Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shock Wave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Ударна вълна

ИК „Димант“, Бургас, 1996

Художник на корицата: Буян Филчев

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

ISBN: 954-8472-48-1

История

  1. — Добавяне

50.

Мейв прегърна Пит.

— По̀ навреме не можеше да се появиш.

— Как така не гръмна с малкия си пистолет? — почуди се Джордино.

Пит извади автоматичното си оръжие от задния си джоб и го задържа в дланта си.

— След като патрулът с фенерчето не ме откри в скалната пукнатина, където се бях скрил, аз изчаках малко, после се примъкнах до ръба на скалата, за да наблюдавам какво става. Като видях, че само миг, и щеше да бъдеш застрелян, нямах време да вадя пистолета и да се прицелвам. Затова предприех следващия най-добър ход.

— Имаш късмет, че така е действал — обърна се Мейв към Джордино, — иначе сега нямаше да те има.

Джордино не беше от хората, проявяващи сълзлива сантименталност и подмина думите й.

— Отдаде ли ми се друг случай, ще изнеса останките му — рече той, поглеждайки към мъжа, който се бе сгънал като зародиш на земята и притискаше ръце в корема си. После се наведе да вземе карабината му и прегледа патронната пачка. — Хубаво попълнение на арсенала ни.

— Какво да правим с него? — попита Мейв. — Ще го метнем ли от скалата?

— Не е нужно чак такава жестокост — отвърна Пит и неволно огледа пътеката покрай ръба на скалата в двете посоки. — Той вече не може да ни навреди. По-добре да му запушим устата, да го вържем и да оставим приятелчетата му да го намерят. Те положително ще тръгнат да търсят него и партньора му, когато не се върне навреме в караулното помещение.

— Следващата смяна ще се появи тук след петдесет минути — каза Джордино, докато бързо издърпваше висящото от скалата найлоново въже. — Достатъчно време да спечелим голяма преднина.

Минути по-късно патрулът, с широко отворени от страх очи, останал само по долно бельо, увисна на грайфера в пространството на десетина метра под ръба на скалната площадка. Тялото му, с омотаното около него найлоново въже, приличаше на пашкул.

Начело с Мейв в ролята на водач, тримата закрачиха по пътеката. Джордино беше взел малкия автоматичен пистолет от Пит, а Пит, преоблечен в униформата на часовия, носеше бушмастъра М-16. Те вече не се чувстваха незащитени и безпомощни. Пит обаче знаеше, че това съвсем не е достатъчно, тъй като около мините и бреговата ивица на острова сигурно имаше не по-малко от стотина други охранители на пост. Сега, след като нямаше как да се върнат на „Прекрасната Мейв“, те трябваше да търсят друго средство за бягство — план, който Пит винаги бе предвиждал дълбоко в съзнанието си, макар да нямаше ни най-малката представа как ще го осъществи. Но това все още не беше първостепенна грижа. Сега стоеше въпросът как да открие децата на Мейв и да ги измъкне от ръцете на лудия им дядо.

След като извървяха около петстотин метра, Мейв вдигна ръка и посочи гъстите шубраци.

— Ще пресечем острова оттук — уведоми ги тя. — Има един път, който се вие в продължение на трийсет метра оттук. Ако бъдем предпазливи и внимаваме да не бъдем забелязани от движението по пътя, той ще ни изведе до централния жилищен район на работниците на Дорсет.

— Къде се намираме по отношение на вулканите, които се издигат в двата края на острова? — поинтересува се Пит.

— Почти по средата между тях и срещу лагуната.

— А къде според теб могат да бъдат децата ти? — попита я Джордино.

— Де да знаех! — отвърна тя замислена. — Първото ми предположение е, че са в семейната къща в имението, но не бих се учудила, ако баща ми ги държи под стража в лагера на охранителите или още по-лошо — под прякото наблюдение на Джак Фергюсън.

— Да не разчитаме, че ще можем да се шляем наоколо като туристи, търсещи ресторант — отбеляза Пит.

— Прав си — съгласи се Джордино. — Ще бъде най-добре, ако намерим някой отговорен човек, който знае отговорите и му извием ръцете.

С претенциозен жест Пит изпъна куртката на откраднатата униформа и изчетка с ръце раменете си.

— Познавам такъв човек, стига да е на острова.

 

 

Двайсет минути по-късно, след като бяха вървели по пътя, който криволичеше в поредица от остри завои над средната част на острова, тримата наближиха двора на жилищните сгради, приютяващи минните инженери и охранителите. Без да излизат от защитния мрак на шубраците, те тръгнаха покрай лагера на принудително задържаните китайски работници. Ярки лампи осветяваха бараките и откритите площи, оградени от висока електрифицирана ограда, на върха на която бяха поставени няколко реда бодлива тел. Районът беше тъй силно обезопасен с електронни системи за наблюдение, че в периметъра му не се забелязваха никакви охранители.

След още стотина метра Мейв спря и направи знак на Пит и Джордино да приклекнат зад един нисък жив плет, опасващ една бетонна пътна артерия. Единият край на пътя свършваше в алея за коли, която водеше през голям сводест портал към семейната къща на Дорсет. На малко разстояние в срещуположния край пътят се разделяше. Широка улица отвеждаше надолу по склона на едно възвишение към пристанището в средата на лагуната, където доковете и складовете добиваха странен вид под призрачната жълта светлина на натриевите лампи. Пит се задържа на място малко повече, за да изучи голямата лодка, вързана до дока. Дори от такова разстояние си личеше, че това е яхтата на Дорсет. Обзе го въодушевление, като видя вертолета на горната й палуба.

— Островът има ли самолетна писта? — попита той Мейв.

Тя поклати глава.

— Не. Татко не пожела да построи такава. Предпочете да извозва стоката по море. Използва хеликоптер, за да отива и се връща от австралийския континент. Защо питаш?

— Пресявам възможностите. Ей там, на яхтата, е кацнала една птица за бягство.

— Ах, ти, хитрецо! През цялото време си таил тази мисъл.

— Ами! Току-що ме заля вълна на просветление — измъкна се ловко Пит, после попита: — Колко души пазят яхтата?

— Само един, който наблюдава охранителните системи на дока.

— А екипажът къде е?

— Когато яхтата е на док тук, татко държи екипажът да си стои на острова, по квартирите.

Пит обърна внимание, че другият път на разклона извиваше към главните жилищни помещения. Мините във вулканите бяха оживени от дейност, докато централният жилищен район на „Дорсет Майнинг Консолидейтид“ беше пуст. Докът до яхтата външно също изглеждаше безлюден под светлината на прожекторите, монтирани върху близкия склад. По всичко личеше, че останалите хора бяха още в леглата си — нещо напълно естествено за този час — четири сутринта.

— Посочи ми дома на шефа на охраната — каза Пит на Мейв.

— Минните инженери и прислугата на баща ми живеят в онази група постройки, дето са най-близо до лагуната — поясни Мейв. — А домът, който те интересува, се намира в югоизточния край на дворното място с жилищата на охраната. Стените му са боядисани в сиво.

— Видях го. — Пит избърса с ръкав потта от челото си. — Има ли друг начин да се стигне дотам освен по улицата?

— Зад него минава пешеходна алея.

— Тогава да тръгваме. Не ни остава много време до съмване.

Тримата се придържаха зад живия плет и грижливо поддържаните дървета покрай двата павирани банкета на пътя. През петдесет метра се издигаха високи стълбове за улично осветление, както е при повечето градски улици. Те вървяха безшумно към сивата къща в края на дворното място, само диворастящата трева и падналите листа прошумоляваха тихо под краката им.

Когато стигнаха до група храсти до задната врата, Пит допря устни до ухото на Мейв.

— Влизала ли си някога в къщата?

— Само един-два пъти като малка. Татко ме беше пратил да предам съобщения на мъжа, който оглавяваше охраната тогава — отвърна му тя шепнешком.

— Знаеш ли дали къщата има алармена система?

Мейв поклати глава.

— Не мога да си представя, че някой ще тръгне да разбива жилището на шефа на охраната.

— А има ли прислуга, която живее в къщата?

— Не. Прислугата е настанена в други квартири.

— Задната врата ще свърши работа — прошепна Пит.

— Надявам се, че ще попаднем в добре заредена кухня — едва чуто рече Джордино. — Хич няма да ми е приятно да се прокрадвам в тъмното на празен, ама на много празен стомах, бих добавил аз.

— Можеш на първо време да свиеш нещо от хладилника — насърчи го Пит.

Пит излезе от прикритието на мрака, промъкна се до едната страна на задната врата и надникна през прозорчето й. Видя осветен от слаба крушка коридор, който свършваше до отвор на стълбище, водещо към втория етаж. Той предпазливо се протегна и леко завъртя дръжката на бравата. Чу се съвсем тихо щракване на излязлото от фиксатора езиче на ключалката. Пит пое дълбоко въздух и бавно побутна вратата. Крилото се отмести безшумно на пантите си, той го отвори широко и влезе в антре, което водеше към малка кухня. Пит прекоси кухнята и внимателно затвори една плъзгаща се врата, покрай която минаваше друг коридор. После светна лампата. При този сигнал Мейв и Джордино го последваха.

— О, благодаря ти, Господи! — промълви Джордино, изпадайки във възторг при вида на красиво обзаведената кухня, върху чиито шкафове и печката се виждаха скъпи домакински съдове, издаващи готвача чревоугодник.

— Колко е топличко! — прошепна радостно Мейв. — От седмици само студувам.

— Вече предвкусвам пържени яйца с шунка — рече Джордино.

— Всяко нещо по реда си — тихо каза Пит.

Той загаси лампата, отвори отново плъзгащата се врата с излаз към коридора и с насочена карабина излезе през нея. Наклони глава на една страна и напрегна слух — чуваше само тихото бръмчене на вентилатора на отоплението. Притискайки плътно гръб в стената, той тръгна по слабо осветения коридор, стигна до застланото с пътека стълбище и изпробвайки всяко стъпало дали скърца, стъпваше на него с цялата си тежест.

На горната площадка на стълбището видя в двата й края по една затворена врата. Пробва първо дясната. Стаята беше обзаведена като кабинет — с компютър, телефони и шкафове за папки. Писалището беше в изряден ред, също като кухнята. Пит се усмихна вътрешно. Очакваше подобно нещо от обитателя му. Вече уверен в себе си, той се упъти към другата врата, отвори я с ритник и светна лампата.

Красива азиатка на не повече от осемнайсет години, с дълга черна и лъскава като коприна коса, която се спускаше от едната страна на леглото до пода, погледна с изцъклени от уплаха очи застаналата на вратата фигура с карабина в ръце. Тя отвори уста, като да извика, но издаде само приглушен бълбукащ звук.

Мъжът до нея беше хладнокръвен клиент. Той лежеше на една страна със затворени очи и не направи никакъв опит да се обърне към Пит. Пит щеше да пропусне да види лекото плъзване на ръката му, ако не беше явното безразличие от страна на мъжа. Той леко натисна спусъка и изпрати два куршума в бърза последователност във възглавницата. Оръжието беше със заглушител и изстрелите се чуха като ръкопляскане. Едва тогава мъжът в леглото подскочи и погледна ръката си, която кървеше от миналия през дланта куршум.

Сега и момичето запищя, но като че ли това не трогна нито един от мъжете. И двамата я изчакаха търпеливо да млъкне.

— Добро утро, шефе! — каза бодро Пит. — Извинявай, че те притесних.

Джон Мърчант примигна от светлината и закова поглед в неканения гост.

— Моите охранители са чули писъците и веднага ще дотичат — каза той спокойно.

— Съмнявам се. Доколкото те познавам, съседите ти са приели женските писъци, идващи от квартирата ти посред нощ, като нещо съвсем обичайно.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Каква къса памет!

Мърчант присви очи и в следващия миг челюстта му увисна от разпознаването на мъжа пред него. По лицето му се изписа пълно изумление.

— Не е възможно… Не е възможно да си… Дърк Пит!

Сякаш по даден знак в стаята влязоха Мейв и Джордино. Те застанаха зад Пит, без да продумват, и се вторачиха в двамата в леглото, като че ли гледаха театрална пиеса.

— Това трябва да е някакъв кошмарен сън — промълви Мърчант.

— Нима кървиш в съня си? — попита Пит и пъхна ръка под възглавницата на Мърчант, откъдето извади 9-милиметров автоматичен пистолет, който шефът на охраната бе понечил да вземе преди малко, и го подаде на Джордино. Той очакваше, че слабият, дребен мъж ще стане при създалото се положение, но Мърчант изглеждаше направо онемял при вида на призраците на тримата души, които мислеше за мъртви.

— Видях с очите си как бяхте хвърлени по течението малко преди да се разрази бурята — заговори Мърчант с глух, равен глас. — Как е възможно да сте оцелели?

— Погълна ни една акула — рече Джордино, спускайки пердетата. — Поразбъркахме малко тумбака й и нали се сещате какво стана после.

— Вие сте луди хора. Предайте си оръжието — никога няма да си тръгнете живи от острова.

Пит допря дулото на карабината си в челото на Мърчант.

— Единственото нещо, което искам да чуя от теб, се отнася до местонахождението на синовете на госпожица Флечър. Къде са те?

В очите на Мърчант проблеснаха искрици на предизвикателство.

— Нищо няма да кажа.

— Е, в такъв случай ще умреш — каза студено Пит.

— Необичайни думи за морски инженер и океанограф, който поставя жените и децата на пиедестал и който е уважаван за това, че държи на думата си и е почтен.

— Поздравления за добрата домашна работа!

— Ти няма да ме убиеш — продължи Мърчант, успявайки да овладее отново чувствата си. — Нито си професионален убиец, нито си човек, способен да убива.

Пит сви нехайно рамене.

— Ще си позволя да отбележа, че един от твоите охранители, онзи, когото преди половин час метнах от скалата, не мисли така.

Мърчант гледаше равнодушно Пит; не беше сигурен дали да му повярва.

— Не знам какво е направил господин Дорсет с внуците си.

Пит отдръпна цевта на оръжието си от челото на Мърчант и го допря в коляното му.

— Мейв, брой до три!

— Едно… — започна тя така, сякаш броеше колко бучки захар слага в чашата си с чай. — Две… три.

Пит натисна спусъка и куршумът се заби в капачката на коляното на Мърчант. Любовницата на Мърчант започна отново да пищи и Джордино побърза да сложи ръка на устата й.

— Моля, може ли малко тишина? Ще напукате мазилката.

Мърчант се преобрази напълно. Дивата злоба в противния дребен мъж изведнъж бе заменена от израз, белязан с болка и ужас. Устните му се изкривиха, когато заговори:

— Коляното ми! Раздроби коляното ми! — изстена той с дрезгав глас.

Пит премести дулото си към единия лакът на Мърчант.

— Хайде, че бързам. Ако не искаш да бъдеш двойно осакатен, предлагам ти да говориш, при това да говориш истината, иначе отсега нататък ще ти е много трудно да си миеш зъбите.

— Синовете на госпожица Флечър работят в мините с останалите работници. Държат ги при другите в охраняемия лагер.

Пит се обърна към Мейв.

— Твой ред е.

Мейв погледна Мърчант право в очите, лицето й бе напрегнато от гняв.

— Той лъже. Джак Фергюсън, надзирателят, отговаря за децата ми. Той никога не би ги изпуснал от поглед.

— А къде се навърта той? — попита Джордино.

— Фергюсън живее в една от къщата за гости в имението, за да е на разположение на баща ми по всяко време — поясни Мейв.

Пит се усмихна безчувствено на Мърчант.

— Съжалявам, Джон, отговорът беше грешен. Това ще ти струва един лакът.

— О, недей, моля те, недей! — смънка през стиснати от болка зъби Мърчант. — Печелиш. Когато не работят в мините, Фергюсън държи близнаците в квартирата си.

Мейв пристъпи напред и се надвеси над Мърчант; изглеждаше като обезумяла от представата за страданията, на които бяха подложени синовете й. Самоконтролът й рухна и тя силно удари няколко плесника по лицето му.

— Да принуждавате шестгодишни деца да работят в мините! Що за садистични чудовища сте вие!

Тя избухна в неудържим плач и Джордино обви ръка около кръста й, за да я издърпа назад.

Лицето на Пит изразяваше тъга и гняв. Той насочи цевта на милиметър от лявото око на Мърчант.

— Още един въпрос, приятелю Джон. Къде спи пилотът на вертолета?

— В момента лежи в клиниката на дружеството със счупена ръка — отвърна мрачно Мърчант. — Но не се надявай, че ще го принудиш да ви измъкне с вертолета от острова.

Пит кимна и се усмихна заговорнически на Джордино.

— Притрябвал ни е! — рече той и посочи с брадичка към вградения гардероб. — Ще ги затворим там.

— Да не би да ни убиете? — попита бавно Мърчант.

— По-скоро бих застрелял скункс. — Той посочи гардероба. — Но като отвори дума за това, ти и твоята малка приятелка ще бъдете вързани със запушени усти и заключени в гардероба.

Страхът на Мърчант пролича явно по тика в едното ъгълче на устата.

— Но ние ще се задушим вътре.

— Мога и да ви застрелям. Така че решавай.

Мърчант не каза нищо и не прояви съпротива, когато той и момичето бяха вързани с накъсаните на ленти чаршафи и бяха наблъскани безцеремонно в гардероба. Джордино премести почти половината мебели в спалнята и ги струпа до вратата на гардероба, за да не може да се отваря отвътре.

— Постигнахме онова, за което дойдохме — заключи Пит. — Затова да продължаваме пътя си към стария чифлик.

— Нали каза, че мога да нападна хладилника — възрази Джордино. — Коремът ми вече престъргва от глад.

— Сега нямаме време за това — рече Пит. — По-късно ще си направиш това удоволствие.

Джордино заклати тъжно глава и втъкна деветмилиметровия пистолет на Мърчант в колана си.

— Защо имам чувството, че в действие е конспирация с цел да бъде изчерпана кръвната ми захар?