Пеги Уеб
Докоснат от ангели (6)

Шеста глава

— Много черно гледаш на живота днес, Джейк — каза Гуендълин.

— Черното е любимият ми цвят.

— Вчерашният почивен ден ли развали настроението ти?

Джейк не отговори, но това не попречи на Гуендълин да попита:

— Не й каза сбогом, нали?

Джейк мълчаливо беше вперил поглед през прозореца, но виждаше не сенчестия кът за отдих на „Таунсънд Пъблишинг“, а по-скоро една жена със светла, златиста коса, която седеше на люлката на верандата си. Сара Лав беше обсебила мислите му.

— Джейк? — Гуендълин седна близо до него и нежно сложи ръка на рамото му: — Джейк, мога ли да ти помогна?

Той затвори очи за миг. Измъчваше го нерешителност.

— Проклет да съм, ако я напусна, проклет да съм, ако го направя, Гуендълин. — Той хвана ръката й, опряна на рамото му, и я целуна. — Прекалено надалече съм отишъл, за да се оттегля сега. — Той повдигна измъчените си очи към Гуендълин. — Не мога просто да си изляза от живота им, не още. Те имат нужда от мен.

Гуендълин избърса потеклите ненадейно сълзи, после се изправи и се запъти към бюрото си.

— Е, Джейк. Тази сърцераздирателна история ме накара да се разплача като дете. — Тя отвори стенографския си бележник и погледна към Джейк. — Значи… те имат нужда от теб. Тогава размърдай се и измисли как би могъл да им бъдеш полезен — освен да боядисваш къщата им, да косиш тревата в двора им и да им поправяш стълбите. Изпуснах ли нещо?

— Абсолютно нищо. — „Ако изключим начина, по който Сара се усмихва, начина, по който ми разказва сънищата си, начина, по който ми казва, че съм герой“ — помисли си той. — Би ли могла да гледаш дете, Гуендълин?

— Сериозно ли да приема този въпрос?

— Да.

— Бих гледала и дете от горила, ако ме помолиш, Джейк. — Тя приглади роклята си. — Не добрината ме кара да правя това, нали разбираш, а по-скоро алчността. Ще те накарам да ми платиш цяло състояние.

— Добре, ще ти платя. Заради Джени. — Той се засмя, а после се изправи и закрачи из стаята. — Ще направя благотворителен бал.

— В полза на кого?

— В полза на децата с физически недостатъци.

— Кога и къде?

— Следващия уикенд. Вкъщи.

— Следващия уикенд? Да не си полудял?

— Вероятно. Искам оркестър на живо, и то добър. От теб чакам да избереш една рокля, красива, синя, размер… хммм… шести. Изпрати я на Сара Лав. Изпрати също и рози. Жълти. Вземи и някакво украшение, поръчай да напечатат поканите още днес. Използвай парите от касата.

Той си представяше Сара в синята рокля да танцува с отметната назад глава, усмихвайки се на своя кавалер, на своя герой, на него! Погълнат от мечтите си, Джейк крачеше, като кимаше от задоволство.

Той не можеше да напусне Сара, не още, не докато тя и Джени не се установят напълно във Флорънс. Междувременно какво лошо имаше в това да й позволи да помечтае?

* * *

Сара беше навела глава над шева си. До нея Джени си тананикаше и рисуваше лицата на куклите. Камбанката на вратата на магазина иззвъня.

— Влез.

Млад мъж с две огромни кутии и букет от жълти рози прекрачи прага.

— Мис Сара Лав?

— Да.

— Донесох няколко пакета за вас.

— За мен?

— Поне това пише на картичката: „Мис Сара Лав“.

„Джейк — помисли си тя. — Джейк!“ Но защо? За последно го бе видяла на верандата си, с чук в ръка, мрачен и сърдит. Срещата им бе започнала като летене с лебед над омагьосано езеро и бе завършила като във влакче на ужасите.

Тя погледна жълтите рози. Джейк беше донесъл на Джени жълта роза. Сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

— Мамо?

Разносвачът стоеше на прага на вратата учуден. Тя трябваше да направи нещо.

С престорено безразличие взе пакетите и розите.

— Благодаря.

— Няма защо, госпожо. — Мъжът направи знак за довиждане и излезе. Тя сграбчи пакетите и изчака, докато той се загуби от погледа й.

— Красиви — каза Джени, като гледаше розите. Гласът на дъщеря й я върна към реалността.

— Да, Джени, това са красиви цветя. От Джейк.

Нямаше нужда да поглежда картичката, за да разбере. Постави пакетите на една масичка и отиде да налее вода за розите. После се наклони над тях, вдишвайки аромата им, и притисна лицето си към букета. Последното нещо, което направи, бе да погледне картичката.

„Джейк“ — прочете тя. Нищо повече. Нямаше нито пожелания, нито поздрави, просто „Джейк“.

— Мои — каза Джени, протягайки ръце към пакетите.

— Почакай, Джени, нека да погледна.

Кутиите бяха опаковани в сребриста хартия и вързани със синя панделка. Малката кутия беше за Джени, голямата — за нея. Сара прокара ръка по кутиите, наслаждавайки се намига, удължавайки очакването.

— О, Джейк — прошепна тя. — Защо продължаваш с тези подаръци? — „Подарявам за собствено удоволствие“ — й бе казал той. И заради моето, добави мислено тя.

— Мое, мое — нетърпеливо повтаряше Джени.

— Да, Джени, тази кутия е за теб. — Сара постави своята настрана и помогна на Джени да отвори нейната.

Беше плюшено мече и поредица от книгите на А. А. Майлн. Сара прочете картичката на глас:

„Скъпа Джени, имам една много добра приятелка на име Гуендълин, която обича да чете приказките за мечето Уини на добри малки момиченца като теб“.

Джени прегърна мечето си, като шепнеше:

— ’ейк, ’ейк.

С биещо сърце Сара отвори другата кутия. Красива синя бална рокля беше прилежно поставена сред нагъната хартия.

— О! — Сара докосна роклята с върха на пръстите си, като едва вярваше на очите си.

Тя взе картичката и прочете:

„Синьото ти отива. Сложи тази рокля заради мен, моля те. Събота вечер, в осем. Ще доведа секретарката си Гуендълин с мен. Можеш да повериш Джени на нея. Джейк“.

Още една мистерия! Още една изненада!

Сара сгуши лице в роклята.

— О, Джейк! Не ме карай да се влюбвам в теб.

* * *

— Не разбирам как ме накара да направя това — мърмореше Гуендълин, когато с Джейк се приближиха до къщата на Сара.

— Това беше твоя идея.

— Моя идея?

— Да. И престани да се оплакваш, никой в тази кола не вярва, че го мислиш.

— Хммм, трябва да се оплача, иначе ще разваля авторитета си. — Гуендълин приглади роклята си. — Добре ли изглеждам?

— Джени ще те хареса.

* * *

Тя наистина я хареса. Чакаше зад вратата с плюшеното си мече, книгите и кученцето си. Минута след като Гуендълин прекрачи прага, с Джени вече бяха първи приятелки.

Приказно красива в синята си рокля, Сара стоеше до дивана и наблюдаваше дъщеря си. Изглеждаше толкова резервирана, колкото се чувстваше и Джейк. Беше очаквал тази вечер цяла седмица. Сега, когато денят бе дошъл, той бе толкова объркан, че не знаеше какво да прави. Сара не беше просто коя да е жена. Когато беше с нея, дори най-обикновеното докосване изглеждаше някак изключително.

Той обгърна с поглед тялото й. Синята рокля оставяше раменете й открити. Те изглеждаха меки и кадифени — точно както той си ги беше представял.

— Готова ли си? — попита я.

— Да.

Сара го хвана срамежливо под ръка. Той я придружи до колата и й помогна да се качи, като се стараеше да овладее вълнението си.

— Удобно ли се чувстваш?

— Да, благодаря — усмихна се тя.

Той потъна в сините й очи.

Джейк седна зад волана, подсвирквайки си с уста. Моторът изръмжа, колата плавно потегли по шосето. Нощта ги пое в тъмната си прегръдка. Сара седеше до него, нежно огряна от отразяващите се светлини. Отвън облак скриваше луната.

— Каква песен си тананикаш? — попита Сара.

— „Живот в розово“.

— Едит Пиаф.

— Знаеш ли я?

— Да, музиката й е прекрасна.

„Любовни песни! Той си подсвирква любовни песнички.“ Джейк престана, но уплашен от ненадейната тишина, каза:

— Сякаш се задава буря. — „Да говори за времето! Става отчайващо объркан. Беше прекалено рано за такова объркване.“ — Но дано се лъжа. Има нещо много примитивно в бурята.

Бурята му бе отнела Бони. „Трябва да променя темата“, помисли си той.

Сара го направи вместо него.

— Още не си ми казал къде отиваме.

— Имаш ли ми доверие, Сара?

— Да, напълно — отвърна тя без колебание.

Той не бе осъзнал, преди да й зададе въпроса, преди тя да му отговори, колко много се нуждае от нейното доверие. Сви в улицата си.

— У вас ли отиваме? — Нямаше нотка съмнение в гласа на Сара, нямаше страх.

— Да.

Докато спираше колата, той натисна копчето за отваряне на прозорците. Искаше му се тя да чуе музиката, преди да й каже за бала.

Звуците на оркестъра достигнаха до тях, носени от нощния вятър. Сара притаи дъх, за да чуе по-добре.

— Музика ли дочувам?

— Това е един чудесен оркестър.

— Значи отиваме на парти… с истински оркестър?

— Благотворителен бал за болни деца.

— О, Джейк, заради Джени ли?

— Заради Джени. — „И заради теб“ — добави той мислено.

Джейк паркира колата, а Сара стисна ръката му.

— Как бих могла да ти се отблагодаря?

Очите й бяха пълни със сълзи.

Той я погали по бузата, кратко и нежно. После се отдръпна. Трябваше да го направи!

— Би могла да ми се отблагодариш, като се усмихваш. — Усмивката й беше по-лъчезарна от слънцето. — И като се наслаждаваш на всеки танц.

— Единствено ако танцувам само с теб.

Джейк не посмя да отговори. Дори не посмя да анализира смисъла на думите й.

— Готова ли си да влизаме, Сара?

— О, да, Джейк. Истински бал… нямам търпение.

— Ще се срещнеш с много хора, много изтънчени хора.

Той й помогна да излезе от колата. На лунната светлина тя изглеждаше като изваяна от фин порцелан. Мъжете биха умирали за нея, биха се били за нейното внимание. Той вече я ревнуваше, вече бе ядосан на себе си заради ревността си.

Хвана я под ръка и я поведе към стълбите. Масивната двукрила врата беше за Сара вход към едни нов свят.

— Запази последния танц за мен, Сара — помоли я той точно преди да отвори вратата.

— Всичките са запазени за теб.

Би било прекрасен сън всичките танци на Сара да са запазени за него, сън, в който той не смееше да повярва. Разкъсван между нежността и страха, я поведе през вратата.

* * *

Балът беше в разгара си. Сара се чувстваше като в приказен свят. Музиката се носеше около нея, примесена със смях и кристалния звън на чашите за шампанско.

Известно време не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа удивено. Джейк й стисна ръката, за да й вдъхне увереност.

— Ти си най-красивата жена тук.

— Бъди до мен, Джейк. Не си отивай още.

— Не се страхуваш, нали?

— Не. Чувствам се… развълнувана.

Последния път, когато бе танцувала, беше в един задимен нощен бар с Боби Уейн, три месеца преди сватбата им. Оркестърът свиреше кънтри, те пиха бърбън.

Сара не успя да довърши мислите си. Няколко души се отделиха от тълпата и се приближиха до тях. Джейк им представи Сара, но техните имена се смесиха в главата й.

— Коя е тази красива чернокоса жена, която идва насреща ни? — попита Сара.

— Хали Донован Бътлър и съпругът й Джош. Основателка е на театъра за деца с физически увреждания тук, във Флорънс.

Хали се приближи с протегнати напред ръце.

— Джейк, добре дошъл обратно при нас. Вече си мислехме, че сме те загубили, безделник такъв! — И докато още държеше ръката му, тя се обърна към Сара. — А вие сигурно сте Сара Лав. Разкажете ми всичко за себе си.

Сара намери Хали за много чаровна и приятна събеседничка.

— Какво имаше предвид, като каза, че са те загубили? — попита тя, когато Хали и съпругът й се отдалечиха.

— Не бях много активен сред обществото в последно време.

„Защо?“ — искаше да попита Сара, но нова групичка ги бе обсебила. През цялото време, докато говореше, Джейк придържаше ръката си на гърба на Сара и постепенно я водеше към дансинга.

— Мога ли да те помоля за първия танц, Сара, преди половината от ергените на Флорънс да са те отмъкнали?

Джейк я придърпа към себе си. Сякаш бе чакала цял живот този миг, тя се подслони в прегръдките му. Обгърната в музиката, Сара се чувстваше сигурна, защитена и уважавана. И все пак не й беше ясно защо се чувстваше уважавана от мъж, който никога не бе й признал нищо, освен приятелство.

Тя затвори очи и потъна в очарованието на музиката. Когато песента свърши, те не се разделиха. Не споменаха повече и дума за ергените на Флорънс.

Всичките танци бяха за Джейк. Тя го знаеше и той го знаеше. Час след час музиката им бе оправдание да се притискат все по-силно един към друг. Те не разговаряха, думите можеха да развалят магията.

Когато и последният гост напусна къщата, Сара и Джейк осъзнаха какво бяха направили.

— Аз те обсебих — каза той със сериозно изражение.

— Радвам се, че е така.

— Наистина ли? — попита той.

Очите му бяха пълни с обещания. Беше прекалено хубаво, за да бъде истина.

Тя го погали по бузата.

— Да, Джейк. Щастлива съм, че е така.

Беше ли вече готова да се влюби в него? По всяко друго време, на всяко друго място би внимавала. Но тази нощ беше в друг свят, един свят, изпълнен с мистерия и магия.

Той се наклони към нея и тя повдигна лицето си. Съдбата им бе предопределена още от момента на първия танц.

Целувката беше сладка и нежна. Сара стоеше на пръсти, увила здраво ръце около врата му.

— О, Джейк! — шепнеше тя.

— Сара… моята Сара — повтаряше той.

Притискаше я към себе си толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

Навън гръмотевица разцепи въздуха и една светкавица прониза летните облаци.

Сара почувства тръпката, която пробяга по тялото на Джейк. Тя го притисна още по-силно, прокарвайки ръцете си по напрегнатия му гръб. Повтаряше името му отново и отново.

Изведнъж той я вдигна на ръце и се запъти към стълбите. Беше напрегнат, очите му блестяха. Тя знаеше къде щеше да я отведе, знаеше намеренията му…

— Кажи, че не искаш това, Сара — прошепна той, задържайки крака си на първото стъпало. — Кажи ми да спра.

— Не, не спирай.

Бурята гърмеше около къщата и разтърсваше капаците на прозорците. Джейк трепна. Очите му бяха пълни с терзание. Той решително изкачи стълбите.

— Спаси се от мен, Сара, кажи не.

— Ти имаш нужда от мен, Джейк. Тази нощ е моят подарък за теб.

— Не исках да те купя.

— Не си ме купил! Аз ти се отдавам…

Когато стигна края на стълбите, той я погледна право в очите.

— Това е физическа потребност, Сара. И глад. Нищо повече.

— Разбирам.

Тя го погали по лицето и притисна устни в неговите. „А това е любов, Джейк!“ — каза си тя наум и зарови пръсти в косите му.

Навън дъждът трополеше по покрива и вятърът свистеше в улуците. Джейк изглеждаше, сякаш бе събрал природната стихия в душата си. Целувките му бяха силни, настоятелни, жадуващи.

— Не се страхувай, Сара, не се страхувай от бурята — мърмореше той, докато я пренасяше в спалнята и затваряше вратата с крак.

Сара дори не си беше помислила да се страхува от бурята, която гърмеше отвън. Това, от което се страхуваше, беше бурята, бушуваща вътре в нея. Онова, което и предстоеше да направи, щеше да промени живота й из основи. След тази нощ тя знаеше, че вече не ще може да гледа на Джейк просто като на приятел. „Физическа потребност и глад“ — бе казал той. Тя също имаше физически потребности, които само Джейк можеше да събуди, глад, който само Джейк можеше да утоли.

Когато той се наведе, за да я постави на леглото, тя се замисли за Джени: „Прости ми, Джени. Тази вечер имам нужда от един прекрасен сън. Тази нощ се нуждая от Джейк!“.

Тя щеше да възвърне разума си през утрешния ден.

Той я съблече бавно и нежно…

— Ти си съвършена.

Прокара ръце по очертанията на тялото й. Сара потръпна от удоволствие. До този момент не бе осъзнала колко силно копнееше Джейк да я харесва.

Той разпръсна косите й върху възглавницата, като наблюдаваше отражението от единствената лампа край леглото му.

Джейк оставяше косата й да се изплъзва между пръстите му.

— Бих могъл да прекарам остатъка от нощта, обожавайки косата ти. — Наведе се по-близо и прокара устни по шията й. — Ако нямаше толкова много други неща, които бих искал да обожавам… — Гласът му заглъхна. — Толкова много, което бих искал да притежавам…

Навън гръмотевици разтърсваха небето. Дъждът обливаше къщата. Страстта на Джейк набираше сила наравно с бурята. Устните и ръцете му я изгаряха, изсушаваха.

Сара бе загубила представа за времето. За нея съществуваха само мигът и Джейк.

Една светкавица освети лицето му. То беше мрачно… С проникновение, присъщо на тези, които обичат, Сара разбра, че когато Джейк я предупреждаваше за бурята, той я предупреждаваше за себе си.

Тръпка пробяга по тялото й. Любов? Страст? Страх? Утре ще има достатъчно време да го разбере, мислеше си тя. Тази нощ тя имаше Джейк, само Джейк.

Тоя се подпря на лакти и погледна към нея.

— Кажи, че ме желаеш, Сара.

— Желая те.

Очите му помръкнаха, лицето му бе непроницаемо.

— Имам нужда от теб, Сара. Господ ми е свидетел, имам нужда от теб.

— Джейк. — Тя повдигна ръцете си. Нямаше връщане назад.

— Ела при мен.

Сара се страхуваше, че ако си поеме дълбоко дъх, Джейк ще изчезне. Ако премигне, ще се окаже сред измислен сън.

Може никога повече да няма миг като този, помисли си Сара, притискайки Джейк до себе си. Опитваше се да се докосне до сърцето му с цялата си красота, с цялата си добрина, с цялата си топлина. Но бездната беше прекалено дълбока.

„О, Джейк, какви дяволи са обсебили душата ти?“

— Сара, Сара…

Викът му беше по-скоро дрезгав, отколкото екзалтиран, по-скоро отчаян, отколкото освободен.

Той легна до нея, като дишаше тежко. Сара обгърна с ръце хлъзгавото му от пот тяло, нашепвайки името му. Тя галеше влажния му гръб, като повтаряше думи, който бликаха направо от душата й…

— Джейк… скъпи мой.

Той лежеше умълчан и дишането му постепенно се успокояваше.

Мълчанието му я разкъсваше, тъй както светкавицата — летните облаци. „Кажи нещо! — искаше й се да изкрещи. — Каквото и да е.“

— Джейк…

Той продължаваше да мълчи. Тя усещаше как сърцето му забавя ритъма си.

— Моят герой — прошепна тя. „Моята любов“ — продължи наум.

Очите му светеха, когато се изправи.

— Какво ти сторих, Сара?… Какво ти причиних?

Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна.

— Джейк, моля те, кажи ми какво не е наред?

Тя седна и се уви в чаршафите.

Джейк се наведе над леглото и за момент тя помисли, че ще я вземе в ръцете си. Помисли си, че ще й се усмихне и ще й каже, че всичко е наред.

Сара се безпокоеше — лицето на Джейк изглеждаше загрижено. Той я докосна и после рязко отдръпна ръката си.

Тишината, която изпълваше стаята, късаше нервите на Сара. Гръмотевици раздираха небето, но на нея й се струваше, че разкъсват сърцето й.

— О, Джейк… моля те.

— Прости ми, Сара.

Той я остави на леглото сред разхвърляните чаршафи.