Вяса, Кришна Дхарма
Махабхарата (27) (Разказана от Кришна Дхарма)

27.
Бхима среща Хануман

Пандавите бяха прекарали в Бадарикашрам вече седем дни и нощи, когато задуха североизточен вятър и довя самотен небесен лотос. Цветето падна в краката на Драупади. Принцесата гледаше с удивление златистия хилядолистен лотос. Уханието му заплени ума й, а красотата му я очарова. Тя никога не бе виждала подобно нещо и го показа на Бхима: „Виж какво цвете, силноръки! Виждал ли си някога по-дивен лотос? Той така зарадва сърцето ми, че закопнях да го дам на Юдхищхира. Моля те, разбери откъде е попаднал тук и донеси още много такива, за да си ги отнесем обратно в нашата обител в Камяка.“

Драупади погледна Бхима с тъмните си очи, засенени от дълги извити мигли. Бхима бе роб на погледа й. Той много се зарадва от възможността да направи нещо за нея; тя толкова много бе изстрадала през последните години. Изящната принцеса не бе свикнала с горския живот и още страдаше от оскърблението, което й бяха нанесли в Хастинапура. А сега се измъчваше дори още по-силно, защото толкова много й липсваше Арджуна. Той беше най-любимият й сред Пандавите. Бхима каза: „Отивам! О, благословена, ще ме видиш да се връщам с цял букет от тези златни цветя.“

Бхима се обърна срещу вятъра и започна да се изкачва по планината. Движеше се бързо, подобен на побеснял слон, буйстващ из горите. Всички създания бягаха в ужас, докато той преминаваше, мислейки само за Драупади.

Местността, през която тичаше Бхима, започна да става все по-красива. Цъфтящи дървета растяха сред тъмни скали, обсипани с жилки скъпоценни камъни. На Бхима му се струваше, че сякаш самата богиня Земя бе вдигнала ръката си, украсена с блестящи накити, във формата на тази планина. Той усещаше прохладния вятър да облъхва тялото му и енергията му нарасна. Навсякъде виждаше безброй гандхарви и сиддхи, забавляващи се по склоновете със съпругите си, а красивите небесни жени обръщаха главите си да погледат преминаващия тичешком Пандава. Бхима обхождаше планинските склонове, търсейки навсякъде лотосите, но не успяваше да ги открие. Продължавайки все по-нагоре и по-нагоре из планината, той ревеше, екзалтиран от собствената си сила и мощ. Чувайки страховитите му викове, животните изпадаха в безпокойство. Планинските тигри напускаха бърлогите си и тичаха насам-натам в ужас. Някои се опитваха да нападнат Бхима, но той ги блъскаше настрани, както тичаше. Вдигаше цели слонове и ги хвърляше върху други слонове, разчиствайки пътя си.

Бхима достигна до една бананова гора. Той с всичка сила се втурна в нея, събаряйки с ръце и с крака високите дървета. Все още продължаваше да вика, а крясъците му се смесваха с ужасените писъци на горските животни. Грохотът, който сътворяваше, се носеше на километри.

Внезапно Бхима забеляза водни птици, издигащи се в небето недалеч, подплашени от шума. Като се досети, че наблизо би трябвало да има вода, и че лотосите растяха във водата, той си запроправя път по посока на птиците. Скоро видя прекрасно езеро, в което растяха безброй лотоси и лилии. Пандава се приближи към водата, гмурна се и заплува като подлуден слон. Освежен и оживен, той се изправи насред езерото и затръби оглушително със своята раковина. Като разгледа лотосите обаче, Бхима разбра, че не са същите като онзи, който искаше Драупади. И той отново пое нагоре из планината, оставяйки езерото.

Точно пред себе си Бхима чу силен звук. Той отекваше из цялата планина и караше космите му да настръхват. Бхима се втурна нататък, за да разбере какво би могло да го предизвиква и видя огромен маймун, легнал насред пътеката, който удряше земята с дългата си опашка и я караше да трепери. Маймунът цял блестеше и наподобяваше пламтяща планина от мед. Имаше широки плещи и тънък кръст. Лицето му сияеше като пълна луна, а зад тънките му устни Бхима съзря остри, бели като бисери зъби.

Като го видя да препречва пътя като цял хълм, Бхима изрева насреща му. Маймунът обаче не бе впечатлен. Той бавно отвори червеникавите си очи и лениво го погледна: „Защо ме будиш? Болен съм и заслужавам да се отнасят добре с мен. Като си човек би трябвало да познаваш религиозните закони и да проявяваш добрина към всички по-нисши създания. О, герою, ти явно не знаеш какво е добродетел щом дойде тук буйствайки и унищожавайки животните по пътя си. Кой си ти? Накъде си тръгнал? Не знаеш ли, че не можеш да продължиш нататък? Тази пътека води към рая, а хората не могат да пристъпят там. Само онези, които са успели в аскетичните си практики, имат право да влязат в небесните сфери. Затова, откажи се от търсенето си и се връщай. Или си отдъхни тук за малко, хапни си сладки плодове, пий бистра вода. О, добри човече, не се опитвай да минеш насила и така да загинеш безсмислено.“

Заинтригуван, Бхима отговори вежливо: „Кой си ти, добри ми господине? Защо си в образа на маймуна? Що се отнася до мен, аз съм царствен потомък на рода Куру, син съм на цар Панду и съм роден в лунната династия от съюза на Кунти и Ваю. Името ми е Бхима.“

„Аз съм просто маймуна. И няма да те пусна да минеш. Връщай се веднага. Не си навличай сам гибелта.“

Бхима почувства, че започва да се разгневява. Що за създание беше това? „Ей, маймуно, не съм ти искал разрешението, нито пък искам да слушам какво мислиш за моята гибел. Отдръпни се. Не е нужно да пострадаш от ръцете ми.“

Маймунът отговори със същия мързелив глас: „Болен съм и не мога да мръдна. Щом трябва да минеш, прескочи ме.“

Бхима поклати глава: „Как бих могъл да те прескоча, като зная, че всепроникващата Свръхдуша, Богът на всичко, обитава сърцето ти, както и сърцата на всички същества? Не мога да го пренебрегна.“

Бхима се вгледа по-отблизо в маймуната и си помисли за великия Хануман, предания слуга на Бог Рама. Нима можеше това да е той? Онази маймуна бе живяла в отдавна отминала епоха. Как би могла да е още жива? Та това би означавало, че е почти на милион години! Не, невъзможно беше. Бхима продължи: „Ако не осъзнавах Свръхдушата, щях да те прескоча заедно с цялата планина, както Хануман е прескочил океана.“

Маймунът се обърна към Бхима и отвори широко очите си: „Кой е този Хануман, който е прескочил океана? Кажи ми, ако знаеш?“

„Той е бил мой брат, заченат от бога на вятъра и надарен с интелигентност и сила. Бил най-добрият сред маймуните, така го славят в Рамаяна. За да спаси съпругата на Рама, Сита, Хануман прескочил стотици йоджани през морето до Ланка. Аз съм равен на него по сила и храброст и затова съм способен да те накажа. Стани, маймуно, и ми направи път. Иначе ще те изпратя в обителта на Ямараджа.“

Маймунът запази самообладание: „Стар съм и не мога да се помръдна. Моля те, премести опашката ми и сам си направи път.“

"Моля те, премести опашката ми и сам си направи път."

Бхима тръгна към него. Това със сигурност не беше Хануман, тъй като силата на Хануман е безгранична. Този маймун бе просто някакво безочливо и безсилно създание, което заслужаваше наказание за това, че се бе изпречило на пътя му и отказваше да се премести. Може би беше дори и предрешен ракшас, изчакващ удобен момент да го нападне. Бхима реши да го дръпне за опашката и да го завърти над главата си, докато умре. Пандава се наведе и нехайно улови маймунската опашка с лявата си ръка. За свое удивление обаче откри, че не може да я помръдне дори малко.

Хващайки опашката с две ръце, той силно я задърпа, но тя въпреки това не се помести. Бхима напрегна всичките си сили. Лицето му се сбърчи, цял плувна в пот, а очите му се разшириха. Въпреки всичките си усилия обаче, даже не успя да я помръдне. Пандава започна да осъзнава, че това изобщо не е обикновена маймуна, нито дори демон, както бе предположил. Навел глава от срам, той застана пред съществото с допрени длани и каза: „Прости ми за грубите ми думи. Да не би да си сиддха, гандхарва или бог? Изпълнен съм с любопитство. Кой си ти в облика на маймуна? Търся закрилата ти и те питам като твой ученик. Ако не е тайна, моля те, кажи ми?“

Маймунът седна: „О, покорителю на врагове, щом си любопитен, ще ти кажа. Знай, че съм син на дъха на вселената, Ваю, и съм роден от утробата на Кешари. Аз съм маймуната, наречена Хануман, за която ти спомена преди малко.“

Докато Бхима го слушаше смаян, Хануман му разказа накратко прочутата история на Рамаяна, която Пандава вече познаваше добре. Когато разказът му приключи, сълзи закапаха от очите на Бхима и той падна на земята, за да отдаде почитанията си. Когато отново се изправи, заговори зарадван на предводителя на маймуните: „Няма по-голям щастливец от мен, защото видях своя прославен и могъщ брат. О, велики, имам само едно желание. Моля те, покажи ми облика, в който прескочи океана. Тогава ще имам пълна вяра в думите ти.“

Хануман отговори: „Този облик не можеш да видиш нито ти, нито който и да било друг. Когато прескочих океана, светът беше друг. Времената бяха различни, всичко беше по-голямо. Сега, когато настъпва Кали Юга, всички неща са се смалили. Вече не мога да проявя онази гигантска форма, тъй като всеки трябва да се покорява на законите на времето. Аз не съм изключение. Затова, моля те, не искай от мен да покажа онзи облик.“

Като го слушаше, Бхима пожела да научи още неща от своя брат. „Моля те, кажи ми какви са били различните обичаи и порядки във всяка епоха. Ти живееш почти от самото начало на епохите. По какъв начин хората са следвали религията, благосъстоянието, наслаждението и освобождението във всяка от югите?“

Щастлив от възможността да отговори на брат си, Хануман започна да описва Сатя Юга. По онова време всяко живо същество било себеосъзнато и посветено на служене към Върховния Бог. С началото на всяка следваща епоха обаче, всичко намалявало и деградирало. В първата епоха добродетелта била напълно проявена, но намалявала с четвъртина във всяка следваща епоха. Сега, обясни Хануман, добродетелта и религията са три четвърти изгубени, а в края на Кали Юга ще изчезнат напълно. Хануман заключи: „С напредването на епохите, намаляват добродетелите и характерът и способностите на хората деградират. Всичко става неблагоприятно. В тази последна епоха дори изпълнението на религиозни дейности води до противоречиви резултати. Как бих могъл тогава да ти покажа онзи свой облик, в който прескочих огромния океан? Дори и да можех, защо му е на мъдър човек като теб да види нещо такова?“

Но Бхима настояваше. Той знаеше, че силният Хануман е способен да прояви онзи свой могъщ облик въпреки нежеланието си. Пандава страстно жадуваше да го види и заяви, че няма да си тръгне, докато не бъде удовлетворен.

Най-сетне господарят на маймуните се съгласи. Като каза на Бхима да се отдръпне, Хануман стана от мястото, на което отпочиваше, и разшири тялото си до нечувани размери, покривайки всички посоки, извисил се над Бхима, досущ като планината Виндхя. С отекващ из горите глас, той заговори на поразения от благоговение Пандава:

„Това е пределът, до който можеш да видиш моя облик. Мога да продължа да се разширявам почти до безкрай. Големината и силата ми нарастват съобразно мощта на противниците ми. Отдадените слуги на Рама никога не могат да бъдат победени от никакъв враг.“

Бхима трепереше от вълнение при вида на величествения облик на Хануман. Падайки на колене, той каза: „О, господарю, о, могъщи, видях облика ти за свое удовлетворение. Огромен си като планината Майнака. След като имаш способността да проявиш такава сила, как така Рама е трябвало да се бие с Равана? След като ти си бил до него, защо му е било нужно да води битка с този ракшас? Аз мисля, че ти самият за мигове си могъл да сринеш Ланка с всичките й воини, слонове и колесници.“

Хануман прие нормалния си ръст и отговори сериозно: „Така е, Бхима, точно както го казваш. Окаяният Равана не можеше да се сравнява с мен, но, ако го бях убил, щях да затъмня славата на сина на Дашаратха. Като уби царя на демоните и спаси Сита, моят Бог Рама прослави името си сред хората.“

После Хануман каза на Бхима да се връща при братята си. Бхима обясни, че преди това трябва да намери мястото с хилядолистните лотоси и Хануман му посочи пътя към гората, където растяха: „Това е пътеката, която води към гората Шаугандхика; там ще видиш градините на Кувера, пазени от якши и ракшаси. В огромното езеро цъфтят цветята, които търсиш за съпругата си.“

Хануман се приближи и прегърна Бхима с обич. Той му даде кратки напътствия относно науката за царуването, а после каза: „О, Бхима, като отново видях човешко същество, аз усетих в ума си присъствието на своя Бог Рама, който е самият Вишну. Той е като сияйното слънце за лотосовото цвете Сита и за мрака, наречен Равана. Затова искам да ти дам някаква благословия. Поискай си от мен каквото и да е. Ако пожелаеш, ще отида в Хастинапура да избия онези нищожества, синовете на Дхритаращра, и да срина града им. Или ако искаш, мога да завържа Дурьодхана и да ти го докарам тук? Кажи ми какво мога да направя за теб?“

Бхима отговори, че ще е сигурен в успеха си, ако Хануман просто му даде подкрепата и благословиите си. Дори самото му присъствие на бойното поле би гарантирало победата им. Хануман каза: „Когато ти се втурваш напред в бой, надавайки лъвски викове, аз ще добавям своя рев към твоя. Ще бъда на флага на Арджуна и ще всявам ужас в сърцата на враговете ви със страховитите си викове.“

След като прегърна още веднъж брат си, Хануман му каза да тръгва към Шаугандхика. Виждайки блясъка в пламенните очи на Бхима, той го задържа за рамото и му каза: „Недей да откъсваш цветята насила, дете мое. Небесните обитатели винаги трябва да бъдат почитани; така ще те дарят с благословиите си. Като кшатрия трябва да изпълняваш дълга си да закриляш останалите същества смирено и с овладени страсти. Върви в мир. Сбогом.“

Хануман изчезна, а Бхима продължи към Шаугандхика. Докато вървеше, той мислеше за смайващия облик, който му бе показал Хануман. Кой би могъл да си представи подобна гледка, било то на небето, или на земята? Бхима си спомняше също и за славата на Рама и за великата битка, която бе водил за Сита с помощта на Хануман, в която бяха убити милиони ракшаси. Бхима знаеше, че подобна битка очаква и Пандавите. И отново всемогъщият, изначален Върховен Бог, щеше да вземе участие в нея. Тогава светът щеше да се освободи от нежелания товар. Дурьодхана и братята му не бяха по-добри от греховните ракшаси, които Кришна бе унищожил във формата си на Бог Рама. Нима биха могли те да владеят земята? Несъмнено желанието на Бога бе да бъдат изличени.

Скоро мисълта на Бхима отново се насочи към местността, през която минаваше. Той се движеше бързо, но не пропускаше да види красотата на горите, дъбравите, овощните градини, езерата и реките. Свежият вятър още носеше онзи омаен аромат на разцъфнали дървета. Стада слонове се движеха наоколо като купести облаци; виждаха се да преминават биволи, мечки, леопарди и сърни.

Бхима бързаше нататък. Вече бе следобед, когато най-сетне достигна в района на Шаугандхика. Там видя езеро, пълно със свежи златисти лотоси, същите като онзи, който бе довян в краката на Драупади. По езерото плуваха лебеди, а с тях се смесваха други водни птици, издаващи приятни звуци. Езерото изглежда се пълнеше от планински потоци, спускащи се на малки водопади, които блестяха на слънцето. Навеси от зелени и златни дървета, които бризът повяваше нежно, хвърляха сенките си по пясъчните езерни брегове. Навсякъде лежаха на купчини скъпоценни камъни. Край хилядолистните лотоси цъфтяха и други прекрасни цветя в тъмносини нюанси, чиито стъбълца бяха направени от безценните бисери вайдуря. Красотата им омагьоса ума на Бхима.

Но хилядите якши и ракшаси, които Кувера бе изпратил да пазят езерото му, видяха пристигналия Бхима. Те се приближиха, а водачът им го попита: „Кой си ти, сияйни? Защо си дошъл тук, облечен в еленова кожа, а едновременно с това въоръжен? Знай, че ние сме кродхавасите, пазителите на това езеро.“

„Аз съм Бхимасена, синът на Панду. Дойдох заедно с по-големия си брат, Дхармараджа, в Бадарикашрам. Там е и свидната ми съпруга Драупади. Бризът довя при нея един дивен лотос от Шаугандхика и тя ме помоли да й набера още. О, нощни бродници, затова дойдох тук, за да зарадвам тази чиста и красива жена, тъй като желанията й са заповеди за мен.“

Ракшасът опря копието си в земята и отговори: „О, най-добър сред хората, това е любимото място за отдих на Кувера. Хора не могат да идват тук, нито пък да берат цветя или плодове. Само боговете и небесните обитатели имат право да използват това езеро. Който въпреки това се опита, пренебрегвайки господаря на богатствата, среща смъртта си. Тъй като искаш да вземеш лотосите на Кувера без позволението му, как може да твърдиш, че си брат на Дхармараджа? Недей да вършиш нерелигиозни дела. Най-напред поискай разрешение от Кувера, пък после влизай в езерото.“

Бхима пренебрегна предупреждението. Той не зачиташе ракшасите и не смяташе, че могат да му заповядват. Забравяйки напълно съвета на Хануман, той постави длан на боздугана си и извика: „О, ракшаси, не виждам тук уважаемия Кувера, а дори и да беше тук, не бих се молил за тези лотоси. Не е дълг на кшатриите да молят. Това езеро извира от планините и принадлежи на всички. Не го е създал Кувера, нито пък той е сътворил лотосите. За какво тогава да искам разрешението му?“

С тези думи Бхима навлезе в езерото и започна да бере лотоси. Кродхавасите се втурнаха и му извикаха да спре. Бхима остана невъзмутим. Той знаеше, че лотосите принадлежаха на своя създател, Бога, а не на някое по-нисше същество. Бхима чувстваше, че има право да ги бере толкова, колкото и Кувера. Пандава знаеше, че Драупади най-напред щеше да ги поднесе на Бога, преди да ги даде на някого другиго.

Като видяха, че Бхима бере цветята въпреки забраните им, пазачите го нападнаха със свирепи викове:

„Дръж го!“

„Съсечи го!“

„Вържи го!“

Ракшасите навлязоха в плитките води, а Бхима се изправи да ги посрещне. Взимайки украсения си със злато боздуган, наподобяващ боздугана на Ямараджа, Бхима им извика в отговор: „Пригответе се за бой!“

Пазачите обградиха Бхима, който развъртя боздугана си и посрещна приближаващите се ракшаси с тежки удари. Героичният и смел син на Ваю бе верен на добродетелта и истината, затова не можеше да бъде победен от враг чрез сила. Той избиваше кродхавасите със стотици, започвайки с най-силните сред тях. Много падаха във водата със счупени ръце и крака. Бхима приличаше на вихрушка. Ракшасите едва успяваха да го видят, докато се биеше. Те се разбягаха в ужас, издигайки се в небесата.

Като ги видя да се оттеглят, Бхима свали боздугана си и продължи да бере лотоси. После пийна от бистрите езерни води, които имаха вкуса на небесен нектар и възстановиха енергията и силата му. Докато береше цветята, той ги поднасяше в ума си на Драупади.

Кродхавасите се втурнаха ужасени при Кувера и му разказаха какво се бе случило. Богът само се усмихна и каза: „Нека Бхима набере колкото иска лотоси за Драупади. Бях сигурен, че ще дойде.“

Като чуха думите на господаря си, пазачите се завърнаха при езерото и видяха Бхима да плува и играе във водата, а край него на брега лежеше огромен букет лотоси. Те го наблюдаваха мълчаливо от безопасно разстояние.