Тери Брукс
Елфите на Шанара (6)

ГЛАВА VI

Първата нощ прекараха на брега, вслушвайки се в съвета на Тайгър Тай да изчакат пукването на зората, преди да потеглят навътре. Избраха си място за лагер на около четвърт миля на север оттам, където ги остави Летящият ездач. Това беше едно обширно открито пространство от черен пясък, където линията на прилива бе отдалечена на повече от сто фута от края на джунглата. Вече бе притъмняло, слънцето бе ниско над хоризонта и неговото отслабващо зарево пробляскваше бледо върху океанските води. Когато мракът се спусна, бледата сребърна светлина на луната заля пустия бряг. Тя се отразяваше от пясъка, създавайки илюзията, че е осеян с диаманти, и осветяваше бреговата линия, докъдето поглед стига. Те бързо решиха, че не им е нужен огън. Не им липсваше нито светлина, нито топлина. Настанили се на открития бряг, можеха да следят всичко, опитващо се да ги приближи. Въздухът беше топъл и благоуханен. Огънят щеше само да привлече вниманието върху тях, а те не искаха това.

Рен и Гарт ядоха за вечеря сушено месо, хляб и сирене и ги прокарваха надолу с бира. Те седяха с лице към джунглата и гърбом към океана, като се ослушваха и наблюдаваха. Мороуиндъл загуби очертанията си, когато падна нощта. Обширната джунгла, стръмните скали и пустинята изчезнаха в мрака, докато най-после островът остана почти само силует на фона на небето. Накрая дори това изчезна и се долавяше единствено непрекъсната какафония от звуци. Повечето от тях бяха неразличими, слаби и приглушени, една смесица от викове, крясъци и жужене на птици, насекоми и животни, всичките потънали дълбоко в утробата на мрака. Водите на Синия разлив прииждаха с постоянен ритъм върху бреговете на острова, отмивайки ги и връщайки се отново — като бавно и непрекъснато се застъпваха. Внезапно се появи ветрец, тих и ароматен, който отнесе и последните остатъци от дневната горещина.

След като се навечеряха, те се взираха известно време безмълвно напред в небето, в брега, в океана и изобщо в нищото.

Мороуиндъл караше вече Рен да се чувства неспокойна. Дори сега, когато бе забулен в мрак, невидим и заспал, се долавяше заплашителното му присъствие. Тя си го представяше. Килешан, издигащ се към небето със зинала нащърбена паст, покрити с джунгли склонове, извисяващи се стръмни скали и голи пустини — един окован във вериги гигант, обвит във вулканична пепел и мъгла, чакащ. Рен можеше да усети върху лицето си неспокойното му, настървено дихание и да чуе съскащото му приветствие. Тя можеше да усети как ги наблюдава. Той я плашеше повече, отколко ю би искала да си признае и тя изглежда не можеше да пропъди своя страх. Той беше една коварна сянка, която пълзеше по коридорите на нейното съзнание, шепнейки думи, чието значение беше неразбираемо, но общият смисъл бе ясен. Рен се чувстваше странно лишена от своите умения и своя тренинг, като че ли загуби всичко в момента, в който пристигна. Дори инстинктите й изглеждаха объркани. Не можеше да си го обясни. То нямаше никакъв смисъл. Нищо не беше се случило и все пак увереността й бе разбита и пръсната като слама. Друга жена можеше да се успокоява с факта, че притежава легендарните Елфови камъни, но не и Рен. Магията беше за нея нещо чуждо, на което не можеше да се има доверие. Тя принадлежеше към миналото, за което Рен беше само чувала, една история, потънала в забрава. Магията принадлежеше на някой друг, който тя не познаваше. Елфовите камъни, мислеше мрачно тя, нямат нищо общо с мен. Думите предизвикваха хлад в стомаха й. Те, разбира се, бяха лъжа.

Рен скри лицето си в шепи. Съмнения я връхлитаха отвсякъде и тя се запита за миг дали решението й да дойде на Мороуиндъл не е било погрешно.

Накрая махна ръцете си от лицето и се запромъква напред, докато не се приближи достатъчно, за да вижда ясно в тъмнината брадатото лице на Гарт. Огромният мъж я наблюдаваше неподвижно, тя вдигна ръце и започна да прави знаци.

Мислиш ли, че сгреших, като настоях да дойдем тук? — попита го тя.

Той я изучава известно време с поглед и после поклати глава. Никога не е грешка да направиш нещо, което чувствуваш, че е необходимо. Аз чувствувах, че това е необходимо. Зная.

— Но аз не дойдох само за да открия, дали елфите са все още живи — каза тя, движейки пръсти. — Дойдох да науча нещо за моите родители, да разбера кои са били и какво е станало с тях.

Той кимна без да отговори.

— Знаеш, че преди не се интересувах — продължи Рен, опитвайки се да обясни. — Някога това нямаше никакво значение за мен. Аз бях един Скитник и това ми стигаше. Дори след като Коглайн ни намери, ние тръгнахме на изток към Рога на пъкъла и се срещнахме с духа на Аланон и дори когато започнах да питам за елфите, надявайки се да науча какво се е случило с тях, аз не мислех за родителите си. Нямах никаква представа накъде води всичко това. Просто продължавах да задавам своите въпроси. По този начин научих за Усойницата и после за сигналния огън. Аз просто следвах една следа и бях любопитна да разбера къде ще ме отведе. — Тя направи пауза. — Но Елфовите камъни, Гарт, бяха нещо, на което не бях разчитала. Когато открих, че са истински, че това са Елфовите камъни на Ши и Уил Омсфорд, всичко се промени. Те притежаваха такава мощ и принадлежаха на моите родители. Защо? Преди всичко как моите родители са се сдобили с тях? С каква цел са, ми ги дали? Разбираш, нали? Единственият начин да получа отговор на този въпрос бе да открия кои са били родителите ми…

Разбирам. Нямаше да съм тук с теб, ако не разбирах — каза със знаци Гарт.

— Зная това — — прошепна Рен със задавен глас, — но просто исках да го чуя от теб.

Те мълчаха известно време с извърнати настрана очи. Нещо огромно плесна далеч навътре във водата. Звукът отекна за миг и изчезна. Рен ритна с ботуша си грубия пясък.

Гарт, каза със знаци тя, улавяйки погледа му, има ли нещо, свързано с моите родители, което ти да не си ми казал?

Гарт не отговори. Лицето му не изразяваше нищо.

Защото, ако има — продължи със знаци тя, — ти трябва да ми го кажеш сега. Не можеш да ме оставиш ща ги търся, без да зная.

Гарт се премести, скривайки главата си в сянката. Когато я повдигна отново, пръстите му започнаха да се движат.

Не съм премълчавал нищо, което е било необходимо да знаеш. Казал съм ти всичко за твоите родители. Казал съм ти каквото зная. Повярвай ми.

— Вярвам ти — потвърди тихо тя.

Все пак отговорът я обезпокои. Имаше ли нещо друго, което той беше скрил от нея? Имаше ли право да знае какво е то? Рен поклати глава. Той никога нямаше да я нарани. Това беше важното. Гарт не бе способен на това.

Ние ще открием истината за твоите родители, заяви внезапно със знаци той. Обещавам.

Рен се пресегна и хвана ръцете му. После ги пусна.

— Гарт — каза тя, — ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

После тя продължи да дежури, а той заспа. Чувствуваше се успокоена от неговите думи, уверена, че в края на краищата не е сама, че ги свързва обща цел. Скрит от тъмнината, Мороуиндъл продължаваше да стои безмълвен, мрачен и внушаващ страх. Но Рен вече бе добила кураж. Нейното решение се беше затвърдило. Нейната цел бе ясна. Всичко щеше да бъде така, както е било толкова много години — тя и Гарт срещу всички опасности, каквито и да са те. Това беше достатъчно.

Когато Гарт се събуди в полунощ, тя бързо легна да спи.

Изгревът на слънцето посребри небето, но Мороуиндъл остана черна стена, непропускаща тази светлина. Островът стоеше между зората, от едната страна, и Гарт и Рен от другата, сякаш търсеше начин да заключи Скитниците завинаги в сянка. Брегът беше все още пуст — една черна линия, която се простираше в далечината, като разкъсана лента от траурен креп. Стръмните скали се подаваха от зелената плетеница на джунглата, издадени напред като уловени в клопка създания, търсещи глътка въздух. Килешан се издигаше безмълвен към небето. Пара се виеше от пукнатините, спускащи се по неговата кожа от застинала лава. Един бегъл поглед към пустинната страна на острова разкриваше далеч на север груба, напукана повърхност, а над нея — от сярна мъгла и пълно мъртвило.

Момичето Скитник и нейният спътник се измиха и закусиха набързо, нямащи търпение да потеглят. Надигаше се дневната жега, гонейки лекия океански бриз обратно към водата. Морските птици се плъзгаха и спускаха стремително около тях, търсейки храна. Раци се оттегляха предпазливо около скалите, търсейки подслон в цепнатини и пукнатини. Островът се събуждаше.

Рен и Гарт нарамиха своите вързопи, провериха готовността на оръжията си, спогледаха се за миг и потеглиха към вътрешността на острова.

Брегът премина в тясна ивица висока трева, която на свой ред отстъпи на една гора от много високи акации. Стволовете на древните дървета се издигаха към небето като стълбове и стигаха толкова навътре, че отдалеч изглеждаха като стена. Горският терен беше гол, без храсти. Бури и високи приливи бяха отмили всичко освен гигантските дървета. Сред акациите нищо не помръдваше. Слънцето беше все още прикрито на изток и върху всичко лежаха сенки. Рен и Гарт напредваха бавно, нащрек за всякаква форма на опасност. Те прекосиха през акациевата гора и навлязоха в бамбукова горичка. Заобикаляха, докато не намериха едно стеснение на растителността и използуваха късите мечове, за да си пробият път. Оттам продължиха по една поляна, където тревата беше до кръста и полски цветя растяха в колоритно изобилие сред зеленината. Пред тях гората се издигаше по склоновете на Килешан, дървета и храсти сред странни образувания от застинала лава и всички те изчезваха накрая в облаците вулканична пепел.

Първият ден премина без инцидент. Те се стремяха да се движат през открити пространства и така си избираха пътя, че да виждат къде стъпват. Тази нощ Рен и Гарт лагеруваха на една поляна, удобно разположена на височинка, от която имаха добра видимост във всички посоки. Вторият ден премина по същия начин. Доста напреднаха, пътувайки по реки и потоци и изкачвайки без затруднение дефилета и предпланини. Нямаше никаква следа от чудовищата, за които беше ги предупредил Тайгър Тай. Срещаха ярко оцветени змии и паяци, които бяха, най-вероятно, отровни, но Скитниците бяха си имали работа със своите братовчеди в други части на света и знаеха достатъчно, за да избягват всякакъв контакт. Те чуха дрезгавата кашлица на пустинните котки, но не видяха нищо. Един или два пъти хищни птици прелетяха над главите им, но след серия бегли преминавания тези ловци скоро изчезнаха в търсене на по-лесна плячка. Дъжд валеше често и силно, но не бе продължителен, като изключим заплахата неочакван порой да ги застигне в сухо речно корито или да пропаднат в новообразувана яма с вода, той бе само освежителен.

Леката мъгла, която покриваше склоновете на Килешан, все повече се приближаваше, а това обещаваше по-сурови изпитания.

Третият ден започна по същия начин както предишните два — сенчест, тих и мрачен. Слънцето се издигна и за кратко време се провиждаше между дърветата като топъл и приканващ сигнален огън. После се спусна до долния край на мъглата и изведнъж изчезна. Отначало мъглата беше рядка и не създаваше неприятности, не бе просто по-плътен й един намаляващ светлината филтър. Обаче тя започна бавно да се Сгъстява, скривайки всичко, намиращо се на повече от тридесет фута от тях. Теренът стана по-неравен, когато крайбрежните низини и затревените предпланини отстъпиха мястото си на стръмнини и падове, а късовете застинала лава станаха-ронливи и нестабилни. Стъпките им станаха несигурни и скоростта на придвижване намаля.

Обезпокоени, Рен и Гарт мълчаливо обядваха набързо и предпазливо тръгнаха отново. Те завързаха дебели кожи около краката си над ботушите за защита, срещу змии. После навлякоха своите тежки пелерини й плътно се обвиха в тях. Горещината липсваше, а въздухът, който очакваха да стане топъл, когато се приближат повече до Килешан, се оказа по-студен. Гарт вървеше отпред, за да засланя Рен. Навсякъде около тях в мъглата се движеха сенки на създания, които нямаха форма, но независимо от това присъстваха. Познатите звуци на птици и насекоми отмряха, заглъхвайки в една дебнеща тишина. Здрачът падна рано, светлината постепенно изчезваше, а дъждът рукна като из ведро.

Гарт и Рен направиха своя лагер под една древна коа, която гледаше към малък клиринг. Облегнати на дървото те изядоха своята вечеря и наблюдаваха как, сивият здрач премина в черен като въглен мрак. Дъждът отслабна до периодични ръмежи, а мъглата запълзя надолу по планинския склон с опипващите си пипала. Гората започваше вече да се превръща в джунгла. Дърветата растяха нагъсто и бяха преплетени с увивни растения, а почвата беше влажна, мека и поддаваше. Плужеци и бръмбари пълзяха през храсталака и гниещите дънери. Почвата под коата беше суха, но влажността във въздуха изглежда проникваше навсякъде. Нямаше никаква възможност да стъкнат огън. Рен и Гарт се свиха в своите пелерини и се притиснаха по-близо един до друг. Нощта се спускаше около тях и светът ставаше мастилено чер.

Рен предложи да дежури първа. Беше твърде напрегната, за да заспи. Гарт прие без коментар. Той изтегли нагоре колената си, опря глава на скръстените си ръце и почти мигновено заспа.

Рен седеше, взирайки се в чернотата. Дърветата и мъглата скриваха всяка светлина, идваща от луната или звездите и дори след като очите й привикнаха с тъмното, можеше да вижда, само на дузина фута от мястото на дежурството. Кратковременни, бързи и загадъчни сенки се носеха в периферията на зрителното й поле, Звуци се стрелкаха през мъглата, за да предизвикват и дразнят. Това бяха пронизителни крясъци на нощни птици, жужене на насекоми, стържещи звуци и шумолене, пухтене и ръмжене. Някъде от далечината идваше тихото кашляне на ловуващи котки. Тя усещаше слабо носещите се във въздуха серни пушеци от Килешан, които се смесваха с тежките и по-остри миризми от джунглата. Навсякъде около нея се събуждаше един невидим свят.

Нека, помисли дръзко тя.

Въздухът стана неподвижен, когато дори ръменето спря и остана само мъглата. Времето течеше. Звуците намаляваха и затихваха и се създаваше усещането, че всичко там в мрака дебне в очакване, че всичко наблюдава, Тя чувствуваше, че сенките в края на нахлуващата мъгла бяха изчезнали. Гарт тихо похъркваше. Тен размърда вкочаненото си тяло, но не направи усилие да стане. Приятно й бе да усеща дървото зад гърба си и притиснатия до нея Гарт. Мразеше обаче това, че островът я кара да се чувствува уязвима и незащитена. Просто не съм свикнала, каза си тя. Всичко идваше от непознатостта на терена, от откъсването от дома и от спомена за предупреждението на Тайгър Тай, че тук има чудовища. Щеше да мине време, докато привикне към…

Рен не довърши мисълта си, защото видя силуета на нещо огромно да се появява в края на мъглата. То повървя малко на два крака, после се отпусна на четири. Създанието спря и тя разбра, че гледа към нея. Космите на врата й настръхнаха и тя бавно-отпусна ръка надолу, докато пръстите й не обхванаха дръжката на дългия нож на кръста й. Рен чакаше. Съществото, което я наблюдаваше, не се помръдна. Изглеждали то изчакваше.

После тя забеляза появяването на още една сянка, подобна на първата. И трета. И четвърта. Те се събираха в тъмнината и замираха неподвижни, невидими и с блестящи очи. Рен бавно си пое дълбоко въздух. Помисли да събуди Гарт, но си каза, че би могла да почака само още една минута, само колкото да види какво ще се случи.

Но нищо не се случваше. Минутите бавно пълзяха, а сенките оставаха на местата си. После тя се попита, дали не се промъкваха зад нея, където не можеше да ги види, докато стигнат достатъчно близо, за да… Рен се обърна бързо и погледна. Там нямаше нищо. Поне в обсега на нейното зрително поле.

Рен отново се обърна. Изведнъж разбра, че създанията в тъмнината чакаха да видят какво ще прави тя, опитвайки се да установят колко е опасна. Ако стои там достатъчно дълго, те щяха да станат нетърпеливи и да решат да я изпитат. Питаше се колко време разполага. Питаше се какво би й коствало да ги обезкуражи. Ако чудовищата бяха вече тук, само на три денонощия път от брега, те щяха да идват вече и всяка нощ да наблюдават и чакат. А щеше да има и други. Това беше сигурно.

Кръвта на Рен започна да пулсира във вените й, движейки се така бързо, както нейните мисли. Заедно, Гарт и тя, бяха достойни противници за повечето създания, но те не можеха да си позволят лукса да се бият с всички, които им се изпречеха на пътя.

Сенките започнаха отново да се движат неспокойно. Рен чуваше мърморенето — не точно думи, но нещо. Тя усещаше движението навсякъде около себе си, нещо различно от сенките, създания, които не можеше да види. Обитателите на джунглата бяха ги открили и се събираха. Чу ръмжене, ниско и заплашително. До нея Гарт се размърда в съня си и се обърна на другата страна. Рен почувствува лицето си да пламти.

Направи нещо, прошепна на себе си Рен. Трябва да направиш нещо. Знаеше, без да гледа, че сенките бяха вече зад нея. Усети парене на гърдите си.

Почти без да мисли Рен бръкна в своята туника и извади кожената торбичка с Елфовите камъни. Бързо, неискайки да мисли за това, което прави, тя изтърси камъните на дланта си и ги стисна в шепата. Рен можеше да почувствува как сенките я наблюдаваха.

Само едно загатваме за това, което те могат да направят, ще бъде достатъчно, каза си тя.

Рен протегна напред ръка и леко открехна длан. Синьото сияние на Елфовите камъни се засили. То се събра, като студен огън, и се излъчи напред на гънки ленти, за да сондира тъмнината.

Сенките мигновено се изпариха. Те изчезнаха така бързо и така напълно, като че ли никога не са били там. Звуците замряха. Светът стана като вакуум, а двамата с Гарт бяха всичко, което бе останало в него. Тя отново затвори плътно пръсти и отдръпна ръката си. Сенките, каквото и да представляваха, знаеха нещо за магията на елфите. Инстинктивно усети, че това е така.

Рен бе обзета от внезапна горчивина. Тя беше твърдяла упорито, че Елфовите камъни не са част от нейния живот. О, не, в никакъв случай. Те принадлежаха на някой друг, не на нея. Как побърза да заяви това. А колко бързо беше се обърнала за помощ към тях в момента, в който се почуствува застрашена Рен плъзна Камъните обратно в техния калъф и го мушна отново под туниката си. Нощта беше тиха и спокойна. В мъглата нямаше никакво движение. Създанията, които живееха на Мороуиндъл, бяха отишли да търсят по-лесна плячка.

Минаваше полунощ, когато Рен събуди Гарт. Повече нищо не ги заплаши. Тя не му каза какво се беше случило. Обви се в пелерината си и се облегна на него.

Призори потеглиха отново. Гъсти облаци вулканична пепел лежаха напряко на склоновете на Килешан, а светлината беше слаба и сива. Въздухът бе пропит от влага. Тя се процеждаше през почвата, върху която вървяха, проникваше през дрехите, които носеха и ги караше да треперят. След известно време слънцето започна да пробива през мъглата и студът изчезна. Пътуването беше бавно и трудно. Теренът беше неравен и ред дефилета и била бяха покрити от непроходима джунгла. Последната нощ цареше тишина. Това беше едно потискащо спокойствие, което изолираше двойката и плетеше около тях мрежи на безпокойство.

Сенките оставаха в периферията на зрителното им поле, потайни и предпазливи, сборище от бързи и безформени призраци, които бяха там до момента, в който ги погледнеш и после изчезваха. Гарт сякаш не осъзнаваше тяхното присъствие, но Рен знаеше, че не е така. Когато поглеждаше крадешком от време на време, тъмното му лице, тя можеше да види спокойствието, което се отразяваше в очите му. Рен се учудваше, че нейният грамаден приятел можеше така добре да се владее. Нейните собствени очи претърсваха неспокойно леката мъгла, защото дори сега не беше сигурна до каква степен криещите се създания се страхуваха от Елфовите камъни и колко дълго магията щеше да ги държи на разстояние от тях. Пръстите й непрекъснато шареха по туниката й и кожената торбичка под нея, за да се уверят, че нейната защита е все още на мястото си.

Денят бавно отиваше към края си. Те минаваха през гори от коа и баниан, стари и обрасли с мъх и пълзящи растения. Движеха се по стръмнини, където скалите от застинала лава бяха покрити с кора и начупени на парчета, които се ронеха и пързаляха, щом се опитваха да стъпят върху тях. Пресичаха дефилета с трънлив храсталак и долини, покрити от тежки облаци като от непроницаемо сиво одеяло. През цялото време те продължаваха да се катерят нагоре по склоновете на Килешан, зървайки за кратко време вулкана през разкъсванията в мъглата, а върхът му се извисяваше все тъй надалеч.

Гарт и Рен започнаха да разпознават все повече опасностите на острова. Имаше определени растения с ярки цветове и сложна форма, които примамваха и улавяха всичко, каквото достигнеха. Имаше ями, които можеха да те погълнат за секунди, ако имаш нещастието да стъпиш в някоя от тях. Имаше странни животни, който се показваха за кратко време и изчезваха отново и всякакви хищници — люспести-и бодливи, със здрави нокти и остри зъби. Не се появиха никакви чудовища, но Рен подозираше, че те са там, дебнат и чакат — призраци, които шепнат в мъглата.

Нощта дойде и те заспаха. Този път сенките не се приближиха, а останаха грижливо скрити. Една пустинна котка дебнеше наблизо. Гарт свирна с дебел стрък трева, но звукът очевидно не обезпокои голямата котка и заглъхна отново в тишината. Рен сънуваше, че е у дома с-и на Западната земя, когато тя бе малка и всичко беше ново за нея, а после се събуди с ясни и светли спомени.

— Гарт, аз използувах отново Елфовите камъни — каза му тя на закуска, когато двамата бяха се свили близо един до друг, за да се предпазят от студения мрак. — Преди две нощи, когато сенките се появиха за първи път.

Зная, отвърна той с фиксирани в нея очи, докато правеше знаците. Бях буден.

— Какво видя? — попита шепнешком тя, поклащайки невярващо глава.

Достатъчно. Магията те плаши, нали?

— Всичко, което правим, ме плаши — отвърна с тъжна усмивка тя.

Те вървяха в тишината на зората, потънали в мисли. Теренът вече не беше стръмен, а джунглата се простираше пред тях. Мъглата тук бе по-гъста, непрекъсната и неподвижна: Въздухът също беше неподвижен. Те пресякоха едно открито пространство и се озоваха на едно блато. Рен и Гарт внимателно заобиколиха неговите очертани с тръстика граници в търсене на по-твърда почва. Когато успяваха да я намерят, те тръгваха отново напред. Блатото не свършваше. Бяха принудени многократно да променят посоката си, търсейки по-безопасно място за преминаване. Блатото имаше монотонна, равна пробляскваща повърхност, която се простираше през големи пространства треви и бурени, а дърветата стърчаха от него като крайници на потънали великани. Наоколо бръмчаха крилати насекоми, блестящи и оцветени с всички цветове на дъгата. Гарт приготви един зловонен мехлем, който те използуваха за намазване на лицето и ръцете си като предпазно средство срещу ухапвания и ужилвания. В калта се плъзгаха змии. Навсякъде пълзяха паяци, някои по-големи от юмрука на Гарт. Паяжини, мъх и пълзящи растения се проточваха от клоните и храстите, лепкави и смъртоносни. Прилепи прелитаха през образуваните от дърветата катедрални сводове, а техният писък беше рязък и вледеняващ.

На едно място срещнаха гигантска паяжина, скрита над главите им и поставена като капан, за да падне върху минаващия под нея. Една по-неумела двойка ловци можеше да не я забележи и да бъде уловена, но Гарт веднага забеляза клопката. Нишките на паяжината бяха дебели колкото пръстите на Рен и толкова прозрачни, че бяха невидими, ако не ги потърсиш. Тя мушна стрък тръстика в една паяжина и тръстиката мигновено залепна здраво. Рен и Гарт дълго се оглеждаха предпазливо наоколо, без да мърдат. Каквото и да беше оплело мрежата, не биха искали да го срещнат.

Най-после се убедиха, че майсторът на паяжината не е наоколо и продължиха пътя си.

Наближаваше пладне, когато Рен и Гарт чуха стържещия звук. Те забавиха хода си и после спряха. Звукът беше груб и остър, твърде висок за тишината на блатото, почти, като от борба. Той идваше отляво, където сенки падаха върху един храст с ярки червени цветове. Гарт мина отпред и те заобиколиха храста отдясно, следвайки една ивица твърда почва, водеща към клиринг с коа, движейки се мълчаливо и вслушвайки се, когато стържещия звук продължаваше. Почти веднага видяха нишки от прозрачна паяжина да се спускат към земята от върховете на дърветата. Нишките се разклащаха, когато нещо се дърпаше силно от тях откъм вътрешността на храста. Очевидно бе какво се е случило. Гарт даде знак на Рен и предпазливо продължиха пътя си.

Сред дърветата коа спряха отново. Между дърветата беше поставена серия от примки, една голяма и няколко малки. Една от по-малките примки беше паднала и стържещият звук идваше от съществото, което тя бе оплела и което се бореше да се освободи. Съществото не приличаше на нищо, което Рен или Гарт бяха виждали. Голямо колкото дребно ловджийско куче, то очевидно беше кръстоска между бодливо свинче и котка. Неговото бъчвообразно тяло беше покрито с бодили, оградени с черни и светлокафяви пръстени и се крепеше на четири къси дебели крака, докато квадратната му глава, поставена без шия между рамената му, се стесняваше рязко в тъпата, обрасла с козина котешка физиономия. Лапите му с набръчкана кожа завършваха с пръсти с мощни нокти, които ровеха земята, а неговата къса, дебела и покрита с бодли опашка се движеше рязко напред-назад, правейки неистови усилия да прекъсне нишките от паяжината, които бяха се обвили около него.

Усилието беше напразно. Колкото повече се мяташе, толкова по-здраво го захващаше паяжината. Накрая създанието поспря, главата му се повдигна и то ги видя. Рен беше изненадана от очите му. Те имаха клепачи и мигли и бяха яркосини. Това не бяха очи на животно. Те приличаха на нейните собствени. Тялото на създанието се отпусна, изтощено от борбата. Бодлите лежаха пригладени назад, а странните очи мигаха.

— Пффттт! — изфуча създанието подобно на котка, на каквато приличаше. — Не очаквам да ми помогнеш — каза тихо то с рязък глас. — В края на краищата, ти носиш известна, арргггх, отговорност за моето затруднено положение.

Рен се опули, после хвърли бърз поглед на Гарт, който за момент изглеждаше не по-малко изненадан от нея. Как можеше това създание да говори? Тя отново се обърна.

— Какво имаш предвид като казваш, че нося известна отговорност? — попита Рен.

— Ррроуууггг. Имам предвид, че ти си елф, нали?

— Ами не. Всъщност не съм. Аз съм… — Рен се поколеба. Беше готова да каже, че е Скитник. Но истината беше, че е поне отчасти елф. Нали създанието я бе идентифицирало по това — по нейните черти на елф? Тя се намръщи. Откъде знаеше изобщо то за елфите? — Кой си ти? — попита Рен.

Съществото я преценява мълчаливо известно време с немигащи очи. Когато заговори, гласът му прозвуча като ниско ръмжене.

— Стреса.

— Стреса — повтори Рен. — Това името ти ли е?

Съществото кимна.

— Моето име е Рен, а това е моят приятел, Гарт.

— Хссттт. Ти си елф — повтори Стреса и котешкото лице се намръщи. — Но не си от Мороуиндъл.

— Не — отвърна Рен и озадачена постави ръце на хълбоците си. — Откъде знаеш това?

Сините очи леко се присвиха.

— Ти не ме познаваш — каза Стреса.

— Ти не знаеш какво съм аз. Хрррроуул. Ако живееше на Мороуиндъл, щеше да ме познаваш.

Рен кимна.

— Какво си тогава? — попита тя.

— Една комбинирана котка — отвърна съществото и изръмжа гърлено. — Така ни наричат. Малко останахме. Взели сме по малко от различни животни, но всъщност сме нещо съвсем друго. Пууррфт.

— А откъде знаеш за елфите? Живеят ли тук все още елфи?

Комбинираната котка я гледаше хладно и търпеливо понасяше своята примка.

— Ако ми помогнеш да се освободя — отвърна тя с рязък глас, снишен до тихо мъркане — аз ще отговоря на твоите въпроси.

Рен се колебаеше. Не можеше да реши.

— Фффппхт! Ти по-добре побързай — посъветва я Стреса. — Преди да е дошъл Уистеронът.

— Уистерон?

Рен погледна отново към Гарт, показвайки му със знаци какво бе казала Стреса. Гарт отговори кратко. Рен се обърна обратно.

— Откъде да знаем, че няма да ни нараниш? — попита тя комбинираната котка.

— Харррул. Щом не сте от Мороуиндъл, а идете от толкова далече, тогава вие сте по-опасни от мен — отговори Стреса, стигайки толкова близко до смях, колкото вероятно можеше. — Сега побързайте. Използвайте дългите си ножове, за да прережете паяжината. Само с ръба на острието внимавайте да не я докоснете с плоската му страна. — Странното същество направи пауза и за първи път Рен видя признак на отчаяние в очите му. — Няма много време. Ако ми помогнете, хрроуу, може би аз на свой ред също ще мога да ви помогна.

Рен направи знак на Гарт и те отидоха до мястото, където беше хваната комбинираната котка, внимавайки да избегнат всяка от висящите все още на мястото си примки. Действувайки бързо, те прерязаха нишките, оплитащи съществото и после се отдръпнаха назад. Стреса прескочи чевръсто падналата паяжина и успокоена мина покрай тях до мястото, където почвата беше твърда. Тя изправи своите бодли и буйно се разтърси. И Рен, и Гарт трепнаха при внезапното движение, но никакъв бодил не се отправи към тях. Комбинираната котка само се отърсваше от последните остатъци от паяжината, полепнали по тялото й. Тя започна да се почиства, после спря, като си спомни, че я наблюдават.

— Благодаря ви — каза тя със своя нисък груб глас. — Ако не бяхте ме освободили, щях да умра. Грруул. Уистеронът щеше да ме изяде.

— Уистеронът ли? — попита Рен.

Комбинираната котка отпусна назад бодилите си, игнорирайки въпроса.

— Вие самите би трябвало вече да сте мъртви — заяви Стреса. Котешкото лице отново се набръчка. — Пфффтт! — изфуча тя. — Вие или сте големи късметлии, или ви пази магия. Кое от двете?

Но Рен не отвърна веднага.

— Ти обеща да отговориш на моите въпроси, Стреса — каза накрая тя. — Разкажи ми за елфите.

Комбинираната котка се сви и седна на задните си лапи. Тя беше по-едра, отколкото изглеждаше в примката. По големина тя бе по-близо кучето, отколкото до котката или до бодливото свинче, на което приличаше.

— Елфите — каза тя с промъкващото се отново в гласа й ръмжене — живеят във вътрешността на острова, високо по склоновете на Килешан в града Арборлон, хрроуггх, където демоните са ги затворили в клопка.

— Демоните ли? — попита Рен, мислейки веднага за тези, които бяха затворени вътре в Забраната от Елкрис. Веднъж се бяха измъквали по времето на Уил Омсфорд. Бяха ли го сторили отново? — Как изглеждат тези демони? — попита настойчиво тя.

— Сссссттт! Като голям брой различни създания. Какво значение има? Работата е, че са ги направили елфите и сега не могат да се освободят от тях. Пффг! Лошо им се пише на елфите. Магията на Преградата вече угасва. Не след дълго това ще сполети и всичко останало.

Комбинираната котка почака, докато Рен асимилира тези най-последни новини. Все още не разбираше твърде много неща.

— Елфите са направили демоните? — повтори объркана тя.

— Преди години. Когато не можеха да измислят нищо по-добро. — Но от какво са ги направили?

Стреса се облиза. Езикът й беше тъмно виолетов, а лицето — кафяво.

— Защо дойдохте тук, гррулл? — попита тя. — Защо търсите елфите?

Рен почувствува ръката на Гарт, поставена предупреждаващо на рамото й. Тя се обърна и го видя да прави жест към джунглата.

— Хссттт, да. Аз също го чух — обяви Стреса, надигайки се бързо. — Уистеронът. Той излиза на лов, проверява своите примки за храна. Трябва бързо да се махаме оттук. Щом открие, че съм избягала, ще тръгне да ме търси. — Комбинираната котка разклати бодлите си. — Ххгггх. Тъй като вие изглежда не знаете пътя, по-добре ще е да ме следвате.

Стреса тръгна рязко, а Рен побърза да я стигне, следвана от Гарт.

— Почакай за момент! Що за същество е този Уистерон? — попита Рен.

— По-добре ще е никога да не разбереш — отвърна загадъчно Стреса, а всичките й бодли се изправиха. — Това блато се нарича Ин Джу. Тук Уистеронът е изградил дома си. Ин Джу се простира по целия път до Черния корниз, а разстоянието е доста голямо. Пхффагхх.

Стреса се помъкна нататък, движейки се много по-бързо, отколкото очакваше Рен.

— Аз все още не разбирам откъде знаеш толкова много за елфите — каза Рен, бързайки зад Стреса. — Или как всъщност говориш. На Мороуиндъл всички ли говорят?

Стреса хвърли назад един котешки поглед, проницателен и разбиращ.

— Рраарггх, забравих ли да ти кажа? Причината е, че аз също съм направена от елфите. Хсссстт.

Комбинираната котка се обърна отново напред.

— Стига толкова въпроси. По-добре ще е да помълчим за известно време.

Тя се движеше бързо между дърветата, мълчалива като гроб, оставяйки Рен да я следва с Гарт и да размишлява, объркана и смаяна.