Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (25)

III

Рико се вцепени и загледа безпомощно Бърд. В куфара имаше седем хиляди долара и това беше цялото му богатство. Ръката му конвулсивно се стегна около дръжката.

Бърд стоеше много спокойно, с поглед, вперен в револвера на Ноди. Лицето му беше безизразно, очите — като две ледени топчета, само под дясното око един мускул нервно потръпваше.

— Обърни се и свали колана с револвера! — заповяда Ноди. — Хвърли го на пода и не се опитвай да правиш нищо, за което после ще съжаляваш. На такова разстояние няма начин да не те улуча. Хайде, обърни се!

Бърд се обърна. Полека дясната му ръка се мушна под ризата и измъкна колта, докато с лявата се мотаеше и уж разкопчаваше колана си. Рико по-скоро усети, отколкото чу как Бърд тихо освободи предпазителя.

— Ето как ще свършите, приятелчета — просъска Ноди, тръпнейки пред близката победа. — Мен ще ме потупат по рамото, че съм върнал Хейтър и съм пленил вас двамата — после гласът му изведнъж изтъня и отекна много рязко. — Хвърли патлака!

Но беше твърде късно.

Стана толкова бързо, че Рико не успя да види нищо.

Бърд едновременно скочи вдясно и се обърна, като стреля от хълбок, без да се цели. Изстрелите му се сляха с единствения изстрел на Ноди, който стреля, но не го улучи.

Колтът на Бърд избълва три пъти огън и пламъците осветиха за миг мрачната вътрешност на колибата. Револверът на Ноди се изхлузи от ръката му и тежко тупна на земята, а той се хвана с две ръце за корема и падна покосен. Остана миг-два така и лицето му изразяваше по-скоро учудване, отколкото болка. После на устата му се появи кървава пяна, тялото се изпъна в един-единствен конвулсивен гърч и той притихна.

Бърд стоеше над него с револвер, насочен в главата му. Потръпвайки от облекчение след изпитания страх, зад него пристъпи и Рико. Единствената му мисъл, докато гледаше опулено поваленото тяло, беше, че сега парите му са спасени.

— Кучи син! — процеди тихо Бърд и ритна Ноди. — На мен ще ми играе стари трикове.

Ноди едва чуто простена. Помътнелият му поглед се спря върху Бърд. Дишаше едва-едва, тежко и пискливо, сякаш имаше свирка в гърлото си.

Бърд клекна до него и започна да претърсва джобовете му. Намери тънката пачка банкноти, която му беше дал предната вечер.

— Няма да му трябват повече за никаква ферма — каза той и прибра парите в джоба си. — Хайде! Трябва да тръгваме. Помогни ми да носим Хейтър. Къде е лейкопластът?

Рико му подаде широката ролка и те заедно омотаха с лепкавата лента ръцете и краката на Хейтър, а след това му лепнаха и едно парче през устата.

— Аз ще го нося, а ти вземи уинчестъра и куфара — нареди Бърд. — Сигурно са чули изстрелите. Не забравяй томпсъна, скрит е ей там в одеялото.

Той преметна на гръб припадналия Хейтър и тръгна към вратата. След него, натоварен с томпсъна, куфара и уинчестъра, тръгна и Рико.

В съзнанието му всичко беше объркано. Бяха отвлекли Хейтър, но им предстоеше още дванайсет часа влачене из тресавищата. После още дванайсет часа гребане надолу по реката, преди да достигнат до мястото, където беше скрита колата им. Дори и да успееха да отнесат Хейтър, по какъв ли начин щяха да измъкнат парите от Кейл? Целият този луд план сега изглеждаше на Рико като кошмарен сън на някой болен.

Някъде зад тях се чуха гласове и това накара Рико да се стъписа, сякаш се бе блъснал в каменен зид. Бърд също чу гласовете и се спря. И двамата се загледаха назад по пътечката. Бърд стисна колта.

Сега вече се чуваше бесният лай на кучета в далечината. Той все повече се приближаваше, докато те се ослушваха.

— По дяволите! — извика Бърд. — Надушили са ни следите.

Бърд отново хукна, а Рико запреплита крака след него. Тежестта на Хейтър ги бавеше, а имаше още доста път до мястото, където беше скрита лодката.

Кучешкият лай се чуваше все по-близо. Започнаха да се различават и гласовете на пазачите.

Бърд пъхтеше шумно и чувстваше как силите му го напускат, когато съгледа пред себе си реката. Слезе от пътечката и отхвърли Хейтър в шубраците. Рико се мъкнеше след него задъхан. Очите му, облещени от страх, шареха насам-натам, той постоянно се обръщаше и гледаше през рамо. Изглеждаше така, сякаш още миг — и ще получи истеричен припадък от страх и изнемога.

Бърд го издърпа встрани от пътечката.

— Трябва някак си да спрем тия песове — изрече той едва, поемайки си дъх. — Ако разберат, че имаме лодка, изгубени сме. Ще се втурнат след нас с моторници. Няма да имаме никакви шансове…

— Какво ще правим? О, Бърд! Какво ще правим? — стенеше Рико задъхан в шубрака. Паднал на колене, той неудържимо трепереше, а опулените му от страх очи бяха вперени безпомощно в Бърд, който грабна уинчестъра.

— Добре, че се върнах за това. Няма да чуят изстрелите и може би ще успея да ги очистя, преди да разберат какво става.

Изненадващ изстрел в храстите накара Бърд да се обърне. Съгледа пазача, който идваше по пътеката. В едната си ръка държеше револвер, а с другата едва удържаше веригата на огромния доберман, който го влачеше напред.

Бърд нямаше време за губене. Пазачът го беше видял и се готвеше да стреля отново. Бърд вдигна уинчестъра и с части от секундата изпревари изстрела му. Тежкото олово удари пазача в челото с такава сила, че отнесе част от черепа и за миг изглеждаше, че главата на човека свършва над очите му.

Пазачът падна и изпусна веригата, на която беше привързан доберманът. Кучето не се поколеба нито за секунда, полетя като мълния по пътеката. Бърд бързо презареди и стреля, но не можа да се прицели точно — кучето се движеше много бързо. Пропусна целта и преди да успее отново да стреля, огромният черен пес беше вече върху него.

С приклада на пушката Бърд му нанесе удар в гърдите, но кучето беше прекалено едро и скочи стръвно отгоре му. Уинчестърът отхвръкна в храстите, а Бърд сграбчи с ръце шията на песа и отметна глава, за да избегне огромните бели зъби, които щракнаха на сантиметри от гърлото му.

Човекът и кучето се търколиха от храстите към реката. Докато се валяха така в калта, Бърд успяваше само да опази гърлото си от острите зъби. В това време свирепият доберман раздираше с нокти гърдите му и упорито се опитваше да го докопа за шията.

Рико лежеше вцепенен от ужас. Знаеше, че трябва да помогне, но страхът го беше парализирал и нямаше сили да се помръдне.

Бърд се опитваше да удуши песа, но обкованият с медни шипове кожен нашийник го предпазваше. Бърд се търкаляше и влачеше след себе си животното. Беше необикновено едро и силно и се бореше с цялата енергия на свирепия си нрав. Бърд имаше чувството, че се бори не с куче, а с тигър. Изведнъж усети как ръцете му отмаляват, пръстите се изплъзват и белите зъби застрашително се приближават към гърлото му. Тежка миризма на гнило от широко зиналата кучешка паст го блъсна в носа. Направи нечовешко усилие и се хвърли в реката заедно с кучето.

Топлата блатиста вода покри главата му. Едната му ръка слабо се отпусна, но сега вече кучето се бореше не с него, а по-скоро да изплува над водата. И двамата се показаха едновременно и щом Бърд усети твърда почва под краката си, пое дълбоко въздух, сграбчи с две ръце нашийника на кучето и го потопи отново.

Водата се разпени. Доберманът се бореше свирепо, а Бърд не можеше да направи нищо, освен да го държи под водата. За миг помисли, че е успял, когато тялото на животното отслаби съпротивата си. Леко отпусна хватката си, но точно в този миг главата на песа изплува ненадейно и Бърд с нови сили го натисна обратно във водата.

В това време Рико събра сили. Надигна се и се дотътри до брега. Гледаше борбата, застинал неподвижно, парализиран от страх, без да обръща внимание на кучешкия лай, който се приближаваше зад гърба му.

Кучето най-накрая омекна в ръцете на Бърд и това му даде възможност да извади дясната си ръка от водата. Бързо измъкна колта и тресна с дръжката песа по главата. Отчаяно, с последните сили на животинския си инстинкт кучето захапа другата му ръка. Бърд усети неописуема болка, когато острите зъби се забиха в китката му. Побеснял от тази болка, с помътнено съзнание, заудря кучето по главата, докато не се отпусна с разбит череп и зъбите му не се разтвориха. Бърд го отърси от ръката си и то потъна в мътната тинеста вода. После, залитайки, се изкачи на брега.

— Давай бързо лодката! — задъхано извика на Рико, а кръвта се стичаше по пръстите му. — Побързай!

Рико се надигна и като се препъваше и олюляваше, затъвайки в меката тиня, пристъпи към мястото, където беше скрита лодката. Започна да я измъква от тръстиките, когато се появи Бърд с Хейтър на гърба си.

— Добре — рече Бърд. Все още дишаше тежко. — Донеси сега куфара, пушката и автомата! — Рико се изкачи на брега и се върна с оръжията и куфара. Бърд намести Хейтър на дъното на лодката и я задържа, докато се качи Рико. След това се качи и той, взе едното весло, отблъсна лодката от брега и загреба.

В следващите няколко минути гребеше енергично, като се придържаше към гъстите храсти и тръстиката, които бяха сигурна защита от нежелани погледи. Продължи да гребе така още известно време. Изминаха около стотина метра, след което Бърд насочи лодката към брега. На това място растеше огромна бреза, чиято гъста корона от дълги клони се спускаше във водата и беше чудесно прикритие дори за погледи от отсрещния бряг. Скриха се под клоните и Бърд даде с пръст знак на Рико да мълчи. Съвсем наблизо се чуваха гласове на хора и лай на кучета. Преследваха ги.

Рико погледна умоляващо към Бърд.

— Не е ли по-добре да продължим? — шепнеше той. — Кучетата ще ни надушат.

— Мълчи и ми дай куфара! — сряза го Бърд.

Рико му подаде куфара и той извади от него чантичка с медикаменти за първа помощ. Грижливо изми китката си с речна вода и я превърза. После свали мократа риза от гърба си и изми драскотините по лицето и гърдите си. Подсуши ги и ги намаза с йод. След като свърши, остави чантичката за първа помощ и се зае да почисти оръжието. Изчисти колта и напълни барабана с куршуми, а след това направи същото и с уинчестъра.

— Сега се чувствам вече по-добре — измърмори доволен и остави уинчестъра на дъното на лодката, за да му е подръка. — Пфу! Не бих искал да срещна още някой от тия мръсни песове… А ти — обърна се към Рико, — внимавай с Хейтър. Като дойде на себе си, може да се опита да обърне лодката. Усетиш ли, че се готви да ни създаде главоболия, удари го с патлака по главата.

Рико колебливо хвана револвера, даже не беше сигурен как точно се употребява, и хвърли страхлив поглед към безжизненото тяло, което лежеше в краката му.

— Ето ги! — прошепна ненадейно Бърд и посочи с ръка.

Рико погледна накъде сочеше ръката му и изтръпна. Видя трима пазачи, наполовина скрити в храстите на отсрещния бряг, които се озъртаха нагоре-надолу по течението на реката. Бяха въоръжени с автомати „Томпсън“ и разговаряха възбудено, а единият от тях сочеше надолу по реката.

Изведнъж съвсем близо до тях прозвуча глас.

Бърд и Рико трепнаха изненадани и се хванаха за оръжията.

— Оттук са дошли — викаше гласът. — Не виждаха човека, защото беше зад тръстиките от тяхната страна на реката — Убили са Бен. Тия типове са въоръжени.

— А знаеш ли дали имат лодка? — дочу се от другия бряг.

— Не, съмнявам се, освен ако някой отвън не им е помогнал. Обзалагам се, че са преплували реката и сега са някъде на вашата страна…

— Сега ще дойдат кучетата — дочу се отново от другия бряг — и ще видим дали ще ги надушат. Проверихте ли старата колиба? Може някой да се е скрил там.

— Джед отиде да провери… Аз оставам край Бен. Ще чакам носилката.

Тримата от отсрещния бряг махнаха с ръце и продължиха надолу край реката.

— Оставаме тук — прошепна Бърд. — Кучетата не могат да минат през тресавището, а докато сме на вода, не могат да надушат и следите ни. Ще отпуснем няколко часа, за да им се охлади ентусиазмът, и чак тогава ще се опитаме да се измъкнем.

Свали панталоните си и ги метна да се сушат на близките храсти. Отвори куфара, откъдето извади хавлия. Грижливо се избърса, прибра я, извади бутилка уиски и отпи няколко глътки.

Рико седеше притаен, а уплашените му очи бяха вперени в отсрещния бряг. В далечината се чуваха подвикванията на охраната и лаят на кучетата. По протежението на брега се действаше с пълна пара.

— На, подкрепи се — Бърд подаде бутилката.

Рико я вдигна и отпи голяма глътка. Алкохолът изпълни с приятна топлина стомаха му, но не можа да спре треперенето.

— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем? — попита внезапно той.

— Мисля — отвърна Бърд. — Ония няма да си губят дълго времето тук. Имат още петдесет затворници, които трябва да хванат и да приберат.

Намести се по-удобно в лодката и отново надигна бутилката.

— Ама и ти голяма помощ ми оказа — подхвърли иронично Бърд. — Трябва да съм бил съвсем луд, когато се съгласих да те взема за тая работа. Ако беше хвърлил бомбите така, както ти казах, ония нямаше да знаят къде да ни търсят и сега можехме да сме вече далеч.

Рико не отговори нищо. Седеше и размишляваше върху това, че сигурно и той е бил съвсем луд, когато се е съгласил да участва с Бърд в тази работа.

— Може би ще е по-добре, ако поспим малко — рече Бърд. — Ще се сменяме — той се прозя. — По дяволите! Боли ме китката, а може би ще се наложи цяла нощ да гребем… Ще поспя първо аз, а ти ще внимаваш с Хейтър. Събуди ме, когато дойде в съзнание.

Изтегна се и затвори очи. Рико не можеше да повярва. Как може да спи в такъв момент! Винаги е знаел, че Бърд има железни нерви, и въпреки това сега му се удивляваше: огромният мъж, създаден от едри кости и здрави мускули, вече спеше. Рико изведнъж бе обзет от надежда. Ако изобщо имаше изход от тази каша, единствено Бърд може да го намери. И още нещо: измъкнат ли се от тия мочурища, очакваше ги половин милион.

Измина цял час. От време на време му се струваше, че чува гласове и кучешки лай съвсем наблизо. Веднъж дори съгледа двама от охраната на отсрещния бряг. Те преминаха, оглеждайки се по брега, без дори да хвърлят поглед към тях.

Хейтър не проявяваше никакви признаци на живот и Рико се безпокоеше да не умре. Намести така куфара, че да направи сянка върху лицето му.

Знаеше, че няма да може да заспи, и остави Бърд да си почива, докато той, свит в края на лодката, будуваше. След четири часа напълно изчезнаха и гласовете, и кучешкият лай. Тишината се нарушаваше само от комарите, които бръмчаха над главата му, и от тихия плясък на водата край лодката.

Една водна змия изплува изпод лодката и се понесе по течението, изплашвайки Рико. Той отпи глътка уиски от бутилката и побутна Бърд.

— Какво има? — подскочи изведнъж той съвсем буден, а ръката му се стрелна към уинчестъра.

— Не е ли време да предприемем нещо? — рече Рико. — Минаха вече четири часа.

Бърд се протегна и се прозя. Опипа превързаната си китка и завъртя глава, правейки неволно болезнена гримаса.

— Мисля, че ще трябва ти да гребеш. Боли ме ръката — погледна към отсрещния бряг. — Нещо да си забелязал?

— Не — отвърна Рико.

Бърд отпи глътка от бутилката и запали цигара.

— Най-добре ще е да останем тук, докато се стъмни съвсем — каза Бърд. — Може да се натъкнем на охраната, когато се връщат. След като сме вече тук, би било глупаво да рискуваме повече, отколкото е необходимо.

Рико повдигна рамене. На него му се искаше да се махнат оттук, но това, което казваше Бърд, не беше лишено от логика.

— Как е Хейтър? — попита Бърд.

И двамата погледнаха неподвижното тяло в дъното на водката. Бяха изненадани, когато видяха, че Хейтър ги гледа с големите си черни очи.

Бърд се приближи и клекна до него.

— Стой спокоен — каза му. — След малко ще се почувстваш по-добре.

Хейтър тихо простена, но не се помръдна. Рико се надвеси над него и го заоглежда с любопитство. Това ли беше Пол Хейтър — най-добрият крадец на бижута? Този крехък дребен човек с рунтави вежди и мършаво тяло, с изтормозено бледо лице и безумни черни очи, това ли беше Пол Хейтър?

Бърд свали лепенката от устата на Хейтър и повдигна главата му.

— Искаш ли една глътка, Хейтър? — поднесе той бутилката пред устните му.

— Кои сте вие? — попита със слаб глас Хейтър. — Какво ще правите с мен?

— Спасяваме те — отвърна Бърд. — Навън имаш приятели.

Хейтър облиза напуканите си устни. Погледът му отскочи от безизразното студено лице на Бърд към Рико.

— Нямам аз приятели — каза той.

— Имаш, как да нямаш — уверяваше го Бърд. — Успокой се. Сега няма от какво да се страхуваш.

Хейтър затвори очи и тихо промърмори:

— Знам аз какво искате, ама няма да го получите. Никой няма да го получи!

— Не се разстройвай — каза само Бърд. — Ще говорим за това кой какво ще получи, като се измъкнем оттук.

Хейтър понечи да каже още нещо, но напрежението му дойде твърде много. Лицето му пребледня и той отново припадна.

Бърд го гледа още известно време, а след това се върна на мястото си. Седна и започна да облича маскировъчната си униформа. Като завърши с обличането, каза на Рико да легне да поспи.

— Почини си. Щом настъпи нощта, тръгваме. Ще се наложи ти да гребеш.

Рико все още не сваляше погледа си от Хейтър.

— Чу ли го какво каза? Ако наистина откаже да открие на Кейл къде са бижутата? Как мислиш, че ще го накара да говори?

— Ако Кейл не успее, може би ще се опитам аз — каза сухо Бърд. Погледна за миг към Рико. — Аз бих могъл да го накарам да пропее. За половин милион си струва човек малко да се потруди.

— Защо не го направиш сега? — колебливо попита Рико. — Защо изобщо трябва да го предаваме на Кейл?

— Добре — съгласи се Бърд. — Да допуснем, че узнаем къде са скрити накитите. Това какво ще ни донесе? Ние не можем да вземем пари срещу тях. Млъкни и помисли малко. Кой познава онзи дяволски раджа? Кейл. А ние — не.

Рико се изпъна на дъното на лодката. Краката му докоснаха главата на Хейтър. С жален глас той изхленчи:

— Ако не я довършим тая работа, аз съм фалирал. Не знам какво ще направя… С какво ще се захвана?

— О, я престани! — сряза го Бърд. — Опитай се да спиш! Писна ми от твоето хленчене.

Рико затвори очи, но знаеше, че няма да може да заспи. През полуспуснатите си клепачи наблюдаваше Бърд. Той бе втренчил замислено очи в Хейтър. Мозъкът му работеше, планираше следващия ход на този безумен проект.