Ю Несбьо
Немезида (6)

Шеста глава
Чили

Първите лъчи на деня се подадоха едва-едва над възвишението Екеберг, промъкнаха се под наполовина вдигнатата щора в заседателната зала на Отдела за борба с насилието и се врязаха в гънките под присвитите очи на Хари. Накрая на продълговатата маса стоеше Рюне Иваршон в разкрачен стоеж и пружинираше на обувките си с ръце на гърба. Зад него, на дъска с бели листове хартия, имаше надпис ДОБРЕ ДОШЛИ с едри червени букви. Хари предположи, че Иваршон е научил това на семинар за отношенията между колеги и почти не направи опит да задуши прозявката си, когато шефът на Отдела започна да говори.

— Добро утро на всички. Ние, осмината около тази маса сме екипът, ангажиран да разследва обира на „Бугста“ в петък.

— Убийството — промърмори Хари.

— Моля?

Хари премести стола си. Проклетото слънце го заслепяваше, накъдето и да мръднеше.

— Май е хубаво да уточним още в началото, че става въпрос за убийство, и да водим разследването с тази мисъл.

Иваршон се усмихна накриво. Не на Хари, а на останалите колеги около масата, които обхвана с един поглед.

— Смятах да ви представя един на друг, но нашият приятел от Отдела за борба с насилието вече започна. Старши инспектор Хари Хуле ни е любезно предоставен от началника си Бярне Мьолер, защото смъртните случаи са негова специалност.

— Убийствата — поправи го Хари.

— Убийствата. От лявата страна на Хуле седи Карл Вебер от Отдела по експертно-криминална дейност, който ръководи експертизите на местопрестъплението. Вебер, както повечето от вас знаят, е най-опитният ни ръководител на огледи. Известен е с аналитичните си способности и безпогрешната си интуиция. Веднъж началникът на полицията изрази желание да използва Вебер като ловджийско куче.

Колегите му се разсмяха. Хари знаеше, че Вебер не се смее. Не се налагаше да го поглежда. Вебер почти никога не се усмихваше, още по-малко на хора, които не харесва. А той не харесваше почти никого. Особена антипатия изпитваше към младата смяна шефове — според него без изключение некомпетентни кариеристи, лишени от усет за работа в екип, но в замяна на това с отличен нюх за бюрократичната власт и влияние, с които се сдобиваха след кратко гостуване в полицията.

Иваршон се усмихна и доволно се залюля на пръсти като моряк при вълнение, докато чакаше шумотевицата да се уталожи.

— Беате Льон е съвсем нова в екипа и е нашият специалист по анализ на видеозаписи.

Беате почервеня като божур.

— Беате е дъщеря на Йорген Льон, който служи повече от двадесет години в тогавашния Отдел за борба с грабежите и насилието. Досега е доказала, че няма да посрами името на легендарния си баща. Неведнъж намесата й е допринасяла за разкриването на престъпления. Не знам дали споменах, но миналата година разкриваемостта в Отдела по грабежите нарасна до почти петдесет процента, а това в международен план…

— Спомена го, Иваршон.

— Благодаря.

Този път Иваршон погледна право към Хари, когато се усмихна. Усмивка на влечуго, оголило зъби. И тази усмивка не слезе от лицето му, докато представяше останалите колеги. Хари познаваше двама от тях. Магнюс Риан, млад полицай от Западния район, който работеше в Отдела за борба с насилието от половин година и бе направил добро впечатление. Другият се казваше Дидрик Гюдмюнсон, най-опитният разследващ полицай от присъстващите и заместник-началник на Отдела. Уравновесен мъж, който вършеше методично работата си. С него Хари никога не бе имал проблеми. Останалите двама бяха от Отдела по грабежите, и двамата с фамилно име Ли, но Хари веднага установи, че не са близнаци. Високата блондинка Турил Ли имаше тънки устни и резервирана физиономия, а Ула Ли беше червенокос, дребен мъж с пухкаво лице и весели очи. Хари често ги срещаше из коридорите и за мнозина това би било достатъчна причина да ги поздравява, но на него не му бе хрумвало подобно нещо.

— Самият аз сигурно съм ви познат отпреди — завърши представянето Иваршон. — Но все пак ще кажа, че съм началник на Отдела по грабежите и ми е възложено да ръководя това разследване. А в отговор на забележката ти в началото на нашата среща, Хари, те уверявам, че не за пръв път разследваме грабежи, завършващи с фатален изход за жертвите.

Хари се опита да подмине уточнението. Наистина се насили, но крокодилската усмивка не му остави избор.

— И тези случаи ли са с разкриваемост близо петдесет процента?

Само един човек се разсмя, но затова пък силно. Вебер.

— Извинете, наистина забравих да ви спомена нещо за Хуле — отклони темата Иваршон със сериозно изражение. — Приписват му известно чувство за хумор. Втори Арве Упдал^[1], както съм чувал да го наричат.

За секунда настъпи неловко мълчание. После Иваршон се засмя отривисто и гръмко, а присъстващите започнаха да се подсмихват.

— Добре, да започнем с обобщението — Иваршон обърна нов лист на дъската. Под заглавието „ОТДЕЛ ПО ЕКСПЕРТНО-КРИМИНАЛНА ДЕЙНОСТ“ не бе написано нищо. Той свали капачката от флумастера и се приготви да отбелязва. — Имаш думата, Вебер.

Карл Вебер се изправи. Беше нисък; посивялата му брада и коса напомняха лъвска грива. Гласът му звучеше като злокобно, нискочестотно трополене, но говореше отчетливо.

— Ще бъда кратък.

— Не се притеснявай — окуражи го Иваршон и опря флумастера до листа. — Не е нужно да бързаш, Карл.

— Ще бъда кратък, защото не ми е нужно никакво време — изръмжа Вебер. — Не разполагаме с нищо.

— Ясно — Иваршон отпусна ръката с флумастера. — Какво по-точно имаш предвид?

— Имаме отпечатък от чисто нова обувка, марка „Найк“, четиридесет и пети номер. Очевидно обирът е толкова професионално изпипан, че можем да сме сигурни: крадецът не носи този номер обувки. Балистичната експертиза показва, че куршумът е стандартна амуниция, 7.62 милиметра от АГ-3, най-разпространеното оръжие в кралство Норвегия — има го във всяка военна база, оръжеен склад или частен дом в страната, където живее военен или запасняк. С други думи, невъзможно е да го проследим. Освен казаното дотук, нямаме други следи. Все едно не е бил там. Проверихме за следи и вън.

Вебер седна.

— Благодаря ти, Вебер, беше доста… информативно — Иваршон отгърна нов лист със заглавие „СВИДЕТЕЛИ“.

— Хуле?

Хари пак помести стола си.

— Всички свидетели на обира са разпитани веднага след това. Никой не съобщи нищо, което да не се вижда на записа. Тоест, те помнят подробности, които със сигурност са погрешни. Един свидетел е видял как крадецът е изчезнал нагоре по улица „Индустри“. Никой друг не е забелязал нещо съществено.

— А това ни довежда до следващата точка: колата за бягство — уточни Иваршон. — Турил?

Турил Ли излезе напред, включи шрайбпроектора и на прозрачния екран се появи списък с частни автомобили, откраднати през последните три месеца. Тя обясни кои четири коли смята за най-подозрителни. Обоснова твърдението си с факта, че са напълно обикновени марки и модели, боядисани в светли, неутрални цветове и достатъчно нови, та крадецът да е сигурен, че няма да го оставят на пътя. Особено едната, фолксваген „Голф“ GTI, представлявала интерес, понеже я откраднали вечерта преди грабежа.

— Престъпниците често крадат коли възможно най-кратко време преди самия обир, за да няма време да попаднат в списъците на патрулите с издирвани лица — обясни Турил Ли, изключи апарата и на връщане към мястото си взе прозрачното фолио.

Иваршон кимна:

— Благодаря.

— Нямаше защо — прошепна Хари на Вебер.

Заглавието на следващия лист бе „ВИДЕОАНАЛИЗ“.

Иваршон сложи капачката на флумастера. Беате преглътна с мъка, изкашля се, отпи глътка вода и пак се изкашля. Най-после заговори с поглед, забит в масата:

— Измерих височината…

— Говори малко по-високо, ако обичаш, Беате — лъсна усмивката на влечуго.

Беате продължаваше да кашля.

— Измерих ръста на крадеца от видеозаписа. Метър и седемдесет и девет сантиметра. Съгласувах го с Вебер, той е съгласен с мен.

Вебер кимна.

— Чудесно! — извика Иваршон с прекомерен ентусиазъм, дръпна капачката на флумастера и отбеляза: ВИСОЧИНА 1,79.

Беате продължи да говори на масата:

— Току-що разговарях с нашия анализатор на гласове от Научно-технически университет в Тронхайм. Изслушал е внимателно петте думи на английски, казани от крадеца. Той… — Беате хвърли боязлив поглед към Иваршон, седнал с гръб към нея в готовност да записва. — … каза, че качеството на записа е твърде лошо. Не може да го анализира.

Иваршон отпусна ръка. В същия момент слънцето се изгуби зад облак и големият светъл правоъгълник на стената избледня. В залата настъпи пълно мълчание. Иваршон си пое въздух и нападателно се залюля на пръсти.

— За щастие оставихме козовете за накрая.

Началникът на Отдела по грабежите отгърна на следващия лист върху дъската. „РАЗУЗНАВАЧИ“.

— На хората извън нашия отдел следва да обясня, че разузнавачите са винаги сред първите, които привикваме при разглеждане на видеозапис от обир. В седем от десет случая добрият запис разкрива кой е извършителят, ако е стар познайник на полицията.

— Дори и ако е маскиран ли? — попита Вебер.

Иваршон кимна:

— Добрият разузнавач ще разпознае стария ни познайник по телосложението, езика на тялото, гласа, начина му на изказ по време на обира, по всички детайли, които не могат да се скрият под маската.

— Не е достатъчно обаче само да знаем кой е — намеси се Дидрик Гюдмюнсон, заместникът на Иваршон. — Необходими са ни…

— Именно — прекъсна го Иваршон. — Трябват ни доказателства. Дори крадецът да каже името си буква по буква пред охранителните камери, докато е маскиран и не е оставил улики, не разполагаме с нищо от юридическа гледна точка.

— И колко от тези седем разпознати крадци са осъдени? — попита Вебер.

— Някои — отвърна неопределено Гюдмюнсон. — И все пак е за предпочитане да знаем кой е извършил обира, дори и да остане на свобода. Така научаваме как действа, какви методи използва. И го залавяме следващия път.

— А ако няма следващ път? — намеси се Хари. Той забеляза как дебелите вени над ушите на Иваршон се разшириха, когато се засмя.

— Драги ми експерте по смъртните случаи — подхвана Иваршон, все още шеговито. — Ако се огледаш, ще забележиш как всички се подсмихват. Защото крадец, веднъж нанесъл успешен удар, винаги — винаги — се пробва пак. Това е основна закономерност при обирите.

Иваршон погледна през прозореца и си позволи пак да се засмее, преди да се завърти рязко на пети и да се обърне.

— Да кажем, че приключихме с обучението. Да видим сега имаме ли някого на прицел. Ула?

Ула Ли погледна Иваршон. Поколеба се дали да стане, или не, но накрая реши да остане седнал.

— И така, през уикенда бях дежурен. Получихме коригираното видео в осем в петък вечерта и аз извиках разузнавачите на смяна да разгледат записа в House of Pain. Онези, които бяха в почивка, свиках в събота. Общо се явиха тринадесет разузнавачи, първите в петък в осем, а другите…

— Чудесно, Ула — прекъсна го Иваршон. — Просто ни кажи какво открихте.

Ула се засмя невротично. Прозвуча като пробен крясък на чайка.

— Е?

— Еспен Волан е в болнични — докладва Ула. — Той познава най-много престъпници в тези среди. Ще се опитам да го извикам утре.

— Какво се опитваш да кажеш?

Очите на Ула пробягаха светкавично по цялата маса.

— Нищо особено — тихо призна той.

— Ула е сравнително отскоро тук — поясни Иваршон и Хари видя как челюстите му се стегнаха. — Иска да идентифицира извършителя със стопроцентова сигурност и това е много ценно качество, но е малко нереалистично, когато крадецът…

— Убиецът.

— … е маскиран от глава до пети, среден на ръст, не говори, опитва се да се движи атипично и носи по-големи обувки. — Иваршон повиши глас: — По-добре ни дай целия списък, Ула. Кои са заподозрените?

— Няма такива.

— Разбира се, че има!

— Не, няма — настоя Ула и едва преглътна.

— Да не искаш да ми кажеш, че никой не изказа предположение, че всичките ни доброволно слухтящи плъхове, които залагат честта си, за да общуват всекидневно с най-гадните измамници в Осло, нашите свръхстарателни ченгета, които в девет от десет случая чуват слухове кой е карал колата, кой е носил чувалите с парите, кой е вардил на вратата — тези хора изведнъж дори не искат да отгатнат кой е бил?

— Напротив, опитаха се да отгатнат — възрази Ула. — Споменаха шест имена.

— Ами изплюй камъчето бе, човек.

— Проверих всичките. Трима са на топло. Наш разузнавач е забелязал по време на обира един около Двореца. Друг е в Патая в Тайланд, проверих. А шестият, когото всички споменаха, понеже по телосложение напомня на издирваното лице и обирът е извършен професионално, се казва Бьорн Юхансен от бандата „Твейта“.

— И?

Ула имаше вид на човек, който изпитва желание на часа да потъне вдън земя.

— Той е в болницата „Юлевол“. В петък са го оперирали от auris alatae.

 

 

— Auris alatae?

— Стърчащи уши — изстена Хари и изтри капка пот от веждата си. — Иваршон щеше да се пръсне от яд. Докъде стигна?

— Тъкмо подминавам 21 — гласът на Халвуршен ечеше между стените. В ранния следобед фитнес залата в полицията оставаше само на тяхно разположение.

— Да не си минал напряко? — Хари стисна зъби и леко ускори въртенето на педалите. На неговия велоергометър вече се беше образувала вада от пот, а по челото на Халвуршен почти нямаше влага.

— Значи сте с празни ръце — констатира Халвуршен, дишайки равномерно и спокойно.

— Ако в края на срещата Беате не беше съобщила нищо ценно, не разполагаме с почти нищо.

— Какво каза тя?

— Тя използва компютърна програма, с чиято помощ създава триизмерно изображение на главата и лицето на крадеца, опирайки се на видеозаписа.

— С маска ли?

— Програмата черпи информацията от снимките. Светлина, сянка, вдлъбнатини, изпъкналости. Колкото по-плътно прилепнала е маската, толкова по-лесно е да се създаде изображението на лицето под нея. И въпреки всичко се получава само скица, но Беате ще я използва, за да провери дали съвпада със снимки на заподозрени.

— Това е програма за идентификация на ФБР ли? — Халвуршен се обърна към Хари и с известно задоволство установи, че петното от пот, започнало от емблемата на „Йоке & Валентинерне“ на гърдите му, сега е обхванало цялата тениска.

— Не, тя разполага с по-добра програма — обясни Хари. — Докъде стигна?

— 22. Каква е тази програма?

— Fusiform gyrus.

— Майкрософт? Епъл?

Хари потупа с показалец пламналото си чело.

— Общодостъпен софтуер. Намира се в темпоралния дял на мозъка и единствената му функция е да разпознава лица. Само това прави. На него дължим способността да различаваме между стотици хиляди човешки лица, но не сме в състояние да различаваме повече от дванадесет носорози един от друг.

— Носорози ли?

Хари присви очи и се опита да избегне стичащата се по лицето му пот.

— Това е само пример, Халвуршен. Но Беате Льон със сигурност е много специален случай. Нейният fusiform разполага с допълнителни гънки, благодарение на тях тя помни, така да се каже, всички лица, които е видяла през живота си. Нямам предвид само познати или хора, с които е разговаряла, а и лица зад слънчеви очила, минавали покрай нея в тълпи от хора на улицата преди петнадесет години.

— Бъзикаш ме.

— Ни най-малко.

Хари наведе глава, та дишането му да се поуспокои, и продължи:

— Известни са само няколкостотин човека с такава дарба. Дидрик Гюдмюнсон твърди, че в Полицейската академия Беате направила тест и ударила в земята няколко програми за идентифициране на хора. Момичето си е ходеща картотека за лица. Като те пита „къде съм те виждала?“, да знаеш, че не е трик за проверка.

— Боже мой. Какво прави в полицията? Искам да кажа, с такъв талант?

Хари повдигна рамене.

— Сигурно си спомняш разследващия полицай, застрелян по време на банков обир в квартал Рюен през осемдесетте?

— Твърде отдавна е.

— Намирал се по случайност наблизо, когато се получил сигналът. Пристигнал пръв на местопроизшествието, влязъл в банката невъоръжен, за да преговаря. Повалили го с автомат. Така и не заловиха крадците. По-късно в Полицейската академия сочеха гибелта му като пример как не бива да се постъпва по време на обир.

— Трябва да чакаш подкрепление, а не да се конфронтираш с крадците, за да не излагаш себе си, служителите на банката и дори крадците на ненужна опасност.

— Правилно, така е по учебник. Странното е, че той е бил един от най-способните и опитни детективи, с които разполагала полицията. Името му е Йорген Льон. Бащата на Беате Льон.

— Ясно. И искаш да кажеш, че това е причината тя да стане полицайка? Заради баща си?

— Вероятно.

— Хубава ли е?

— Съвестна е. Колко?

— Тъкмо подминавам 24, остават шест. А ти?

— 22. Ще те настигна, да знаеш.

— Не и този път — Халвуршен увеличи скоростта.

— О, задават се баирите, а там съм Бог. Ще се психираш и ще се схванеш както винаги.

— Не и този път — повтори Халвуршен и увеличи натиска. В гъстата му коса над челото се прокрадна капчица пот. Хари се усмихна и се наведе напред над кормилото.

 

 

Бярне Мьолер гледаше ту списъка с продуктите за пазаруване, съставен от съпругата му, ту нещо на рафта, което му приличаше на кориандър. Маргрете се запали по тайландската храна по време на екскурзията им до Пукет миналата зима, но шефът на Отдела за борба с насилието все още не се чувстваше в свои води, що се отнася до различните зеленчуци, които пристигаха ежедневно от Банкок в пакистанската бакалия на улица „Грьонланслайре“.

— Това е зелено чили, шефе — обади се глас до ухото му И Бярне Мьолер се сепна; обърна се и се озова срещу мокрото, пламнало лице на Хари. — С няколко такива парченца и малко стрит джинджифил си готов да сготвиш супа „Том ям“, Здраво ще се изпотиш от лютивината, но ще стопиш малко килограми.

— Като те гледам, май току-що си хапнал нещо такова.

— С Халвуршен си устроихме дуел с велосипеди.

— Така ли? А какво държиш?

— Японе, малка червена люта чушка.

— Не знаех, че умееш да готвиш.

Хари погледна леко озадачено торбичката с чили, сякаш и той я вижда за пръв път.

— Впрочем радвам се, че те срещнах, шефе. Имаме проблем.

Мьолер усети как кожата на главата го засърбя.

— Не знам кой е решил Иваршон да ръководи разследването на убийството на „Бугста“, но нещата не вървят.

Мьолер остави списъка с продуктите в кошницата.

— Откога работите заедно? От цели два дена?

— Не това е важното, шефе.

— Не можеш ли поне веднъж просто да разследваш, Хари? И да оставиш други да преценят как да се организира работата? Едва ли ще ти се отрази зле, ако пробваш какво е да не си с опозиция.

— Искам само случаят да се разреши бързо, шефе. За да продължа с другия, нали знаеш.

— Да, наясно съм. Но ти нищиш този случай вече по-дълго от шестте месеца, които ти отпуснах и няма как да оправдая разхода на ценно време и ресурси заради лични подбуди и емоции, Хари.

— Тя беше наша колежка, шефе.

— Знам! — сопна му се Мьолер. Млъкна, огледа се и продължи по-тихо: — Какъв ти е проблемът, Хари?

— Свикнали са да работят с обири, а и Иваршон нехае относно конструктивните идеи.

Бярне Мьолер не успя да сдържи усмивката си при мисълта за „конструктивните идеи“ на полицая. Хари се наведе напред и подхвана забързано:

— Какво най-напред се питаме в случай на убийство, шефе? Защо е извършено, какъв е мотивът, нали? В Отдела по грабежите веднага приемат парите за мотив и дори не поставят въпроса на обсъждане.

— И какъв, предполагаш, е мотивът?

— Нямам представа. Важното е, че използват погрешна методика.

— Друга методика, Хари, различна. Трябва да платя тези зеленчуци и да се прибирам, затова казвай какво искаш.

— Искам да поговориш с когото трябва, за да взема някого от групата и да работим соло.

— Да разцепиш екипа?

— Да направим паралелно разследване.

— Хари…

— Така хванахме Червеношийката, нали си спомняш?

— Хари, не мога да се меся…

— Искам да работя с Беате Льон. С нея започваме отначало. Иваршон вече е почти затънал и…

— Хари!

— Да?

— Каква е истинската причина?

Хари премести тежестта върху другия си крак.

— Не мога да работя с този крокодил.

— С Иваршон?

— На път съм да направя някоя глупост.

Бярне Мьолер сключи вежди.

— Това заплаха ли е?

Хари сложи ръка на рамото му.

— Последна услуга, шефе. Няма да те моля за нищо повече. Никога вече.

Мьолер изсумтя недоволно. Неведнъж си бе слагал главата в торбата заради Хари, вместо да се вслуша в добронамерените съвети на по-възрастните си колеги да си гради кариерата и да се дистанцира от ненадеждния разследващ полицай. В случая с Хари имаше едно-единствено сигурно нещо: някой ден работата сериозно щеше да се обърка. Но понеже досега двамата с Хари винаги се бяха отървавали невредими, никой не вземаше драстични мерки. До този момент. А естествено възникваше най-интересният въпрос: защо му помага? Погледна Хари крадешком. Алкохолик. Хулиган. От време на време непоносимо инатлив. И най-добрият му разследващ полицай освен Валер.

— Не се главозамайвай, Хари. Иначе ще те ритна зад някое бюро и ще те заключа. Ясно?

— Разбрано, шефе.

Мьолер въздъхна.

— Утре сутринта имам среща с полицейския инспектор и шефа на криминалната полиция. Ще видим. Но не ти давам обещания. Чуваш ли?

— Брей, брей. Поздрави жена си, шефе.

На път към изхода Хари се обърна:

— Кориандърът е отляво на най-долния рафт.

Бярне Мьолер остана загледан в кошницата си, след като Хари излезе от магазина. Сега се сети за причината. Този алкохолизиран хулиган му беше симпатичен.