Брад Тор
Тайният орден (1)

Пролог

Сий Айлънд, Джорджия

Клер Маркорт отдавна трябваше да е в леглото. Не биваше да отваря втората бутилка бяло бургундско, която беше в хладилника. Остави празната си чаша в умивалника и тръгна нагоре по стълбите. Ала четирийсет и пет годишните често стават сантиментални. Колкото повече пиеш, толкова повече се размекваш. Извади бутилката и излезе навън.

Нощта беше топла, а мирисът на океана се смесваше с аромата на цъфнали магнолии. Недалеч от нейния басейн пенести вълни се разбиваха на тихия плаж.

Нейният басейн. Трудно й беше да повярва колко далеч може да стигне семейството само за едно поколение. Майка й чистеше домове на Сий Айлънд. Сега Клер притежаваше един от тях и се смяташе, че заема една от най-силните позиции в света. Но само в Америка, уточни мислено тя.

Тъжно бе наистина, че майка й не доживя да види всичко, което дъщеря й постигна — кариерата й, красивия съпруг и трите им прекрасни деца, къщата на Сий Айлънд с великолепните покрити с мъх дъбове. Сигурно щеше много да се гордее.

Истината бе, че тя не доживя да види дори как дъщеря й се дипломира в колежа. Ракът я погуби и у Клер все по-често се надигаше страхът, че болестта би могла преждевременно да отнеме и нея от семейството й.

Наля си нова чаша, остави бутилката на масата отвън и пристъпи напред до самия край на верандата. Наистина се размекваше. С поглед, зареян към океана, отпи голяма глътка и затвори очи. Вълните все така заливаха плажа и тя се замисли какво щастие е, че отново е тук в Джорджия, далеч от клаксоните и шумния трафик на Манхатън. В последно време семейството идваше все по-рядко на Сий Айлънд. Всички бяха много заети. Странното беше, че щом веднъж Пол и децата пристигнеха тук, никой не искаше да си тръгва.

Не ги обвиняваше. За всички тях островът беше извор на сили, тук се възстановяваха. Само тук се чувстваха наистина у дома и в пълна безопасност.

Шумът на вълните й напомни стихотворението „Блатата на Глин“ от Сидни Ланиър.

Черпи смелост от земята, която Бог ти е дал, земята, която винаги те е хранила и неизменно е там, и ще получиш утеха.

Клер се усмихна и отвори очи. Надигащата се в сърцето й меланхолия се насочи към пенестия гребен на поредната отдръпваща се вълна. По-често трябваше да се замисля за стихотворението и за това място. Работата я изцеждаше докрай и нямаше да става по-лесно, ако нещата продължават в посоката, в която бяха поели.

Допила и последните глътки от чашата си, тя стоеше възхитена от могъществото на океана и скоро потъна в мисли.

Така и не забеляза фигурата, която изпълзя от сенките и се насочи към верандата на къщата. Човекът изглеждаше як и пъргав. Мигновено запуши устата на Клер с облечена в ръкавица длан. Преди да разбере какво става, тя усети как нещо я пробожда и тялото й мигом се отпусна. Не само не можеше да помръдне, но не бе способна да издаде дори звук.

Мъжът освободи устата й, наведе се, повдигна я и я метна през рамо.

Клер чувстваше как сърцето се блъска в гърдите й. Какво става — крещеше мислено тя. — Защо аз? Какво иска? Къде ме води?

Не след дълго последният й въпрос получи отговор. Вперила очи в тъмните панталони и черните обувки, видя как покритата с камъни пътека свършва и мъжът тръгва по пясъка. Защо отива към плажа? Дали не търси място, на което да направи с мен онова, за което е дошъл?

Стотина метра по-нататък Клер забеляза очертанията на предмет, от който сърцето й заби още по-бързо.

На брега се виждаше сива надуваема лодка „Зодиак“. Клер изпитваше панически ужас от открито море. Едно е да имаш къща на брега с изглед към океана, съвсем друго — да си насред него. Само че този път изборът не беше неин.

Мъжът остави тялото й в лодката, изви носа и го насочи към водата.

Клер усети как вълните я залюляват. Стомахът й се сви и тя почувства, че ще повърне, тялото не й се подчиняваше. Сякаш вече не беше нейно. Като че бе изпаднала в кома и никой не знаеше, че всъщност е будна.

Докато нападателят й се качваше в лодката и палеше мотора, страхът на Клер от откритото море бе изместен от ужаса, че независимо от това кой е този човек и какви са намеренията му, тя никога вече няма да види семейството си.

Около дванайсет километра по̀ на юг лодката навлезе в пролива Сейнт Саймънс и продължи към брега. Недалеч от обрасъл с дървета нос се виждаше входът към тесен извит залив. Мъжът превключи на по-бавна скорост и звукът на мотора утихна значително. Най-добре да няма свидетели.

Задачата му беше към своя край. Докато се разбере, че Клер Маркорт е изчезнала, планът щеше да е влязъл в действие и нищо не би могло да го спре.

Хвърли поглед към жената, докато вадеше водоустойчив сателитен телефон „Иридиум“, и натисна поредица от бутони.

Отсреща отговориха и той се идентифицира.

— Залив Бискейн? — попита онзи отсреща.

Говореха с военни кодове З — за заложник, Б — за безопасност.

— Потвърждавам.

— Посочете местоположението си.

— Лима три — отвърна мъжът в лодката, което трябваше да означава, че е пристигнал в тесния залив.

— Проктър Лима три — наредиха отсреща. — Проктър Зак. — Продължавай задачата.