Пеги Уеб
Докоснат от ангели (7)

Седма глава

Джейк се затвори в банята и се наведе над мивката.

Наклони глава назад и си пое дълбоко дъх. Опитваше се да се освободи от чувствата си. Беше се държал със Сара отвратително, беше се възползвал и я беше захвърлил като непотребна парцалена кукла.

— Мръсник — промълви той.

Навън бурята гърмеше. Джейк сви ръката си в юмрук и се закани на бурята. „Проклета да е, тя ме разрушава!“ — помисли си.

Пот се лееше по челото му. Това беше пот от страх. Той потърка очи, сякаш това щеше да промени мислите му.

Образът на Сара се избистри в съзнанието му. Видя златните й къдрици, меката й кожа, която го подлудяваше.

Той покри лицето си с ръце и простена, физическата необходимост го беше натикала в обятията й. Тя беше го повела по стълбите и в леглото й. Пак необходимостта го беше накарала да снеме дрехите на Сара, да целува устните й, гърдите й. Но не бе физическата необходимост тази, която го накара да продължи да люби Сара и след това…

Той простена и замахна със свити юмруци. Не можеше да обича Сара, не искаше да я обича! Това би означавало да иска да й разбие живота.

Джейк почувства хладина в сърцето си. Какво ли правеше Сара сега? Дали си лежеше в леглото, където я беше изоставил? Дали очите й бяха подути от плач? Дали пък все още не лежеше гола под завивките и не го чакаше да се върне при нея?

Мислеше си, че не би могъл да я погледне след всичко, което беше направил. „Страхливец!“ — проклинаше се той наум.

Джейк наплиска лицето си със студена вода. После уви една кърпа около кръста си. Налагаше се да се върне. Не можеше да поправи стореното, но поне дължеше някакво обяснение. Сара заслужаваше да й се каже истината.

Той решително отвори вратата на банята. Известно време остана неподвижен на прага на спалнята, мъчеше се да пригоди очите си към сумрака в стаята. Сара стоеше до прозореца, напълно облечена, втренчила очи навън. Ако изобщо го беше чула да влиза в стаята, то тя не даде никакви признаци, че го забелязва.

Това беше добре. Джейк се протегна да вземе дрехите си и се облече тихо и бързо. Сара продължаваше да гледа през прозореца. Стегнатата й горда стойка пронизваше направо сърцето му. „Наранил съм я!“ Надеждата му угасна. Джейк вече нямаше никакви изгледи да възвърне човещината, която бе започнала да се ражда в сърцето му.

Той прекоси стаята и сложи ръцете си на раменете й. Тя потрепери.

— Сара… Погледни ме, Сара.

Когато тя се обърна, Джейк видя червенината по бузите й. Видя засъхналите сълзи. Тя бе плакала. Той едва се сдържа да не прокълне на глас.

— Всичко е наред, Джейк. — Тя нежно сложи ръката си на бузата му и смело се усмихна. — Наистина, Джейк, всичко е наред.

— Не, аз те нараних… никога не съм искал да ти причиня това.

— Не, не си… това, което стана между нас, беше прекрасно.

— Постъпих егоистично.

Той видя в очите й прошка, но и желание да продължават така, както досега. Той не желаеше да се възползва от учтивостта й. Пусна я и отстъпи назад.

— Има някои неща, които трябва да ти кажа, Сара, неща, които трябва да обясня.

— Не ми дължиш никакви обяснения, Джейк. Ти отдавна ме предупреди… — Лицето й се изчерви и тя започна да оправя нервно косата си. — Както и да е, не мога да се обвързвам с… по-особени взаимоотношения — било то с теб или с някой друг. Аз имам Джени…

— Сара! — Нежната му заповед спря потока от думи. — Сара, моля те, седни!

Тя седна на ръба на един стол и сви ръце в скута си.

Не, тя не се бе любила. Бяха я използвали. Джейк трябваше да има предвид разликата. Това, което бе изпитал, може би беше любов. Това, което бе направил обаче, съвсем не беше толкова чисто.

— Аз бях женен, Сара. — Тя спря да диша. — Името й беше Мишел.

— Джейк — каза Сара и се приведе напред. — Не си длъжен да ми казваш това.

— Моля те… — Той вдигна ръка и тя замълча. — Срещнахме се в Ню Орлиънс. На нея й се искаше да прекара добре, на мен също. Дъщеря ми беше зачената онази нощ… Бони.

Сара не каза нищо. Джейк не смееше да погледне към нея. Той втренчи поглед през прозореца. Бурята беше поутихнала, но вятърът продължаваше да вие в улуците.

— Мишел искаше да направи аборт, но аз не исках и да чуя за това. — Спомените го завладяха и той сви пръстите си в юмрук. — Това беше обречен брак — брак, който никога не трябваше да се състои.

— Ти имаш дете?!

— Имах. Бони е мъртва. Аз я убих.

— Не! — Сара скочи от стола, втурна се към него и го хвана за ръцете. — Ти не би могъл, не си способен да направиш такова нещо.

Той я погледна. Виждаше доверието в очите й. Виждаше нуждата й да му вярва. Не биваше да я остави да се надява напразно, щеше да е жестоко.

— И двамата с Мишел бяхме в капан. Не можеше да става и дума за развод. На никой от нас не му се искаше да загуби Бони. — Джейк леко отстрани ръката на Сара и се отдръпна. — Научихме се да ненавиждаме. Накрая Мишел не можа да издържи…

Гръм разтърси небето. Вятърът продължаваше да свисти, минаваше през всяка дупка, през всяка цепнатина в стените. Джейк настръхна.

— Джейк… моля те. — Сара хвана ръцете му и го накара да я погледне в очите. — Не се самонаказвай.

— Трябва да ти кажа, Сара… Ти трябва да разбереш…

Но той не продължи изречението си.

„Да разбереш мотивите ми! — казваше й той с погледа си. — Да разбереш мъката ми. Да разбереш страха ми.“ Джейк се надяваше тя вече да знае това.

— Тогава кажи ми какво се случи. Ще те изслушам, но няма да те съдя. — Тя се върна на стола си.

За момент Джейк едва не се изкуши да я вземе в ръцете си и да я занесе отново на леглото. Едва не се изкуши да забрави за миналото си, да не мисли за бъдещето и да се наслаждава на момента.

Но устоя на изкушението. Не можеше да продължава да дружи с нея. Не смееше.

— Една нощ имаше ужасна буря — продължи той. — С Мишел се бяхме карали. Тя заяви, че ме напуска, каза ми, че мога да задържа Бони. Искаше да се махне на всяка цена.

Джейк притвори очи. Опитваше се да спре болката, но тя ставаше все по-силна от спомените.

— Беше си стегнала куфарите — продължи той. — Аз й обещах, че ще я откарам до някакъв мотел.

Думите заседнаха на гърлото му. Закрачи из стаята. Светкавици осветяваха бледото лице на Сара.

— Пътят беше хлъзгав… от дъжда. Взех един завой прекалено бързо. Колата се преобърна няколко пъти и падна на покрива си.

Сара извика от ужас. Постепенно бе започвала да се надига от стола си, но погледът му я прикова отново на мястото й.

— Мишел умря на място… Бони — малко по-късно.

— Бони? — Сара шепнеше, но той почувства ужаса в гласа й.

— Сигурно ни беше чула да се караме. Беше се скрила на задната седалка с одеялото и плюшеното си мече.

— О, Джейк, не… толкова съжалявам.

Поток от сълзи обля бузите на Сара. Тя дори не се опитваше да ги спира. Но не стана от стола си. Та коя жена би могла да предложи утеха на един убиец? Джейк трябваше да продължи разказа си. Не можеше да си тръгне точно сега.

— Бони умря в ръцете ми три дни по-късно в болницата.

В стаята лъхаше на смърт. Призраци сновяха из тишината, която обгръщаше Джейк и Сара. Тя тихо плачеше, а той стоеше до прозореца и продължаваше да я наранява.

Искаше му се да я успокои, да й каже, че всичко ще се оправи. Но утехата му щеше да е по-жестока от бруталната му честност, утехата щеше да вдъхне, празни надежди. Не му се искаше да се самозаблуждава, а още по-малко — да залъгва Сара.

Сълзите на Сара искряха на светлината от лампата. Тя плачеше и го гледаше право в очите. Той потърси ужаса в очите й, но не го намери. Потърси любов, но и нея не откри.

— Сигурно много си страдал — каза тя спокойно.

— Не искам да ме съжаляваш.

— Не изпитвам съжаление, Джейк. По-скоро бих го нарекла съчувствие.

— Аз ги убих. Заслужавам да страдам.

— Не!

Тя се присегна към него. Джейк почти усещаше ръцете й, увити около кръста му. Чувстваше главата й, нежно допряна до гърдите му. Това беше нейният начин да утешава. Той трябваше да отказва всякаква утеха — за доброто и на двамата.

— Всичко свърши, Сара! — Резкият му тон я върна към реалността.

Видя я как набира кураж. Видя я как се пребори с чувствата си. Съдбата му бе отредила жестока участ — да наранява жените.

— А какво ще стане с Джени? — Гласът й не трепна. Нямаше и нотка на умиление в него.

— Аз те нараних, Сара. Не бих искал да наранявам и нея.

— Какво искаш да кажеш? Означава ли това, че няма да я нараниш и ще я изоставиш, или — че ще останеш, за да не я нараниш?

Джейк се отпусна, като я видя, че се ядоса. Ядът щеше да облекчи болката й. То означаваше, че и Сара ще превъзмогне раната, която й беше нанесъл.

— Няма да я изоставя… не още. Идва краят на лятото. Скоро ще тръгне на училище, ще си намери нови приятели.

— Значи си тръгваш?

— Да… по-нататък. Постепенно ще си отида от живота на Джени. Тя дори няма да го усети.

— Грешиш, но аз все пак не мога да те накарам да останеш.

— Радвам се, че разбираш.

— Не! Не разбирам нищо от това. — Сара закрачи из стаята. Тя нервно скръсти ръце. — Не мога да разбера защо се обвиняваш за една катастрофа. Не мога да разбера защо не приемаш съчувствия. Не мога да проумея защо си изградил тази стена между себе си и хората. — Тя замълча и погледна към леглото. — И най-вече… не мога да разбера какво се случи тук.

— Аз също.

Тя повдигна брадичката си и го погледна предизвикателно:

— Откарай ме вкъщи, Джейк.

Те не се докоснаха, като напускаха стаята. Не си казаха и дума, докато слизаха по стълбите. Джейк спря във фоайето и грабна един шлифер от гардероба. Все така мълчаливо той го наметна върху раменете на Сара.

Пръстите му се докоснаха до голите й рамене и тя потрепери. Това беше единственият знак за душевно вълнение, който издаде.

Бурята затихваше, когато те излязоха навън. Джейк хвана Сара под ръка.

— Тротоарът е хлъзгав — обясни той. — Не бих искал да паднеш.

Тя не се отдръпна, но закрачи стегнато. Само това стигаше да му покаже колко много я беше наранил. По природа Сара беше любвеобилна и благородна, чувствена и спонтанна.

Той караше бавно и внимателно. Стискаше толкова силно волана, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Сара седеше спокойно до него. Достойното й мълчание го засрамваше.

Когато стигнаха до къщата й, лек дъждец трополеше по покрива. Той я изпрати до вратата. Тя бе оставила лампата на верандата да свети.

Докато се опитваше да улучи ключалката, Сара му хвърли бегъл поглед. На лицето й той видя разбита надежда, отказана любов и ужасна болка. Джейк се срамуваше от себе си.

— Сара — каза той и понечи да я докосне. После се отдръпна. — Съжалявам — промълви той.

— Недей! — каза тя и се обърна пак към вратата. — Ти беше прав. Всичко свърши.

Гуендълин седеше на дивана и четеше книга. Изправи се, когато те влязоха. Приветливото й изражение премина в удивление. Тя внимателно притвори книгата:

— Джени е душичка, прекарахме си чудесно. Сега спи дълбоко.

— Благодаря ти, Гуендълин.

— Няма защо, Сара.

Джейк стоеше на вратата като призрак. Сара беше по средата на стаята и се мъчеше да не поглежда към него. Гуендълин погледна първо единия, после другия. Понечи да каже нещо, но бързо се отказа.

— Готова ли си за тръгване, Гуендълин?

— Само да кажеш, Джейк… Е, лека нощ, Сара.

— Лека нощ.

Сара продължаваше да не поглежда към него. Нямаше какво да каже, за да поправи това, което беше сторил. Накрая си тръгна, без да й каже и довиждане.

Джейк чу как Сара заключи вратата зад тях. Гуендълин се обърна към него.

— Е?

— Не казвай нищо, Гуендълин.

— Как бих могла да мълча? Вие двамата тръгнахте като принца и Пепеляшка, а се връщате като Звяра и годеницата му. Какво, по дяволите, стана?

Джейк я подхвана за лакътя и я поведе към колата.

— Исках да й предоставя един прекрасен сън. Накрая излезе, че е било кошмар.

Сара стоеше плътно зад вратата и се опитваше да долови шума от колата на Джейк. Чу как моторът запали и колата се отдалечи. Той си отиваше. Нямаше повече да се върне… Поне не по обичайния си начин. Нямаше да има разменени погледи, спонтанни усмивки, нито безценни мигове на невъздържана радост.

Сара се облегна на вратата. Потрепери и се сгуши в шлифера на Джейк. Трябваше да го върне колкото се може по-бързо. Не искаше да има никакви негови вещи.

Съблече шлифера и го сгъна внимателно. Усещаше уханието на Джейк. Така й се зави свят, че се наложи да седне на най-близкия стол, за да не припадне.

Сърцето й се сви при мисълта, че се бе любила с мрачен и неприветлив мъж. Тя притисна лицето си към шлифера. Как беше допуснала да се случи подобно нещо? Струваше й се, че е разумна и смела. Смяташе, че може да различава сънищата от реалността. Това, което стана в леглото на Джейк, беше просто сън, един невъзможен сън, а тя за момент си бе помислила, че е действителност.

Сълзите й потекоха, но тя енергично се зае да ги изтрива, не искаше да умокри шлифера му. Не искаше да оставя и най-малката следа в живота му.

Сара се изправи и отиде да прибере шлифера в спалнята. Сложи го на най-горния рафт на гардероба си. Не искаше да го вижда или да го остави да се докосва до нейните рокли.

Съблече и балната си рокля, смяташе и нея да върне. Беше нарушила принципа си — да не се замесва с мъже — и сега и двамата страдаха заради нейната глупост.

Смяташе да си плати някак за окосяването на градината и за поправката на стълбите. Не искаше да приема подаяния. А и Джейк не й беше вече приятел.

Тя се пъхна между чаршафите, но дълго не можа да заспи. Беше вперила поглед в тъмнината. „Джейк, Джейк! — повтаряше си наум. — Моят загубен приятел… моята загубена любов.“

* * *

Домът на Джейк подхождаше на настроението му — и двамата бяха мрачни и неприветливи. Джейк започна да се съблича още по стълбите. Когато стигна спалнята си, спря се на вратата. Присъствието на Сара се чувстваше навсякъде — в разхвърляните чаршафи, в блясъка на лампата, на стола… Уханието й се носеше още из стаята. Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

Отиде да легне в една стая за гости в другия край на къщата. „Не мисли за нищо!“ — заповяда си той, но не можа да се подчини на собствената си закана. Съзнанието му беше изцяло погълнато от мисълта за Сара. Не можеше и да помисли за сън. Накрая се отказа да лежи и прекара останалата част от нощта, крачейки из къщата.

* * *

— Подочух, че вчера пак си скачал с парашут — каза Гуендълин в мига, в който той влезе в кабинета си в понеделник сутринта.

— Бих могъл да публикувам ежедневните си действия във вестника — критично отбеляза той.

На Джейк не му се налагаше да пита откъде Гуендълин получава информация. Бърт Донъгън и тя бяха приятели от години. Предполагаше дори, че са любовници, въпреки че никой от двамата не си го беше признал.

— Бърт ми каза, че едва не си се убил, и то на два пъти.

— Бърт малко преувеличава.

Гуендълин се облегна на бюрото и се наведе към него:

— Джейк, недей да се самонаказваш.

— Парашутизмът ми е хоби, Гуендълин, а не наказание.

— Знаеш за какво говоря. Не се преструвай, че не е така.

Тя наля две чаши кафе — силно и черно — така както и двамата го обичаха. Гуендълин седна удобно в едно кресло и го погледна в очите.

— Не можеш да продължаваш да се обвиняваш за смъртта им. Имаш повече воля и здрав разум, за да постъпваш по този начин.

Джейк се опитваше да се отърве от този разговор. Сърбаше кафето си бавно и невъзмутимо. Гуендълин не се почувства обезкуражена.

— Лесно е да бягаш. Нали, Джейк?

— Преди по-малко от две седмици ти самата ми го препоръча.

— Не, не съм. Казах ти да не използваш това дете като заместител на Бони, това съвсем не е същото.

Той се вгледа в нея дълго и втренчено, но Гуендълин не отстрани погледа си. Тя също беше вперила очи в него и подробно го изучаваше.

— Да, Гуендълин — каза той накрая. — Да бягаш е по-лесно… но това е и единствената възможност, с която разполагам сега.

— Ако наистина искаш да знаеш за какво мисля…

Гуендълин бе прекъсната от пощальона. Той стоеше на вратата. Чантата му беше преметната през рамото. В едната си ръка държеше шапката си, а в другата — голяма кутия. Гуендълин го забеляза първа.

— Господин Фримън… какво ви носи насам? Да не би пощенската ни кутия долу да не е наред?

— Не, няма нищо подобно. — Той преглътна и притеснено продължи: — Крайно необичайно е… но тя е толкова мила жена.

— Тя ли? — Джейк се обърна рязко към пощальона.

— Госпожица Лав.

Джейк потрепери, като чу името й. Където и да беше, винаги имаше нещо, което да му напомня за нея, за това, което беше направил.

— Сара Лав ли? — попита той.

— Да, сладката малка женичка от другия край на града. Помоли ме за услуга и… аз просто не можах да откажа.

— Да не би да й се е случило нещо? — попита Джейк.

— Не, нищо подобно. Помоли ме да донеса това… заедно с пощата…

— Всичко е наред. — Джейк взе пакета. — Благодаря ви, господин Фримън.

— Е, до скоро. — Пощальонът сложи шапката си и излезе от кабинета.

След като вратата се затвори след него, Джейк погледна Гуендълин.

— Не казвай нито дума.

— Кой, аз? — Тя взе чашата си с кафе и се запъти към вратата. — Точно си тръгвах.

Джейк я изчака да затвори, преди да развърже пакета. В него бяха шлиферът му… и синята рокля. Уханието на Сара изпълни цялата стая.

Джейк стисна кутията толкова силно, че страните й хлътнаха навътре. Обвинителната й бележка лежеше между гънките на шлифера. Дълго време стоя неподвижен, втренчил поглед в листчето, безсилен да го вдигне.

Бавно сложи кутията настрани и отвори бележката. Беше написана на ръка.

„Скъпи Джейк“ — започваше тя. Той притвори очи. Спомни си звука на гласа й: Джейк… скъпи мой… моят герой… моя любов…

Побърза да седне, силите го напускаха. Наведе глава над бележката и притвори очи. Любовта не би трябвало да наранява толкова дълбоко.

Пое си дъх и продължи да чете:

„Не бих искала да изглеждам неблагодарна, но връщам и роклята заедно с шлифера. След това, което се случи, не е редно да я задържа.“

— Сара… Сара — прошепна той, като си я спомни в синята рокля. Името й ехтеше из стаята. Усещането за нея беше като топъл летен ветрец.

Джейк усети, че я беше загубил. Гледаше към прозореца. Не виждаше нищо, но си спомняше всичко. Съмнения обсебиха мислите му. Как щеше да живее, знаейки, че обича Сара и същевременно — че никога не може да я притежава?

— Сега е в безопасност — шепнеше си той. — Сега поне се спаси от мен.

Той отвори отново бележката и зачете: „Моля те, не се упреквай за това, което се случи.“

Беше напълно в стила на Сара да мисли първо за другите.

„Аз споделям също вината. Като зрял човек съм способна сама да решавам и избирам. Избрах да бъда с теб, Джейк. Никога не забравяй това. Аз го реших!“

А как можеше да откаже? Беше я завлякъл по стълбите, преди още да я бе попитал.

Беше подписала бележката просто „Сара“.

Той прокара пръсти по името й. Чувстваше се, сякаш я докосва. В бележката прозираха характерът, чувствата, мислите й.

Джейк сгъна бележката, сложи я в чекмеджето на бюрото си и превъртя ключа. Сара беше заключена вече при другите му спомени, при едно сърцевидно медальонче на Бони, в което имаше кичур от тъмната й коса.

Той позвъни на Гуендълин.

— Има работа за вършене или си забравила, че това е кабинет?

Гуендълин влезе намръщена:

— Бих могла да ръководя тази компания без теб, Джейк, дори с една ръка, вързана зад гърба. Никога недей забравя това.

Джейк се надяваше, че нещата скоро ще си дойдат на мястото.