Тери Брукс
Елфите на Шанара (26)

ГЛАВА XXVI

Наближаваше пладне. Последните трима от деветчленната група вървяха предпазливо по своя път през плетениците на Ин Джу, следвайки тромавото, покрито с бодли тяло на Стреса, комбинираната котка, която непрекъснато навлизаше все по-дълбоко в мрака.

Рен вдишваше зловонния влажен въздух и се вслушваше в тишината.

В далечината, на голямо разстояние от тях, тътенът на Килешан представляваше един звуков фон, който се носеше по небето и земята, глух и зловещ. Тръпки разтърсваха Мороуиндъл, предупреждавайки за изригването, което продължаваше да набира сила. В джунглата обаче, всичко беше спокойно. Пробляскваща влага покриваше Ин Джу, наквасвайки дървета и храсти, пълзящи растения и треви — едно одеало, което заглушаваше звука и скриваше движението. Джунглата представляваше някакъв свод от чудесна зеленина, от стени, които образуваха водещи от една в друга стаи и от коридори, които извиваха и криволичеха в един задушаващ лабиринт. Клони се преплитаха над главите им, образувайки таван, който спираше светлината и бе надвиснал отгоре над чергата, съшита от отделни парчета блато, подвижни пясъци и кал. Бръмчаха невидими насекоми и разни създания викаха от мъглата. Нищо обаче не се движеше. Нищо не изглеждаше живо.

Паяжините на Уистерона се виждаха вече навсякъде — една мрежа, покриваща дърветата на пластове като марлени ленти. В тях висяха мъртви създания, кухите останки от съществата, от които бе изсмукан животът, огризките от храната на чудовището. Бяха предимно малки създания. По-едрата плячка Уистеронът замъкваше в леговището си, което се намираше някъде далеч напред.

Рен наблюдаваше сенките около себе си, разтревожена повече от липсата на всякакво движение, отколкото от тишината. Тя вървеше през едно мъртво място, през една запустяла земя, към която живите създания не принадлежаха, през един свят на смъртта, към своята гибел. Рен продължаваше да мисли, че всеки момент ще долови някакъв цвят, образуваща вълнички вода или трепкащи листа и треви. Но Ин Джу беше така неподвижен, като че ли бе скован от лед. Те бяха вече навлезли дълбоко в страната на Уистероните и тук нищо не рискуваше да пристъпи. Никой освен тях.

Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, освободени сега от кожената им торбичка и готови да бъдат използвани. Не таеше никакви илюзии относно това, какво щеше да се изисква от нея. Тя изобщо не се надяваше, че ще може да избегне използуването на Елфовите камъни и че нейните умения на Скитник ще бъдат достатъчни, за да ги спасят. Рен не се питаше дали е мъдро да се използува магията, защото това бе единственото оръжие, което им даваше шанс в предстоящата борба. Ако тя си позволеше да се поколебае, ако отново станеше плячка на своята нерешителност, всички те щяха да умрат.

Рен преглътна въпреки сухотата в гърлото си. Беше странно, че то бе пресъхнало, докато цялата се чувстваше влажна. Дори дланите на ръцете й се потяха. Колко време беше изминало от дните, когато бродеше с Гарт по Тирфинг. Там сега цареше друг живот, свободен от грижи и отговорности, съобразяващ се само със себе си и с диктата на времето. Рен се питаше дали някога ще види отново Западната земя.

Отпред мракът се сгъстяваше в дълбоки сенки, които приличаха на дупки. Ивици мъгла се виеха и извиваха като змии през клоните на дърветата и през пълзящите растения. Паяжини покриваха високите клони и празнините между тях. Дебелите им полупрозрачни нишки проблясваха от влагата. Стреса забави хода и се огледа за останалите. Тя не говореше. Не трябваше. Рен чувствуваше Гарт и Трис до рамената от двете си страни, мълчаливи и в очакване. Тя даде знак с глава на Стреса да продължи.

Изведнъж Рен се сети за баба си и се запита, какво ли щеше да изпита в този миг Еленро, как ли щеше да реагира. Рен виждаше лицето й, властните сини очи, контрастиращи с отзивчивата усмивка и внушаващото спокойствие поведение, което помиташе всякакво съмнение и страх. Еленро Елеседил, Кралица на елфите. Нейната баба винаги създаваше впечатлението, че добре контролира всичко. Но дори това не беше достатъчно, за да я спаси. На какво тогава, питаше се мрачно Рен, би могла да разчита тя? На магията, разбира се. Но силата на магията зависеше от умението да се владее, а Рен точно сега би предпочела да притежава неукротимата сила на своята баба, добавена към нейната собствена. На Рен й липсваше самоувереността на Еленро, липсваше й нейната сигурност. Дори сега, когато бе твърдо решена да си възвърне жезъла Рухк и Лодена, да пренесе народа на елфите благополучно на Западната земя и да оправдае оказаното й доверие, тя гледаше на себе си като на същество от плът и кръв, а не от желязо. Можеше и да не успее. Можеше да умре. Ужас се прокрадваше в мисли като тези и не можеше да бъде пропъден от тях.

Трис се бутна в нея и тя подскочи. Той прошепна набързо някакво извинение и възстанови дистанцията, като се отдръпна назад. Рен се вслушваше в пулсирането на собствената си кръв — едно тупкане в ушите и гърдите, едно мерило за краткото разстояние между живота и смъртта. Рен беше винаги толкова сигурна в себе си… Нещо побегна уплашено по земята пред тях, някакво тъмно петно на зеления фон. Бодлите на Стреса се надигнаха, но тя не забави хода си. Гората се отваряше през море от блатна трева към една група стари акации, които бяха тежко наведени една към друга, а терена отдолу ерозирал и кален. Малката група последва комбинираната котка наляво покрай едно тясно възвишение. Движението се повтори отново, бързо и внезапно. Този път в него участвуваха повече създания. Рен се опита да го проследи. Някакво насекомо, реши тя, дълго, тясно и многокрако.

Стреса намери едно парче земя, малко по-широко от тялото й и се обърна с лице към останалите.

— Пхххффт. Видяхте ли? — попита шепнешком тя.

Те кимнаха.

— Лешояди. Наричат ги орпове. Хсссст. Те ядат всичко. Да, всичко! И живеят от остатъците от уистероновата трапеза. Преди да завършим пътуването, ще видите още много орпове. Не се страхувайте от тях.

— Колко път ни остава още? — попита шепнешком Рен, навеждайки се по-близо към нея.

Комбинираната котка вдигна глава.

— Още съвсем малко остава — измърмори тя. — Не можеш ли да подушиш мъртвите създания?

— Какво има там, отзад?

— Сссттт! Откъде бих могла да зная, Рен Елф? Все още съм жива!

— Ще хвърлим един поглед — каза Рен, игнорирайки свирепия поглед на Стреса. — Ако е възможно, ще обсъдим видяното на място. Ако ли пък не, ще се оттеглим и ще решим какво да правим.

Тя погледна един след друг Гарт и Трис, за да бъде сигурна, че са я разбрали и после се изправи. Фавн беше се прилепил към нея като втора кожа. Рен възнамеряваше след малко да свали дървесния пискун от себе си.

Те поеха напред през високата трева и между падналите дървета. Орпове вече се появяваха отвсякъде, разпръсквайки се при тяхното приближаване. Те приличаха на гигантски сребърни риби, които бързо и безшумно изчезваха в земята и в гората. Рен се опита да не им обръща внимание, но това беше трудно. Водната повърхност на мочурището клокочеше. Това бе първият звук, който чуваха от известно време насам. Обсегът на действие на Килешан се разширяваше. Те излязоха от тревата и дърветата. Мракът се спускаше на пластове около тях. Отново стана тихо. Въздухът бе лишен от звуци и бе неподвижен. Рен дишаше бавно и дълбоко. Ръката й стискаше здраво Елфовите камъни.

После те излязоха от акациевата горичка и пресякоха една кална равнина, насочвайки се към група огромни ели, чиито клони бяха се вплели едни в други в здрава прегръдка. Нишки от паяжини висяха навсякъде, а когато наближиха отсрещния край на равнината, Рен видя по клоните пръснати кости. Орпове се стрелкаха наляво и надясно, плъзгайки се по повърхността на равнината и изчезваха в джунглата отпред. Стреса беше забавила техния ход до пълзене.

Те достигнаха края на равнината, промъкнаха се на ръце и колена през една пролука между дърветата и замръзнаха.

Отвъд дърветата се простираше дълбоко дефиле, един скалист остров, провесен в мочурището. Растящи безразборно ели се издигаха от неговата наслойка, а тъмните им стволове изглеждаха свързани един с друг от стотици паяжини. В паяжините висяха мъртви създания, а кости покриваха дъното на дефилето. Орпове лазеха върху всичко, като пробляскващ жив килим. Светлината беше сива и се разпръскваше над дефилето, филтрирана надолу до слаби сенки от мъглата и облаците вулканична пепел. Миризмата на смърт висеше над всичко, уловена между дърветата, скалите и мъглата. В леговището на Уистерона беше спокойно. Нищо не се движеше, с изключение на бягащите орпове.

Рен почувствува ръката на Гарт да стиска рамото й. Тя хвърли бърз поглед наоколо и видя какво сочеше той.

Гавилан Елеседил висеше с разперени ръце и крака в един хамак от паяжина срещу тях. Сините му очи бяха безжизнени и втренчени, а устата му широко отворена, сякаш издаваше някакъв безмълвен вик. Той беше изкормен. Трупът му бе цепнат от гърдите до стомаха. Ребрата му проблясваха в празната кухина. Всичките телесни течности бяха изсмукани. Беше останало малко повече от една обвивка, от една гротеска, от някаква всяваща страх пародия на мъж. През краткия си живот Рен беше се сблъсквала често със смъртта, но не беше подготвена за това. Не гледай! повтаряше си отчаяно тя. Не бива да го запомниш такъв! Но Рен го гледаше и едновременно с това знаеше, че никога няма да забрави тази гледка.

Гарт я докосна за втори път, сочейки долу в дефилето. Рен се взря, в началото не забеляза нищо, но после зърна жезъла Рухк. Той лежеше точно под останките на Гавилан, почивайки върху килим от стари кости. Върху него безцелно пълзяха орпове. Лоденът все още беше закрепен за върха му.

Рен потвърди с кимане, че го е видяла, питайки се вече как биха могли да достигнат талисмана. Внезапно погледът й започна отново да търси нещо. Къде ли беше Уистеронът?

После тя го видя високо в клоните на дърветата, в единия край на дефилето, висящ в една от своите собствени паяжини, неподвижен в мъглата. Той беше се свил на огромна топка, пъхнал крака под себе си себе си и странно напомняше на някакъв мръсен облак. Беше покрит с косми като шипове и се сливаше с мъглата. Изглежда спеше.

Рен потисна обземащия я страх, събуден от гледката. Тя бързо погледна другите. Те всички гледаха Уистерона, който внезапно се размърда — изпъна изненадващо мършавото му тяло и протегна няколко крайника. За миг се показаха нокти и едно отвратително лице на насекомо със странна всмукваща паст. После той отново се сви и замръзна.

Елфовите камъни в ръката на Рен започнаха да парят. Тя хвърли един последен отчаян поглед на Гавилан, после отиде при другите и всички заедно се дръпнаха от дърветата. Те мълчаливо се върнаха обратно по стъпките си през равнината, докато не стигнаха до прикритието на акациите, където коленичиха в плътен кръг. Рен потърси очите им.

— Как можем да стигнем до Жезъла? — попита тихо тя. Образът на Гавилан се бе запечатал в съзнанието й и тя едва ли би могла да мисли без да го вижда.

Един от нас ще трябва да слезе долу в дефилето, каза със знаци Гарт.

— Но Уистеронът ще чуе. Тези кости ще захрущят като настъпени черупки от яйца. — Рен остави Фавн на земята до себе си. Тъмните му очи се взираха настойчиво нагоре в нейните.

— Можем ли да спуснем някой долу? — попита Трие.

— Пхххффт! Не без да вдигнем шум — отсече Стреса. — Уистеронът нее… ссстттт… заспал. Той само се преструва и ще разбере!

— Тогава можем да почакаме, докато заспи — предложи Трие, — Или да почакаме, докато отиде на лов или да провери мрежите си.

— Не зная дали ще имаме достатъчно време за това… — започна Рен.

— Хсстт! Въпросът не е дали има време или не! — прекъсна я разгорещено Стреса. — Ако Уистеронът тръгне на лов или да проверява мрежите си, той ще долови нашата миризма! Ще разбере, че сме тук!

— Успокой се — утеши Рен бодливото същество, наблюдавайки го да отстъпва крачка назад с намръщено лице.

— Трябва да има някакъв начин — прошепна Трис. — Ще са ни достатъчни само минута или две, за да слезем долу и да се върнем. Може би трябва просто да му отклоним за кратко вниманието.

— Може би — съгласи се Рен, опитвайки се безуспешно да измисли някакъв изход.

Фавн цвъртеше нещо тихо на Стреса, която отговаряше раздразнено.

— Да, Пискуне, Жезъла! Ти какво си мислиш? Пхффтт. А сега замълчи, за да мога да помисля!

Използвай Елфовите камъни, каза рязко със знаци Гарт.

— За отвличане на вниманието ли? — попита Рен, поемайки си дълбоко въздух. Те бяха стигнали до там, до където тя знаеше през цялото време, че ще трябва да стигнат. — Добре, но не искам да се разделяме, защото изобщо няма да можем да се намерим отново.

Не за да му отвлечеш вниманието, като оръжие, поклати глава Гарт. Тя го погледна втренчено. Убий го преди той да ни е изгубил. С един изненадващ удар.

Трис прочете колебанието в очите й.

— Какво предлага Гарт? — попита той.

Един изненадващ удар. Гарт, разбира се, беше прав. Нямаше да си възвърнат жезъла Рухк без борба. Беше смешно да се разчита на друго. Защо да не използуват предимството на изненадващото нападение? Да ударят Уистерона, преди да ги е нападнал той. Да го убият или поне обезвредят, преди да е получил възможността да ги нарани.

Рен пое дълбоко въздух. Ако трябваше, тя, разбира се, можеше да направи това. Вече бе взела решение. Ала не беше уверена, че магията ще е достатъчна, за да бъде надвито нещо така огромно и хищно като Уистерона. А магията зависеше пряко от нея. Ако не й достигнеше сила, ако Уистеронът се окажеше твърде силен, тя щеше да обрече всичките на гибел.

От друга страна, какъв друг избор имаше? Те не разполагаха с по-сигурен начин да се доберат до жезъла Рухк.

Рен посегна надолу, за да погали Фавн, но не можа да го намери.

— Фавн? — повика го тя, откъсвайки очи от Гарт, докато съзнанието й продължаваше да бъде прекалено заето с непосредствено възникналия проблем. Орповете се стрелнаха настрани, когато тя се измести. Отпечатъците от ботушите й се напълниха с вода.

През прикритието на дърветата, сред които бяха коленичили, на отсрещната страна на покритата с кал равнина Рен видя дървесния пискун да навлиза в дефилето. Фавн!

Стреса също го забеляза. Комбинираната котка изфуча, наежвайки напред бодлите си.

— Глупав ссстттт пискун! Той те чу, Рен Елф! Попита какво искаш. Аз не обърнах внимание, пхффтт …но…

— Жезълът? — Рен скочи на крака. Ужас замъгляваше очите й. — Искаш да кажеш, че той е отишъл за Жезъла?

После Рен незабавно тръгна. Тя навлезе в равнината, тичайки възможно най-безшумно. Беше забравила, че Фавн не можеше да разговаря с тях. Отдавна не бе се опитвал. Сърцето й се сви. Тя знаеше колко много я обожаваше малкото създание. То би направило всичко за нея. Сега се готвеше да докаже това. Фавн! Недей!

Дишането й се учести. Тя искаше да извика, да накара дървесния пискун да се върне. Но не смееше. Викът й щеше да събуди Уистерона. Рен достигна другия край на равнината. Орпове бягаха във всички посоки, откроявайки се като тъмни петна на фона на изпаренията. Тя чуваше, че Гарт и Трис я следват задъхани. Стреса някак си беше я изпреварила. Комбинираната котка още веднъж се оказа по-бърза, отколкото очакваше Рен и вече беше се мушнала между дърветата. Рен я следваше, пълзейки бързо след нея.

Фавн беше на половината път надолу по стената на дефилето, плъзгайки се плавно и безшумно по скалите. Нишки от паяжина му пресичаха пътя, но той ги избягваше с лекота. Отгоре, свит плътно на кълбо, Уистеронът лежеше неподвижно в своето гнездо. Останките от Гавилан също висяха там, но Рен избягваше да ги гледа. Вместо това тя съсредоточи вниманието си върху Фавн, върху отчаяното, спиращо дъха спускане на дървесния пискун. Тя чувствуваше присъствието на Стреса, проснала се при ръба на скалите недалеч от нея. Гарт и Трис бяха застанали плътно от двете страни на Рен. Трис я хвана, опитвайки се да я дръпне назад, на по-безопасно място, но тя ядосано освободи ръката си. Ръката, която стискаше Елфовите камъни, се повдигна нагоре.

Фавн достигна дъното на дефилето и започна да го пресича. Пискунът танцуваше като перце върху килима от сухи кости, избирайки грижливо пътя си и ситнейки като котка. Той беше безшумен и така незначителен, както и разбягващите се при неговата поява орпове. Отгоре Уистеронът продължаваше да дреме, невиждайки нищо. Сивата мъгла падаше между тях като дебела завеса, скривайки дървесния пискун в своите гънки. Хадес! Защо не го задържах? Кръвта на Рен туптеше в ушите й, отмервайки изминалите секунди. Фавн изчезна в мъглата. После отново го видяха стигнал на отсрещната страна. Пискунът се наведе над Жезъла.

Той е твърде тежък, помисли разтревожена Рен. Фавн не може да го повдигне.

Но Фавн някак си успя да го измъкне изпод пластовете кости, крепили някогашен живот. Фавн прегърна в мъничките си ръце Жезъла, три пъти по-дълъг от него и тръгна да се връща обратно. Помагаше си с Рухк като с прът. Затаила дъх, Рен се изправи на колена. Трис я побутна настойчиво с лакът, сочейки Уистерона, който беше се размърдал в своя хамак и протягаше краката си. Той се събуждаше. Рен понечи да стане, но Гарт бързо я дръпна обратно. Уистеронът се сви отново на топка, прибирайки краката си. Фавн продължаваше да напредва към тях. Мъничкото му лице беше напрегнато, а жилавото му телце — стегнато. Той достигна отново близката страна на дефилето и спря. Рен изстина. Фавн не знае как да се изкатери!

В този момент Килешан внезапно се закашля и избълва огън. Изригването беше толкова далечно, че звукът от него се чу едва-едва, като мърморене в тишината. То обаче предизвика дълбоко в земната гръд ударни вълни, които се разпространиха навън от планинската пещ подобно на дъгите при цопването на камък във вода. Тези вибрации се предаваха по целия път до Ин Джу и до островното леговище на Уистерона, предизвиквайки бърза верижна реакция. Ударните вълни набираха сила, обръщайки се бързо в топлина, а топлината изригна от покритата с кал равнина във фонтан пара точно зад Рен.

Уистеронът мигновено се събуди. Краката му се опряха в паяжината, главата му се люлееше на дебел безкостен врат, докато тъмните му очи, отразяващи, като огледало, претърсваха околното пространство. Фавн, изненадан от вибрациите и експлозията, подскочи нагоре по страната на дефилето, загубвайки опора и веднага падна обратно. Затракаха кости, а жезълът Рухк се плъзна надолу. Съскането на Уистерона съвпадна със съскането на гейзера. Той се завъртя светкавично в своята паяжина — наполовина паяк, наполовина маймуна, цяло чудовище.

Но Гарт беше по-бърз. Той се спусна по стената на дефилето с бързината на сянка, хвърлена от преминаващ облак в нощта, подскачайки надолу по скалните издатини. Последните метри преодоля с един скок. Гарт се приземи сред трясък от счупени кости, пресегна се за жезъла Рухк и го вдигна. Фавн вече беше се покатерил на безопасно място върху широкия му гръб. Гарт се обърна рязко, за да се заизкачва отново нагоре и сянката на Уистерона падна върху него. Създанието се спускаше по своята паяжина, за да го смаже.

Рен се изправи на крака, шепата й се разтвори, ръката й се протегна напред и тя призова силата на Елфовите камъни. Те реагираха бързо като мисълта, излъчвайки един ослепителен огнен лъч. Лъчът улучи Уистерона още докато той се спускаше, удряйки го като тежък юмрук и отхвърляйки го далеч назад. След този удар Рен почувствува как всички сили я напускат. Бързайки да спаси Гарт, тя не беше задържала нищо от нея. Ободряването премина за миг през тялото й и изчезна. Рен ахна поразена и припадна, а Трис я прихвана през кръста. Стреса им извика да бягат.

Гарт се измъкна с мъка от дефилето, по лицето му течеше пот, а той стискаше жезъла Рухк в едната ръка и Фавн в другата. Дървесният пискун се хвърли, треперейки, към Рен. На четири крака пропълзяха като обезумели назад през дърветата. После се изправиха и започнаха да тичат през покритата с кал равнина. Рен хвърли един тревожен поглед през рамо. Къде беше Уистеронът?

Той се появи един миг по-късно. Не беше минал между дърветата, както очакваше тя, а над тях. Уистеронът се извиси като някакъв сив облак и падна върху им като камък. Трис се хвърли към Рен и я събори, измествайки я от пътя на Уистерона. В противен случай тя щеше да бъде смазана. Стреса се превърна в бодлива топка и полетя от нанесения й удар. Уистеронът изсъска, набол един от крайниците си на бодлите на Комбинираната Котка и се сгромолясана земята. Гарт пусна Жезъла и се обърна, за да го посрещне, извадил своя широк меч. Сграбчил меча с две ръце, грамадният Скитник замахна да нанесе удар по лицето на Уистерона, но не успя, защото звярът се отдръпна назад. Той изригна към Гарт една струя, която мина като огън през въздуха.

— Отрова! — извика Стреса. Гласът й прозвуча така, сякаш идеше от дъното на кладенец.

Гарт падна по гръб в калта. В същият момент Уистеронът атакува.

Рен с мъка се изправи отново на крака и протегна напред ръце. Елфовите камъни заблестяха и магията реагира. Огън експлодира в Уистерона и той се преметна назад сред облак от дим и пара. С триумфиращ вик Рен тръгна след него. Пред очите й се спусна червена мъгла, а силата на магията премина още веднъж през нея. Рен не можеше да мисли. Можеше само да реагира. Събирайки магията вътре в себе си, тя атакува. Огънят шибаше Уистерона отново и отново, блъскайки го, обгаряйки го. Чудовището съскаше и пищеше пронизително, като се отдръпваше и се опитваше да се изправи. С крайчеца на окото си Рен видя Гарт да се изправя с мъка отново на крака. В едната ръка стискаше падналия жезъл Рухк, а в другата — меча. Грамадният мъж беше целия в кал. Рен го видя, после го забрави. Магията беше като воал, който я обвиваше и отнасяше, и като елексир, който я изпълваше с учудване, вълнение и силна горещина. Рен беше непобедима, върховна.

Но после внезапно силата отново я напусна, пресушена в един миг и огънят в ръката й замря. Тя стисна елфовите камъни в шепата си и се отпусна на коляно. Гарт и Трис дойдоха мигновено при нея. Те я подхванаха и понесоха като дете, тичайки през равнината. Фавн се появи изневиделица, покатери се по крака й и се зарови в рамото й. Стреса продължаваше да надава предупредителни викове. Думите бяха неразбираеми, гласът й долиташе някъде иззад старите дървета. В този момент Уистеронът изскочи от мъглата обгорял и димящ, а жилавото му тяло се опъна като тялото на вълк по време на скок. Той се блъсна в тях, всичките се проснаха на земята. Рен се олюля, полузамаяна, застана на четири крака в сянката на чудовището, все още слаба и с кал в очите и в устата. Нейните защитници се бореха отчаяно да я спасят. Гарт стоеше разкрачен върху нея, размахвайки широкия меч. Захвърчаха парчета от Уистерона, докато той притискаше назад грамадния Скитник. Появи се Трис, който със страхотен удар отсече един от краката на чудовището. Викове и крясъци изпълниха зловонния въздух.

Уистеронът обаче беше най-големия и най-силния от всички демони на Мороуиндъл, от всички Шадуини, създадени в резултат на неправилната употреба на Елфовата магия и се равняваше на всички тях, взети заедно. Той замахна със своята опашка към Трис и го отхвърли на тридесет фута, където елфът се строполи тежко на земята. Когато Гарт не успя да отсече с бърз удар главата на Уистерона, звярът разкъса дрехите и плътта му с един замах на завършващия с черни, закривени нокти крайник и изби широкия меч от ръката му. В същия миг Гарт извади своя къс меч, но повторен удар го накара да залитне назад, да се претъркули през Рен и да падне безпомощно по гръб.

В този момент те щяха да бъдат загубени, ако не беше Фавн. Страхувайки се за Рен, която лежеше незащитена на пътя на Уистерона, дървесният пискун се хвърли право върху лицето на чудовището като някаква топка от козина, която дереше и късаше с мъничките си ръце. Уистеронът, който не очакваше това нападение, трепна инстинктивно и отстъпи назад. Той посегна към дървесния пискун, за да премахне тази незначителна заплаха, но Фавн беше твърде бърз и вече се катереше по ръбестия гръб на чудовището. Уистеронът се извиваше разгневен, правейки усилия да го докопа.

Ставай! — заповяда си Рен, мъчейки се да се изправи. Елфовите камъни бяха побелели от горещина в стиснатата й ръка. В този момент се върна Гарт, парцалив и окървавен, с проблясващ на светлината широк меч. Един солиден удар събори Уистерона на задните му два крака. Втори удар почти му отсече една ръка. Уистерон съскаше и се гърчеше, свивайки се навътре в себе. Фавн скочи от гърба му и избяга. Гарт замахна с широкия меч, за да нанесе смъртоносен удар. Острие профуча, режейки и раздирайки въздуха.

Рен се олюля на краката си. Силната топлина на Елфовите Камъни преминаваше от ръката към гърдите й, прониквайки дълбоко в сърцето.

Пред нея лежеше жезълът Рухк, паднал от ръка на Гарт.

Внезапно Уистеронът се извъртя и избълва към Гарт струя отровна течност. Този път грамадният мъж не беше достатъчно бърз и струята, изгаряща като киселина, го блъсна в гърдите. Той се строполи, измъчван от болка, в калта, въргаляйки се, за да се очиси. След миг Уистеронът се метна върху него, закова го с един крайник към земята и започна да натиска.

Обгърнала Елфовите камъни с двете си ръце, Рен призова огъня за последен път. Той експлодира с такава сила, че тя се олюля назад като от юмручен удар. Ударен директно, Уистеронът бе вдигнат като сух клон и завъртян. Огънят беше го обвил като бушуващ ад. Рен напираше, а силната топлина се отразяваше в очите й. Уистеронът все още се мъчеше да освободи, борейки се да достигне момичето. Гарт надигна на ръце и колена между тях, стискайки в едната си ръка счупеното острие на широкия меч. За Рен всичко се развиваше с ужасяваща бавност, като сън, който се разиграваше само в нейното съзнание. Трис беше неясна фигура, появяваща се от мъглата; Стреса глас без тяло; Фавн един спомен, а светът — безкрайно изменчива мъгла. Тъмните очи на Гарт я погледнаха от неговата изподрана и грохнала фигура. В краката й лежеше жезълът Рухк с Лодена, последната надежда за народа на елфите, тяхната спасителна лодка, техния шанс за живот. Рен игнорира всички тези неща и се съсредоточи в силата на Елфовите камъни, в магията на своята кръв, оформяйки я, насочвайки я и знаейки в някакво тъмно тайно кътче на съзнанието, че от това зависи нейният собствен шанс да оживее. Пред нея Уистеронът се изправи отново на крака.

Помогни ми! извика тя наум.

После Рен насочи огъня към калта, върху която стоеше Уистерона, стопявайки я до супа, правейки я рядка като в тресавище. Уистеронът политна напред и затъна до колена. Калта клокочеше и бълбукаше като Килешански поток, всмуквайки газещото в нея създание. Уистеронът съскаше, плюеше и се бореше да се измъкне. Но тежестта му беше достатъчна, за да го повлече надолу. Краката му не можеха да намерят никаква опора. Огънят на Елфовите камъни гореше около него, задълбавайки все повече в калта и превръщайки я в бездънна яма. Уистеронът риташе като обезумял, потъвайки непрекъснато. Той изпищя така, че накара да замрат във въздуха всички други звуци.

После калта се затвори над него. Размътената повърхност светеше в оранжево и жълто от огъня. Уистеронът беше изчезнал.