Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (1)

I

Ралф Рико отвори вратата на канцеларията и погледна в слабо осветения ресторант. Дългото и тясно помещение беше още празно. Масите, украсени с цветя, очакваха първите клиенти за вечеря. Ослуша се внимателно и затвори вратата.

В тежък фотьойл от червена кожа се беше отпуснал едър рус мъж с груби черти на лицето. Дрехите му бяха измачкани и прашни. На шапката с увиснала периферия и скъсана лента точно отпред лъщеше мазно петно. Едрото му, изсечено като от гранит лице беше бледо, а очите — с цвят на сиво-синкав лед.

Рико го погледна притеснено. Винаги се чувстваше нервен и несигурен в компанията на Бърд.

Бърд измъкна от джоба си мръсна кърпа и изсипа на масата увитото в нея.

Рико напрегнато втренчи поглед в гривната, обсипана със смарагди и диаманти. Потръпна. Никога в живота си не беше виждал толкова красиво нещо. Но страхът бързо отпъди възхищението. Знаеше, че е много опасно да се продаде такава гривна.

Винаги съм ти говорил да оставиш това, тези неща са опасни — извика той разгневено. — Не са за мене. Такива скъпи камъни не струват пукната пара, ако се извадят от гривната.

— Не говори глупости! — сряза го Бърд.

Гласът му, тих и мелодичен, никак не се връзваше с огромната фигура:

— Тя струва толкова тухли, колкото и ако я раздробиш.

Рико завъртя глава. Не искаше да признае пред Бърд, че би могъл да продаде такава скъпа стока.

От първата си среща с Бърд Рико се мъчеше да си придаде тежест.

— Твърде опасно е — започна той.

Бърд го погледна изпитателно.

— Можеш да я вземеш, Рико — каза. — Забърках се в мръсна история. Жертвата би могла да умре.

Рико се стъписа. Сърцето му замря, а после запрепуска лудо.

— Какво искаш да кажеш?

Бърд протегна ръка и взе от цигарите на масата. На лицето му заигра усмивка. Страхът, изписан по лицето на Рико, очевидно го забавляваше.

— Тази глупачка започна да вика. На около десетина метра беше спряла патрулната кола. Бях принуден да я ударя.

Рико го погледна така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Хвана се трескаво за стола, лицето му побеля като платно.

— Какво? Ти си луд! — извика той уплашен. — Махай се! Нима не знаеш, че първо тук ще дойде полицията? Те знаят, че ти винаги идваш тук. Махай се и не се връщай повече!

Но Бърд знаеше, че Рико е като малко страхливо псе. Бе го избрал тъкмо защото му допадаше неговият панически страх. Имаше много други препродавачи на крадени вещи в този град, при които би могъл да отиде, но единствено Рико можеше да свърши добре работата. У него имаше някакъв фатализъм и това го забавляваше. Убеден беше, че Рико няма да му откаже, защото му се възхищаваше. Бърд беше всичко онова, което Рико би желал да бъде: едър, силен, безмилостен, с една дума — недостижима фантазия от най-съкровените сънища.

— Трябват ми пари! — каза Бърд. След това запали цигара и хвърли клечката на пода. — Дай ми петстотин долара!

Уплахата още държеше Рико. Бърд не би споменал, че жената може да умре, ако нямаше основание. Убийство! Така не бяха се разбирали, макар да бе казвал на Бърд, че ще приеме всичко, което донесе.

Рико хвърли гривната към Бърд.

— Не върви! Вземай я и се махай! Да не искаш да ме подведат като съучастник? Ти може да си луд, аз не съм.

Един мускул под дясното око на Бърд нервно заигра. Той разкопча сакото си. Под мишницата му лъсна дръжката на „Колт-45“.

— Пет стотака, Рико! — отсече Бърд.

— Не! — рече гневно Рико. Капчици студена пот покриха бледото му лице. — Няма да направя това, Бърд! Винаги сме работили заедно, но сега…

— Петстотин! — каза твърдо Бърд. — И вземай. Искам да се чупя от града, преди да е станало твърде горещо.

Рико се наведе над масата с изкривено от страх лице.

— Махай се! — изкрещя той. — Махай се и си вземи гривната. Не искам дори да я докосна.

Ръката на Бърд излетя като мълния. Хвана Рико за ризата. Повдигна го от стола и го блъсна върху масата. Рико повлече телефона, по пода се разпиляха книжа и цигари. Надигна се и погледна уплашено. Бърд отново го запрати като кукла. Очите му останаха безизразни.

— Петстотин! — тихо просъска той.

Тежкият му юмрук се стовари в лицето на Рико. Подпря го с нов удар отдолу. Главата на Рико се отметна назад. Опря го в стената и започна да го блъска. Най-накрая го пусна. Рико се изправи като пиян.

— Грабвай това! — Бърд се отърси. — Или ще получиш още.

Рико се дотътри до стола и се отпусна отмалял. Опипа с ръка лицето си, посиняло от ударите. Извади от едно чекмедже пачка банкноти и отброи пет. С трепереща ръка ги хвърли на масата.

Бърд ги пъхна в джоба и бутна гривната към него.

— Защо трябваше да стигаме дотам? — попита сухо. — Желая ли нещо, винаги го постигам. Би трябвало да знаеш това.

Рико не отговори. Опипа с пръсти подпухналото си лице. Вдигна гривната и я пусна в джоба си.

— Ще ти се обадя — продължи Бърд, сякаш нищо не се бе случило. — Ще се върна след седмица, ако обстановката позволява. Падне ли ти нещо подходящо за мен, запази го. Окей?

Рико облиза изсъхналите си устни.

— Окей — промърмори с тих глас, опипвайки лицето си.

— Тогава всичко е наред! Огледай навън. Не искам да ти навлека неприятности.

Рико се промъкна до вратата, надникна в ресторанта и се върна.

— Мини през кухнята.

Бърд излезе с ръце в джобовете, без да се обръща назад.

Рико се върна, подреди нещата и се отпусна тежко на стола. Очите му мътно гледаха посинялото лице в огледалото. Бавно се дотътри до бара в ъгъла на стаята. Наля си уиски със сода и извади гривната. Беше нещо изключително. Струваше не по-малко от пет-шест хиляди долара. Но кой ще я купи? Рико се намръщи. Това бе най-скъпият предмет, който някога бе минавал през ръцете му. Най-скъпият и най-опасният.

Повдигна се от стола и се приближи до тайния сейф, зазидан в стената. Би трябвало да почака и да види дали жената ще умре. Ако не умре, не ще бъде трудно да намери купувач. Ако умре… Лицето му се сгърчи. Надигна чашата и отпи голяма глътка уиски.

Влезе в банята, която се намираше до канцеларията, и залепи влажна кърпа върху лицето си.

Дявол да го вземе този Бърд! Никой друг не би посмял да удари Рико. Поправи вратовръзката си, среса леко пооредялата си коса и се върна в канцеларията.

На входа като че ледена ръка го стисна за гърлото.

В червения кожен фотьойл седеше скромен човек с мургаво лице и прави коси, златисти и светли като морски пясък. Той го погледна с хладните си зелени очи, премествайки угасналата цигара в ъгълчето на устата си. Беше облечен със сиво сако с протрити ревери и панталони, измачкани на коленете. Тъмното му бомбе беше килнато на тила.

— Здрасти, Рико! — поздрави, той. — Кой те подреди така?

Рико изкриви лицето си в гримаса, която въпреки старанието много малко напомняше усмивка.

— Как влязохте, лейтенант? — отвърна той на въпроса с въпрос, сядайки на стола. — Не съм ви виждал цяла седмица.

Лейтенант Джордж Олин от отдела за убийства скръсти ръце.

— Минавах оттук и реших да се отбия — каза той и погледна Рико. — Надявам се, че при теб всичко е наред, познах ли?

Рико отново се опита да се засмее.

— Аз винаги съм внимателен, при мен всичко е чисто. От много отдавна вече… Всъщност защо дойдохте, лейтенант?

— Ти казваш, че всичко е чисто — отвърна Олин. — А някой да те е посещавал преди около половин час?

Докато размишляваше трескаво, Рико си наля уиски. Може би някой е наблюдавал входа на клуба — някой полицейски агент. Не му се искаше да признае, че Върн Бърд преди малко си е отишъл. Но ако някой е наблюдавал клуба и го е видял да излиза? Страшно би било хванат ли го в лъжа. Но много по-лесно му беше да излъже, отколкото да каже истината, затова реши и сега да рискува.

— Никой не е идвал — започна предпазливо. — Отварям клуба точно в осем — погледна часовника си. Стрелките показваха седем и двайсет. — Аз работех. Естествено, някой би могъл да влезе в ресторанта, както и вие сега.

Олин кисело се усмихна. Той знаеше всичко за Рико. От месеци го наблюдаваше и чакаше да направи само един грешен ход.

— Все още си играеш с огъня, Рико. Скоро ще дойде денят, когато ще те кача на електрическия стол или ще те вкарам в газовата камера. Надявам се, че ще бъда наблизо, за да ти плюя в лицето, преди да се затвори вратата след теб.

Рико все още пресилено се усмихваше, а очите му неспокойно шареха. Макар често да говореше шеговито за смъртта, самата мисъл за нея беше в състояние да го хвърли в ужас.

— Какво ви мъчи, лейтенант? Нещо сте кисел тази вечер.

— Кой те разкраси така… Бърд? — сухо попита Олин. Рико очакваше подобен въпрос и въпреки че беше подготвен, трепна и не можа да отговори веднага.

— По дяволите! Откъде ви дойде наум, лейтенант — отвърна той, опитвайки се да прикрие вълнението.

— Идва ли той тази вечер?

— Не съм го виждал — поклати глава Рико. — Никого не съм виждал тази вечер, освен вас.

Олин запали цигара.

— Преди няколко часа — започна той, гледайки изпитателно Рико, — Джейн Брюс, актриса, напуска дома си с намерението да отиде на коктейл в галерията Мартино. По пътя между дома й и галерията е била нападната и ограбена. Открадната е гривната й от диаманти и смарагди на стойност пет хиляди долара. Бих се заклел, че това е работа на Бърд. Познавам неговия почерк. Само на около десетина метра от мястото, където се е разиграла сцената, е стояла патрулната кола. Полицаите нито са чули, нито са видели нещо, макар че се е случило посред бял ден. Такава смелост и риск са характерни само за Бърд. И понеже той вече няколко месеца се навърта около твоя клуб, реших, че би било добре да намина и да погледна дали двамата не сте си поделили вече плячката.

Рико отпи от чашата и с чиста носна кърпа избърса устните си, докато смутено гледаше Олин. Очите му неспокойно играеха. В този момент му се искаше да прокълне деня, в който се запозна с Бърд.

— Нима жената не може да познае крадеца? — запита той. — Не ми харесва този ваш маниер, лейтенант, да ми говорите с недомлъвки. Не можете да разговаряте с мен по този начин.

Олин изтърси пепелта на цигарата си, а белите му зъби се оголиха в беззвучна усмивка.

— Нима? Така ли мислиш? И кой би ми забранил? А причината, поради която не би могла да идентифицира Бърд, е, че е мъртва. Крадецът е убил жертвата си.

Рико с мъка преглътна, а усмивката изчезна от лицето му. С ужас се сети за гривната, която беше в сейфа му.

— Убита, казвате? — извика той. — Откъде знаете, че е Бърд, че той е убил жената? Имате ли доказателства?

— Той е убиец! — тихо заключи Олин. — От доста време вече съм в този занаят и зная кой може да убие и кой не. Наблюдавам Бърд от момента, в който се появи в нашия град, знаех, че рано или късно ще се забърка в някоя каша като тази. Че ще убие някого. Той е опасен, Рико. Досега ти си играеше с дребни неща. Но Бърд не е дребен. Той е убиец. Послушай съвета ми и се дръж настрана от него. Онзи, който се опита да купи или да продаде тази гривна, автоматично си купува пропуск за газовата камера.

Рико усети ледени тръпки по гърба си. Бързо надигна чашата.

— Никога не съм имал неприятности — започна той, но мускулите на лицето му нервно потрепваха. — Вие нямате никакви доказателства против мен и никога не ще имате.

Олин с досада поклати глава.

— Не ставай глупак, Рико. Имаш си хубаво предприятие, което ти носи добри доходи. Дръж се по-далеч от хора като Бърд. Ако знаеш нещо за гривната, каквото и да е то, сега е моментът да изпееш всичко. Как мислиш, защо съм дошъл тук? Бих могъл да изпратя двама-трима от моите момчета да те доведат в полицията или в Главното управление и малко да си поиграем с теб. Слушай! Искам да се споразумеем. Ако от пресата разберат, че актрисата е убита, ще стане голям скандал. Искам бързо да се свърши с тази история. И така, ако знаеш нещо, разкажи ми го. Аз от своя страна ти обещавам, че ще останеш в сянка и никой нищо няма да научи. Разбери ме правилно, ти не ме интересуваш. Нужен ми е Бърд!

Рико усети как студената пот от лицето му започна да се стича на тънки вадички към шията. Знаеше, че може да вярва на Олин. Но ако Бърд научи, животът му няма да струва и пукнат цент.

Олин го наблюдаваше внимателно и се досещаше какви дяволи го разпъват.

— Ще го заловим за ден-два. А през това време, за да си спокоен, мога да ти осигуря малка и хубава килия, където ще бъдеш в пълна безопасност. Хайде, Рико, не бъди глупак. Кажи, нали беше Бърд?

Рико бързо завъртя глава. През последните години се занимаваше с дребни крадци и тази работа му носеше добри нари. Но срещна Бърд, а Бърд беше друго нещо. Само за месеци спечели няколко хиляди от бизнеса си с него. Освен това, ако издаде Бърд, и останалите, с които работеше, ще се разбягат. Рико не искаше да прекрати този бизнес сега, когато бе почнал да печели.

— Ако знаех нещо, бих ви казал, лейтенант — с мазен глас започна той. — Но не зная нищо за мис Брюс или нейната гривна… абсолютно нищо. Повярвайте!

Олин погледна Рико, а лицето му пламна от едва сдържана ярост.

— Сигурен ли си? — просъска той, надигайки се. — Да се надяваме. Би било добре за теб, ако си сигурен.

Рико потръпна и се облегна назад.

— Съжалявам, лейтенант — измънка той. — Но не мога да ви кажа нищо. Не съм виждал Бърд от няколко дни. Не зная нищо за тази гривна…

Олин стана.

— Аз ще заловя Бърд! — каза той твърдо. — И не си мисли, че той ще мълчи. В газовата камера Бърд няма да бъде сам. Ще му нравиш компания. Давам ти още един шанс и ще бъде добре, ако го използваш. У теб ли е гривната?

— Казах ви, че не зная нищо за това — отвърна Рико.

Олин се наведе през масата, протегна ръка, сграбчи го за ревера и го повдигна от стола. Разтърси го грубо.

— Бог да ти е на помощ, ако разбера, че си ме лъгал, въшливо мръсно псе — процеди през зъби Олин. След това го блъсна силно, столът се прекатури и Рико се простря на пода.

След като Олин си отиде, Рико дълго време седя, втренчил празен поглед в ръцете си, които трепереха.