Ю Несбьо
Немезида (22)

Двадесет и втора глава
Америка

Жадните хора пият навсякъде. Да вземем например „Маликс“. Заведението за хамбургери не разполагаше с достойнството на кръчмата „Скрьодер“. Наистина, хамбургерите в „Маликс“ имаха славата на превъзхождащи конкуренцията, а и с малко снизхождение би могло да се твърди, че вдъхновеният от индийската култура интериор със снимка на норвежкото кралско семейство притежава известно глуповато очарование. „Маликс“ обаче си оставаше заведение за бързо хранене и хора, склонни да похарчат пари за качествен алкохол, никога не биха изпили бирата си там.

Хари не беше от тези хора.

Отдавна не бе идвал в „Маликс“, но като се огледа, установи, че всичко си е постарому. Йойстайн седеше заедно с другарите си, сред които и една жена, на маса за пушачи. На фона на шумна завеса от старомодни попхитове, „Евроспорт“ и съскащо олио, те водеха приятни разговори за печалбите от тотото, за случая „Ордерюд“^[1] и за моралното падение на приятел, който не присъстваше.

— Не може да бъде! Здрасти, Хари! — Дрезгавият глас на Йойстайн разкъса шумната завеса. Той отметна назад дългите си сплъстени коси, избърса ръка в бедрото си и я протегна към Хари.

— Това е ченгето, за което съм ви разказвал, хора. Дето застреля оня в Австралия. Уцели го точно в главата, нали?

— Браво — обади се един от гостите, но Хари не видя лицето му, защото седеше наведен напред и дългата му коса висеше като завеса пред чашата с бира. — Боклуците трябва да се разчистват.

Хари посочи една свободна маса. Йойстайн кимна, изгаси цигарата, пъхна кутията с тютюн „Петерьое“ в джоба на дънковата си риза и се постара да занесе току-що налятата халба бира до масата, без да я разлее.

— Отдавна не сме се виждали — Йойстайн започна да си свива нова цигара. — Същото стана и с другите момчета. Не се срещаме. Всичките се изнесоха, ожениха се и им се народиха деца — засмя се той тежко, с горчивина. — Все пак всички станаха работари. Кой би предположил!

— Аха.

— Ходиш ли чат-пат до Опсал, а? Нали баща ти още живее в къщата?

— Ходя, но рядко. От време на време си говорим по телефона.

— А сестра ти? По-добре ли е?

— Йойстайн, никой не се е излекувал от синдрома на Даун — усмихна се Хари. — Но тя се справя доста добре. Живее в самостоятелен апартамент в „Согн“. Има си приятел.

— Боже. Има повече от мен.

— Как върви работата?

— Горе-долу. Смених шефа. Сега карам за друг, предния мислеше, че мириша. Проклет глупак.

— Все още ли не искаш да се върнеш към компютрите?

— Не, да не си луд! — разтресе се от вътрешен смях Йойстайн, докато внимателно навлажняваше хартията с език. — Милион годишна заплата, тих офис, разбира се, че си го мисля. Но вече съм изтървал влака, Хари. В компютърния бранш времето за рокендрол герои като мен отдавна отмина.

— Говорих с един, дето работи в „Де ен Бе“, занимава се със защита на данните. Там все още те смятат за пионер в разбиването на кодове.

— Пионер значи „стар“, Хари. На никого не му е притрябвал пенсиониран хакер, изостанал десет години от развитието на технологиите, нали схващаш? А и целият този шум.

— Аха. Какво стана всъщност?

— Ами, какво да стане — с досада отвърна Йойстайн. — Нали ме познаваш. Веднъж хипи, хипи завинаги. Трябваха ми мангизи. Пробвах се да разбия код, а точно там не биваше да пипам. — Запали цигарата и напразно се огледа за пепелник. — Ами ти? Завинаги ли запуши бутилката?

— Опитвам се — протегна се към пепелника на съседната маса Хари. — Сега съм с една дама.

Разказа за Ракел, за Олег и за процеса в Москва. И за живота си. Не му беше нужно много време.

Йойстайн пък го осведоми за другите от компанията в Опсал. Ситен се преместил да живее на друго място с жена, която по думите на Йойстайн била твърде хубава за него. Кристиан се озовал в инвалидна количка, след като го блъснал мотор, но давали надежда.

— За какво? — попита Хари.

— Да може пак да чука — изгълта остатъка от бирата си Йойстайн.

Туре още учителствал, но се разделил със Силе.

— Шансовете му за нова връзка са лоши — обясни Йойстайн. — Напълня с трийсет кила. Затова жена му си обра крушите. Така си е! Туркиш я срещнал в града и тя му се оплакала, че не може да понася цялата тая сланина — остави халбата. — Но не за това ми се обади, нали?

— Не, имам нужда от помощ. Занимавам се с един случай.

— Залавяш злосторници? И си дошъл при мен? Боже мили — смехът на Йойстайн премина в кашлица.

— В случая съм замесен лично — изгледа го сериозно Хари. — Трудно е за обяснение, но трябва да намеря човек, който ми изпраща мейли на персоналния ми компютър вкъщи. Вероятно ги праща от сървър с анонимни абонати някъде в чужбина.

Йойстайн кимна замислено.

— Загазил ли си?

— Може би. Защо ме питаш?

— Ами аз съм леко алкохолизиран шофьор на такси и нямам понятие от новостите в компютърната комуникация. Всичките ми познати са наясно, че на мен не може да се разчита за работа. Накратко — идваш при мен само защото съм ти старо другарче. Защото съм лоялен. Ще си трая, нали? — отпи голяма глътка от следващата чаша с бира. — Може да съм пийнал, ама не съм глупак, Хари — дръпна силно от цигарата си Йойстайн. — И така: кога започваме?

 

 

Шлемдал тънеше в нощен мрак. Вратата се отвори и на стъпалата се показаха мъж и жена. Сбогуваха се усмихнато с домакина и се спуснаха по рампата за коли, а чакълът хрущеше под лъскавите им черни обувки. Междувременно коментираха вечерята, домакините и гостите. Излязоха от портата към „Бьорнетроке“ и затова не забелязаха таксито, паркирано малко по-надолу по пътя Хари изгаси цигарата, пусна радиото и чу как по радиостанция „П4“ Елвис Костело започна да блее парчето „Watching the detectives“^[2]. Беше забелязал странна закономерност: когато любимите му агресивни парчета остареят достатъчно, започваха да ги пускат по неагресивни радиостанции. Разбира се, беше наясно, че това означава едно-единствено нещо: и той е остарял. Вчера слуша Ник Кейв.

Съблазнителен нощен глас обяви началото на „Another Day In Paradise“^[3] и Хари изключи радиото. Свали стъклото на прозореца и се заслуша в приглушения пулс на баса, идващ от дома на Албю. Единствено този звук нарушаваше тишината. Парти за зрели хора; бизнеспартньори, съседи и бивши състуденти. Едва ли танцуваха птичия танц или си правеха рейвън парти. Но пък пиеха джин с тоник, слушаха „АББА“ и „Ролинг стоунс“. Хора към края на тридесетте, с висше образование. С други думи, малко по-късно се превръщат в детегледачки.

Хари погледна часовника. Мислеше за новото писмо, което прочетоха с Йойстайн, като включиха компютъра:

„Скучно ми е. Изплашен ли си, или си просто глупав?

А#МЕН“

Хари връчи компютъра си на Йойстайн и взе таксито му, амортизиран мерцедес от седемдесетте; клатушкаше се като стар матрак по неравния терен, когато тръгна сред еднофамилните къщи, но все пак си оставаше мечта за шофьора. Виждайки празнично облечени хора да излизат от дома на Албю, Хари реши да изчака. Нямаше причина да предизвиква скандал. А и не беше зле да пообмисли действията си, преди да направи някоя глупост. Опитваше се да разсъждава трезво, но това скучно ми е наруши равновесието му.

— Вече обмисли нещата — промърмори Хари на образа си в огледалото за обратно виждане. — Сега можеш да направиш някоя глупост.

Отвори Вигдис Албю. С помощта на магически трик, присъщ само на обиграни илюзионистки, който мъже като Хари никога не разбират как се постига, тя бе успяла да се разхубави. А всъщност той забеляза една-едничка промяна: вечерна рокля в тюркоазен цвят, напълно хармониращ с големите й сини очи, широко отворени от изненада.

— Простете за безпокойството, госпожо Албю. Бих искал да поговоря със съпруга ви.

— Имаме гости — отвърна тя. — Не може ли да почака до утре? — Усмихна се умолително, но Хари усети колко й се иска да му затръшне вратата под носа.

— Съжалявам — поклати глава той. — Съпругът ви ме излъга, че не познава Ана Бетсен. А мисля, че и вие — Хари се питаше защо избра да й говори така официално: дали заради вечерната рокля, или заради предстоящата конфронтация.

Устата на Вигдис Албю се разтвори в безгласно възклицание.

— Имам свидетел, който ги е видял заедно — добави Хари. — И знам откъде е снимката.

Тя премига два пъти.

— Защо… — заекна тя. — Защо…

— Защото са били любовници, госпожо Албю.

— Не, имах предвид защо ми го казвате? Кой ви дава това право?

Хари отвори уста и понечи да обясни, че според него тя има право да знае, тъй като ще излезе на бял свят някой ден и така нататък. Вместо това обаче остана загледан в нея. Защото тя знаеше причината, а досега той не беше наясно с нея. Хари преглътна с усилие.

— Какво право, скъпа?

Хари видя как Арне Албю слезе по стълбите. По челото му лъщеше пот, а папийонката на смокинга му висеше разхлабена върху ризата. От гостната се чуваше как Дейвид Бауи погрешно твърди, че „This is not America“^[4].

— Шшт, Арне, ще събудиш децата — прошепна Вигдис, без да снема умолителен поглед от Хари.

— А, няма да се събудят, дори да падне атомна бомба — изфъфли съпругът й.

— Мисля, че Хуле току-що го направи — тихо възрази тя. — Изглежда, за да нанесе максимална щета.

Хари улови погледа й.

— Е? — ухили се Арне Албю и прегърна жена си през раменете. — Позволявате ли и аз да се включа в играта? — Усмивката преливаше от весело настроение, но същевременно бе открита, почти невинна като безотговорната радост на момче, без разрешение взело колата на баща си.

— Съжалявам — сви рамене Хари, — но играта приключи. Разполагаме с нужните доказателства, а точно сега компютърен специалист проследява адреса, от който сте изпратили мейлите.

— Какви ги дрънка този? — засмя се Арне. — Доказателства? Мейли?

Хари го погледна.

— Ана е взела снимката, намерена в обувката й, от фотоалбума, когато е била заедно с вас на вилата в Ларколен преди няколко седмици.

— Седмици? — обърна се въпросително Вигдис към съпруга си.

— Той разбра, когато му показах снимката — продължи Хари. — Вчера е бил в Ларколен и я е заменил с нова.

Арне Албю сбърчи чело, но продължи да се усмихва.

— Да не сте пиян, детектив?

— Не биваше да й казвате, че ще умре — Хари вече се опасяваше да не изгуби контрол, — или поне не е трябвало да я изпускате от очи след това. Успяла е незабелязано да мушне снимката в обувката си. И точно това ви издаде, Арне Албю.

Хари чу как госпожа Албю с мъка си пое въздух.

— Само за обувки приказвате — възкликна Албю, гъделичкайки съпругата си по тила. — Знаете ли защо норвежките бизнесмени не успяват да правят бизнес в чужбина? Забравят за обувките. Носят купени от разпродажба обувки, а се обличат в костюми „Прада“ за петнадесет хиляди крони. Чужденците смятат това за подозрително — Албю посочи към земята: — Вижте. Ръчно изработени италиански обувки. Осемнадесет хиляди крони. Тази цена никак не е висока, ако човек иска да си купи нечие доверие.

— Чудя се защо толкова бързахте да ме осведомите, че сте някъде там — поде Хари. — От ревност?

Арне поклати засмяно глава, а госпожа Албю се освободи от прегръдката му.

— Да не ме взехте за новия й любовник? — продължи Хари. — И сте си въобразили, че понеже няма да посмея да разнищя случай, в който има вероятност да се окажа забъркан, си позволявате да ме разигравате, да ме тормозите, да ме притискате до стената. Така ли е?

— Хайде, Арне! Кристиан ще държи реч! — извика мъж с питие и пура в ръка, клатушкайки се на стълбите.

— Започвайте без мен — отвърна Арне. — Само ще отпратя този приятен човечец.

Мъжът смръщи вежди.

— Да нямате неприятности?

— Не, не — побърза да се обади Вигдис. — Връщай се при другите, Томас.

Гостът вдигна рамене и изчезна.

— И още нещо ме изумява — продължи Хари. — Арогантността ви. Дори и след като ви изненадах със снимката, продължавате да ми изпращате мейли.

— Съжалявам, но се налага да ви повторя, полицай — изфъфли Арне. — За какви… мейли бълнувате?

— Е, мнозина си мислят, че, ако използват сървър, където не са задължени да се абонират със собственото си име, могат да изпращат мейли анонимно. Лъжат се. Мой приятел, хакер, току-що ми обясни: всяко — абсолютно всяко действие на човек в мрежата оставя електронни следи и е възможно те да бъдат — а в случая ще бъдат — свързани с компютъра, от който е изпратено съобщението. Важно е само да знаеш как да търсиш. — Хари извади пакет цигари от вътрешния си джоб.

— Моля ви да не… — поде Вигдис, но млъкна.

— Кажете, господин Албю — Хари си запали цигара, — къде бяхте във вторник вечерта миналата седмица между единадесет и един през нощта?

Арне и Вигдис Албю се спогледаха.

— Можем да го обсъдим тук или в полицията — добави Хари.

— Беше си у дома — обади се Вигдис.

— Както споменах… — Хари издуха дима през носа си; знаеше, че преиграва, но половинчатият блъф винаги е неуспешен и нямаше връщане назад, — можем да го обсъдим тук или в полицията. Да съобщя ли на гостите, че купонът е приключил?

Вигдис прехапа долната си устна.

— Но нали ви казвам, че беше… — започна тя. Вече не беше красива.

— Не се тревожи, Вигдис — Албю я потупа по рамото. — Отиди да се погрижиш за гостите, а аз ще изпратя Хуле до портата.

Хари почти не усещаше полъха на вятъра, но по по-високите места сигурно духаше силно, защото облаците се носеха мълниеносно по небето и от време на време закриваха луната. Двамата вървяха бавно.

— Защо тук? — попита Албю.

— По твое желание.

— Може би — кимна Албю. — Но защо беше нужно тя да го узнава по такъв начин?

Хари вдигна рамене.

— Защо искаше тя да научи?

Музиката утихна и от къщата на равни промеждутъци долиташе смях. Кристиан беше в стихията си.

— Може ли една цигара? — попита Албю. — По принцип ги отказах.

Хари му подаде пакета.

— Благодаря — Албю пъхна цигарата между устните си и се наведе към пламъка от запалката, която Хари придържаше. — Каква е целта ти? Пари ли искаш?

— Защо всички ми задават този въпрос? — изръмжа Хари.

— Сам си. Нямаш заповед за арест и се опитваш да блъфираш, че ще ме заведеш в полицията. А ако си влизал във вилата в Ларколен, си загазил поне колкото и аз.

Хари поклати глава.

— Не го ли правиш за пари? — Албю отметна назад глава. На небето блещукаха няколко самотни звезди. — Значи е лично? Любовници ли бяхте?

— Мислех, че знаеш всичко за мен — отвърна Хари.

— Ана приемаше любовта много на сериозно. Тя обожаваше любовта. Не, боготвореше я. Това е точната дума. Боготвореше любовта. Само тя имаше място в живота й. Любовта и омразата — кимна с глава към небето. — Тези две чувства бяха като неутронни звезди в живота й. Чувал ли си за неутронни звезди?

Хари поклати отрицателно глава. Албю вдигна ръката с цигарата в нея.

— Това са планети с такава плътност и гравитация, че ако хвърля тази цигара над една от тях, ще падне със силата на атомна бомба. Такава беше и Ана. Гравитацията към любовта — и към омразата — беше толкова силна, че в пространството между тях не съществуваше нищо. И всяка дреболия предизвикваше експлозия. Разбираш ли? Но ми отне време да го проумея. Тя беше като Юпитер — скрита зад вечна облачна покривка от сяра. И чувство за хумор. И сексуалност.

— Венера.

— Какво?

— Нищо.

Луната се плъзна между два облака, а от сенките в градината бронзовото еленче изплува като приказно животно.

— С Ана се разбрахме да се срещнем в полунощ — изпадна в откровение Албю. — Каза, че искала да ми върне някои мои лични вещи, останали при нея. Паркирах на улица „Безгрижие“ между дванадесет и дванадесет и четвърт. Имахме уговорка да й звънна от колата вместо по домофона. Заради любопитна съседка, така ми обясни. Обаче не вдигна. И аз се прибрах у дома.

— Значи съпругата ти ме излъга?

— Естествено. В деня, когато ти се появи с онази снимка, се разбрахме да ми осигури алиби.

— И защо сега се отказваш от това алиби?

— Какво значение има? — засмя се Албю. — Ние с теб разговаряме насаме и само луната ни е свидетел. Кое ще ме спре да отрека всичко? Честно казано, съмнявам се, че разполагаш с нещо, което да можеш да използваш срещу мен.

— Защо тогава не ми разкажеш и останалото?

— Че съм я убил, искаш да кажеш — той се засмя още по-високо. — Но това ти трябва да го разбереш, нали?

Стигнаха до портата.

— Просто проверяваш как ще реагираме, а? — Албю изгаси цигарата си в мрамора. — И си отмъщаваш. Затова каза на жена ми. Бил си бесен. Малко ядосано момче, което посяга да удари, щом го раздразниш. Доволен ли си?

— Като открия електронния ти адрес, ще те пипна — обеща Хари. Вече не се чувстваше разгневен. Само уморен.

— Няма да намериш никакъв електронен адрес — предупреди го Албю. — Съжалявам, драги приятелю. Не възразявам да продължим да си играем, но няма да спечелиш.

Хари замахна. Звукът от удара на кокалчета в плът отекна глухо и кратко. Албю се олюля крачка назад и се хвана за веждата.

Хари видя собственото си сивкаво дихание в нощния мрак и го посъветва:

— Отивай да те зашият.

Албю погледна окървавената си ръка и се засмя.

— Боже мили, какъв жалък некадърник си ти, Хари! Имаш ли нещо против да се обръщам към теб на малко име? Усещам, че това ни сближи, нали?

Хари не го удостои с отговор, а Албю се разсмя още по-гръмогласно.

— Какво е видяла в теб, Хари? Та Ана не си падаше по нещастници. Или поне не се чукаше с тях.

Смехът му отекваше все по-гръмко в ушите на Хари, докато крачеше към таксито, а зъбците на ключовете за колата се забиваха в кожата му, докато ги стискаше все по-силно.