Брад Тор
Тайният орден (67)

Глава 66

Колата на Кордеро пристигна със запалени светлини и включена сирена на пристанището и спря със скърцащи спирачки на самия ръб на кея. Командирът на спасителния екип от водолази към полицията на Бостън вече бързаше към тях.

— Всички от екипа са в готовност и до пет минути ще сме във водата.

— Нямаме пет минути, сержант — обади се Харват. — Трябва да тръгнем веднага. Къде е лодката ви?

Командирът поведе новодошлите по мостика към деветметровата надуваема лодка, собственост на пожарната на Бостън. Вътре вече лежеше екипировка за гмуркане. Беше напълно подходяща. Човекът завъртя пръст във въздуха към кормчията, знак да пали мотора „Евинруд“ от 225 конски сили.

Докато командирът освобождаваше въжето, придържащо лодката за кея, Харват помогна на Кордеро да се качи и да влезе при кормчията, на когото обясни какво ще търсят. Увери се също, че той е информиран да спазва пълно радио мълчание. Хората, които преследваха, имаха достъп до всички полицейски канали за комуникация. Трийсет секунди по-късно вече с рев се носеха по вълните на бостънското пристанище.

Командирът на гмурканите разопакова две екипировки — една термална и една за нощно виждане, и предложи на Харват да си избере. Харват предпочете тази за нощно виждане.

Трафикът в пристанището беше извънредно натоварен. Всеки от съдовете, които срещаха, можеше да е този, който търсеха. Човекът от ЦРУ, когото Уайс бе разпитал, не знаеше нито името на съда, нито от какъв вид е. Не се предвиждало да участва в акцията на пристанището. Задачата му била да подготви Бетси Мичъл да прилича на душевноболна клошарка, да се погрижи тя да стигне до мястото на Бостънското клане и да включи детонатора на взривното устройство на гърдите й.

Когато Харват попита как е успял така бързо да измъкне толкова много информация, Уайс му обясни, че идеята била на Рийд Карлтън. Стареца се бе добрал във Вашингтон и до друг обучен убиец от „Клуба на плувците“. Името на този човек било Самюъл. Карлтън закарал Самюъл до дома на Старк, след което ги свързал по телефона. Щом Самюъл направил описание на дома на Старк отвън и че вижда с какво се занимават членовете на семейството му, човекът рухнал и си казал всичко.

Мислите на Харват се въртяха все около чутото от Уайс за това как бившият председател на Резерва бил изнудван от саудитците. Когато попита как са се пресекли пътищата на Дъркин и Сойър, Уайс обясни, че за срещата съдействал Уилям Джейкъбсън.

Онова, което най-силно разтревожи Харват, бе, че нещата започваха да пасват прекадено добре. Всъщност и друго го тревожеше, дори повече — вършейки каквото трябва, можеше да се окаже в крайна сметка, че той ускорява съсипването на собствената си държава.

Трябваше да има и друг изход. Друг някакъв начин да предотврати това да се случи и да използва техния собствен план против самите тях.

Дори този начин да съществуваше, за съжаление в момента той не му хрумваше, а и нямаше време сега. Благодарение на визьора за нощно виждане бе забелязал на стотина метра откъм щирборда да плава някакъв предмет. Съобщи информацията в кабината на кормчията, който веднага промени курса в указаната посока.

Харват подаде визьора на сержанта, поръча му да предаде информацията и на другия съд, който се беше отдалечил вече, и побърза да отиде на кърмата при Кордеро.

— Какво нравиш? — попита тя, когато видя, че той се съблича.

— Вече са хвърлили тялото във водата.

Сержантът също забеляза действията на своя пътник и се провикна:

— Какво правиш? Не може! Не си обучен.

Коланът с тежестите вече бе на кръста на Харват и той проверяваше мундщука, който се свързваше с бутилката на гърба му. Нахлузи маската на лицето си грабна един нож и фенер точно когато лодката на пожарната спря до тях. Грамаден дървен сандък, приличащ на контейнерите за английски чай, подскачаше, подмятан от вълните. Харват включи фенера, прехвърли се във водата и в този миг мерна нарисувания с боя череп с кръстосани кости и короната на едната стена.

Водата беше студена, но Харват бе попадал и в по-студени води и не обърна голямо внимание. Всичко около него тънеше в мрак с изключение на лъча на водоустойчивия фенер.

Сандъкът на повърхността бе оставен като маркировка, ето защо той улови въжето, закачено за дъното, и започна да се спуска по него все по-надолу и по-надолу. В светлината на фенера нямаше въздушни мехурчета. Въртеше му се една-единствена мисъл: Дано само Джонатан Ренър да не е мъртъв. Нека да спасим поне един! Не мина много и забеляза силует към края на въжето.

Когато доближи, разпозна платнен чувал, достатъчно голям, за да побере тяло на човек, за който бяха закачени като тежест камъни и гюлета — така както в миналото са погребвали починалите в морето.

Харват протегна ръка и докосна чувала. Вътре наистина имаше труп. Забоде ножа във върха на чувала и разпра доколкото можеше плата.

Лъчът на фенера освети косата на мъж и Харват напрегна сили да разкъса още от тъканта, за да стигне до лицето. Извади мундщука от устата си, приготвяйки се да му подаде животворна глътка въздух.

В същия миг го поразиха две неща: мъжът беше мъртъв и не беше Джонатан Ренър.