Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (34)

Тридесет и трета глава

Същата нощ сънувах амфитеатрална зала, скамейките и пътеките й бяха препълнени с възрастни мъже. Стените бяха облечени с дамаска, две огромни факли осветяваха правоъгълна маса в центъра със закръглени ръбове и подобни на кости крака. На нея лежеше Флорънс Агиляр, утробата й бе разтворена, отгоре й се бе надвесил брадат мъж в черна роба. Държеше скалпел с дръжка от слонова кост. Около врата и зад ушите й забелязах следи от врязано в плътта въже. Главата й бе изкривена гротескно.

Когато хирургът направи разрез, от матката й изпълзяха змиорки и тупнаха на пода; мъртвата отвори очи и от устата й излезе подобие на стенание. Лекарят напъха парцал в устата й, старците се взираха втренчено, някъде наоколо в мрака подрънкваха скелети. Той продължи да реже, а на пода около краката му вече имаше истинско езеро от змиорки; той бе потънал в тях до глезените. И тогава светлината изгасна в очите й.

В отдалечен край на залата седяха шест фигури, наполовина осветени, наполовина — в мрака. Не виждах чертите на лицата им, но знаех, че там са Сюзън и Дженифър, леля Мари и Те Жан. И още две други, чиито имена не знаех.

 

 

Събуди ме звънът на телефона в хотелската стая. През пердетата проникваше слаба светлина, часовникът показваше 08:35. Вдигнах слушалката.

— Паркър, ти ли си? Морфи. Вдигай си задника от леглото и се обличай. Чакам те след час в „Маркизата“!

Взех душ, облякох се и тръгнах към площада „Джаксън“. На улицата бяха само вярващите, забързани за сутрешната служба в катедралата. Пред нея илюзионист гълташе саби и плюеше огън, най-вече се опитваше да привлече забързаната за литургията тълпа; а под голям жълто-зелен чадър се бяха струпали чернокожите му асистентки, облечени като калугерки.

Заедно със Сюзън веднъж присъствахме на служба в храма под красиво изографисания покрив; представен бе Христос сред овчарите, а над олтара бе в цял ръст кръстоносецът крал Луи IX, суверен на Франция, току-що обявил началото на Седмия кръстоносен поход.

Храмът е престрояван на два пъти, все около оригиналната дървена черква, издигната през 1724 и изгоряла през 1788 година по време на пожара на Разпети петък, когато той унищожил още поне осемстотин сгради. В сегашния си вид катедралата е на не по-малко от сто и петдесет години, рисуваните й цветни стъкла са подарък от испанското правителство и прозорците с тях гледат към площада на името на Жан-Пол Дьо.

Не е ли странно, че помня такива подробности след толкова много години? Помня ги не толкова заради любопитните факти, колкото заради самата Сюзън. Това е отговорът. Помня ги, защото тя бе с мен, когато ги научих, стиснал ръката й в своята, помня болезнено ясно и прибраната й назад и завързана със синя панделка коса.

За мимолетен миг ми се стори, че застанал тук, в ушите ми отново звучат познатите думи, а тя седи полупритисната до мен, ръцете ни се допират, почти и устните, а парфюмът й ухае в ноздрите ми. Ако си затворя очите, сигурно ще я видя как върви по пътеката между скамейките, вдишва примесения с мирис на тамян и цветя въздух, минава под красивите прозорци, стъпва на осветената площ, после влиза в полусянката и пак отново — от светлината в мрака…

И не можах да се въздържа. Влязох в храма и отидох направо в задното крило, до статуята на херувима, който държи кръщелен купел и е стъпил върху образа на Злото. Клекнах до него и се помолих за душите на съпругата и дъщеря ми.

 

 

Морфи бе вече в „Маркизата“, сладкарница във френски стил на Шартр. Седеше в задното дворче. Главата му лъщеше, бе прясно избръсната. Носеше сив анцуг — долнище, спринтови маратонки „Найки“ и нещо като вълнено яке. Пред него се мъдреха чиния с кроасани и две кафета. Бе разрязал първата кифла на две и внимателно мажеше едната половинка с гроздово желе.

— Поръчах ти кафе. Вземи си и кроасан.

— Кафе ми стига, мерси. Ти, какво? Да нямаш свободен ден?

— А, не, току-що ми свърши дежурството — отвърна той и напъха намазаното парче в уста. То не влезе цялото, наложи се да го набутва с пръсти. Засмя се с издути бузи. — У дома жена ми не ми дава да се тъпча с подобни вкуснотии. Казва, че съм приличал на заведено на рожден ден лакомо дете.

Преглътна и се зае с втората половинка на кифлата.

— Ченгетата от Сейнт Мартин ги изключиха от картинката — рече той ухилен. — Освен, разбира се, да търсим улики като например окървавени дрехи под дърветата на местопрестъплението. Улрич и неговите момчета поеха разследването почти сто процента. За нас работа не остана, като изключим черната, естествено.

Знаех какво ще предприеме Улрич. Убийствата на леля Мари и Те Жан доказваха, че е налице сериен убиец. Всички факти, улики, подробности, ще бъдат предадени на екипа за анализи на ФБР. Той е вечно затрупан с работа отдел, който трябва да подготвя подходите, методиките и техниките за разпит или преговори с взели заложници терористи, да дава съвети при поставени бомби, умишлени пожари и прочие, а в нашия случай да изготви най-важното: портрет на убиеца, наречен още профил. Отделът бе от тридесет и шест агенти, от тях само десетина работеха по профили, заровени до гушата в документация в комплекс офиси в Куонтико. Под земята — в бившето бомбоубежище на директора на школата.

Докато ФБР пресява улики и информация и се опитва да изгради образа на Пътника, полицията търси още физически следи от убиеца. Така бе и сега с къщата на леля Мари и терена около нея. Можех дори да си го представя: подредени в редици, ченгетата претърсват поляните, храстите, слънцето огрява приведените им гърбове, над тях се извисяват красивите зелени дървета. Черна, неблагодарна задача: краката често попадат в дупки, локви и кални участъци; облечените сутрин чисти, изгладени униформи, вечер са мръсни и често се нуждаят от изпращане на химическо чистене, понякога са скъсани от остри клони или телени мрежи. Част от ченгетата пък ще трябва да прегледат заблатените участъци с жълто-зелената жабунясала и смрадлива вода около Ейчафалея, ще трябва да клечат около местата, където не се вижда дори и на тридесет сантиметра дълбочина, и да се потят здраво.

В къщата на Агилярови имаше ужасно много кръв. Пътника вероятно целият се е оплескал в кръв, докато е вършел гнусната си работа. Сигурно е носел гащеризон или нещо подобно, но би било много опасно да го запази. Значи или го е захвърлил в мочурищата, или го е заровил, може да го е изгорил. Предполагах, че го е унищожил по някакъв начин, но претърсването трябва да продължи. Я го намерят, я не, но са длъжни да го търсят.

— Виждаш ли, аз вече нямам много общо с цялата тази работа — казах на Морфи.

— Чух, чух — рече той и изяде още една кифла. После допи кафето. — Щом свършиш, ще потегляме.

Остави пари на масата и тръгнахме към вратата на дворчето. Недалеч бе оставил очукания буик, с който беше, когато отивахме при леля Мари. До волана бе залепил собственоръчно написана бележка „Полицай по време на дежурство!“. Независимо от това под чистачката му се мъдреше бележка за глоба за неправилно паркиране.

— Лайнари такива — изруга Морфи и захвърли бележката в съседната кофа за боклук. — Вече никой не уважава закона.

Потеглихме по Дезире, пресякохме неугледни улици и градски парцели; по осеяните с боклуци затревени терени седяха чернокожи младежи. По-нататък, на оградени с високи мрежи асфалтови площадки, техни събратя играеха баскетбол на игрища с единствен кош. Двуетажните сгради приличаха на казарми, имената на улиците бяха сякаш несполучливи опити за шега или направо подигравка: „Набожност“, „Изобилие“, „Човечност“. Спряхме до магазин за алкохолни напитки, барикадиран като същинска крепост. Навъртащите се наоколо младежи веднага си плюха на петите: те просто отдалеч подушваха миризмата на ченге. Дори и тук голото теме на Морфи бе, изглежда, добре познато.

— Ти знаеш ли туй-онуй за Ню Орлиънс? — попита ме изведнъж той.

— Тц — отвърнах.

Под якето му изпъкваше познатият ми до болка силует на пистолета. Дланите на ръцете му бяха покрити с мазоли: от щангите и гирите, дори и на пръстите имаше силно изразени мускули. Поместеше ли глава, по врата му като змии пробягваха сухожилия и мускули.

За разлика от повечето културисти, от Морфи се излъчваше откровена заплаха, предупреждение, че яката физика не е само фасада или упражнение за забавление. Знаех, че веднъж в един бар на „Монроу“ бе убил човек — сводник, който пък бе застрелял едно от своите момичета и мъжа, с който е била в хотелска стая в Лафайет. Сводникът — сто и двадесет килограмов креол с прякор Червената смърт (на френски, разбира се) — пробол Морфи в гърдите с парче от счупена бутилка и после се опитал да го удуши. Морфи му забил серия удари в лицето, но от тях креолът само примигал веднъж-дваж. Тогава Морфи го стиснал за врата с булдогска хватка и не го пуснал. Държал го така, докато, изглежда, в главата на креола нещо се спукало, може би кръвоносен съд, и онзи рухнал мъртъв още преди да дойдат линейките.

Всичко си било на място — битката била честна, така ми бяха разказвали, мен по-скоро ме интересуваше другият случай, заради който се бе наложило Морфи да се раздели с полицията в Ню Орлиънс. И сега, седнал до него в колата, се чудех какво ли точно се бе случило с Лутър Борделон. Той си е бил бандит, това бе повече от сигурно. Имал е досие, дълго оттук до Мексико Сити, цяла книга с описани престъпления още от детските му години, бе заподозрян и за изнасилване на австралийска туристка. Девойката не успяла да разпознае Борделон в редицата изправени за идентифициране мъже, по тялото й не успели да намерят нищо, което да свърже насилието с него, може би защото той използвал презерватив, а после я накарал да се изплакне между краката с бутилка минерална вода. Но хората от нюорлиънската полиция бяха сигурни, че изнасилването е дело на Борделон. Е, понякога в живота точно така се случва.

В нощта на смъртта си Борделон си поркал в един ирландски бар във френския квартал, някъде около Шартр. Носел бели тенис фланелка и шорти марка „Найки“. Трима посетители, с които той по едно време играл билярд, се заклели по-късно в официални показания, че не е бил въоръжен. Морфи и партньорът му на име Рей Гарза обаче са написали черно на бяло в доклада си по случая, че Борделон стрелял по тях, когато те направили законен и рутинен опит да го разпитат. И че той починал вследствие на стрелбата, когато те отговорили на огъня му. До тялото му бил намерен пистолет марка „Глок“, модел 17. От него били изстреляни два куршума. Серийният номер на оръжието бил изпилен, било невъзможно то да бъде идентифицирано и проследено. От отдел „Балистика“ го определили като „чисто“, в смисъл че по-рано не е използвано в регистрирано в Ню Орлиънс престъпление.

Всички обстоятелства подсказвали, че пистолетът е подхвърлен и хората от отдел „Вътрешни дела“ били сигурни, че случаят е точно такъв. Но Гарза и Морфи поддържали до край своята версия. Една година по-късно някакви типове намушкали смъртоносно Гарза, когато той се опитал да спре свада в кръчма в Айриш Чанъл, а Морфи бил преместен в полицията на Сейнт Мартин. На новото място си купил къща. Така свършва тази история.

Морфи махна с ръка към група чернокожи тийнейджъри, които минаваха наблизо. Дъната на панталоните им висяха до коленете, прекалено големите им тениски — също, да не говорим за маратонките, чиито езици шляпаха по паважа. Този път не се измъкнаха на пръсти, както предната група, а предизвикателно отвърнаха на погледа му, сякаш му казваха „Хайде де, направи нещо де!“. Носеха на рамо големи транзисторни касетофони с мощни говорители, от които „У Тан Клан“ обявяваха началото на кикреволюцията. Изпитах някакво перверзно удоволствие, че разпознавам музиката. Хайде де! Чарли Паркър — кралят на тийнейджърския ритъм.

— И това ако не е най-бездарна шумотевица, пък на — възмути се Морфи. — Само като си помисли човек, че чернилките създадоха блуса, а? Ако Робърт Джонсън^[1] чуе тази дивотия, сто на сто ще се обърне в гроба и ще пропсува орталъка, че работата му е отишла по дяволите, направо в ада.

Направи нещастна физиономия и започна да върти настройката на радиото в колата с надежда да си намери музика по вкус. Но не би и тогава си пусна касетка. Топлият глас на Литъл Уили Джон^[2] изпълни автомобила.

— Израсъл съм в Митейри, преди да започнат строежа на тези гета в Дезире. Не бих казал, че най-добрите ми приятели от детството са били черни, повечето от тях ходеха в безплатните училища, но се разбирах с тях отлично. По-късно се появиха тези т.нар. жилищни проекти и край! Дезире, Ибървил, Лафит, все места, където бял човек не стъпва, защото ако замръкне в тях, бог да му е на помощ. Ако решиш да ходиш там, трябва да си купиш брониран автомобил и картечница. После на власт дойде онзи шибаняк Рейгън и нещата се влошиха още повече. Да знаеш, медслужбите твърдят, че сега сифилисът е два пъти по-разпространен отпреди петдесет години. Повечето от тези деца нямат дори и имунизация против морбили. Ако имаш къща тук, тя не струва дори и колкото овнешко лайно. Можеш спокойно да я зарежеш да си гние. — Морфи се нави още повече и силно плесна с ръка по волана.

— Чаткаш ли какво ти казвам, Паркър? Някои хора печелят страшно много пари от такава дива беднотия, само да им падне. Така си е! Сумата ти далавераджии се претрепаха да купят земята или правата за строежите, други — да купуват жилища на безценица и да ги дават под наем, трети се набутаха в продажбите на алкохол и в комара.

— Като кой например?

— Като Джо Бонано. Неговите хора движат нещата тук вече десетина години, контролират разпространението на крак, смак и каква ли не друга дрога. Опитват се да се набутат и в другите видове бизнес. Сега се говори, че щели да откриват голям увеселителен център някъде между Лафайет и Батън Руж, може би ще построят и хотел. А може би просто ще разхвърлят малко тухли и хоросан тук-там и ще си го отчетат в данъчните документи като загуби. Пък ще поизперат и малко парици на този-онзи.

Огледа околните постройки.

— При това тук някъде е израснал и Джо Боунс — рече и въздъхна, сякаш не разбира защо някои хора така престъпно подценяват родното си място.

Запали двигателя, потегли и започна да ми разправя за Джо Боунс.

Салваторе Бонано, баща на Джо, имал бар в Айриш Чанъл. Непрекъснато бил в разпри с местните хора и банди, които смятали, че за италианец няма място на тяхна територия, където хората кръщават децата си на ирландски светци и уважават традициите и обичаите на старото отечество. В поведението на стария Салваторе, наричан Сал, нямало нищо героично или почтено. Той си бил просто прагматик и отлично разбирал, че в следвоенния Ню Орлиънс на кмета Морисън може да се спечелят много пари, ако, разбира се, човек е готов да поеме рискове и удари и да подкупи когото трябва.

Онзи бар бил първият. После Сал купил и построил още барове и клубове и създал цяла верига. Имал да изплаща дългове, а доходите от едно-единствено барче на територията на Айриш Чанъл едва ли биха стигнали за тази цел. Отначало спестявал здравата и си купил втори бар, този път в Шартр. И така малко по малко започнал да изгражда нещо като империя. Макар и малка, тя била стабилна. В някои случаи било достатъчно да направи дребна, но изгодна сделка, за да купи някоя полуразрушена къща. В други се налагало да „убеждава“ собствениците, че трябва да му продадат имуществото си. Когато и това не помагало, прилагал и други методи — в района на Ейчафалея тресавищата са предостатъчни да погълнат не един и два гряха. Постепенно си подбрал и хора за всичко — екип, който отговарял за различните задачи — да са доволни кметът и полицаите, различните отговорни лица от администрацията. Имал си и акули: да се оправят с онези от по-долните стъпала на хранителната верига, онези, които се опитват да си подобряват материалното състояние за негова сметка.

Сал Бонано се оженил за Мария Куфаро, жителка на Гретна, място, източно от Ню Орлиънс. Брат й бил един от първите му помощници. Тя му родила дъщеря, която починала от туберкулоза на седемгодишна възраст, и син, който пък бил убит във Виетнам. Самата тя починала на 58 години от рак на гърдата.

Истинската слабост на Сал обаче била жена на име Рошел Хайнс. Рошел била от онези, които наричат „охра“ — с негърска кръв, но почти с бяла кожа, получена от поколения и поколения смесване на черна с бяла и друга кръв. Цветът на лицето й бил като топено масло, както се изрази Морфи, макар че в кръщелното й свидетелство пишело „чернокожа, незаконно родена“. Висока, с дълга черна коса и бадемови очи, пухкави устни, широки и приканващи към целувки, тя имала фигура като на газела. Всеки се заглеждал по нея, носели се слухове, че е бивша проститутка, но дори и такъв да е бил случаят, то Сал Бонано бързо му сложил край, както и на всякакви подобни приказки.

Купил й къща в Гардън Дистрикт и след смъртта на Мария започнал да я води със себе си навсякъде, да я представя за своя съпруга. Това, изглежда, не се оказало много разумно. През петдесетте години Луизиана си бе истински център на расовата дискриминация, а сегрегацията във всяка област на живота — ежедневна реалност. Дори гигант на джаза като Луис Армстронг, роден и отрасъл в града, създал истинската връзка между възникналия на местна основа предимно импровизиран „жаз“ (от френското „jaser“) и носталгичния джаз на бигбендовете от 50-те години, не е имал право да свири с белокожи музиканти, тъй като щатският закон забранявал смесени на расова основа състави да свирят в Ню Орлиънс.

И така, белите можели да си имат чернокожи любовници и да ходят при черни проститутки, но бял мъж, който представял чернокожа за своя съпруга, независимо че кожата й била съвсем бяла, просто си търсел белята. А когато му родила син, Сал настоял Рошел да приеме името му, водел я на концерти на площада „Джаксън“, гордо бутал количката с бебето по зелената морава там и му говорел на висок глас.

Може би си е мислел, че парите му са достатъчна защита. А може би изобщо не му е пукало. Вземал мерки около Рошел винаги да има охрана, да не излиза сама, за да не може никой да я нападне. Но в края на краищата нападнали не Рошел, а него самия.

Бонано изчезнал една вечер. Била гореща юлска нощ през 1964 година. Детето било вече на пет години. Намерили Сал след три дни завързан на едно дърво на брега на езеро Катаутче, главата му почти отделена от тялото. Нещата изглеждали не съвсем прости — може би някой използвал расовия претекст и връзката му с Рошел Хайнс, за да си присвои бизнеса. Собствеността на клубовете и баровете му преминала под разпореждането на бизнесконсорциум с интереси в Рино и Вегас. Какво си помислихте?

Щом намерили съпруга й, Рошел изчезнала, а с нея и детето. Взела само малко бижута и пари в брой и изфирясала преди някой да се заеме и с нея. Появила се след година и нещо на същото място, в същия район, който по-късно бе наречен Дезире. Там имала доведена сестра с малък имот. Смъртта на Сал почти унищожила Рошел: била вече завършена алкохоличка, а и пристрастена към морфина. Ето тук отрасъл Джо Боунс — сред бъдещите гета и започващи жилищни строежи. Бил съвсем бял на цвят, по-бял и от майка си, но се наложило да се опълчи и срещу бели, и срещу черни. Защото нито една от тези две групи не го приемала като напълно свой. Постепенно в младия човек забушувала дива ярост и той я насочил срещу околния свят. Някъде около 1990 година, десет години след кончината на майка му в мръсно легло в дом в района на Дезире, Джо Боунс вече имал повече барове от баща си преди 30 години. Имал и други връзки — всеки месец от Мексико пристигали натоварени с кокаин самолети. Дрогата потъвала по улиците на Ню Орлиънс, а част от нея пътувала към селищата на север, изток и запад.

— Днес Джо Боунс нарича себе си бял мъж и никой не смее да го отрече в лицето му — продължи разказа си Морфи. — Пък и може ли човек с отрязани и напъхани в устата му топки да отрича нещо, а, Паркър? А Джо няма близки, няма си никой освен себе си. Има ли нещо по-кофти от такъв човек, а, Паркър? Без роднини, без приятели, без раса?

Морфи се засмя. Спряхме на една бензиностанция, той напълни резервоара, плати и се върна в колата с две безалкохолни питиета. Поседяхме, отпивахме от шишетата, гледахме минаващите коли.

— Тук има и една друга местна сила — двама братя на име Фонтено. Дейвид и Лайънъл. Семейството им е от Лафайет, френско, но има смесена кръв, бог само знае точно каква. Мисля, че още имат роднини и връзки там, но се преместили в Ню Орлиънс през двадесетте години. Фонтено са амбициозни, обичат насилието и според мен са стигнали до становището, че времето на Бонано е може би изтекло. Тези неща се носят из въздуха вече цяла година. Подушвам ги аз. Имам добър нюх. Вероятно му гласят дървеното пардесю. На Джо де.

Оказа се, че Фонтено не са млади хора. Морфи разказа още, че и двамата са поне на по четиридесетина години. Постепенно си създават репутация в Луизиана, и сега действат от нещо като имение в Делакроа. Там са опънали телени мрежи, държат кучета и въоръжена охрана, включително и местни главорези от френско потекло — кейджуни^[3] от Акадиана. Движат най-вече в областта на комара, проституцията и наркотиците. Притежават барове в Батън Руж, няколко в Лафайет. Ако успеят да отстранят Джо Боунс, вероятно ще заемат огромна ниша в местния наркопазар.

— Знаеш ли кои са т.нар. кейджуни? — попита ме Морфи.

— Не много, чел съм за музиката им.

— Те са малцинство тук, има малко и в Тексас. Общо взето, не ги гледат с добро око. Дори и по времето на петролната треска никой не им даваше работа, защото тексасците не желаят да си имат вземане-даване с хора, които смятат за чуждоземци. Повечето кейджуни постъпват както постъпваме и всички ние в тежки времена: налягат си парцалите и гледат някак си да преживеят. Много често са на нож с чернокожите — защото и черните, и кейджуните са конкуренти за ограничените работни места. Случвали са се и много кофти неща, но повечето от тях не са лоши хора, оглеждат се за едната храна и се стремят да не нарушават закона.

— Дядото на братята се казва Ролан Фонтено. Той зарязал тези неща и се измъкнал от кейджунското си обкръжение, така да се каже, за да дойде в Ню Орлиънс и да се присъедини към други, по-далечни роднини. Но младите не забравят корените си. Когато през седемдесетте години нещата се влошиха, те събраха около себе си цял куп недоволни хора: предимно кейджуни, но и чернокожи и някак успяха да запазят равновесието между двете групи.

Морфи ме погледна и потропа по волана с пръсти.

— Понякога си мисля, че самите ние носим отговорност за Фонтено. Те са ни божие наказание поради отношението към техния народ. Мисля си същото и за Джо Боунс — и той ни е възмездие от бога, за да ни напомня какво става, когато насила притиснем част от населението в калта и мизерията.

Джо Боунс е свирепо, зло същество, каза ми още Морфи. Веднъж убил човек бавно, посипвал го от време на време с киселина — цял следобед. Някои хора смятат, че на Джо му липсват част от мозъчните центрове — най-вероятно онези, които контролират и осигуряват рационалните действия на индивида. Братята Фонтено са по-различни. И те са убийци, но подхождат от гледната точка на бизнесмен, който закрива тази или онази си дейност или операция поради нерентабилността й. Не убиват с радост или за удоволствие, а професионално. Според Морфи обаче и Фонтено, и Джо Боунс са си еднакво вредни. Просто по различни пътища демонстрират злото, което носят в себе си.

Довърших питието и хвърлих шишето в кофата за боклук. Морфи не бе човек, който ще ми разказва истории току-така, за черните ми очи. Вероятно имаше цел, която трябва да води към нещо.

— Е, Морфи, защо ми разказваш всичко това?

— Защото онзи пръстов отпечатък, който бе намерен в къщата на леля Мари, се оказа на един от хората на Джо Боунс. Тони Ремар.

Той потегли, а аз се замислих. Известно ли ми бе това име? Тони Ремар? Опитах се да го свържа с някой инцидент, престъпление, извършено в Ню Йорк или тук. Не успях.

— Ти как мислиш — дали той го е извършил? — попита Морфи.

— А ти самият как мислиш?

— А, не — по никакъв начин. Просто няма начин да е той. Отначало си рекох, да, може би. Нали разбираш, старата има сравнително доста земя там, пък и няма да е скъпо да се отводни теренът и да се построи нещо на него.

— Ако някой планира да отвори голям хотел, да построи развлекателен център?

— Е, именно де. Или да разхвърли тухли тук-там, че да накара хората да си помислят, че намеренията са сериозни. Ама тресавището си е тресавище. Дори и да получи разрешение за строителство, кой ще се навие да идва тук вечер при всичките гадове, които се въдят по тези места, а? Гадове, дето самият Господ Бог съжалява, че е създал. Както и да е, старата нямаше никакви намерения да продава земята. Цялото й семейство е погребано там, поколения наред. Предишният собственик умря през 1969 година без наследници. Той бе местен човек, южняк, родът му е още от времето на Бурбоните. В завещанието бе написал земята да се продаде на наемателите на приемлива цена. Те бяха повечето от Агиляровия род. Купиха я, като дадоха всичките си налични пари. Старата вземаше решенията тогава. Всичките им прадеди са заровени по тези места, още от времето, когато са били роби с вериги по краката и копаели дупки с голи ръце.

— Значи Бонано я е натискал да продава, ама тя се опъвала, така ли? И накрая решил да ускори нещата — попитах аз.

Морфи кимна.

— Допускам, че е възможно Ремар да е бил изпратен да упражни малко натиск — да заплаши я момичето, я някое от децата, дори да убие някого. Но когато е дошъл, тя е била вече мъртва. А той се е стреснал и е станал невнимателен, помислил, че не е оставил следи, и е побягнал.

— Улрич знае ли ги тези неща?

— Ами да, повечето.

— Арестувахте ли Бонано за разпит?

— Пандизихме го снощи, ама след един час го пуснаха. Дойде онзи адвокат, баровецът Ръфъс Тибодо, и го освободи. Закони, знаеш. Боунс се закле, че не е виждал Ремар има-няма няколко дни и че го търси толкова, колкото и ние, защото имал да връща едни пари от западен Батън Руж. Пълни глупости, но си държи на версията и това си е. Смятам, че Улрич ще го натисне посредством звеното за борба с рекета и отдела за наркотици и ще видим дали това ще даде резултати.

— Да, но този подход може да отнеме време.

— Ти имаш ли по-добра идея?

Свих рамене.

— Може би.

Морфи присви очи.

— Хей, хич не си прави илюзии да се бъзикаш с Джо Боунс, чуваш ли какво ти казвам! Джо не е като онези, вашите мекотели в Ню Йорк, дето висят по кафенетата в Малка Италия, наливат се с еспресо и мечтаят за доброто старо време, когато всеки го беше шубе от жабарите. Джо няма време за такива дивотии. Не го интересува дали го уважават, или не, иска хората да треперят от ужас само като чуят името му. Готов е да изгризка такива ченгета като теб и мен на закуска, чуваш ли ме?

Колата сви по „Еспланейд“. Морфи спря на две пресечки от моя хотел. Погледна през прозореца, потупа с показалеца на дясната ръка по волана в някакъв въображаем ритъм и ми хвърли кос поглед. Усетих, че се кани да каже нещо. Реших да го оставя да си каже каквото иска, когато е готов за това.

— Ти си говорил с онзи тип… онзи, който уби жена ти и дъщеря ти, нали?

Кимнах.

— Същият ли е? Дето уби Те Жан и старата?

— Той и вчера ми се обади. Същият е.

— Каза ли ти нещо?

— ФБР го има на запис. Каза, че ще убива още.

Морфи потри тила си и затвори очи. Сигурен бях, че в същия миг си представя мъртвата леля Мари.

— Ще останеш ли тук?

— Да, за известно време.

— Вероятно на федералните няма да им се хареса.

— Зная, Морфи — отвърнах и се усмихнах.

Морфи също се засмя. Бръкна под седалката и ми подаде голям кафяв плик.

— Аз ще ти се обаждам — рече и запали двигателя.

Пъхнах плика под сакото и излязох от колата. Той ми махна и потегли бавно през тълпите туристи.

 

 

В хотелската стая отворих плика. Вътре имаше цял комплект снимки от сцената на убийството и ксерокопирани полицейски доклади, защипани с кламери. Отделно бе поставен докладът на съдебния лекар и експертизата му. Един параграф от нея бе подчертан с жълт маркер.

Според експертизата в телата на леля Мари и Те Жан бе намерен кетамин алкилхлорид в доза около милиграм на килограм телесно тегло. Кетаминът е необичайна субстанция, подобна на наркотик, по-скоро упойка, която се използва от хирурзите в леки операции. Никой източник не е особено прецизен относно действието й, като изключим факта, че тя е аналог на фенциклидина и действа на определени мозъчни центрове, като засяга централната нервна система.

Бях чувал още, че напоследък се търси много по модните клубове на Ню Йорк и Лос Анджелис и се продава в капсулки или таблетки — кетаминовите кристали остават след изпаряване на водата от течния препарат чрез нагряване. Хора с опит в тези неща описват кетаминовия ефект като „плаване в мляко“ — човек губи ориентировка, представа и усещане за тялото си, има чувството, че се носи в непрозрачна течност, лека и водоподобна. Сред другите ефекти са халюциниране, изкривявания на усещането за време и място и напускане на тялото.

Съдебният лекар бе добавил също, че кетаминът служи и за химически укротител на животни, тъй като предизвиква парализа и тъпа болка, но не възпрепятства нормалните рефлекси на фаринкса и ларинкса. Именно с тази цел убиецът бе инжектирал въпросната субстанция и на леля Мари, и на Те Жан.

Когато е работил анатомически върху тях с ножа, драл им е кожата и вадил органите, те и двамата са били в пълно съзнание. Така завършваше докладът.