Ю Несбьо
Немезида (3)

Трета глава
House of pain^[1]

 

— Гледаш видео ли?

Разнебитеният стол изскърца в знак на протест, когато полицай Халвуршен се облегна назад и погледна девет години по-възрастния си колега, старши инспектор Хари Хуле. По невинното лице на младежа се четеше недоверие.

— Точно така — потвърди Хари и потърка с пръст торбичките под зачервените си очи.

— Цяла събота и неделя ли?

— От събота сутринта до неделя вечерта.

— Е, поне си се позабавлявал в петък вечерта — заключи Халвуршен.

— Да.

Хари извади синя папка от джоба на палтото си и я сложи върху бюрото; беше седнал от другата страна, срещу Халвуршен.

— Прочетох извадките от разпитите.

От другия си джоб Хари извади сив плик с кафе от „Френч Колониал“. С Халвуршен работеха в общ кабинет почти в дъното на коридора в червената зона на седмия етаж на Главното полицейско управление в Осло и преди два месеца си купиха машина за еспресо „Ранчилио Силвио“. Отредиха й почетно място върху шкафа с документацията, под снимка в рамка на момиче, седнало с крака върху бюрото. Тя сякаш се е опитала да направи гримаса, но изпъстреното й с лунички лице се е свило в пристъп на смях. Фонът на снимката бяха стените на кабинета, където е окачена.

— Знаеше ли, че трима от четирима полицаи не могат да напишат правилно думата „вълнуващо“? — попита Хари и метна палтото си на закачалката. — Пишат я или с „а“ вместо „ъ“, или…

— Колко вълнуващо.

— Какво прави през уикенда?

— Заради анонимна заплаха за кола-бомба, отправена от някакъв идиот по телефона, в петък киснах в кола пред американското посолство. Оказа се фалшива тревога, естествено, но сега те са непрекъснато нащрек и се наложи да останем там цяла нощ. В събота отново се опитах да намеря жената на живота си. В неделя стигнах до извода, че тя не съществува. Какво се изясни от разпитите за обира?

Халвуршен отмери колко кафе да сипе в двойния филтър.

— Нищичко — отвърна Хари и си съблече пуловера. Отдолу носеше пепелявосива тениска, някога била черна, с почти напълно изтрит надпис Violent Femmes. Отпусна се на стола с въздишка. — Не се е обаждал никой, който преди обира да е засякъл издирваното лице близо до банката. Някакъв тип видял на излизане от „7-Илевън“ от другата страна на булевард „Бугста“, че крадецът бяга по улица „Индустри“. Направила му впечатление маската на лицето. Външната охранителна камера ги е заснела как се разминават пред метален контейнер пред „7-Илевън“. От очевидеца научихме едно-едничко интересно нещо: в горната част на „Индустри“ крадецът пресякъл пътното платно два пъти от десния към левия тротоар.

— Човек, който не може да реши по кой тротоар да върви. Не ми звучи особено вълнуващо — Халвуршен постави двойния филтър в отвора на машината. — Пише се с „ъ“ и „щ“.

— Какво ли знаеш ти за банкови обири, Халвуршен.

— И за какво ми е да знам? Ние се занимаваме с убийците, онези от Хедмарк да си гледат разбойниците.

— От Хедмарк ли?

— Не си ли забелязал как говорят, като си ходил до Отдела по грабежите? Постоянно чувам хедмаркски диалект. И каква е уловката?

— Уловката е екип „Виктор“.

— Полицейското куче ли?

— То пристига сред първите на местопрестъплението и опитните банкови крадци го знаят. Добре обучено куче е способно да проследи крадец, който се движи пеш из града, но ако е пресякъл улицата и оттам минат автомобили, кучето изпуска следата.

— Е, и? — Халвуршен притисна кафето с решетката и приключи процедурата, заглаждайки повърхността със завъртане на решетката. Според него точно това отличаваше професионалиста от аматьора.

— Тези факти са в подкрепа на подозрението, че имаме работа с изпечен крадец. А това пък ни позволява да се съсредоточим върху значително по-ограничен брой лица, отколкото при други обстоятелства. Шефът на Отдела по грабежите ми каза…

— Иваршон ли? Не знаех, че си бъбрите.

— Не си бъбрим, съобщи го на разследващата група, в която съм включен. Според него крадците в Осло са по-малко от стотина човека. Петдесет от тях са толкова тъпи, глупави или умствено изостанали, че ги хващат почти всеки път. Половината вече са на топло; следователно те отпадат. Четиридесет са страхотни майстори — успяват да се измъкнат, стига някой да им помогне с планирането на обира. И остават десетима професионалисти, онези, дето обират инкасови автомобили и парични централи. За да ги хванем, ни е нужен малко късмет. Опитваме се постоянно да следим тези десетимата. Днес ще проверяват дали имат алиби — при тези думи Хари хвърли поглед към Силвио, който изпуфтя от шкафа. — Говорих с Вебер от Отдела по експертно-криминална дейност в събота.

— Той не се ли пенсионира този месец?

— Объркали са сметките, чак на лято.

Халвуршен се засмя.

— Сигурно сега е още по-кисел?

— Да, ама не затова — обясни Хари. — Не са открили нищо с хората му.

— Съвсем нищо ли?

— Никакви отпечатъци. Никакви косми. Даже няма влакна от дрехите. А отпечатъкът от подметката показва, естествено, че е носил чисто нови обувки.

— И не могат да сравнят степента на износване на подметките с другите му обувки?

— Вярно — потвърди Хари, като натърти на „р“.

— Ами оръжието, с което е извършил обира? — попита Халвуршен, докато крепеше чаша с кафе, предназначена за Хари. Вдигна очи и откри, че Хари е повдигнал лявата си вежда чак до русия си бретон. — Извини ме. Оръжието на убийството.

— Благодаря за уточнението. Не е открито.

Халвуршен седна зад бюрото и сръбна кафе.

— Значи, накратко, някакъв мъж е влязъл в оживена банка посред бял ден, прибрал е два милиона крони и е убил жена, излязъл си е оттам и е тръгнал по не особено оживена, но все пак централна улица в столицата на Норвегия на няколкостотин метра от полицейски участък. А ние, професионалистите от кралската полицейска служба, не разполагаме с нищо?

Хари кимна бавно:

— Точно, но имаме видеозапис.

— Който ще изгледаш секунда по секунда, ако те познавам достатъчно добре.

— Аха. Ще стопирам на всяка десета от секундата.

— И ще цитираш свидетелските показания?

— Само на Аугюст Шулц. Разказа ми много интересни неща за войната. Изброи имената на конкуренти от трикотажната промишленост, част от така наречените добри норвежци, които по време на войната участвали в конфискуването на семейната му собственост. Знае в подробности с какво се занимават тези хора днес. Но, естествено, не е разбрал, че в банката е имало обир.

Допиха кафето мълчаливо. Дъждът трополеше по прозореца.

— Май този начин на живот ти допада, а? — внезапно се обади Халвуршен. — По цял уикенд да си стоиш сам вкъщи и да преследваш призраци.

Хари се усмихна, но не му отговори.

— Не приключи ли с живота на отшелник, след като вече имаш семейни задължения?

Хари предупреди с поглед младия си колега да внимава какво говори.

— Не знам дали възприемам нещата по този начин — бавно обясни той. — Та ние дори не живеем заедно.

— Е, не живеете, но Ракел има дете и нещата се променят, нали?

— Да, Олег — Хари пристъпи към шкафа. — Заминаха за Москва в петък.

— Така ли?

— Заради дело. Бащата на Олег иска родителските права.

— Ясно. Що за човек е той?

— Какво да ти кажа — Хари оправи леко изкривената снимка над кафемашината. — Професор; Ракел се запознала и се омъжила за него, докато работила в чужбина. Той е от заможно, известно семейство и според Ракел, много влиятелно.

— Сигурно имат и доста познати сред съдиите?

— Да, но вероятно ще мине добре. Бащата е напълно откачен и всички знаят за проблемите му. Умен алкохолик без самоконтрол. Знаеш за какви хора говоря.

— Да, струва ми се.

Хари рязко вдигна очи и успя да види как Халвуршен побърза да скрие усмивката си.

В полицията бе публична тайна, че Хари има проблеми с алкохола. В днешно време алкохолизмът не е причина да уволнят държавен служител, но ако се появи пиян на работа, въпросът стои другояче. Последният път, когато Хари се издъни, колегите от горните етажи настояха да го отстранят от служба, но шефът на Отдела за борба с насилието — началникът на полицейския участък Бярне Мьолер — както винаги взе Хари под своя закрила и го оправда с особените обстоятелства. А те се изразяваха в това, че момичето на снимката над машината за еспресо — Елен Йелтен, партньор на Хари и негова близка приятелка, бе пребита до смърт с бейзболна бухалка на алея до река Акершелва. Хари си стъпи на краката, но раната още не бе заздравяла. Най-вече защото според него случаят не бе разкрит. Когато Хари и Халвуршен откриха веществени доказателства срещу неонациста Свере Улсен, старши инспектор Том Валер светкавично отиде да арестува Улсен в дома му. Улсен обаче открил огън по полицая и Валер го застрелял при самозащита. Последната информация залегна в доклада на Валер и нито намерените улики на местопрестъплението, нито щателният оглед на Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление, се разминаваха с версията на Валер. От друга страна, така и не се изясни мотивът на Улсен да извърши убийството. В резултат на разследванията установиха само, че бил замесен в нелегалната търговия, допринесла Осло да се наводни с огнестрелно оръжие през последните години, и Елен е тръгнала по следите му. Но Улсен бе само изпълнител на нечия воля. Полицията все още не бе заловила поръчителите на екзекуцията.

Хари се върна в Отдела за борба с насилието именно за да работи по случая „Елен“. Командироваха го за кратко в Службата за сигурност на най-горния етаж. Те бяха повече от щастливи да се отърват от него. А Мьолер се радваше, че пак му се открива възможност да разчита на Хари на седмия етаж.

— Качвам се с това при Иваршон от Отдела по грабежите — Хари размаха видеокасетата. — Искаше да я погледне заедно с някакво дете чудо, постъпило на работа при него.

— Охо? Как се казва?

— Завършила е Полицейската академия през лятото и разрешила три случая на обири само като видяла видеозаписите.

— Боже мили. Хубавичка ли е?

Хари въздъхна.

— Вие, младите, сте толкова предсказуеми. Надявам се да е добър полицай, другото не ме интересува.

— Ама си сигурен, че е момиче?

— Освен ако господин и госпожа Льон не са решили да се позабавляват, като кръстят сина си Беате.

— Подушвам, че е хубавка.

— Дано да не е — отвърна Хари и по стар навик наведе близо двуметровата си фигура на излизане през вратата.

— И защо?

— Добрите полицаи са грозни — долетя отговор от коридора.

 

 

На пръв поглед Беате Льон не беше нито красива, нито грозна; просто беше симпатична, макар някои да биха я определили за хубава като кукла, защото всичко у нея бе миниатюрно: лицето, носът, ушите, тялото. Беше твърде бледа. Безцветната й кожа и коса напомниха на Хари за женския труп, който той откри с Елен в един от фиордите. Но за разлика от трупа Хари имаше чувството, че ще забрави как изглежда Беате Льон, щом погледне встрани. Явно тя нямаше нищо против, понеже измърмори името си и бързо отдръпна малката си влажна ръка, след като Хари се здрависа с нея.

— Тук Хуле е легенда, да знаеш — обясни шефът на отдела Рюне Иваршон, застанал с гръб към тях, премятайки връзка ключове в ръцете си. Най-горе на металната врата пред тях имаше надпис с готически букви: „House of Pain“, а под него: „Общ кабинет 508“. — Нали така, Хуле?

Хари не го удостои с отговор. Какъв смисъл има да се чуди за какъв точно легендарен статус намеква Иваршон? Той не полагаше особени усилия да скрие мнението си за Хари Хуле: срам за службата им, отдавна трябваше да го отстранят.

Най-после Иваршон отключи и влязоха. House of Pain представляваше специална стая. Отделът по грабежите я използваше, за да проучва, монтира и копира видеозаписи. В средата на стаята стоеше голяма маса с три работни места. Нямаше прозорци. По стените висяха етажерка с видеокасети, дузина бележки със снимки на издирвани крадци, голям екран на късата стена, карта на Осло и най-различни трофеи от сполучливи хайки за бандити. До вратата например бяха окачени два отрязани ръкава от пуловер с дупки за очи и уста. Иначе обзавеждането се състоеше от сиви компютри, черни телевизионни монитори, видео — и дивиди плейъри плюс куп други машинки, съвършено непознати на Хари.

— Какво разбра Отделът за борба с насилието от този запис? — попита Иваршон и се отпусна на един стол. Произнесе Отдела за борба с насилието с акцент върху „р“-то.

— Някои неща — отвърна Хари и се доближи до етажерката с видеокасетите.

— Някои неща ли?

— Нищо особено.

— Жалко, че не присъствахте на лекцията ми в столовата през септември. Всички отдели имаха представител с изключение на вашия, ако не ме лъже паметта.

Иваршон беше висок, с дълги крайници и рус бретон, който се къдреше над сините му очи. Мъжествените черти на лицето му напомняха на модел от немска реклама на „Boss“. Все още се долавяха следи от слънчев загар, придобит през многото следобеди, прекарани на тенис корта през лятото, а вероятно и някой и друг час в солариума. Накратко, Рюне Иваршон бе мъж, когото повечето биха нарекли хубав. Така погледнато, той потвърждаваше теорията на Хари за обратната пропорционалност между външен вид и професионални качества в полицейската работа. Рюне Иваршон обаче компенсираше липсата на талант в разследването с добър нюх за политика и създаване на съюзници в йерархията на полицията. Притежаваше и естествена самоувереност, погрешно възприемана от мнозина като качество на лидер. А в случая с Иваршон тя се дължеше само и единствено на факта, че бе благословен да не съзнава ограничения си капацитет, което един ден неизбежно щеше да го издигне в йерархията — пряко или косвено — и да го направи началник на Хари. По принцип Хари не съжаляваше, задето посредствени полицаи от сорта на Иваршон се издигат и не се занимават с разследване, но възникваше опасност човек като Рюне да си въобрази, че има способности да се включи в работата и да ръководи хората, наясно с процеса.

— Нещо съществено ли сме пропуснали? — попита Хари и прокара пръст по малките, написани на ръка етикети на видеокасетите.

— Едва ли — отвърна Иваршон. — Освен ако не се интересуваш от дребните детайли, които всъщност разрешават криминалните случаи.

Хари се опита да устои на изкушението да обясни защо не е отишъл: от присъствали на предишни лекции на Иваршон знаеше, че единствената цел на доклада му е да се похвали пред колегите как, след като той, Иваршон, е поел длъжността началник на Отдела по грабежите, процентът на разкритите банкови грабежи се покачил от 35% на около 50%, без, разбира се, да споменава за съвпадението на неговото назначение с удвояване на броя на персонала в отдела, с увеличаване на правомощията по отношение на разследващите методи и не на последно място, че отделът се е разделил с най-слабия си детектив — Рюне Иваршон.

— Проявявам интерес в известна степен — подхвърли Хари, — затова ми обясни как решихте този случай.

Хари издърпа една от касетите и прочете етикета на глас:

— 20.11.94, Спестовна каса НОР.

— С удоволствие — засмя се Иваршон. — Пипнахме ги по стария изпитан начин. На депо за отпадъци до моста „Алнабрю“ се качили в нова кола, като запалили старата. Но тя не изгоряла съвсем. Открихме ръкавиците на единия обирджия със следи от ДНК по нея. Сравнихме ги с познатите ни крадци, посочени като вероятни извършители от нашите разузнавачи след разучаване на видеозаписа, и установихме съвпадение с един от тях. Идиотът лежа четири години, понеже стрелял в тавана. Какво друго те интересува, Хари?

— Ами… — Хари повъртя касетата в ръце, — от какво бяха следите?

— Нали ти казах: съвпадаха — ъгълчето на лявото око на Иваршон потрепери.

— Хубаво, ама кое съвпадна? Мъртва кожа? Нокът? Кръв?

— Има ли значение? — Гласът на Иваршон стана рязък и нетърпелив.

Хари предпочете да си замълчи. Време беше да се откаже от тези донкихотовщини. Хора като Иваршон никога не си взимат поука.

— Може би няма — чу Хари собствения си глас. — Освен ако не се интересуваш от дребните детайли, които всъщност разрешават криминалните случаи.

Иваршон не отлепяше поглед от Хари. В звукоизолираното помещение тишината сякаш упражняваше физически натиск върху ушите им. Иваршон понечи да отговори.

— Косъмче от пръстите на ръцете.

Двамата мъже се обърнаха към Беате. Хари почти бе забравил за нейното присъствие. Тя погледна единия, после другия и повтори шепнешком:

— Косъмче. Онези, в горната част на пръстите на ръцете… нали така се казват…

Иваршон се прокашля:

— Вярно беше косъм, но май е — макар да не е съществено — косъм от обратната страна на дланта. Нали, Беате?

Без да дочака отговор, Иваршон леко потупа циферблата на големия си часовник:

— Сега се налага да бързам. Приятно гледане на видеото.

Щом вратата се затвори зад Иваршон, Беате грабна касетата от ръката на Хари и в следващия миг видеокасетофонът я погълна с бръмчащ звук.

— Два косъма — уточни тя. — От лявата ръкавица. Над кокалчето на пръста. А депото за отпадъци съвсем не е до моста „Алнабрю“, а в другия край на града. Прав е обаче за четиригодишната присъда.

Хари я погледна удивен.

— Когато ти постъпи на работа, случаят не беше ли приключен?

Тя вдигна рамене и натисна копчето на дистанционното.

— Достатъчно е човек да прочете протоколите по случая.

— Да — съгласи се Хари и погледна по-внимателно отстрани. — После се настани по-удобно на стола. — Хайде да видим дали и този е оставил някакви косъмчета от пръстите си.

Видеокасетофонът изскърца слабо и Беате изгаси осветлението. В следващия миг, докато екранът още светеше в синьо, в главата на Хари започна друг филм. Беше кратък — продължи само няколко секунди. Сцена, окъпана в ярка, пулсираща светлина от „Уотърфрант“, отдавна затворен клуб на пристана Акер Брюге. Не знаеше името на жената със засмени кафяви очи, която се опитваше да надвика музиката. Звучеше кравешки пънк^[2]. „Грийн Он Ред“. Джейсън и „Дъ Скочърс“. Той си наля „Джим Бийм“ в кока-колата и му беше все тая как се казва тя. Но на следващата вечер вече знаеше: първо отвързаха всички въжета от леглото с безглавия кон на фронтона, а после се впуснаха в любовни приключения. Хари усети как го облива топлата вълна от снощи, когато чу гласа й по телефона.

После го завладя другият филм.

Старецът бе започнал полярното си пътешествие по пода към гишето, сниман от друг ъгъл на всеки пет секунди.

— Туршилдсен от ТВ-2 — констатира Беате Льон.

— Не, Аугюст Шулц — поправи я Хари.

— Имах предвид корекцията — обясни тя. — Изглежда работа на Торшилдсен от ТВ-2. Тук-там липсват десети от секундата.

— Липсват ли? И по какво разбра…

— По различни неща. Проследи какво има на заден план. Червената Мазда, която се мярка на улицата пред банката, е във фокуса на две камери при смяната им. Не може един обект да е на две места едновременно.

— Да не искаш да кажеш, че някой е манипулирал записа?

— Не. Всичко на шестте камери в помещението и едната отвън се записва на една и съща лента. На оригиналната лента картината от една камера на друга се мени с голяма бързина и се виждат само проблясъци. Ето защо е необходимо филмът да се коригира така, че да се получат по-дълги свързани последователни картини. Случва се да използваме специалисти от телевизиите, когато не ни достигат хора. Монтажисти като Торшилдсен манипулират малко времевия код, та нещата да изглеждат по-хубавичко, не така объркано. Професионална деформация според мен.

— Професионална деформация — повтори Хари. Хрумна му, че този израз е твърде остарял за толкова младо момиче. Или пък тя не е чак толкова млада? Нещо се случи с нея, щом светлината изгасна: жестовете й станаха по-спокойни, гласът по-стабилен.

Крадецът прекрачи прага на банката и извика „Обир!“ на английски. Гласът му звучеше далечен и глух, сякаш идващ изпод възглавница.

— Как ти се струва? — попита Хари.

— Норвежец е. Говори английски, за да не успеем да определим диалекта му, дали има акцент и какви думи използва най-често и така да го разпознаем. От гладките му дрехи не остават влакна в колата, с която е избягал към скривалищата или дома му.

— Аха. Какво друго?

— Всички отвори в дрехите му са запечатани, за да не оставя никакви следи от ДНК. Например косми и пот. Вижда се, че крачолите на панталона му са залепени с тиксо за ботушите, а ръкавите — около ръкавиците. Предполагам, че цялата му глава е облепена с тиксо и има восък на веждите.

— Професионалист значи, а?

Тя повдигна рамене:

— Осемдесет процента от банковите обири са подготвяни по-малко от седмица и ги извършват хора под влиянието на алкохол или наркотици. Този обир е обмислен и крадецът изглежда трезвен.

— По какво съдиш?

— Ако разполагахме с идеална светлина и по-добри камери, щяхме да увеличим картината и да видим зениците му. Но нямаме, затова наблюдавам жестовете му. Спокойни, добре премерени движения, виждаш ли? Ако е взел нещо, едва ли е амфетамин. Може би рохипнол^[3]. Той е любимият на крадците.

— Защо?

— Банковият обир е екстремно преживяване. Не ти е нужен амфетамин, по-скоро обратното. Миналата година някакъв тип нахлул в банка „Де ен Бе“ на площад „Соли“ с автоматично оръжие, направил тавана и стените на решето и избягал, без да открадне пари. Признал на съдията, че поради погълнатото огромно количество амфетамини просто не го свъртало на едно място. Предпочитам крадци на рохипнол, така да се каже.

Хари кимна към екрана:

— Погледни рамото на Стине Грете на първо гише: сега натиска копчето за алармата и звукът на записа се подобрява. Защо?

— Алармата е свързана с видеоапарат и когато се задейства, лентата започва да се върти много по-бързо. Така картината и звукът се подобряват. Такова качество на звука позволява да направим анализ на гласа на крадеца. Вече няма значение на какъв език говори.

— Наистина ли е възможно да се определи с такава точност?

— Звукът от гласните струни на човека е като отпечатък от пръст. Ако дадем на специалиста ни от университета в Тронхайм десет думи на запис, той ще определи със сигурност от деветдесет и пет процента дали гласът съвпада със запис на друг глас.

— Аха. Но би ли го направил с качеството на звука, преди да се задейства алармата?

— Тогава е по-несигурно, че ще успее.

— Значи затова първо говори високо на английски, а после, когато очаква алармата да се задейства, кара Стине Грете да говори вместо него.

— Точно така.

Мълчаливо наблюдаваха как облеченият в черно крадец се прехвърля над гишето, опира дулото на пушката в главата на Стине Грете и шепне в ухото й.

— Как ти се струва реакцията й? — попита Хари.

— Какво имаш предвид?

— Изражението на лицето й. Изглежда сравнително спокойна, не мислиш ли?

— Не мога да кажа. По принцип трудно се извлича съществена информация от изражението на лицето. Обзалагам се, че пулсът й приближава 180.

Гледаха как Хелге Клеметсен се суети на пода пред банкомата.

— Дано да проследят психологическото му състояние — тихо отбеляза Беате и поклати глава. — Познавам хора, преживели такива сътресения. После се сриват психически.

Хари замълча, но си помисли, че изказването сигурно е заимствано от по-възрастни нейни колеги.

Крадецът се извърна и показа шестте пръста.

— Интересно — промърмори Беате и отбеляза нещо в тетрадката пред себе си, без да поглежда надолу.

Хари наблюдаваше младата полицайка с периферното си зрение и видя как тя подскочи на стола, когато се чу изстрелът. Крадецът на екрана прескочи гишето, дръпна чувала и се запъти към изхода. Тогава брадичката на Беате се повдигна и химикалката се изплъзна от ръката й.

— Не сме качили в Интернет последната част от записа, нито сме я дали на телевизиите — каза Хари. — Виж, тук го снима външната камера.

Наблюдаваха как крадецът прекоси бързо пешеходната пътека на булевард „Бугста“ на зелено и продължи нагоре по „Индустри“. После изчезна от обхвата на камерата.

— А полицията? — интересува Беате.

— Най-близкото полицейско управление се намира точно край прелеза, само на осемстотин метра от банката. И въпреки това са минали повече от три минути от задействането на алармата до идването им. Следователно крадецът разполага с по-малко от две минути да се измъкне.

Беате гледаше замислено как на екрана колите и хората минават, сякаш нищо не се е случило.

— Бягството е добре планирано, както и обирът. Колата сигурно е била паркирана точно зад ъгъла, за да не я заснемат камерите пред банката. Късметлия.

— Вероятно — подхвърли Хари. — От друга страна, не разчита ли твърде много на късмета си?

Беате повдигна рамене.

— Повечето банкови обири изглеждат добре обмислени, ако са успешни.

— Добре де, но в този случай шансовете полицията да закъснее са били значителни, защото в петък по това време всички патрули в района са били ангажирани на друго място, при…

— … американското посолство! — възкликна Беате и се плесна по челото. — Анонимното обаждане за кола-бомба. В петък не бях на работа, но гледах новините. И понеже точно сега всички са обхванати от истерия на тема тероризъм, логично е всички да са били там.

— Не намериха бомба.

— Не, разбира се. Класически трик: измисляш нещо, за да ангажираш полицията на друго място непосредствено преди обира.

Изгледаха мълчаливо последната част от записа, всеки потънал в размисъл. Аугюст Шулц чакаше на пешеходната пътека. Зеленото човече стана червено и пак зелено, а той не помръдваше. Какво чака, помисли си Хари. Нещо необичайно, извънредно дълга зелена вълна на кръстовището, невиждана от сто години? Сигурно. Скоро щеше да се появи. В далечината се чуха полицейски сирени.

— Тук има нещо гнило — заключи Хари.

Беате Льон отговори с изморената въздишка на старец:

— Винаги има нещо гнило.

Филмът свърши и по екрана затанцуваха снежинки.