живота му. Паднал на земята, все още нанизан на рапирата, Роланди отправи мътен поглед към своя убиец и издъхна, повръщайки кръв.

Когато научи новината, старият Монтеспан промълви само „добре“ без да отделя очи от цепениците, които пращяха в камината. Умря два дни по-късно и ученикът му, който беше напуснал Париж, за да мине време и да се позабрави историята, така и не го видя повече жив.

При завръщането си Хайме Астарлоа научи от приятели за смъртта на стария си учител. Изслуша новината мълчаливо, без какъвто и да било признак на скръб. После излезе на продължителна разходка по брега на Сена. Дълго стоя край Лувъра, загледан в мръсните води на реката. Остана така, неподвижен, докато изгуби представа за времето. Вече беше мръкнало, когато дойде на себе си и пое пътя към дома. На другата сутрин научи, че в завещанието си Монтеспан му беше оставил единственото, което притежаваше: старите оръжия. Купи букет цветя, нае файтон и разпореди да го закарат до гробището „Пер Лашез“. Там, на безименната плоча от сив камък, под която почиваше тялото на учителя му, остави цветята и рапирата, с която беше убил Роланди.

Всичко това се беше случило преди около тридесет години. Хайме Астарлоа погледна образа си в огледалото на галерията за фехтовка. Наведе се, взе лампата и разгледа внимателно лицето си, бръчка по бръчка. Монтеспан беше умрял на петдесет и девет години, само с три повече от него, а последният спомен, който беше запазил от учителя си, беше образът на старец, сгушен до огъня. Прокара ръка през бялата си коса. Не се разкайваше, че е живял: беше обичал и беше убивал и никога не направи нещо, което да опетни мнението, което имаше за себе си. Натрупа достатъчно спомени, за да оправдае живота си, макар те да съставляваха единственото богатство, с което разполагаше… Съжаляваше единствено, че за разлика от Люсиен де Монтеспан, няма на кого да завещае оръжията си, когато умре. Без ръка, която да им даде живот, те нямаше да бъдат нищо повече от безполезни вещи. Щяха да ги захвърлят къде да е, в най-тъмния ъгъл на някое антикварно магазинче, покрити с прах и ръжда, окончателно замлъкнали, мъртви също като собственика им. И никой нямаше да остави рапира на гроба му.

Помисли си за Адела де Отеро и усети, че го пробожда тъга. Тази жена се бе появила в живота му прекалено късно. Щеше да успее да изтръгне едва няколко думи на премерена нежност от повехналите му устни.