Клайв Къслър
Ударна вълна (61)

59.

20 март 2000 г.

Пит бил късметлия, не преставаше да му повтаря всяка медицинска сестра от етажа на болницата в Хобарт, Тасмания. След като бе опериран от перитонит, вследствие на продупчения колон, куршумът бе изваден от таза, където той бе направил една хубава трапчинка в костта, Пит започна да се чувства като възроден за живот. Белият му дроб отново се изпълни с въздух, дишането му се нормализира и той започна да се храни като прегладнял дървар.

Джордино и Сандекър не си тръгнаха, докато медицинският персонал не ги увери, че Пит върви към подобрение — факт, който бе потвърден и от молбите му, или по-скоро от настояванията му да получи нещо за пиене, но съвсем не от рода на плодов сок или мляко. Никой обаче не удовлетвори тези негови настоявания.

След това адмиралът и Джордино придружиха децата на Мейв до Мелбърн, за да ги предадат на баща им. Той бе пристигнал там със самолет от затънтения район, където се намираше овцевъдната ферма на семейството му, за да присъства на погребението на Мейв. Едрият мъж, австралиец до мозъка на костите си, с университетска диплома по животновъдство, обеща на Сандекър и Джордино да отгледа децата в добра среда. Макар да имаше доверие в деловите способности на „Страусър & синове“ в управлението на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, той разумно ангажира юридически пълномощници, които да пазят интересите на близнаците. Доволни, че децата са в добри ръце и че Пит скоро ще бъде в състояние да се прибере у дома, адмиралът и Джордино се върнаха със самолет за Вашингтон. Там Сандекър бе посрещнат с бурен възторг и с поредица от церемониални банкети в негова чест за заслугата му, че бе водил едностранна битка за спасяването на Хонолулу от трагично бедствие.

Ако на президента или на Уилбър Хътън им бяха минавали мисли да го отстранят от НЮМА, то те бързо се изпариха. Из столичния град се разнесе мълвата, че адмиралът ще продължи да бъде на кормилото на любимата си Национална агенция за морски проучвания дълго след като настоящата администрация ще е напуснала Белия дом.

 

 

Докторът влезе в стаята и завари Пит да стои до прозореца, загледан с копнеж в река Дъруент, минаваща през сърцето на Хобарт.

— Би трябвало да си в леглото — отбеляза докторът с австралийския си носов говор, произнасяйки „леглото“ като „лиглото“.

Пит му хвърли твърд поглед.

— Лежа на един матрак, на който и животно като трипръстия ленивец не би спало и пет дни. Изкарах си престоя тук. Време е да си тръгвам.

Докторът леко се усмихна.

— Знаеш, че нямаш дрехи. Парцалите, с които те докараха тук, са изхвърлени на боклука.

— В такъв случай ще си тръгна с тази смешна болнична нощница и с халата си. Впрочем, който е измислил тия дрехи, заслужава да му бъдат натъпкани в задника дотам, че връзките им да се подадат от ушите му.

— Явно, че да споря с теб, ще бъде загуба на времето, определено за другите ми пациенти. — Докторът сви рамене. — Цяло чудо е, че тялото ти все още функционира. Рядко съм виждал човек с толкова много рани. Щом като трябва, върви си. Ще кажа на сестрата да ти намери някакви прилични дрехи, за да не те арестуват, че се представяш за американски турист.

 

 

Този път нямаше реактивен самолет на НЮМА. Пит пътува с редовен полет на „Юнайтед Еърлайнс“. Когато накуцвайки, влезе в пътническата кабина, все още със сковани движения и пронизваща болка отстрани на гръдния кош, бордовите домакини — всичките жени и само един мъж — го гледаха с неприкрито любопитство как търси номера на мястото си.

Една от стюардесите — с грижливо направена прическа на кафявата си коса и с почти същите зелени очи като тези на Пит — се приближи до него и с тих, загрижен глас го попита:

— Да ви покажа ли къде е мястото ви, сър?

Пит беше прекарал доста дълга минута пред огледалото, преди да вземе такси от болницата за летището. Ако се явеше като кандидат за филмова роля на ходещ мъртвец, директорът на продукцията щеше да го наеме веднага с тези яркочервени белези по челото, с празните, кървясали очи и изпитото, бледо лице, с движенията му като на деветдесетгодишен старец с артрит. Кожата му беше цялата на петна от обгарянията, веждите ги нямаше, а някога гъстата му, черна къдрава коса изглеждаше така, сякаш овцестригач се е опитвал да я подстриже ниско.

— Да, благодаря — отвърна той повече от притеснение, отколкото от признателност.

— Вие ли сте господин Пит? — попита стюардесата, сочейки му празната седалка до прозореца.

— В момента ми се иска да съм някой друг, но да, аз съм Пит.

— Късметлия човек сте — усмихна му се тя.

— Цяла дузина медицински сестри само това ми повтаряха.

— Не, исках да кажа, че имате приятели, които са много загрижени за вас. Те предупредиха екипажа, че ще пътувате с нас и помолиха да ви създадем възможно най-големи удобства.

Как, по дяволите, Сандекър е разбрал, че съм избягал от болницата, тръгнал съм направо за летището и съм купил билет за Вашингтон, запита се той.

Оказа се обаче, че бордовите домакини не направиха кой знае колко за него. Почти през целия полет той спа, разбуждан само за да яде, да гледа филм с Клинт Истууд в ролята на дядо и да пие шампанско. Дори не разбра, че самолетът е пристигнал на международното летище „Дълес“, докато колелата не докоснаха пистата и не го събудиха.

Той слезе от автобуса за пътниците и влезе в терминала леко изненадан и разочарован, че никой не е дошъл да го посрещне. Щом Сандекър е предупредил екипажа на полета за него, значи знае кога точно ще кацне самолета. Дори Ал Джордино не го чакаше на тротоара, когато излезе от сградата и се запъти с несигурна крачка към такситата. Типичен пример за „очи, които не се виждат, се забравят“, каза си той със засилващо се униние.

 

 

Беше осем часа вечерта, когато слезе от таксито, перфорира си картата в охранителната система на хангара си и влезе вътре. Запали лампите и светлината им се отрази в лъснатите като огледало повърхности и хромови допълнения на колекцията му от автомобили.

Видя пред себе си един висок предмет, стигащ почти до тавана, който преди го нямаше.

За известно време Пит гледаше прехласнат стълба с тотем. Красиво издълбан орел с разперени криле украсяваше върха му. Оттам надолу се редуваха: мечка гризли с малките си, гарван, жаба, вълк, някакъв вид морско животно и накрая човешка глава, която приличаше на Пит. Той прочете надписа, издълбан в ухото на вълка:

Моля те, приеми този възпоменателен стълб, изработен в твоя чест от индианците хаида, в знак на признателността им към усилията ти да възпреш обезобразяването на нашия свещен остров. Дорсетовата мина е затворена и скоро животните и растенията ще се върнат в законния си дом. Сега ти си почетен член на хаидите.

Твой приятел

Мейсън Броудмур

Пит дълбоко се трогна. Да получи шедьовър с такава значимост, беше рядка привилегия. Той се изпълни с неизмерима благодарност към Броудмур и хората му за техния щедър дар.

Заобиколи тотема и почувства как сърцето му спря да тупти. Толкова да не можеше да повярва на очите си, че се просълзи. После удивлението му се замени с празнота, последвана от скръб. Точно зад стълба, на пътеката между класическите автомобили, бе разположена „Прекрасната Мейв“.

Грохнала, очукана и напълно негодна, тя въпреки това стоеше с цялата си слава, извоювана в битката с опустошителното море. Пит не можеше да си представи как вярната лодка е оцеляла от изригванията и как е била пренесена от хиляди километри във Вашингтон. Като че ли някой бе извършил чудо. Той се приближи и протегна ръка да я докосне, за да се увери, че не халюцинира.

Тъкмо пръстите му почувстваха твърдата повърхност на корпуса, и от задната част на пулмановия железопътен вагон, разположен до едната стена на хангара, както и от задните седалки на автомобилите и от апартамента му на горния етаж започнаха да слизат хора. Изведнъж той бе заобиколен от тълпа познати лица, които закрещяха: „Изненада!“ и „Добре дошъл у дома!“.

Джордино го прегърна внимателно, съобразявайки се с раните му. Адмирал Сандекър, който никога не издаваше чувствата си, сърдечно стисна ръката му и бързо извърна глава, когато в очите му бликнаха сълзи.

И Руди Гън беше там, заедно с Хирам Йегър и с над четирийсет други приятели и колеги от НЮМА. Родителите му също бяха дошли да го посрещнат. Баща му — Джордж Пит, сенатор от Калифорния, и майка му Барбара бяха втрещени от измършавелия му вид, но се държаха така, сякаш виждаха напълно здрав човек. Не липсваше и Сейнт Джулиан Пърлмутър, който се разпореждаше за мезетата и напитките. Лорън Смит, член на Конгреса и негова близка и интимна приятелка от десет години, го целуна нежно, обезпокоена от замъгления и повехнал от болка и изтощение поглед в обикновено блестящите му очи.

Пит отново погледна малката лодка, която им бе служила толкова вярно. После се обърна към Джордино и направо го попита:

— Как успя да го направиш?

Джордино се захили победоносно.

— След като с адмирала те закарахме в болницата на Тасмания, аз се върнах на Гладиатор с нов товар от провизии. Още при първия кръг над източните скали, видях, че „Прекрасната Мейв“ не е засегната от изригванията. Взех със себе си неколцина австралийски инженери и ги свалих в котловината. Те завързаха лодката за въже, което спуснах от вертолета. Издигнах я до билото на склоновете на скалата и там разглобихме корпуса и такелажите. Работата не беше лека, но накрая частите, които не можеха да бъдат натоварени във вертолета, прикачихме отдолу за фюзелажа. После отлетях обратно за Тасмания, където помолих пилота на един товарен самолет, който потегляше за Щатите, да превози „звяра“ дотам. С помощта на екип от НЮМА успях да сглобя отново лодката минути преди да пристигнеш.

— Ти си толкова добър приятел — искрено каза Пит. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Напротив, аз ти дължа много — отвърна развълнуван Джордино.

— Безкрайно съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Мейв в Мелбърн.

— Ние с адмирала бяхме заедно с децата й и баща им. И както ти поиска, спуснаха я в земята под звуците на „Лунна река“.

— Кой чете надгробното слово?

— Адмиралът произнесе словото, което ти написа — отвърна с тъга в гласа Джордино. — Нямаше нито един чифт сухи очи.

— Какво стана с нещата на Родни Йорк?

— Изпратихме дневника и писмата му в Англия по куриер — уведоми го Джордино. — Вдовицата на Йорк все още живее в едно градче край залива Фалмът. Много мила женица, наближаваща осемдесетте. Разговарях с нея по телефона, след като бе получила вещите. Не мога да ти опиша колко се зарадва, като научи как е починал Йорк. Тя и семейството й възнамерявали да пренесат тленните му останки у дома.

— Радвам се, че най-накрая жената научи какво точно се е случило — рече Пит.

— Тя ме помоли да ти благодаря за загрижеността ти.

Погледът на Пит щеше да се замъгли напълно, ако в този момент Пърлмутър не му беше подал чаша вино.

— Ще ти хареса, момчето ми. Превъзходно шардоне от винарната „Плъм Крийк“ в Колорадо.

Изненадата премина, празненството продължи и след полунощ. Приятели идваха и си отиваха, а Пит полагаше огромни усилия да не заспи. Накрая родителите му настояха да иде да си почине. Гостите започнаха да се разотиват, пожелаваха му бързо възстановяване и се изнизваха през вратата към колите си.

— Не идвай на работа, докато не се почувстваш напълно оздравял — посъветва го Сандекър. — Дотогава НЮМА ще се оправи и без теб.

— Има една работа, която ми се ще да свърша след около месец — рече Пит и в очите му проблеснаха старите лукави пламъчета на вечния авантюрист.

— Каква е тази работа?

Пит се захили.

— Искам да бъда на остров Гладиатор, когато отливите ще са прочистили лагуната.

— И какво очакваш да намериш там?

— Името му е Базил.

— Кой, по дяволите, е този Базил? — погледна го изумен Сандекър.

— Едно морско чудовище. Мисля, че след като лагуната се изчисти от пепелта и всички останки, то ще се върне в мястото си, където се разпложда.

Сандекър постави ръка на рамото на Пит и му хвърли поглед, с който обикновено се поглежда дете, когато твърди, че е срещнало зъл дух.

— Я първо си направи една дълга почивка, пък после ще говорим.

Адмиралът се обърна и поклащайки глава, се отдалечи, като измърмори нещо от рода, че такива неща като морски чудовища няма. Размина се с Лорън Смит, която се приближи до Пит и го хвана за ръката.

— Искаш ли да остана? — попита го тя тихо.

Пит я целуна по челото.

— Благодаря ти, но предпочитам да остана известно време сам.

 

 

Сандекър предложи на Лорън да я закара до дома й и тя с удоволствие прие, тъй като беше дошла за посрещането на Пит с такси. Двамата седяха смълчани, докато колата прехвърли моста и навлезе в града.

— Никога не съм виждала Дърк толкова обезсърчен — заговори Лорън с тъжно и замислено лице. — Не съм очаквала, че ще доживея деня, в който да кажа, че огънят в очите му е угаснал.

— Ще се оправи — увери я Сандекър. — След няколко седмици почивка отново ще изгаря от нетърпение да свърши нещо.

— Не смятате ли, че вече е малко старичък, за да се хвърля в нови авантюри?

— Не мога да си го представя да седи зад бюро. Той никога няма да спре да странства по морета и да прави всичко, което обича.

— Какво ли го подтиква към това? — запита се на глас Лорън.

— Някои мъже са родени с неспокоен дух — отбеляза философски Сандекър. — За Дърк всеки час е загадка, която трябва да бъде разгадана, всеки ден е предизвикателство, на което трябва да се отвърне.

Лорън извърна поглед към адмирала.

— Малко му завиждате, нали?

— И още как! Вие също.

— Как си го обяснявате?

— Отговорът е прост — рече дълбокомислено Сандекър. — Във всекиго от нас живее частица от Дърк Пит.

 

 

След като всички си тръгнаха и Пит остана сам в хангара сред колекцията си от механични вещи, всяка от които по някакъв начин бе свързана с миналото му, той тръгна сковано към лодката, която бе построил заедно с Мейв и Джордино върху скалите на Злините, и се качи в кокпита. Остана там дълго, вглъбен в спомените си.

Когато първите лъчи на утринното слънце близнаха ръждясалия покрив на стария морски съд, той все още седеше в кокпита на „Прекрасната Мейв“.