Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (12)

Единадесета глава

Мислех. Боби Шиора: злокобен демон, фантасмагоричен кошмар — свиреп и садистичен. Появил се бе точно в миг, когато дъртият дон Ферера бе на прага на смъртта и безумието. Сякаш някой бе призовал тъмните сили на ада с помощта на гнева и болката на стария Ферера. И така, сякаш посредством черна магия на бял свят се бе появило физическо въплъщение на унищожението и инквизицията, с които донът искаше да управлява ближните. В лицето на Боби Шиора бе намерен съвършеният инструмент на агонията и грозната смърт.

„Nemo parvenit qui non legitime certavit“: „Успява само онзи, който се бори по правилата“, поне според Бейкън^[1]. Аз пък съм свидетел на точно обратното, поне в краткосрочен план. Онези, които играят по правилата, ги очистват най-бързо. Настъпва ги всеки, който и когато може.

Все пак си мисля, че може би в дългосрочна перспектива тази приказка съдържа истина. И ако е така, то семейство Ферера е показателен пример. На конференцията на „Коза Ностра“ през 1929 година, на която е присъствал бащата на сегашния дон, Ферера получили „лиценз“ за своята територия. Тогава се събрали около сто двадесет и пет души в закрита за чуждите очи зала на хотел „Шелбърн“ в Атлантик Сити. Най-масовата сбирка на заклети убийци, която изобщо се е състояла някога в нашия свят извън онези сгради с решетки по прозорците и тъмничари по коридорите, които да се бъркат в разговорите им. Всички присъстващи положили най-страшната клетва. Клетвата на мълчанието — omerta.

Онези гангстери отишли на срещата с огромно омерзение. Никой не искал да седи в зала и да обсъжда неясни неща. Събрали ги само авторитетът, гаранциите и личното присъствие на един от по-мъдрите тогава донове — Оуни Мадън, който успял да ги удържи там за дискусии и постигане на обща резолюция. На Ал Капоун^[2] му било постановено да се подчини на общите интереси и да не се противи на присъдата и оставането в затвора. Така до голяма степен било отклонено вниманието на обществото и ченгетата от останалите му събратя, били укротени яростта и възмущението на общественото мнение. Териториите на действие и влияние били точно определени. На мафиотите им било разяснено как престъпленията могат да се превърнат в добре организиран и силно печеливш бизнес.

До 1931 година основите на Cosa nostra били поставени; в Америка — от Източното до Западното крайбрежие — вече действали двадесет и четири семейства. Ферера започнал семейния бизнес от скромна къща в периферния нюйоркски квартал Бенсънхърст и както останалите започнал да гради мрежа за незаконно производство и продажба на алкохол, да организира проституция, лотарии и тотализатори.

Бенсънхърст, още тогава почти малко градче, граничи с Грейвсенд Бей и Атлантическия океан. В онези години хората живеели в допиращи се двойни къщи-близнаци — за по две семейства, с железни огради и малки дворчета с градинки отпред. В неделните дни седели по верандите, децата играели на моравите, улиците миришели на каква ли не храна от ресторантите и пицариите, на горящо дърво и скари с въглени.

Един ден Ферера старши бил накълцан на кайма току пред къщата му. Направили му засада и го разстреляли почти от упор. Вече било началото на петдесетте, бушували войни между семействата, преразпределяли се територии и интереси. Най-големият син Стефано поел семейния бизнес и малката империя продължила да расте. Малко по-късно той създал обширно имение на Статън Айлънд. От задните прозорци на голямата му като замък къща се виждали част от имението на Пол Кастелано на Тод Хил, Белия дом, вече построен за 3,5 милиона долара, а от най-горните прозорци може би и имотът на Бартънови. Щом като Статън Айлънд бил подходящо място за главата на семейството Гамбино, превърнал се вече в милионер благотворител, защо да не е и за Стефано Ферера? Кастелано бил ликвидиран с шест куршума в ресторанта на братя Спаркс в Манхатън няколко години по-късно и Стефано останал най-важната фигура на острова. Но това било само за кратко време.

Стефано се оженил за местна девойка на име Луиза. Тя съвсем не се омъжила по любов или романтични усещания, заимствани от някой сантиментален роман. Напротив, отишла при него, защото харесвала властта, насилието и преди всичко парите. Онези, които се омъжват за пари, в края на краищата ги получават. И при Луиза случаят бил такъв. Само че парите отнемат много неща и тя умряла скоро след раждането на третия си син. Била безчувствена по природа, инвалид по отношение на човешките емоции. Стефано не се женил повторно. Нямало нужда, вече си имал наследници, пък и не го било много еня дали ще има законна съпруга, или не.

Най-големият син — Винченцо — Винсънт — бил интелигентен. В него вложили големи надежди за бъдещето на фамилията. На всичкото отгоре бил и много надарен като музикант, пеел чудесно, имал богат тенор. При него артистичната чувствителност обаче била съчетана с отмъстителни амбиции и насилие. Веднъж застанал на семейното кормило, би могъл да доведе мафиотския си клан до големи висини и да го превърне в най-влиятелния престъпен фактор в страната. Обаче починал от масивен инфаркт на двадесет и три години в семейния басейн. В пристъп на ярост и скръб старият дон застрелял двата лабрадора на Винсънт, заключил се в спалнята и цяла седмица не проговорил никому. По онова време Луиза била мъртва вече седемнадесет години.

Пръв помощник на бащата станал Ники — Николо, две години по-малък от Винсънт. По онова време аз вече бях новобранец в полицията — младо патрулно ченге. Виждах Ники често по улиците в огромния му, брониран кадилак, заобиколен от охрана. Имаше репутация на свиреп престъпник, също като баща си. В началото на осемдесетте, семейството бе вече преодоляло старомодното за мафията нежелание да влезе в бизнеса с наркотици и неговите дилъри заливаха града с всички видове дрога, до които можеха да се докопат. Повечето конкуренти бяха прогонени или наплашени и се държаха настрани. Иначе завършваха като храна за рибите в околните водни басейни и океана.

Имаше една банда обаче, на име „Йардийс“ от Ямайка. Всички, които идваха оттам, бяха еднакво безумно безстрашни, изпълнени с пълно неуважение и незачитане на всички видове институции, както и на установените мафиотски правила. За тях италианците бяха просто „жабари“ и нищо повече. По всяко време бяха готови да се сблъскат с тях, при това го правеха с успех. Един ден отвлякоха пратка с дрога на Ферара за два милиона долара. Убиха двама от бойците на семейството и присвоиха стоката. Ей така. Ники незабавно обяви война на „Йардийс“. Неговите войници удариха клубовете, апартаментите, дори и жените им. За три дни очистиха дванадесет ямайски бандити, включая всички отговорни за кражбата.

Може би Ники тогава си е мислил, че с това слага край на безредиците и нещата се връщат в нормалното си положение. Той забравяше, че все още кръстосва града с колите си, яде в същите ресторанти, държи се сякаш ямайската заплаха вече не съществува. Защото е направил малка демонстрация с употреба на сила.

Най-любимото му място за похапване бе „При Винченцо“, модно семейно заведение в родния Бенсънхърст. Собствениците му бяха италианци, хора, които не си забравят корените. Там Ники се чувстваше в пълна безопасност. Освен това навярно харесваше ехото от името на брат си във фирмата над вратата. Обаче параноята му го накара да им подари специални врати и прозорци с непробиваеми, използвани само от военните и в колите на президента, стъкла. После реши, че вече може да си яде макароните спокойно, необезпокояван от постоянните заплахи срещу живота му.

И дойде денят. Бе един ноемврийски четвъртък, вечер. Пред заведението се появил голям, боядисан в черно пикап, направил маневра в малката съседна пряка и застанал със задница към прозорците. Ники може би дори го е зърнал, може да е забелязал, че задното стъкло липсва, вместо него има решетка. Може дори и да се е стреснал, когато задната врата на пикапа се отворила и нещо ослепително блеснало за миг, а околните прозорци затреперили и зазвънтели.

Е, едва ли е успял да види бойната глава тип RPG-7, която лети със скорост 177 метра в секунда. Сцената била ужасяваща, ревът потресаващ. Последваната от голяма димна опашка ракета разбила всичко по пътя си; дърво, тухли, стъкла, нагорещен метал се извили в страшна вихрушка и помели помещението. Насоченият навътре взрив не оставил нищо здраво. Облечената в медна касета бойна глава надробила Ники на толкова много и дребни части, че ковчегът на погребението тежеше не повече от тридесетина кила. Това полицията го установи като факт чрез показанията на опечалените, които го понесоха по църковния коридор между редовете три дни по-късно.

Тримата ямайски убийци изчезнаха в подземния свят, а старият дон успя да излее монументалния си гняв върху роднини, приятели и подчинени. По-късно удари и враговете си със заплахи, последвани от насилие и грозна смърт. Бизнесът му обаче почти рухна и конкурентите незабавно се наместиха на отслабените позиции. Същевременно усетиха и отдавна очакваната възможност да се отърват от семейство Ферера веднъж и завинаги.

И точно когато светът на дон Ферера бе на път да се разпадне, на портите на имението се появил един мъж и поискал да говори с него. Казал на охраната, че му носи новини за „Йардийс“. Предали на дона, претърсили непознатия и повели Боби Шиора към къщата. Само че претърсването не било пълно. Шиора носел черна найлонова торба и отказвал да я отвори. С насочени към него и готови за стрелба пистолети охраната го спряла на моравата на около 15 метра от вратата, където стоял старият Ферера.

— Ако ми губиш времето, ще заповядам да те убият — обадил се донът.

Боби само се усмихнал и изсипал съдържанието на торбата направо на тревата. Три глави се изтърколили, с озъбени в смъртта физиономии и окървавени, извити като тънки змии плитчици, каквито имат ямайците. Боби стоял и се усмихвал студено над тях като някакъв свиреп Персей^[3]. От торбата бавно капела гъста, тъмна кръв.

Същата вечер Шиора бил приет в семейството. След само година порасна в йерархията ужасно много, нещо уникално за мафията, още повече като се имат предвид мътният произход и минало на Шиора. ФБР нямаше нищо за него, нито досие, нито дори отпратка в огромното информационно море на своите компютри. Самият Шиора едва ли бе готов да говори за себе си. Веднъж чух слухове, че се е сблъсквал със семейство Коломбо, че известно време действал самостоятелно във Флорида, но нищо повече и нищо конкретно. И въпреки всичко убийството на онези трима ямайски бандити бе напълно достатъчно да му спечели доверието на Стефано Ферера и онази тържествена церемония в мазетата на имението. На такава церемония на новопосветения в братството се пробожда пръстът, с който дърпа спусъка, над някоя икона и той става пълноправен член.

От онзи ден в подземията Боби Шиора се превърна в истинската сила зад трона на Ферера. Той водеше и стария, и бойците му през проблемите и главоболията, създадени за мафията в Ню Йорк, особено след приемането на закона РИКО^[4]. Големите нюйоркски семейства — Гамбино, Лучезе, Коломбо, Дженовезе и Бонано — общо не по-малко от 4000 души, до едно пострадаха чувствително от приложението на този закон. Някои донове отидоха в затвора, други починаха скоропостижно, като непряко следствие от същия фактор. Но не и семейство Ферера. За неговото благополучие вече се грижеше Боби Шиора, който познаваше игрите и често жертваше дребни играчи, за да запази големите и осигури оцеляването на клана.

Старият дон би бил дори готов да се оттегли от активна дейност, ако не бе деликатно положението с най-малкия син — Сони. Той бе тъп, отмъстителен насилник, злобен и ограничен — нямаше интелигентността на покойните си братя. В същото време имаше двойно по-голяма склонност към насилие. Заемеше ли се с нещо, то неизменно завършваше с кръвопролития, но това не го тревожеше особено. Още на двадесетина години бе вече дебел, отпуснат и подпухнал, със следи от разгулен и нездравословен живот. Обичаше да убива и осакатява. Бях чувал множество пъти да говорят, че смъртта на невинни хора му доставя почти сексуално удоволствие.

Баща му се мъчеше постепенно да го отпрати в глуха линия спрямо семейния бизнес, за да не проваля операциите. В замяна го оставяше да движи собствена мрежа за продажби на стероиди, дрога, проституция и по някое и друго убийство. Боби Шиора се опитваше да упражнява някакъв контрол над Сони, но онзи бе извън всякакъв контрол. С две думи, бе тъп и зъл. Цяла тълпа хора чакаха старият дон да хвърли топа, за да изпратят тутакси и Сони при него.