Клайв Къслър
Ударна вълна (21)

19.

Малиновочервен водосамолет, на чийто корпус отстрани с бели печатни букви бе изписано „Шънук Карго Кариърс“, се поклащаше леко върху водата до дока за зареждане с гориво, близо до летището „Шиъруотър“ в Британска Колумбия. Нисък мъж с кестенява коса и мрачно лице, облечен в старомоден кожен летателен костюм, придържаше дюзата на маркуча, пъхната в един от резервоарите на крилото. Той отмести поглед надолу и огледа мъжа, който, нарамил раница и с голям черен куфар в ръка, вървеше нехайно по дока. Беше облечен с джинси и пухено скиорско яке. На главата си бе сложил в хоризонтално положение каубойска шапка. Когато непознатият се спря до самолета и погледна нагоре, пилотът посочи с брадичка широкополата шапка.

— „Стетсън“ ли е?

— Не, правена е по поръчка от „Мани Гамидж“ от Остин, Тексас.

Непознатият огледа водосамолета. Изглеждаше да е строен преди 1970-та.

— „Де Хавиланд Бийвър“, един от най-добрите бушплани^[1], проектирани досега.

— Старичък, но върши работа.

— Канадско производство от 1967 година. Може да се издига на стотици метри от водата с четири хиляди килограма товар. Това е работният кон на севера и е много почитан тук. Стотина такива все още летят.

— Вече рядко се срещат големи звездообразни двигатели.

— Вие сте приятел на Ед Поузи, нали? — неочаквано попита пилотът.

— Да — отвърна Пит, без да се представи.

— Ветровитичко е днес.

— Около двайсет възела, доколкото мога да преценя.

— Летец ли сте?

— Имам зад гърба си няколко часа във въздуха.

— Аз съм Малкълм Стоукс.

— Дърк Пит.

— Разбрах, че искате да летите до залива Блек Уотър.

Пит кимна.

— Ед Поузи ми каза къде мога да намеря резбаря на тотеми на име Мейсън Броудмур.

— Познавам Мейсън. Селището му се намира в долния край на остров Морзби, оттатък пролива Хийстън Стюарт, започващ от остров Кунгхит.

— Колко време се лети дотам?

— Час и половина над протока Хекът. Ще ви закарам точно за обяд.

— Звучи привлекателно — рече Пит.

— Какво носите в това? Тромбон?

— Подводен микрофон, уред за измерване на подводни звуци.

Без да каже нищо повече, Стоукс завинти капака на резервоара за горивото и окачи обратно дюзата на колонката, а в това време Пит натовари уреда си на борда. След като отвърза котвените въжета и с един крак избута самолета от дока, Стоукс се метна в пилотската кабина.

— Искате ли да пътувате отпред? — попита той.

Пит се усмихна вътрешно. В товарния отсек нямаше нито една пътническа седалка.

— Ако нямате нищо против.

Пит седна на мястото на втория пилот и закопча колана, а Стоукс даде контакт, за да загрее големият единичен звездообразен двигател и провери измервателните уреди. Отливът бе вече отдалечил самолета на три метра от дока. След като огледа канала за други плавателни съдове или водосамолети, Стоукс подаде газ и отлепи бийвъра от повърхността, направи вираж над остров Кампбел и пое на запад. Докато набираха височина, Пит си спомни за справката, която му бе дал Хирам Йегър, преди да тръгне от Вашингтон.

Островите Куин Шарлот обхващат около 150 острова, разположени успоредно на канадския континент по протежение на 160 километра на изток. Общата площ на островната верига възлиза на 9584 квадратни километра. Населението от 5890 души се състои предимно от индианци хаида, нахлули от островите през осемнайсети век. Индианците хаида използват изобилието от червени кедъри, за да си правят издълбани от дънери канута, къщи за многочленните си семейства върху масивни колове, пръти с красиво издълбани тотеми, както и маски, сандъци и посуда.

Икономиката им се основава на добива на дървен материал и риболов, а също и на добив на мед, въглища и желязна руда. През 1997 година златотърсачи, работещи за дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, откриват кимберлитова тръба на остров Кунгхит — най-южния остров от островната верига Куин Шарлот. След като пускат сонда за проба, в дупката намират 98 диаманта в 52-килограмова мостра. Въпреки че остров Кунгхит е част от националния резерват за зелени площи в Южен Морзби, правителството разрешава на „Дорсет Консолидейтид“ да подаде молба за наемане на острова. След това Дорсет предприема широкообхватна изкопна операция и затваря острова за всякакви туристи и лагеруващи. Според изчисления, направени от нюйоркски брокери от „С. Дърго & Сие“ мината можела да носи печалба от 2 милиона долара в диаманти.

Стоукс прекъсна мислите на Пит.

— Сега, след като сме далеч от любопитни погледи, да ви питам как мога да съм сигурен, че наистина сте Дърк Пит от Националната агенция за подводни и морски проучвания?

— А вие упълномощен ли сте да питате?

Стоукс извади от малкия си джоб кожено калъфче и го отвори.

— Кралска канадска моторизирана полиция, управление по криминално разследване.

— Значи разговарям с инспектор Стоукс.

— Да, господине, точно така.

— Какво искате да ви покажа? Кредитни карти, шофьорска книжка, служебна карта от НЮМА, кръводарителна книжка?

— Само ми отговорете на един въпрос — уточни Стоукс, — свързан с круширали кораби.

— Питайте.

— Какво знаете за „Емприс ъв Айрланд“?

Пит се отпусна на седалката и се захили.

— Той беше трансатлантически лайнер на „Канейдиън & Пасифик“, който потъна, след като се сблъска с кораб за превозване на въглища в река Сейнт Лорънс, на няколко мили от град Римуски, през 1914 година. Броят на жертвите надхвърлял хиляда, като повечето били от контингент на Армията на спасението, които отивали на конгрес в Англия. Корабът лежи на около петдесет метра под водата. НЮМА го откри през май на 1989 година.

— Много добре. Явно, че вие сте този, за когото се представихте.

— А защо е нужна моторизирана полиция? — поинтересува се Пит. — Поузи не ми спомена нищо за криминално разследване.

— Това не е работа на Ед. Молбата ви да се навъртате край остров Кунгхит мина през ръцете ми по реда си. Аз съм един от петчленната група полицаи, които от девет месеца сме взели под наблюдение диамантовата мина на Дорсет.

— Има ли някаква специална причина?

— Незаконна емиграция. Подозираме, че Дорсет прекарва контрабандно китайци на острова, за да работят в мината.

— Защо китайци? Защо не наема местни канадски граждани?

— Предполагаме, че Дорсет купува работници от криминални синдикати, а после ги използва като роби. Помислете само колко данъци, трудови застраховки, пенсии и профсъюзни надници спестява.

— Но нали вие следите за спазването на законите. Какво ви спира да отидете там и да проверите съответните документи на работниците?

— Дорсет е подкупил цяла сюрия бюрократи и членове на Парламента, които да закрилят операциите му. Всеки път когато се опитаме да направим проверка на обекта, се натъкваме на батарея от високоплатени адвокати, които издигат километрова бариера от законни пречки. Без някакво документирано доказателство управлението по криминално разследване няма почва, върху която да стъпи.

— Защо ми хрумна глупавата мисъл, че ще ме използвате? — смотолеви под носа си Пит.

— Появата ви е съвсем навременна, господин Пит. Поне за моторизираната полиция.

— Ако правилно се досещам, очаквате от мен да отида там, където моторизираната ви полиция не смее.

— Ами все пак вие сте американец. Ако ви хванат, че навлизате в забранена територия, най-лошото, което можете да очаквате, е да ви изгонят. Докато сторим ли го ние, ще настъпи пълна политическа бъркотия. А членовете на групата ми и аз очакваме, естествено, да си получим някой ден пенсиите.

— Естествено — потвърди язвително Пит.

— С радост ще се подчиня, ако желаете да премислите и да ми наредите да ви върна обратно на летището в Шиъруотър.

— Все едно да искате от мен да променя целта на пътуването си и да ида да ловя риба в някой поток, пълен със сьомга. Някъде на море умират хора. Дошъл съм тук, за да разбера как и дали минните операции на „Дорсет Консолидейтид“ са по някакъв начин отговорни за това.

— Уведомен съм за корабите, поразени от непознатото акустично явление — каза Стоукс. — Изглежда, ние с вас сме по следите на един и същ източник, но по различни причини.

— Номерът е да спипаме Дорсет, преди да са загинали още невинни хора.

— Мога ли да ви попитам какъв е планът на номера ви?

— Няма нищо сложно — отвърна Пит. — Надявам се да проникна в мината, като наема Мейсън Броудмур за водач да ме заведе на острова, при условие че той се съгласи.

— Доколкото познавам Мейсън, той мигом ще се възползва от предложението. Преди година брат му ловеше риба близо до острова. От една от охранителните лодки на „Дорсет Консолидейтид“ му заповядаха да се маха. Тъй като семейството му лови риба в тези води от поколения насам, той отказа. Ония му хвърлиха един хубав бой и изгориха моторницата му. Когато отидохме да разследваме случая, мъжете от охраната на Дорсет твърдяха, че лодката на Броудмур била избухнала и те го спасили.

— Едно твърдение срещу твърденията на двайсет от тях.

— По-точно, осем, но картината ви е ясна.

— Значи сега е ваш ред — каза любезно Пит. — По какъв начин очаквате да ви помогна?

Стоукс посочи от прозореца горист остров, осакатен в средата с кална ивица.

— Това е остров Кунгхит. Те изсякоха част от гората, за да направят писта за превозване по въздуха на хора и продоволствия. Ще се престоря, че имам проблем с двигателя и ще кацнем там. Докато човъркам под обтекателя, вие забавлявайте въоръжените пазачи с разкази за смелите ви подвизи на водата.

Пит погледна подозрително Стоукс.

— Какво очаквате да постигнете, освен да настроите враждебно охраната на Дорсет?

— Имам си причини да искам да се приземя. Първа причина: да дам възможност на снимачните камери, поставени в поплавъците, да направят снимки в едър план по време на кацането и излитането.

— Не зная защо имам чувството, че те не обичат неканени гости. Какво ви кара да мислите, че няма да бъдем изправени пред нещо поверително и стрелба?

— Втора причина — продължи Стоукс, подминавайки възраженията на Пит. — Началниците ми само чакат такъв случай. Тогава те могат да извършат внезапно нападение и да приберат негодниците.

— Естествено.

— Трета причина. Ние имаме таен агент, който работи в мините. Надяваме се, че той ще може да ми предаде сведения, докато сме на земята.

— Значи сме пълни с подлички малки заговори, така ли? — попита Пит.

— Казано в по-сериозен дух, ако положението се влоши, ще разкрия пред охраната на Дорсет, че съм от въоръжената полиция още преди да ни предложат цигара и превръзка за очите. Те не са толкова глупави, че да допуснат нахлуването на малка армия от бранители на закона да плъзнат из обекта, за да търсят тялото на един от най-добрите сред тях.

— Значи сте уведомили вашата група и началниците ви, че ще се спуснем там?

Стоукс като че ли се обиди.

— Предвидено е всяко наше изчезване да изпълни вечерните вестници. Не се безпокойте, изпълнителните директори на Дорсетовите мини не обичат лошата реклама.

— Кога точно ще извършим чудото, замислено от моторизираната полиция?

Стоукс отново погледна надолу към острова.

— След пет минути започвам да снижавам.

Пит нямаше какво друго да прави, освен да се облегне и да се наслаждава на гледката. Долу се виждаше грамадният вулканичен конус с тръбоподобната шахта от синкава пръст в средата му, която съдържаше грубите диаманти. Над отвореното земно ядро бе опънато нещо като мост от стоманени носещи греди с безчет стоманени въжета, които изваждаха и изсипваха изкопаните отломки. Щом стигнеха повърхността, тогава кофите се плъзваха хоризонтално като кабини на лифт над открития рудник към постройките, където диамантите се отделяха от отпадъците, които пък се стоварваха върху огромен насип, опасващ изкопания материал. Насипът служеше също така и като изкуствена бариера, за да обезсърчи всекиго при опит да влезе или излезе от района — факт, който според Пит беше очевиден, тъй като липсваше всякакъв вход освен един — тунел, който свършваше до път, водещ към дока на малък залив. От картата си той бе узнал, че заливът се нарича Роуз Харбър. Както гледаше, забеляза, че един влекач, взел на буксир празен шлеп, се оттласна от дока и се отправи към континента.

По всичко личеше, че група от преустроени сгради, разположени между насипа и рудника, служеше за канцеларии и за жилищни помещения за рудокопачите. Ограждението, което беше поне два километра в диаметър, вместваше също и тясна писта с хангар. От въздуха цялата тази минна дейност приличаше на гигантски белег върху пейзажа.

— Все едно че виждам огромна пъпка от шарка — отбеляза Пит.

Без да поглежда надолу, Стоукс рече:

— Тази пъпка от шарка, както се изразихте, е място, където се сбъдват мечтите.

Стоукс наклони притока на горивната смес и принуди огромния двигател „Прат & Уитни“ Р-985 Уосп, 450 конски сили, да се задави. По радиотелефона един глас вече отправи предупреждение да се отдалечат от частния обект, но той не му обърна внимание.

— Горивото ми блокира и се налага да използвам вашата писта за принудително кацане. Извинявайте, че ще ви създам неудобства, но няма как. — После Стоукс изключи радиото.

— Не мразите ли да се спускате, без да се представите? — попита Пит.

Стоукс се бе съсредоточил в приземяването на самолета, чийто двигател кашляше и едва въртеше, и не му отговори. Спусна двете малки колела отпред, в средата на двата големи понтона, и се изравни с пистата. Насрещен вятър поде летателната машина и Стоукс се опита да балансира, но малко повече от необходимото. Пит леко се напрегна, когато видя, че Стоукс едва не изгуби напълно контрол над управлението. Полицаят беше добре подготвен, но трудно можеше да мине за опитен пилот. Приземи се доста тежко и за малко да направи лупинг на земята.

Още преди да спре пред хангара в края на пистата, самолетът бе обкръжен от близо десетима мъже в сини полеви униформи, въоръжени с изработени по поръчка карабини „Бушмастър“ М-16. Висок, сух мъж, на възраст малко над трийсет години, се качи на един от поплавъците и отвори вратата. Влезе в самолета и тръгна към пилотската кабина. Пит забеляза, че ръката на охранителя бе подпряна върху пъхнат в кобур деветмилиметров автомат.

— Това е частна собственост и вие нарушавате неприкосновеността й — каза той с напълно приятелски тон.

— Съжалявам — отвърна Стоукс, — но филтърът за горивото се задръсти. За втори път този месец. Така е, като в днешно време ти пробутват пълен боклук вместо бензин.

— За колко време може да отстраните повредата и да продължите по пътя си?

— За двайсет минути, не повече.

— Тогава, моля ви, побързайте — каза мъжът от охраната. — И не се отдалечавайте от самолета.

— Мога ли да ползвам тоалетна? — попита любезно Пит.

Охранителят го огледа за момент, после кимна.

— В хангара има. Един от моите хора ще ви придружи.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарен — рече Пит с израз, сякаш едва се сдържаше.

Той скочи от самолета и се упъти към хангара, следван по петите от един от пазачите. Щом се озова вътре в металната конструкция, Пит се обърна, като че ли изчакваше мъжът да му посочи вратата на тоалетната. Но това беше заблуда — той бе вече предположил коя е въпросната врата, но номерът му позволи за кратък миг да хвърли поглед на самолета, почиващ в хангара.

„Гълфстрийм“ V, последната разработка на търговските реактивни самолети, беше внушителна машина. За разлика от предишния „Лиърджет“ — тъй страстно купуван и експлоатиран от богатите и известните — в чиято вътрешност едва имаше място да се обърнеш, Г V беше построен и предоставяше на пътниците предостатъчно пространство встрани от лактите, а колкото до височината му, и най-високият мъж можеше спокойно да стои прав. Самолетът, способен да развива скорост до 924 километра в час на височина малко под 11 000 метра, с обсег от 6300 морски мили, бе снабден с чифт турбовентилаторни реактивни двигатели, произведени в „Бе Ем Ве“ и „Ролс Ройс“.

Дорсет не се скъпи за транспортните си средства, помисли си Пит. Един такъв самолет струва над 33 милиона долара.

Пред главния вход на хангара, зловещи и заплашителни, бяха паркирани два ниски, тумбести вертолета. Пит разпозна в тях „Макдонел Дъглас“ 530 МД — военни летателни машини за противовъздушна отбрана, предназначени за безшумно летене и с голям резерв за устойчивост по време на необичайни маневри. В отсека под фюзелажа имаха монтирано по едно 7.62-милиметрово оръдие. От вътрешността на пилотската кабина се подаваха внушителен брой уреди за следене на цели. Те бяха разузнавателни модели, специално пригодени за наземно откриване на контрабандисти на диаманти или други нежелани натрапници, навлезли в чужда територия.

След като Пит излезе от тоалетната, охранителят му даде знак да влезе в една служебна стая. Мъжът, който седеше зад бюрото, беше дребен, слаб, облечен в изискан делови костюм. Изглеждаше учтив, но излъчваше студенина и коварство. Той извърна глава от компютърния екран и огледа Пит с хлътналите си сиви и непроницаеми очи. Пит го прецени като мазен и противен.

— Аз съм Джон Мърчант, шеф на охраната на тази мина — представи се той с подчертано австралийско произношение. — Мога ли да видя картата ви за самоличност, моля?

Пит безмълвно му подаде служебната си карта от НЮМА и зачака.

— Дърк Пит — прочете на глас името му Мърчант и го повтори: — Дърк Пит. Не сте ли вие човекът, който преди няколко години намери огромно скривалище със съкровища на инките в пустинята Сонора?

— Бях просто един от членовете на екипа.

— Защо дойдохте на Кунгхит?

— Най-добре е да попитате пилота. Той приземи самолета на скъпоценната ви минна собственост. Аз съм само пътник.

— Малкълм Стоукс е инспектор в Кралската канадска моторизирана полиция. Също така е и служител в Управлението за криминално разследване. — Мърчант посочи компютъра си. — Тук имам файл с всички данни за него. Така че под въпрос сте вие.

— Много сте изчерпателен — каза Пит. — Като се имат предвид тесните ви връзки с канадското правителство, вероятно вече знаете, че съм тук, за да проуча въздействието на химическото замърсяване върху местните кафяви водорасли и рибния свят. Искате ли да видите документите ми?

— Вече разполагам с копия от тях.

Пит се изкуши да повярва на Мърчант, но познаваше достатъчно добре Поузи, за да се усъмни в доверието му. Реши, че Мърчант лъже. Използваше стар гестаповски ход — да внуши на жертвата, че обвинителят знае всичко, което е нужно.

— Тогава защо си правите труда да ме разпитвате? — поинтересува се Пит.

— За да проверя дали имате навика да не предоставяте точни данни.

— Да не би да съм заподозрян в извършването на тайно престъпление? — попита Пит.

— Работата ми е да задържам контрабандисти на незаконно присвоени диаманти, преди да прехвърлят камъните в централните организации за събиране и пласиране на диаманти в Европа и Средния изток. Тъй като дойдохте тук непоканен, длъжен съм да взема предвид мотивите ви.

Пит наблюдаваше отражението на мъжа от охраната в прозорците на остъкления кабинет. Той стоеше малко зад Пит от дясната му страна и държеше автоматичното оръжие пред гърдите си.

— След като знаете кой съм и твърдя, че нося достоверни документи за целта на пребиваването ми на островите Куин Шарлот, не можете да сте сериозно убеден, че съм контрабандист на диаманти. — Пит се изправи на крака. — Беше ми приятно, че си поговорихме, но не виждам причина да се мотая още тук.

— Съжалявам, но ще трябва да ви задържа временно — заяви енергично и делово Мърчант.

— Нямате право.

— Понеже нарушихте границите на частна собственост под фалшив предлог, имам пълното право да извърша арест на цивилно лице.

Лоша работа, помисли си Пит. Ако Мърчант задълбаеше по-надълбоко и го свържеше със сестрите Дорсет и „Полар Куин“, тогава никакви лъжи, колкото и добре скалъпени да бяха, нямаше да могат да обяснят присъствието му тук.

— Ами Стоукс? Щом като знаете със сигурност, че е от полицията, защо не ме предадете на него?

— Предпочитам да ви предам на началниците му — поясни Мърчант едва ли не със задоволство, — само че след като проуча въпроса по-обстойно.

Пит вече беше сигурен, че няма да излезе от минната собственост жив.

— А Стоукс свободен ли е да си тръгне?

— Веднага щом привърши с ненужното отстраняване на повредата на самолета. С удоволствие наблюдавам непохватните му опити да разузнава.

— От само себе си се подразбира, че той ще докладва за пленяването ми.

— Предрешен въпрос — рече сухо Мърчант.

Извън хангара се чу пукот от запалване на самолетен двигател. Принуждаваха Стоукс да излети без пътника си. Ако смяташе да действа, Пит прецени, че му остават по-малко от трийсет секунди. Забеляза върху бюрото пепелник с няколко угарки и предположи, че Мърчант е пушач. Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Щом ще бъда задържан противно на волята ми, имате ли нещо против, ако си запаля цигара?

— Ни най-малко — отвърна Мърчант и побутна пепелника към него. — Дори ще ви направя компания.

Пит бе престанал да пуши от години, но сега направи бавно движение, уж че понечва да бръкне във външното горно джобче на ризата си. Той сви дясната си ръка в юмрук и притисна в него лявата си длан. После, със светкавично движение, изтласквайки едната си ръка с помощта на другата за допълнителна сила, той заби десния си лакът в корема на охранителя. Мъжът се преви на две и силно изохка.

Времето за реакцията на Мърчант беше възхитително. Той извади малък деветмилиметров автоматичен пистолет от кобура на колана си и с добре заучено движение освободи предпазителя. Но преди дулото на оръжието му да се подаде над бюрото, погледът му попадна върху тялото на автоматичната карабина на охранителя, стиснато здраво в ръцете на Пит и насочено към носа на Мърчант. Шефът на охраната се изпълни с чувството, че гледа в тунел без светлина в другия му края.

Той бавно остави пистолета си върху бюрото.

— Това няма да ви донесе добро — рече мъжът язвително.

Пит грабна пистолета му и го пусна в джоба на якето си.

— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря, но не искам да пропусна пътуването си.

След миг той изчезна през вратата и тичешком прекоси хангара. Хвърли карабината в един контейнер за боклук, излезе навън и в бавен тръс мина покрай обръча от охранители. Те го изгледаха подозрително, но решиха, че шефът им е разрешил на Пит да си върви. Въоръжените пазачи не направиха опит да го спрат, дори и когато Стоукс подаде на ръчна газ и водосамолетът започна да се движи по пистата. Пит скочи върху единия поплавък, дръпна рязко вратата, съпротивлявайки се на силната въздушна струя от витлото, и се метна в товарния отсек.

Стоукс се слиса, когато Пит се промъкна и седна на мястото на втория пилот.

— Милостиви боже! Откъде дойдохте?

— Движението по пътя за летището беше страшно натоварено — отвърна Пит, поемайки си дъх.

— Те ме принудиха да излетя без вас.

— Какво стана с вашия таен агент?

— Не се появи. Охраната около самолета беше много засилена.

— Няма да се зарадвате, като узнаете, че шефът на охраната на Дорсет, доста противничка мижитурка, ви е нарочил като полицай от УКР, дошъл да слухти наоколо.

— Дотук ми беше прикритието като пилот на бушплан — измърмори Стоукс и издърпа назад щурвала.

Пит отвори страничния прозорец, подаде глава във въздушната струя от витлото и погледна назад. Стори му се, че мъжете от охраната се щураха насам-натам като мравки. После видя нещо, което леко преряза стомаха му.

— Мисля, че ги направих луди.

— Като им казахте нещо ли?

Пит затвори прозореца.

— Всъщност изкарах въздуха на охранителя и свих оръжието на шефа на охраната.

— Това ще прелее чашата.

— Тръгват след нас с един от бойните им вертолети.

— Познат ми е този тип машини — отбеляза с тревога в гласа Стоукс. — Те са с цели четирийсет възела по-бързи от нашата таратайка. Ще ни настигнат много преди да сме успели да се върнем в Шиъруотър.

— Но не вярвам да ни свалят с огън пред свидетели — подметна Пит. — Кое е най-близкото населено място на остров Морзби?

— Селото на Мейсън Броудмур. То е разположено край залива Блек Уотър, на около шейсет километра северно оттук. Ако стигнем там първи, ще мога да кацна на вода насред рибарската флотилия на селото.

Пит, чийто адреналин вече кипеше, погледна Стоукс с очи, в които святкаха пламъчета.

— Ами давайте тогава!