Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Всяко мъртво нещо

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-136-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2638

История

  1. — Добавяне

Първа част

Аз съм всяко мъртво нещо…

Заченат съм, отново и отново

от тленност, мрак и смърт:

неща, които са незрими…

Джон Дън

„Ноктюрно за деня на св. Лусиз“

Пролог

В колата е студено, студено като е гроб. Предпочитам климатикът да бълва хлад — студът ме държи нащрек. Радиото е силно намалено, но все пак смътно долавям някаква мелодия, тя някак си надвива шума на мотора. Пуснали са едно от по-ранните парчета на Ар И Ем — пеят нещо за дъжда и мокри рамене. Преди осем мили минах Корнуол Бридж, скоро идва Южен Канаан, следва самият Канаан, после пресичам щатската граница и влизам в Масачузетс. Пред мен слънцето бледнее, денят бавно умира, обезкървен, за да се превърне в нощ.

В нощта на смъртта им патрулната кола пристигна първа с червени отблясъци в тъмата. Двамата полицаи влязоха в къщата бавно, внимателно. Вече знаеха, че са по повикване на колега; самият той — от защитник на жертви — превърнат в жертва.

Седях в преддверието, заровил глава в ръце, а те пристъпиха прага на кухнята в бруклинския ни дом и стъписани, занемяха при вида на онова, което бе останало от съпругата и детето ми. Наблюдавах ги — единият започна кратък оглед на стаите на горния етаж, другият провери хола и столовата. Но през цялото време кухнята сякаш ги викаше обратно при себе си: зовеше ги за свидетели на ужаса там.

Чух ги да се обаждат на главен отдел „Криминален“ — на дежурната група за тежки престъпления; информираха за вероятно двойно убийство. Долавях шока в гласовете им, въпреки усилията да звучат колкото може по-безчувствено, както подобава на печени, добри ченгета. Вероятно ме бяха заподозрели още там, още в оня момент. Бяха полицаи и по-добре от всеки друг знаеха на какво е способен човек, че бил той и един от тях.

Мълчаха така — единият застанал до колата, а другият в коридора до мен, докато пристигна групата детективи, а след тях и линейката. Съседите бяха вече наизлезли по верандите и вратите. Някои пристъпваха напред, опитваха се да разберат какво се е случило с младата съседска двойка отсреща, двойката с малкото русо момиче.

— Птицо? — прокарах ръце по лицето, по очите си — познах гласа. Ридания разтърсиха тялото ми. Уолтър Коул се бе надвесил над мен, зад него бе Макгий. Лицето му, окъпано от светлините на патрулната кола, бледнееше, разтърсено от видяното. Отвън се чуваше шум — пристигаха още коли. Екип на Бърза помощ се появи на вратата, отвлече вниманието на Коул от мен.

— Бърза помощ е тук — съобщи един от униформените полицаи и слаб, блед млад мъж застана до нас. Коул кимна и му посочи кухнята.

— Птицо — повтори Коул, този път рязко и настоятелно. — Искаш ли да ми кажеш какво се случи?

 

 

Спирам на паркинга пред цветарския магазин. Духа слаб ветрец, долната част на палтото се увива около краката ми, все едно ръце на малки деца ме прегръщат. В магазина е хладно, по-хладно от нормално. Силно ухае на рози, много силно. Розите никога не излизат от мода. Един мъж се е навел и внимателно проверява дебелите восъчни листа на малко зелено растение. Чува ме да влизам и вдига глава — бавно, болезнено.

— Добър вечер — казва. — Какво ще желаете?

— Искам от тези рози. Дайте ми дузина. Не, по-добре две дузини.

— Две дузини рози! ВЕДНАГА, СЪР! — Той е едър плешив мъж, някъде около 60-те. Ходи вдървено, без да свива колене. Ръцете му са подути от артрит.

— Климатикът нещо се глези — съобщава ми той и като минава покрай стария апарат на стената, завъртва ключа. Нищо не се променя.

Магазинът е стар. В единия край има дълъг остъклен парник. Цветарят отваря вратата и внимателно започва да избира рози от една кофа. Преброява 24, затваря и поставя цветята върху лист хартия на тезгяха.

— Да ви ги увия по-елегантно, като за подарък?

— Не, така са добре.

Той ме поглежда. Почти усещам как времето спира, май започва да ме разпознава.

— Познавам ли ви отнякъде?

Хората в големия град не помнят дълго. Но извън него паметта не изневерява.

 

 

КРИМИНАЛЕН ДОКЛАД — ПРИЛОЖЕНИЕ
Нюйоркска полиция Номер на случая: 96-12-1806
Престъпление: убийство
Жертва: Сюзън Паркър — женски пол, бяла
Дженифър Паркър — женски пол, бяла
Местопрестъпление: 1219 „Хобърт стрийт“ — кухня
Дата: 12 декември 1996 г.
Час: около 21:30 ч
Метод: пробождане
Оръжие: остър предмет, вероятно нож (не е открит)
Докладващ офицер: Уолтър Коул, детектив първа степен

Подробности:

На 13 декември 1996 г. отговорих на повикване на полицай Джералд Кърш за възможно убийство.

Тъжителят — детектив втора степен Чарлз Паркър — заяви, че е напуснал къщата в 19:00 ч. след спор със съпругата си — Сюзън Паркър. Отишъл в бара „Томс Оук“ и останал там до към 01:30 ч. на 13 декември. Влязъл в дома си през входната врата и забелязал, че мебелите в преддверието са разместени. В кухнята открил съпругата и дъщеря си. В показанията си заяви, че съпругата му е била вързана за кухненски стол. Тялото на дъщерята, изглежда, е преместено от съседен стол и поставено върху тялото на майката. Съобщил в полицията в 1:55 ч. и изчакал на местопрестъплението. Жертвите, идентифицирани от Чарлз Паркър като Сюзън Паркър (съпруга, 33-годишна) и Дженифър Паркър (дъщеря, 3-годишна) бяха в кухнята. Сюзън Паркър бе вързана за стол в средата на кухнята, обърната към вратата. До нея имаше втори стол с въжета по облегалките. Дженифър Паркър лежеше върху майка си, с лице нагоре. Сюзън Паркър бе боса, със сини джинси и бяла блуза. Блузата бе разкъсана до талията, гърдите бяха открити. Джинсите и бельото й бяха смъкнати до прасците. Дженифър Паркър бе боса, с бяла нощница на сини цветчета.

Наредих на лабораторния специалист по местопрестъпленията Ани Мингела да направи пълен оглед и нужните тестове. Смъртта на жертвите бе потвърдена от лекаря Кларънс Хол. Придружих телата до болницата. Лично присъствах на направения от д-р Антъни Лоуб преглед за възможно изнасилване. Събрах следните веществени доказателства.

96-12-1806-Б1: бяла блуза от тялото на Сюзън Паркър (Жертва-1)

96-12-1806-В2: сини дочени джинси от тялото на Жертва-1

96-12-1806-ГЗ: синьо копринено бельо от тялото на Жертва-1

96-12-1806-Д4: косми от лонното окосмяване на Жертва-1

96-12-1806-Е5: проби от вагината на Жертва-1

96-12-1806-Ж6: остатъци под ноктите на Жертва-1, лява ръка

96-12-1806-З7: остатъци под ноктите на Жертва-2, дясна ръка

96-12-1806-И8: косми от косата на Жертва-1, дясно отпред

96-12-1806-Й9: косми от косата на Жертва-1, ляво отпред

96-12-1806-М10: косми от косата на Жертва-1, дясно отзад

96-12-1806-М11: косми от косата на Жертва-1, ляво отзад

96-12-1806-М12: бяла/синя копринена нощница от тялото на Дженифър Паркър (Жертва-2)

96-12-1806-М13: проби от вагината на Жертва-2

96-12-1806-М14: остатъци под ноктите на Жертва-2, дясна ръка

96-12-1806-М15: остатъци под ноктите на Жертва-2, лява ръка

96-12-1806-М16: косми от косата на Жертва-2, дясно отпред

96-12-1806-М17: косми от косата на Жертва-2, ляво отпред

96-12-1806-М18: косми от косата на Жертва-2, дясно отзад

96-12-1806-М19: косми от косата на Жертва-2, ляво отзад

 

 

Бе поредният ни спор, още по-ожесточен, поради факта че започна веднага след като се любихме. Пак същите аргументи на жена ми, стари като изтляла пепел: пиенето, липсата на внимание към Джени от моя страна, пристъпите ми на горчивина и самосъжаление. Когато напусках къщата, виковете на Сюзън ечаха след мен в студения нощен въздух.

До бара е 20 минути пеша. Първата чашка „Уайлд Търки“ ме изгори отвътре, напрежението ме отпусна, последваха типичните фази на пияницата: ядосан, после сълзливо-сантиментален, тъжен, разкаян, обиден. Когато си тръгвах от бара, там остана постоянното присъствие: хор пияндета, припяващи на Ван Хален, опитващи се да надвикат джубокса. На вратата се препънах и се изтърколих по стълбите; здравата си фраснах коленете на паважа.

Докуцуках някак до дома, безобразно пиян, залитащ, замаян. По пътя колите ме заобикаляха, гуми скърцаха, шофьорите ми мятаха гневни, уплашени погледи.

Започнах да ровя по джобовете за ключовете. Мъчех се да уцеля ключалката, ръката ми трепереше, непрекъснато драсках боята на вратата. Сякаш там и без това нямаше множество резки.

Усетих, вероятно интуитивно, че нещо не е наред — още като отворих и пристъпих в коридора. Когато излизах, отоплението работеше на пълна мощност — Дженифър е особено чувствителна към зимния студ. Тя е красиво, но изнежено дете, крехко като порцеланова ваза. Сега къщата бе студена като нощта отвън, студена като гроб… Махагоновата поставка за цветя се търкаляше на килима. Саксията бе счупена на две, парчетата — заровени в разпръснатата пръст. Корените на млечката се виждаха: грозни и дълги. Извиках Сюзън по име, после още веднъж — по-силно. Бързо изтрезнявах. Вече се качвах по стълбите, когато чух задната кухненска врата да се затръшва. Понечих да извадя колта модел ДЕ, но се сетих — той всъщност е горе на бюрото ми. Бях го оставил там, преди да се спречкаме със Сюзън, в поредния скандал на издъхващия ни брак. Тогава се проклех. По-късно това щеше да олицетворява провала на моя живот, всичките ми разкаяния, угризения, отново и отново.

Започнах да се промъквам внимателно към кухнята, опрял пръстите на лявата ръка в студената стена. Вратата бе открехната, бутнах я леко.

— Сузи? — повиках я и пристъпих вътре. Подхлъзнах се на нещо лепкаво и мокро. Погледнах надолу: вече бях в ада.

 

 

В цветарския магазин човекът присвива очи; опитва се да се сети кой съм. Приятелски поклаща пръст към мен.

— Сигурен съм, че ви познавам отнякъде.

— Надали.

— Да не сте родом оттук? Може би Канаан? Или Монтърей? Отис?

— Не. Не съм тукашен — давам му да разбере, че разпитът не ми харесва и той престава. Мислех да използвам кредитната карта, но решавам да платя в брой. Изваждам парите от портфейла, оставям нужното на тезгяха.

— Значи сте от другаде — казва и клати глава, сякаш това е от голямо значение. — Трябва да сте от големия град. Много тамошни хора се отбиват.

Излизам от магазина и докато се отдалечавам, го виждам как ме зяпа през прозореца. От дръжките на розите капе вода.

 

 

КРИМИНАЛЕН ДОКЛАД — продължение

Номер на случая: 96-12-1806

Сюзън Паркър седеше в чамов стол, обърнат на север, към кухненската врата. Главата й бе на десет фута[1] и седем инча от северната стена и шест фута и три инча от източната стена. Ръцете бяха опънати зад гърба и…

вързани за пръчките на облегалката с тънка връв. И двата й крака също бяха вързани за стола. Лицето бе скрито от косата и изглеждаше плиснато с кръв, кожа не се виждаше. Главата бе изкривена назад и прерязаното гърло зееше като втора уста, отворена, застинала в безмълвен тъмночервен писък. Дъщеря ни бе просната върху Сюзън, едната ръка висеше между краката на майка й.

Цялата стая наоколо бе алена — все едно сцена на някаква ужасна трагедия на отмъщението, където кръвта се лее и не секва, а ехото на смъртта отеква безспир. Засъхнала по стените и тавана, сякаш смъртоносно ранена е самата къща. Слоят на пода бе плътен, тежък; отражението ми се разливаше в него, като да бе погълнато в някаква алена тъма.

Носът на Сюзън Паркър е бил счупен. Травмата вероятно е причинена от удар в пода или стената. Близо до кухненската врата на стената има кърваво петно, съдържащо частици от кост, косми от носа и слуз…

Сюзън се бе опитала да побегне, за да потърси помощ за дъщеря ни и за нея. Но бе стигнала само до вратата. Тогава той я бе хванал за косата и я бе запокитил в стената. След това я бе довлякъл до стола… до смъртта й.

Дженифър Паркър лежеше простряна върху бедрата на майка си, с лицето нагоре. В съседство се намираше друг чамов стол. По него висяха въжета; белезите по китките и глезените на Дженифър Паркър носеха следи от тях.

По Джени нямаше много кръв, но нощницата й бе подгизнала от дълбокия разрез на гърлото. Обърната бе към вратата; косата й падаше върху лицето, на места залепнала по гърдите. Пръстите на краката й висяха над плочките на пода. Погледнах я за миг, а в смъртта си Сюзън отново привлече погледа ми, така както го бе правила и приживе в полуразрушената ни семейна връзка.

И така я гледах, и без да усещам, се свлякох до стената, а от устата ми сами избликнаха ридания — полуживотински, полудетски. Стон след стон — изтръгнати от дълбоко вътре в мен. Взирах се в красивата жена, която бе моя съпруга, и кървавите, празни дупки на мястото на очите й ме повлякоха нейде към дъното на мрака.

Очите и на двете жертви са били извадени, вероятно с остро, подобно на скалпел острие. Част от кожата по гърдите на Сюзън Паркър бе одрана. Кожата от лявата страна — от ключицата до пъпа — бе обелена и заметната върху дясната гърда и дясната ръка.

Лунните лъчи надничаха през прозореца зад тях, студена светлина падаше върху лъскавата кухненска маса, шкафовете и плочките по стените, крановете на мивката. Посребряваше косата на Сюзън и голите й рамене, озаряваше частите от одраната кожа, покриваща тялото като някаква пелерина. Пелерина, но твърде нежна, за да спре студа.

Гениталиите и на двете жертви бяха значително обезобразени и…

… и той бе отрязал лицата им.

 

 

Стъмва се доста бързо. Отстрани на пътя фаровете осветяват голи дървета, спретнати морави, чисти бели пощенски кутии и дори едно детско колело пред нечий гараж. Вятърът се е усилил, излизам изпод заслона на дърветата и усещам как подпира колата. Тръгнал съм към Бекет, щата Вашингтон, Бъркшър Хилс. Вече почти съм там.

Няма следи от влизане с взлом. Бяха направени пълни измервания и скици на цялата стая. След това телата бяха откарани в болницата. Проверката за отпечатъци даде следните резултати: Кухня/Коридор/Дневна — отпечатъци, по-късно идентифицирани като такива на Сюзън Паркър (96-12-1806-7), Дженифър Паркър (96-12-1806-8) и Чарлз Паркър (96-12-1806-9). Задната врата на къщата към кухнята — няма използваеми отпечатъци.

Има следи от вода по вратата, сочещи, че тя е била изтрита.

Няма следи от грабеж. Не бяха намерени отпечатъци по телата на жертвите въпреки направените кожни тестове.

Чарлз Паркър бе отведен в отдел „Убийства“, където даде показания (включени в доклада).

Седях в стаята за разпити и много добре съзнавах какво правят. Самият аз съм го вършил толкова много пъти. Разпитваха ме, както аз съм разпитвал други преди. Използваха странната, официална лексика на полицейския разпит.

— Спомняте ли си действията си впоследствие?

— Спомняте ли си разположението на клиентите спрямо бара?

— Забелязахте ли нещо относно състоянието на ключалката на задната врата?

Това е объркано, езиково тежко, професионално арго, далечно напомнящо за правния речник, който пък замъглява всяко криминално разследване, както димът забулва клиентите в бара.

След като дадох показания, Коул провери в заведението. Потвърдиха му, че съм бил там по същото време; стана ясно, че не е възможно да съм убил собствените си съпруга и дъщеря.

Но дори и при това положение пак плъзнаха слухове. Бях питан отново и отново за брака си, за отношенията ни със Сюзън, за движението ми през седмиците преди убийствата. От смъртта на Сюзън щях да получа застраховка. Трябваше да давам обяснения и за това.

Според лекарската преценка в мига на връщането ми Сюзън и Джени са били вече мъртви от четири часа. Трупното вкочаняване, особено на вратовете и долните челюсти, вече бе настъпило, а то показваше, че са умрели към 21:30 ч. или малко по-рано.

Причината за смъртта на Сюзън бе прерязване на сънната артерия, а Джени… При Джени уплахата бе причинила огромен приток на адреналин, в резултат на което последвал вентрикуларен удар и смърт. Така го бяха описали специалистите. Джени, моето свито, чувствително дете със слабо сърце, буквално бе умряла от страх още преди убиецът да й пререже гърлото. Според лекаря тя вече е била мъртва, когато лицето й е било одрано. Но не и Сюзън. Освен това никой не знаеше защо тялото на Джени е било преместено върху това на майка й.

Следват други доклади по случая.

Уолтър Коул, детектив първа степен

Имам алибито на пияницата. Докато някой убива жена ми и дъщеря ми, аз се наливам с бърбън в някакъв си крайпътен бар. Но те се връщат отново и отново при мен, понякога красиви и усмихнати — както приживе, друг път — безлики, окървавени… както ги бе оставила смъртта. Махат ми с ръка, зоват ме при тях в мрака, където за любовта място няма, където се крие злото, украсено с хиляди избодени очи и отрязаните лица на мъртвите.

 

 

Когато пристигам, вече е тъмно. Портата е заключена. Стената е ниска — лесно я прескачам. Вървя внимателно, за да не стъпя върху надгробните плочи и оставените цветя. Накрая стигам до тях. Дори и в непрогледната тъма знам къде са, те от своя страна също знаят къде да ме намерят.

Понякога идват при мен, в промеждутъка между съня и пробуждането, когато улиците са още тихи и сиви, а зората бавно се процежда през завесите и огрява стаята с мека, слаба светлина. Влизат, виждам очертанията им в мрака — моите съпруга и дете; гледат ме безмълвни, алени в неспокойната си смърт. Пристъпват наблизо, усещам дъха им в нощния бриз, пръстите им в клоните на дърветата — чукат по прозореца ми. Идват и вече не съм сам.

Аз съм човек, треперещ в гърча на собствената си мъка и болка. Аз съм онзи, чийто свят е напълно разстроен, скъсал с нормалното, за да потъне в хаоса. Човек, чиито съпруга и дъщеря го посещават и безмълвни, дълго го съзерцават.

Бележки

[1] 1 фут = 12 инча = 30,48 см; 1 инч = 2,54 см. — Бел.прев.