Тери Брукс
Елфите на Шанара (24)

ГЛАВА XXIV

Трис се изправи. Движенията му бяха оловни и вдървени. Те се гледаха безмълвно един друг — капитанът на Личната охрана, Рен и Гарт, безлични в мъгливата нощ на Мороуиндъл. Стояха като статуи около сгърчената фигура на Дал, като че ли бяха поставени на пост стражи, замръзнали във времето. Само те бяха останали от деветчленната група, която беше сформирана под сянката на Килешан, за да пренесе Арборлон и елфите от техния вулканичен гроб към живота в горите на Западната земя. Трима, помисли с тъга Рен, защото Гавилан беше загубен за тях така безвъзвратно, както нейната собствена невинност. Как можеше да бъде толкова глупава? Трис рязко се отмести, преодолявайки вцепенението. Той се отдалечи, приведе се, за да изследва земята, после се изправи отново и поклати глава.

— Какво ли същество го е направило? Трябва да са следи… — Гласът му заглъхна.

Рен и Гарт размениха погледи. Трис все още не разбираше.

— На Гавилан — каза тихо тя.

— На Гавилан ли? — Капитанът на Личната охрана се обърна. Той недоумяващо се взираше в Рен.

— На Гавилан Елеседил — повтори тя, изричайки този път цялото му име. Рен се надяваше, че така сама ще осъзнае реалността на случилото се. Притиснат към рамото й, Фавн продължаваше да трепери. — Той е убил Дал и е взел жезъла Рухк.

Трис не се помръдна.

— He — възрази веднага той. — Лейди Рен, това е невъзможно. Ти бъркаш. Гавилан е елф, а никой елф не може да причини зло на друг. Освен това той е принц с кръвта на династията Елеседил! Той се е заклел да служи на своите хора!

Рен поклати отчаяно глава. Тя трябваше да предвиди, че ще се случи така. Трябваше да го прочете в очите му, в неговия глас, в промененото му поведение. Това беше очевидно, а тя просто си затвори очите.

— Стреса — каза Рен.

Комбинираната котка излезе с тромава походка от тъмнината, наежила войнствено бодлите си.

— Хсссттт! Аз те предупредих, че е такъв!

— Благодаря ти, че ми напомни. Само ми кажи какво казват следите. Твоето зрение е най-остро, а твоят нос е по-способен да преценява. Разчети ми ги, моля те.

Думите й бяха вежливи и изпълнени с болка. Комбинираната котка разбра и тихо се отдалечи. Те я загледаха как пое по края на клиринга, душейки, изследвайки пространството, като спираше често и после продължаваше отново.

— Той не би могъл да направи това — промърмори отново Трие. Просто не искаше да повярва.

Рен не отговори. Тя бе вперила поглед в нищото. Хароу представляваше един сив екран зад тях, а Ин Джу една черна дупка отпред. Килешан беше някакъв далечен тътен. Мороуиндъл беше се надвесил над тях като животно над кокал. След малко Стреса се върна.

— Нищо, пхххффт… не е минавало през мястото, където стоим, през последните няколко часа, освен нас. Сссттт. Нашите следи идват от Хароу, влизат в клиринга, после излизат отново — ето там. Само наши са — никакви чудовища или неканени гости, нищо. — Стреса направи пауза. — Вижте там. — Тя се заклати в противоположната посока. — Една по-прясна следа се отдалечава на запад, към Ин Джу. Долавям неговата миризма. Съжалявам, Рен Елеседил.

Рен кимна. Последната й частица надежда бе разбита на пух и прах. Тя погледна многозначително Трис.

— Но защо? — попита той шепнешком, сломен и отчаян.

Защото е бил ужасен, помисли Рен. Защото той беше същество на реда и комфорта, обичаше предпазните стени и безопасните убежища и всичко това беше твърде много за него, твърде съкрушаващо. — Защото ги е помислил всичките за мъртви и се е уплашил, че той също ще умре, ако не побегне. Или защото алчен и отчаян и искаше да притежава силата на жезъла Рухк и неговата магия.

— Не зная — отвърна уморено тя.

— Но Дал…?

— Какво значение има това? — прекъсна го Рен по-разгневена, отколкото би трябвало да бъде, съжалявайки незабавно за своята грубост. Тя пое дълбоко въздух. — Важното е, че е взел жезъла Рухк и Лодена и ние трябва да си ги върнем. Трябва да го намерим. Бързо.

— Стреса? — обърна се Рен към комбинираната котка.

— Не — отвърна веднага Стреса. — Хссстт. Пътуването през нощта е твърде опасно. Оставаме тук, докато не се съмне.

— Нямаме толкова много време — възрази Рен, поклащайки бавно глава.

— Ррруулл Рен Елеседил. Най-разумно е да го намерим утре, ако искаме да останем живи. — Грубият глас на Стреса спадна до ръмжене. — Само един глупак може да броди надолу от Черния корниз и в Ин Джу нощно време!

Рен почувствува, че побеснява. Не биваше да я предизвикват точно сега. Не можеше да позволи това.

— Аз имам Елфовите камъни, Стреса — отсече тя. — Елфовата магия ще ни защитава!

— Елфовата магия, която ти… хссстт… никак не желаеш да използуваш? — В думите на Стреса прозвуча упрек. — Пххфффт. Аз зная, че го харесваш, но…

— Стреса.! — изкрещя тя.

— …магията няма да те предпази от това, което не можеш да видиш — завърши Стреса спокойно и невъзмутимо. — Ссстттпп! Трябва да изчакаме до сутринта.

Тишината беше неизмерима. Цялата душа на Рен крещеше. Тя вдигна поглед, когато Гарт пристъпи пред нея.

Помни какво съм те учил, Рен. Помни коя си.

Това, което можеше да си спомни в момента, беше изражението в очите на Гавилан Елеседил, когато му предаваше жезъла Рухк. Тя срещна открития поглед на Гарт. Видяното в очите му смири нейния гняв.

— Ние ще чакаме до сутринта — съгласи се неохотно тя, кимайки с глава.

Тогава Рен остана на пост, докато другите легнаха да спят. От гняв и отчаяние беше забравила колко е изтощена. Рен не можеше да спи, чувствайки се така неспокойна. Мисли и емоции препускаха в съзнанието й в безпорядък. Тя седеше сама с гръб към група скали, докато мъжете спяха свити на кълбо на около дузина фута. Стреса се бе сгушила в края на клиринга и не можеше да се определи дали спи или не. Рен се взираше в мрака и милваше разсеяно Фавн, а мислите й бяха по-черни от нощта.

Гавилан. Той беше толкова чаровен, толкова любезен при първата им среща. Тя го харесваше — а може би изпитваше нещо повече към него. Рен кроеше планове за тях, но дори сега не бе готова да си го признае. Той беше обещал да й бъде приятел, да се грижи за нея, да отговори доколкото може на зададените от нея въпроси и да бъде на разположение, когато тя се нуждае от него. Той беше обещал толкова много. Вероятно би изпълнил тези обещания, ако не бяха принудени да излязат извън защитата на Преградата. Защото тя ясно усети слабостта на Гавилан. Той не беше достатъчно силен за условията извън стените на Арборлон. Промените в него проличаха почти веднага. Неговият чар беше избледнял, обзе го безпокойство, после нервност и накрая страх. Той беше загубил единствения свят, който някога беше познавал и бе оставен гол и незащитен в един кошмар наяве. Гавилан беше толкова смел, колкото можеше, но беше лишен от всичко, което знаеше и на което разчиташе. Когато кралицата умря и Жезълът беше поверен на Рен, това просто му дойде твърде много. Той беше считал себе си за логичен наследник на кралицата и все още вярваше, че със силата на елфовата магия ще може да постигне всичко. Свикнал бе с тази идея, превърнал я бе в своя кауза. Гавилан беше убеден, че ще може да спаси елфите, че е предопределен от съдбата да го стори, че магията щеше да му помогне.

Позволи ми да владея Жезъла, Рен — сякаш все още го чуваше да я моли. И тя от глупост беше му го дала.

Очите й се напълниха със сълзи. Той вероятно е изпаднал в паника, мислеше Рен. Може би е решил, че е загинала, че те всичките са измрели и той е останал сам. Опитал се е да си тръгне, а Дал го е спрял, казвайки му да почака, подценявайки големината на неговия страх, на неговата лудост. Той може да е чул издаваните от дракулите звуци, шепота и примамките. Те може да са го подлудили. Тогава той е убил Дал, защото…

Не! Рен плачеше без да може да спре. Тя се разяри, че се опитва да намери извинения за него. Но така болеше да се признае истината, груба и неизбежна — че Гавилан беше слаб, че беше алчен, че намираше благовидна причина за недостойното си поведение, вместо да бъде разумен и че беше убил един мъж, останал тук да го защищава. Глупак! Такава лудост! Но глупостта и лудостта бяха навсякъде около тях, едно така обширно и непроходимо мочурище, като Мрака на Рая. Мороуиндъл поощряваше това, подпомагаше го във всеки от тях и за всеки имаше някаква граница на издръжливост, която, веднъж премината, сигнализираше за края на здравия разум. Гавилан беше преминал тази граница, вероятно не е можел да се опомни и сега беше изчезнал, беше се изгубил в мъглата. Дори ако го намереха, какво друго им оставаше?

Рен хапеше китката си, за да почувствува болка. Те трябваше да го намерят, разбира се, макар че той бе вече обречен. Трябваше да си възвърнат жезъла Рухк и Лодена или всичко, през което бяха минали, за да се махнат от Мороуиндъл и всички жертви — на баба й, на Бухала, на Еоуен и на елфите Ловци — щяха да се окажат напразни. Тази мисъл я изгаряше. Рен не можеше да я понася. Тя не биваше да допусне никакъв провал. Беше обещала на своята баба. Беше обещала на себе си. В това беше смисълът на нейното идване тук — да върне елфите обратно на Западната земя и да помогне за намирането на някакъв начин за ликвидиране на Шадуините. Поръчението на Аланон бе станало вече част от нея — призна си тя, побесняла от ярост. Да намери себе си и да открие истината. Тя бе сторила и двете, макар да не беше никак лесно. Нейният живот беше вече разбулен — миналото, настоящето и бъдещето и както и да ги чувствуваше, тя не можеше да позволи да й бъдат отнети без нейно съгласие.

Не ме е грижа какво ще ми коства това, заричаше се тя. Не ме е грижа!

Рен спеше, когато Трис я побутна по рамото и я събуди отново.

— Лейди Рен — прошепна тихо той. — Легни долу. Почивай.

Рен премигна, приемайки одеалото, което той обви около нея.

— След минутка — отвърна тя. — Седни първо до мен.

Трис седна. Беше мълчалив компаньон. Неговото слабо обгоряло лице бе странно спокойно, а погледът му безучастен. Рен си спомняше изражението на лицето му, когато тя му каза за предателството на Гавилан. Защото точната дума беше предателство, нали? Сега това изражение беше изчезнало, измито от съня или от примирението. Той бе намерил някакъв начин да свикне с тази мисъл. Колко ли самотен се чувстваше Трис, последният елф от тяхната група, израсъл сред Арборлон. Трис я погледна и като че прочете мислите й.

— Аз бях капитан на Личната охрана в продължение на почти осем години — осмели се след известно време да каже той. — Дълго време, Лейди Рен. Аз обичах твоята баба, кралицата. — Бих направил всичко за нея. — Той поклати глава. — Прекарал съм целия си живот в служба на Елеседилите и на Елфовия трон. Познавах Гавилан като дете; и двамата бяхме деца. Израснах до пълнолетие заедно с него. Двамата си играехме. Моето семейство и неговото все още чакат вътре в Лодена, приятелите… — Трис пое дълбоко въздух, търсейки думи, разбиране. — Аз го познавах. Той не би убил Дал, ако не… Възможно ли е да се е случило нещо, което да го е изменило? Възможно ли е някой от демоните да му е направил нещо?

Рен не беше взела пред вид тази възможност. Никак не беше изключено. Или причината е в нещо друго? Отрова например или заболяване, като това, което беше убило Еленро? Но тя знаеше в сърцето си, че не е било нито едно от тези неща, че просто е бил сломен духът му, била е разбита неговата решителност.

— Може да е бил някой демон — все пак излъга тя.

Суровото му лице се повдигна.

— Той беше добър мъж — каза тихо Трие. — Грижеше се за хората, помагаше им. Той обичаше кралицата. Може би един ден тя щеше да го провъзгласи за крал.

— Ако не бях аз.

Трис се извърна смутен.

— Не бих казал това. Ти си кралица. — Той отмести погледа си. — Баба ти нямаше да даде Жезъла на теб, ако не вярваше, че така е най-добре. Вместо това щеше да го даде на Гавилан. Може би виждаше в него нещо, което ние, останалите пропускахме. Ти имаш силата, от която се нуждае народът на елфите.

Рен се обърна към него.

— Аз не исках това, Трис. Не исках дори част от него.

— Така е. А и защо да го искаш? — попита той, усмихвайки се слабо.

— Аз просто исках да разбера коя съм.

Рен видя проблясък на отчаяние в тъмните му очи.

— Честно казано, не разбирам какво те доведе при нас — призна й той. — Само зная, че ти си тук и че си Кралица на Елфите. — Той задържа очите си върху нея. — Не ни изоставяй — каза тихо, настойчиво Трис. — Ние се нуждаем от теб.

Рен беше поразена от страстността на неговата молба.

— Не се безпокой, Трис — каза тя, поставяйки успокояващо ръката си върху неговата. — Обещавам, че няма да избягам. Никога.

После Рен го остави, отиде до мястото, където спеше Гарт и се сгуши до грамадния си приятел, нуждаейки се както от неговата топлина, така и от масивното му тяло, за да намери уют в тази нощ. Искаше да се върне в миналото, да се усети пак тъй защитена и в безопасност, както я караше да се чувства той и да улови отново безвъзвратно загубеното. Но понеже бе невъзможно, тя прие с готовност това, с което разполагаше и накрая заспа.

Призори Рен се събуди по-отпочинала, отколкото можеше да очаква. Бледа сива светлина се процеждаше през мъглата, а светът около тях беше спокоен и равнодушен, с дъх на гнило. Тътенът на Килешан беше далечен и слаб, но за пръв път, откакто бяха започнали пътуването си ехтеше постоянно, едно бавно натрупване на вибрации, което вещаеше по-страшни трусове. Рен знаеше, че сега времето тече по-бързо, че всеки час е преброен. Вулканичният огън започваше да се натрупва в сърцевината на острова за един последен пожар и когато той експлодираше, всичко щеше да бъде пометено.

Те незабавно потеглиха. Стреса вървеше начело, на крачка зад нея Гарт, следван от Рен с Фавн и накрая Трис. Сега Рен беше по-спокойна, по-малко объркана. Гавилан, разсъждаваше тя, нямаше къде да отиде. Той можеше да тича към брега в търсене на Тайгър Тай и Дух, но колко вероятно беше да намери верния път през Ин Джу? Той не беше следотърсач и нямаше никакъв опит в оцеляването сред пустошта. Сигурно беше вече обезумял от страх и отчаяние. Колко ли далеч би могъл да стигне? Вероятно се движеше в кръг, така че бързо щяха да го намерят.

Все пак подсъзнанието й рисуваше как той успява някак си да излезе от джунглата, да намери пътя до брега, да убеди Тайгър Тай, че всички други, са мъртви и да пренесе благополучно жезъла Рухк, изоставяйки ги. Тази възможност я вбесяваше, особено като осъзнаеше, че Гавилан в действителност изобщо не я мислеше за умряла и просто бе решил да тръгне по свой път, убеден в правотата на своята кауза и в предопределеността си да бъде крал. Неспособна да мисли повече по този въпрос, Рен грубо го зачеркна.

Черният корниз започна да се спуска почти веднага след Хароу, но той не беше така стръмен тук, както в мястото, откъдето Гарт и тя бяха го изкачвали. Лицето на стръмната скала беше с остри и груби издатини и гъсто обрасло с растителност, така че за тях не беше трудно да намерят някаква пътека надолу. Спускаха се бързо, а Стреса не изпускаше през цялото време миризмата на Гавилан пред тях. Счупени клони и смачкани листа бележеха ясно преминаването на принца елф. Рен можеше да следва следата сама, толкова очевидна беше тя. От време на време те откриваха места, където бягащият мъж беше падал, очевидно нехаеше за своята безопасност и имаше само едно желание: да избяга. Той трябва да е полудял, помисли с тъга Рен. Сигурно е бил ужасен. До обяд те стигнаха края на Ин Джу и спряха да хапнат. Стреса беше твърдо самоуверена. Съобщи им, че били само на няколко часа зад Гавилан. Принцът елф беше вече се препъвал лошо, явно изтощен. Ако нещо не им попречи, щяха да го догонят преди падането на нощта.

Предсказанието на Стреса се сбъдна, но не както се надяваха те. Скоро след като бяха подновили проследяването на напразните усилия на Гавилан да надхитри Ин Джу, започна да вали. Със слизането от планината въздухът ставаше по-горещ, една задуха, която се натрупваше бавно и не изчезваше. Когато дъждът започна, той представляваше една влажност, която наслояваше въздуха, една наситена влага, която висеше като мокра коприна върху тяхната кожа, образувайки капки върху кожените им дрехи. След известно време влагата се превърна в мъгла, после в ръмене и накрая в пороен дъжд, който ги шибаше яростно. Те бяха заслепени от него и се принудиха да потърсят убежище под един гигантски баниан. Дъждът бързо премина и отнесе със себе си и миризмата на Гавилан. Стреса я потърси старателно, но всякаква следа беше изчезнала.

Гарт изследва влажната зелена плетеница на джунглата и махна на Рен. Следите му все още са очевидни. Аз мога да ги проследя.

Рен позволи на Гарт да поеме водачеството, а Стреса да го следва на половин крачка отзад. Той търсеше белезите от преминаването на тяхната плячка, а тя продължаваше да следи за стреломети и други опасности. Наша плячка, повтори мислено Рен. Гавилан беше сведен до това. Неволно изпита съжаление към него, мислейки, че той би трябвало да остане вътре в града, където би допринесъл повече за неговата безопасност, все още желаейки това, което никога не можеше да стане.

Вече напредваха по-бавно. Гавилан беше се отказал от усилията си да заобиколи Ин Джу и беше се впуснал направо през джунглата. От белезите, които откриха — счупени вейки и малки клони, смачкана растителност и някой случаен отпечатък — те предположиха, че той дори не се опита да се промъква крадешком и просто се е впуснал да достигне брега по най-късия маршрут. Не е хубаво да избираш скоростта пред предпазливостта, помисли си Рен. Те го проследяваха неотклонно, без усилие, и на всяка крачка Рен очакваше да го открие, гонитбата да приключи и неизбежното да се потвърди. Но той някак си бе продължил да се движи, отбягвайки клопките, пръснати навсякъде, мочурливите места и ямите пълни с тиня, стрелометите, създанията, които лежаха и чакаха непредпазливите, и капаните и чудовищата, създадени от Елфовата магия, която в глупостта си смяташе да овладее. Рен можеше само да се чуди как е останал още жив. Той би трябвало да е умрял вече десетки пъти. Една крачка встрани и той щеше да бъде мъртъв. Тя откри, че желае това да се е случило, той да е направил тази грешка и лудостта да е свършила. Тя мразеше това, което правеха, преследвайки го като животно, тичайки след него като след плячка. Рен копнееше всичко това да свърши.

В същото време се ужасяваше при мисълта какво трябва да стане, за да се случи такова нещо.

Когато те започнаха да забелязват паяжините на Уистерона, Рен се отчая. Само не по такъв начин, помисли тя и се улови, че умолява съдбата, контролираща тези неща. Дай му бърза смърт. Нишки за препъване бяха опънати навсякъде. Те се спускаха от дърветата, извиваха се по пълзящите растения и се свързваха в смъртоносни мрежи. Стреса отново пое водачеството от Гарт, за да ги превежда покрай примамките, спирайки често, за да се вслушва, да души въздуха и да преценява безопасността на терена отпред. Джунглата се сгъстяваше в някакъв лабиринт от зелени папратови листа и тъмни стволове, които се кръстосваха едни други като в мозайка. Сенки се движеха бавно и тромаво около тях, а звуците, които издаваха, бяха тревожни и изпълнени с копнеж. Следобедът отиваше към вечер и започваше да се стъмва. Далеч, закриван от планината, от която бяха слезли, тътнеше Килешан. Трусове разтърсваха острова, а зелената растителност на джунглата потреперваше с ехото. Започнаха да се чуват експлозии, все още приглушени, но ставащи все по-силни. Цели дървета потръпваха при ехтенето, а гейзери от пара изригнаха от блатата, съскайки с облекчение. Когато светлината помръкна, Рен видя през неизменната смесица от мъгла и вулканична пепел небето над Килешан да почервенява.

Започва се, помисли тя, когато тревожният поглед на Гарт срещна нейния.

Рен се питаше колко ли време им остава. Дори да си възвърнат жезъла, до брега имаше още два дни път. Щеше ли Тайгър Тай да ги чака там? Колко начесто беше обещал да идва? Един път в седмицата, не беше ли така? Ами ако трябваше да мине цяла седмица, преди той да се върне? Щеше ли да види отблясъка на вулкана и да почувствува дебнещата ги опасност? Или отдавна се беше отказал от своето бдение, убеден, че тя е претърпяла неуспех, че е умряла като всички други и че по-нататъшното търсене е безсмислено?

Рен поклати глава, упреквайки се строго. Не, Тайгър Тай не бе такъв. Според нея той бе достоен мъж. Той няма да се откаже, каза си тя. Поне докато все още има някаква надежда.

— Пххффттт! Скоро ще трябва да спрем — предупреди ги Стреса. — Хссстт. Да намерим подслон, преди да е станало още по-тъмно, преди Уистеронът да излезе на лов!

— Хайде да е малко по-нататък — предложи изпълнена с надежда Рен.

Те продължиха да вървят, но не можаха да открият Гавилан Елеседил. Неговата неравномерна следа се простираше пред тях, провираща се като червей напред в Ин Джу, една линия от прегънати и счупени стъбла и листа, изчезващи в сенките. Накрая спряха. Стреса намери подслон за тях в кухия дънер на един баниан, рухнал от старост и ерозия, един масивен ствол с входове през основата му и през една тясна пукнатина по-нагоре. Те блокираха по-големия вход и се разположиха да бдят при по-малкия. Нищо, с каквато и да е големина, не можеше да ги достигне. Беше тъмно и тясно в техния дървен ковчег и сухо като земя през зимата. Нощта се спусна и те започнаха да чуват събуждащите се ловци на джунглата, ревове, звуци от бавно преминаване и от плячката, — когато беше улавяна и убивана. Седяха, притиснали гръб към гръб, а Стреса бе се свила долу пред тях с бодли, насочени назад към слабата светлина. Те стояха подред на пост, дремейки, защото бяха твърде уморени, за да стоят будни и твърде неспокойни, за да спят. Фавн лежеше сгушен в ръцете на Рен, неподвижен като смъртта. Тя галеше нежно малкото създание, питайки се как то бе успяло да оцелее в един такъв свят. Рен си мислеше колко мрази Мороуиндъл. Той беше един крадец, отнел й всичко — животите на баба й и нейните приятели, прекрасната представа за елфите и тяхната история, любовта и привързаността, които беше открила към Гавилан и силата на волята, която мислеше, че никога няма да загуби. Последната загуба я безпокоеше най-много, страдаше за изчезналата убеденост в нейната самоличност и за увереността, че би могла сама да определя собствената си съдба. Толкова неща си бяха отишли, бяха погълнати от Мороуиндъл, този някогашен рай, превърнат в някакъв Шадуински кошмар. Рен се опита да си представи как ще живее извън острова и не успя. Тя не можеше да мисли какво ще настъпи след бягството от Мороуиндъл, защото то беше все още несигурно, все още една нерешена участ. Рен си спомняше как някога мислеше, че пътуването, предприето, за да намери Аланон и да говори с неговия дух, може да бъде началото на едно голямо приключение. Този спомен беше се превърнал в пепел.

Рен спа известно време, сънувайки тъмни и ужасни неща, и се събуди изпотена. Беше й горещо. Докато стоеше на пост, тя се улови, че мислите й се отклоняват още веднъж към Гавилан, към незначителни спомени за него — за начина, по който я докосваше, за неговата целувка и за чудото, което той предизвикваше в нея само със случайна забележка или бегъл поглед. Тя се усмихна, когато си го спомни. Толкова неща харесваше в него. Болеше я, че го загуби. Ех, ако можеше да върне Гавилан при себе си, да го направи отново такъв, какъвто беше. Ако знаеше как, Рен би накарала дори магията да стори това, което природата не би могла — да промени миналото. Това бяха глупави, празни мисли, които само я дразнеха. Гавилан беше загубен за нея. Той бе станал жертва на лудостта на Мороуиндъл. Беше убил Дал и откраднал жезъла Рухк. Той беше се превърнал в нещо неописуемо. Гавилан Елеседил, мъжът, когото тя така харесваше и толкова много обичаше, го нямаше вече.

Призори станаха и потеглиха отново. Не си направиха труда да закусят, защото не бе останало нищо за ядене. Техните провизии бяха се изчерпили, а една част бяха изгубени или изоставени. Имаха още малко вода, но за не повече от един ден. Докато пътуваха през Ин Джу, те не можеха да намерят нищо, за да се подкрепят. Още една причина да побързат с прекосяването му.

Този ден търсенето им завърши почти преди да започне. След по-малко от час следите от Гавилан внезапно изчезнаха. Те изкачиха билото на едно дефиле, забавиха ход при предупредителното съскане на Стреса и спряха. Долу, сред изпочупените малки растения и изпотъпкана трева, където трябва да е имало луда борба, лежаха останки от паяжина на Уистерона.

Стреса се спусна полека в дефилето, подуши предпазливо наоколо и отново се изкачи горе. Тъмните умни очи се взряха в Рен.

— Хсссттт. Това е бил той, Рен Елеседил.

Рен затвори очи срещу ужасното видение, което предизвикаха думите на комбинираната котка.

— Преди колко време? — попита тя.

— Ссспптт. Не много отдавна. Може би преди шест часа. Точно след полунощ, мисля аз. Мрежата е хванала принца елф и го е задържала до идването на Уистерона. Рууллл. Звярът го е отнесъл.

— Къде, Стреса?

— В леговището си, предполагам — отвърна, наостряйки уши, комбинираната котка. То е дълбоко във вътрешността на някаква кухина в средата на Ин Джу.

Рен почувствува една нова умора да се прокрадва през нея. Разбира се, там някъде би трябвало да има някакво леговище.

— Някаква следа от жезъла Рухк? — попита тя.

— Изчезнал е. — Комбинираната котка поклати глава.

И така, ако Гавилан не беше го изоставил — нещо, което той никога не би направил — Жезълът все още беше с него. Рен потрепери въпреки нейния кураж. Тя си спомняше своята кратка среща с Уистерона на идване. Спомняше си какво изпита само при неговото преминаване. Бедният, глупав Гавилан. За него нямаше вече никаква надежда. Рен огледа останалите един по един.

— Ние трябва да си върнем жезъла Рухк — каза тя. — Не можем да продължим без него.

— Не, Лейди Рен, не можем — — съгласи се като ехо Трис. В очите му се четеше решителност. Гарт стоеше, а му огромните ръце висяха отпуснати отстрани.

Стреса наежи бодлите си, а остроносото й лице се повдигна към лицето на Рен.

— Рруулл, Рен Елф, аз очаквах това. Хссттт. Но ти ще трябва… сспппптт… да използуваш елфовата магия, ако искаш да оцелеем. Ти ще трябва да я насочиш, срещу Уистерона.

— Зная — прошепна Рен и почувствува как изчезва и последната следа от нейното минало.

— Чхтттт. Не че това ще има някакво значение. Пххффт, Уистеронът е…

— Стреса — прекъсна я тихо Рен, — не е необходимо да идваш с нас.

За миг настъпи пълна тишина. Комбинираната котка въздъхна и кимна.

— Пххффт. Ние стигнахме дотук заедно, нали? Няма какво да говорим. Аз ще те заведа до него.