Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touched by Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)

Издание:

Пеги Уеб. Докоснат от ангели

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-459-131-1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Детето изникна незнайно откъде.

Преди минута Джейк Таунсънд хвърчеше по магистралата, като вземаше завоите прекалено бързо и предизвикваше съдбата, за да види дали късметът му ще го спаси и този път. Като видя детето, той направи рязък завой към канавката. Прах и чакъл изригнаха от земята и затропаха по каската му като лятна градушка. Моторът му опасно се наклони.

Той прокълна гръмогласно, докато се бореше на живот и смърт с машината. Моторът рязко спря в канавката.

Джейк се освободи от каската и се втурна към момиченцето. То стоеше по средата на пътя, смучеше си пръста и го гледаше с големите си сини очи. Очите на Бони! Джейк замръзна. Сините очи го гледаха, без да мигат. Сърцето му заби толкова силно, че той едва успяваше да си поеме дъх.

— Бони? — прошепна, макар да знаеше, че тя няма да отговори. Джейк отлично знаеше, че тя вече никога не би могла да му отговори.

Момиченцето извади пръста си от устата.

Вълна от пот обля тялото на Джейк. Той прокара ръка по лицето си. Не можеше да повдигне краката си. Времето беше спряло. Стоеше като вцепенен по средата на шосето. Сините очи на момиченцето го бяха омагьосали.

Той внезапно чу ръмжащия мотор на кола, която бе на път да ги връхлети. Вцепенението на Джейк мигновено изчезна. С ловко движение сграбчи детето и се втурна към другата страна на шосето. Колата профуча покрай тях, обгръщайки ги в облак от прахоляк.

Кръвта му нахлу в главата, чуваше ударите на сърцето си. Краката му отмаляха.

Джейк погледна детето в ръцете си.

— Господи, спасих те! Бони, спасих те! — Той сгуши лице в косите на момиченцето. Една къдрица го погали по бузата. Сутрешното слънце огряваше златистите букли.

Дишането му постепенно се успокои — момиченцето изобщо не беше Бони! Косата на Бони беше тъмна, почти толкова тъмна, колкото и неговата.

— Всичко е наред, миличка — прошепна той. — Всичко е наред, сега си в безопасност.

Детето изобщо не изглеждаше изплашено. То кротуваше в ръцете му и го гледаше със спокойните си сини очи.

— Как ти е името, скъпа? — попита Джейк.

Тя не отговори. Може би наистина се беше уплашила, помисли си той. Изглеждаше на около четири години. Джейк опита отново:

— Мама? Къде е мама?

— Джени! Джени! — Женският глас идваше някъде иззад гърба им.

— Предполагам, че това отговаря на последния ми въпрос. — Той се обърна назад, като продължаваше да държи невъзмутимата Джени в ръцете си. Жената, която се беше втурнала срещу тях, приличаше на току-що излязла от бойното поле. Дънките й бяха мръсни, а бялата й блуза вече съвсем не беше нещо, с което можеше да се гордее. Косата й беше вързана на конска опашка, но стърчеше на всички посоки. Вероятно жената би била хубава, ако се измиеше, но той не можеше да прецени, а и в този момент не го интересуваше.

— Това вашето дете ли е?

Тя не отговори, а направо изтръгна момиченцето от ръцете му и го притисна към себе си. Сълзи се стекоха по прашните й бузи.

— Джени — повтаряше тя отново и отново. — Джени, моята Джени…

— Тя е в безопасност — каза нежно Джейк. — Не се безпокойте, сега вече е в безопасност.

— Когато разбрах, че е изчезнала, изпаднах в ужас. — Майката го погледна — очите й бяха толкова сини, колкото и на дъщеря й.

Имаше нещо така умно и красиво в тези очи, че Джейк искаше да я прегърне и да я утеши. Представи си, че е неин утешител и защитник и в този славен и сладък миг се почувства човечен. Топлина и съчувствие изпълниха сърцето му, айсбергът започваше да се топи… Но моментът беше кратък. Привързаността беше ад. Веднъж вече беше ходил в този ад и не възнамеряваше да се връща.

Джени и майка й бяха завладели сърцето му. Тук става опасно, шепнеше съвестта на Джейк. Той обърна гръб на майката и дъщерята — на толкова изкушения, на толкова спомени — и тръгна по пътя.

— Почакайте, аз дори не знам името ви — извика жената след него.

Той продължи невъзмутим, но нещо го накара да се обърне.

— Не е нужно, няма да се видим повече. — Джейк щеше да се постарае за това. Сънуваше достатъчно кошмари. Не искаше да ги има и в действителност.

— Не ви виня, че се ядосвате. Но аз не съм лоша майка. — Очите й се напълниха със сълзи. — Просто понякога Джени ми се изплъзва. Тя… — Жената замълча, като прехапа долната си устна. — … си е Джени.

Джейк никога не можеше да устои на женските сълзи. Той извади една носна кърпичка от джоба си и й я подаде.

— Не плачете, всичко вече е наред.

Жената се избърса, докато Джени я погали по лицето. Внезапно момиченцето се обърна към Джейк.

— Мама тъжна. — Гласът на Джени беше приглушен и дълбок, все едно му говореше от някакъв далечен облак.

Майката и дъщерята започваха да му стават все по-любопитни. Кои бяха те? Откъде идваха? Той бе израснал във Флорънс, Алабама. Къщата зад тях бе празна през последните пет години. Беше толкова стара и разнебитена, че в нея местните деца си играеха на призраци в навечерието на празника на Вси светии.

— Аз съм Сара Лав, а това е дъщеря ми Джени. — Жената протегна ръката си.

Джейк се отдръпна за миг — сякаш тя бе прочела мислите му. Поколеба се за момент, после взе ръката й. Беше мека и гладка, но в никакъв случай крехка. В начина, по който Сара Лав стисна ръката му, имаше сила и твърдост. И желание за приятелство.

Той не искаше да става приятел със Сара Лав. Не искаше да знае дали тя ще е прекрасна в синя рокля, която да отива на очите й. Не искаше да знае дали розовината на кожата й, която прозираше изпод напластения по лицето й прах, е естествена, или резултат от умело разкрасяване.

— Дължа ви огромни благодарности — каза жената през сълзи. — Вие спасихте живота на Джени.

— Нищо не ми дължите.

Джейк пусна ръката й. Той възнамеряваше бързо да си тръгне, но детето внезапно се усмихна и се протегна към него. Усмивката на Джени преобърна всичко в душата му. Тя махна с ръчички във въздуха и преди да разбере какво прави, той я прегърна. Беше толкова мека, все едно че бе направена от пух.

— Добър човек — каза Джени.

Джейк не беше добър вече от пет години. При все това той стоеше край пътя, държейки ръката на Джени, и се чувстваше, все едно че току-що беше спечелил наградата за „Най-добър мъж на годината“. Помисли си, че ако сега имаше възможност да се погледне в огледалото, щеше да се увери в това. Но той знаеше, че не е така. Повечето хора го смятаха за студен, а някои дори стигаха дотам да го нарекат безсърдечен и нехранимайко. Жените естествено се отнасяха съвсем различно с него. Наричаха го с галени имена, и то предимно по телефона. Мъчеха се да го успокоят, да го разсеят, да го накарат да забрави. Той приемаше утехите им, но никога не успя да забрави.

И сега Джени му предлагаше утеха, но това беше съвсем различно, имаше сините очи на Бони.

— И ти си добро малко момиченце — каза той.

След това се наведе, като рицар в двора на крал Артур, за да целуне ръката на Джени! Тя се засмя срамежливо. Джейк се почувства глуповато и пусна ръката й. После хвърли сдържан поглед на майката:

— Грижете се за това дете, Сара Лав.

И внезапно си тръгна, без да й остави време да отговори. Достатъчно доброта и кавалерство за тази сутрин. Качи се на мотора си и шумно го запали. Стори му се, че чу гласа на Сара Лав, но не загаси мотора. Дори не се напрегна, за да разбере какво му казва. Не го беше грижа. Сара и Джени Лав вече бяха част от миналото му — нещо неочаквано през една лятна сутрин.

Внимаваше да не завие много рязко, за да не ги обсипе с чакъл, в случай че все още стояха покрай пътя. После профуча надолу по шосето, облак от прах се вдигна след него.

 

 

Сара стоеше сред прахоляка и го гледаше как се отдалечава. Джени се разшава в ръцете й — искаше да слезе на земята.

— Той дори не ми каза името си — прошепна тя.

— Добър човек — каза Джени.

— Да, скъпа. Той е много добър човек. — „Спаси ти живота!“ — помисли си тя, но не го каза на глас. Джени нямаше да разбере, както и не бе разбрала опасността да се разхожда по средата на пътя. Беше прекалено малка, за да знае за живота, смъртта и опасността.

Сара хвърли последен поглед надолу по шосето, после остави Джени на земята и я хвана за ръка.

— Хайде да се прибираме, Джени. Имаме много неща за разопаковане.

Тя поведе дъщеря си по разбития тротоар към къщата, която предпочиташе да нарича „достолепна“ вместо „разнебитена“. С един пласт свежа боя и основно почистване щеше да изглежда почти като нова. Имаше късмет, че я намери за толкова добра цена. Доходът й беше скромен, а детската издръжка едва стигаше за дрехите и образованието на Джени, да не говорим за разкошна къща.

Сара съвсем не искаше да се оплаква. Тя имаше Джени, само това беше от значение за нея.

Старата мрежеста врата прихлопна зад тях. Този път Сара се погрижи да я заключи. Джени се запъти направо към кутията си с играчките с обичайната си тържествена походка. После се обърна към майка си с усмивка, като че искаше да каже: „За какво беше цялото това притеснение?“.

За миг Сара подпря главата си на рамката на вратата и затвори очи. Внезапно се почувства невероятно самотна и неспособна да се справи с отглеждането на Джени.

— Проклет да си, Боби Уейн Лав! — промълви тя. — Проклет да е егоизмът ти!

Обвинението, отправено към бившия й съпруг, я накара да се почувства по-добре. Вероятно той сега се беше разположил в удобен въртящ се стол в някоя агенция за разпродажба на коли в Южна Джорджия. Последните чекове, за детската издръжка бяха изпратени оттам, а Боби Уейн винаги успяваше да си намери работа в разпродажни агенции. Умееше да говори бързо и гладко и можеше да продаде всичко, включително и версията, че ще обича Сара Лав — за добро или за зло.

Той не беше преживял най-трудното, напусна я шест месеца след раждането на Джени.

— Просто не мога да се справя — бе казал.

Е, Сара не само можеше да се справи. Тя можеше да тържествува. Изопна рамене и хвана парцала за прах. Имаше цяла къща за почистване.

 

 

Джейк се захвана здраво със служителите си и потвърди репутацията си на безсърдечен шеф. Той закрачи из сградата на „Таунсънд Пъблишинг“ като гладна пантера, като даваше нареждания на едно място, сменяше оформлението на списанията на друго, изпращаше служители по десетки спешни поръчки и полагаше неимоверни усилия непрекъснато да е зает до такава степен, че да забрави двете преследващи го сини очи. Но ако го попитаха, не би могъл да определи дали помнеше сините очи на Джени, или тези на майка й — умните сини очи на Сара Лав.

Знаеше, че до края на следобеда трябва да се върне отново. Трябваше да разбере за себе си дали мислите му бяха насочени точно към Сара или Джени Лав.

Вдигна слушалката на телефона и набра секретарката си.

— Гуендълин, бяхте ли дошли при мен?

Гуендълин Фепс не го накара да чака и минутка, влезе в кабинета му и впи поглед в очите му. Джейк прикри усмивката си. Гуендълин беше единственият човек в „Таунсънд Пъблишинг“, който не се страхуваше от него. Тя му повишаваше тон, той — също. И двамата обичаха това. И двамата се преструваха, че е наистина сериозно.

— Защо се забави така, Гуендълин?

— Мис Фепс е на твое разположение, Джейк. И ако искаш някой на ролкови кънки, просто го кажи и аз така бързо ще си подвия опашката, че ще видиш само облак от прах след мен. А сега, по дяволите, какво искаш?

— Трябва да обърнете внимание на езика си, мис Фепс. Това е сериозна издателска къща.

— Ако сме дотам сериозни, как така носите толкова стари и изтъркани джинси и риза, която не бях използвала и за постеля на кучето си?

— Би трябвало да се научите да говорите!

— Би трябвало да се научите на маниери.

Джейк винаги й отстъпваше правото на последната дума, това беше част от неписан договор между тях. Той въртеше златната писалка между пръстите си и наблюдаваше отразяващите се в нея лъчи от следобедното слънце, които проникваха през прозореца на стаята му на шестия етаж на „Таунсънд Пъблишинг“.

Гуендълин се разля в един от фотьойлите, заглаждайки полата около огромното си тяло. Изглеждаше напълно отпусната. Джейк не беше глупав. Гуендълин Фепс притежаваше точността и енергията на ракета, програмирана да отиде на Луната.

— Не разполагам с цял ден, нали знаеш — подсети го тя.

— Възнамерявам да поръчам една роза — каза той.

— Роза? Ти никога не поръчваш роза. Винаги си поръчвал орхидеи и никога по-малко от две дузини.

— Този път е различно.

— Една роза — продължи тя. — Изглежда ми като нещо много лично. Да не би да искаш да се присъединиш отново към света на живите?

— Гуендълин, не ме предизвиквай.

— Няма, сър.

Тя отдаде чест.

Джейк продължаваше да върти писалката си срещу слънчевите лъчи и мислеше за светла златиста коса.

— Нека бъде жълта — каза той.

— Какво да пише на картичката?

Известно време Джейк не отговори, за да си помисли за Сара Лав и за нейното прашно розово личице. Естествено вниманието му не беше насочено към нея. Но той беше изплашил момиченцето до смърт.

— За Джени — каза той.

— Докъде да адресирам цветето?

— Знаеш ли старата къща на края на града? Тази, която беше необитавана толкова време?

— Да… — Гуендълин наведе глава над бележника си, докато записваше.

Джейк си представи разносвача, който ще занесе цветето в старата порутена къща. Представи си и изненадания поглед на Сара Лав. Но не можеше да си представи реакцията на Джени. Тя беше непредсказуема. Изведнъж му се прииска да види ангелското й лице в онзи миг.

— Не се грижи — каза той. — Просто я изпрати тук.

Гуендълин отвари уста да попита, но Джейк се изправи и удари с длан по масата.

— Нито дума повече или ще поръчам да ви сложат за храна на птиците.

Джейк реши да се облече за случая. По принцип предпочиташе дънките и удобните дрехи. Но за случаите, когато придружаваше някоя от градските красавици на мероприятие, което изискваше официални дрехи, той държеше в „Таунсънд Пъблишинг“ един гардероб с костюми, бели ризи и подходящи вратовръзки. Слагаше ги и в онези случаи, когато искаше да създаде впечатлението на консервативен бизнесмен, чийто най-радикален елемент бяха нетрадиционните вратовръзки. Реши да използва и здравия си буик, паркиран в гаража на издателството. Боеше се, че моторът ще предизвика лоши спомени в съзнанието на детето.

Той дори забеляза, че си подсвирква заедно с радиото, докато караше колата си към края на града. Защо обаче беше толкова щастлив, че отива да види Джени — той самият не знаеше. Не можеше да си обясни и защо непрекъснато се съобразяваше с ограниченията на скоростта. Това му се случваше за първи път.

Голямата врата, която водеше до къщата, беше добре залостена, така че той паркира колата си край пътя. А и да беше отворена, нямаше да има полза — една пътека, обрасла с плевели, водеше към гаража, който вече беше без покрив. Ако Сара Лав имаше кола, то тя сигурно я криеше някъде. Може пък мъжът й да е отишъл на работа с нея.

Джейк осъзна, че никога не се бе замислял за възможността Сара Лав да има съпруг. Той стисна здраво розата и си представи мъжа. Сигурно беше нисък и набит, с голям бирен корем. Може би дори дъвчеше тютюн. Всъщност всичко това нямаше никакво значение, понеже той не беше дошъл да види Сара. Беше дошъл заради Джени.

Джейк стисна розата под мишницата си и се покатери през оградата. Въпреки че не беше го правил от години, много добре си спомняше как се прескача ограда. Като малък това беше най-удобният начин да се избяга от голямата къща на семейство Таунсънд.

Хлътналото дървено стълбище изскърца, когато той се качи и натисна звънеца. Но отговор не последва. Нямаше го усмихнатото лице на Сара Лав; нямаше топуркане из стаите; нямаше шум от прибързано приглаждане на мебели. Ала Джейк беше непреклонен. Беше дошъл да донесе розата и възнамеряваше да го направи на всяка цена.

Тръгна към задния двор. Сара беше някъде наоколо, той чувстваше присъствието й. Сетивата му бяха изострени, усещаше се като на електрически стол.

— Бягай, глупако! — мърмореше си той. — Отивай си, докато е още време!

Не обърна внимание на собствените си предупреждения. Плевели се оплетоха около панталоните му, когато премина през градината. Тръни се закачиха по чорапите му, един гущер пропълзя пред обувките му.

Изведнъж Джейк се озова при тях. Джени и Сара Лав седяха пред една детска масичка в средата на плевясалата градина и пиеха от красиви порцеланови чашки. Те си бяха устроили чаено парти и се бяха дори облекли за случая. Джени носеше бяла рокля. Широка, леко разкривена диадема държеше русата й коса прибрана.

Джени обаче не беше тази, която привлече вниманието му. Този път Сара беше облечена в мека рокля с цвят на узрели праскови. Кожата и косата й лъщяха, сякаш бяха посипани със звезден прах. А лицето й… лицето й го омая. Чертите й бяха толкова деликатни и меки, сякаш бяха изваяни по подобие на летни цветя. Това беше типът лице, за който мъжете пишеха стихотворения.

Загледан в Сара, той беше забравил да диша и не обръщаше внимание, че стиска дръжката на розата. Беше дошъл в една разнебитена къща, а сякаш бе влязъл в рая. Сара се усмихваше срамежливо, а заразителният смях на Джени се носеше из летния въздух. Джейк се почувства като натрапник, който нямаше право да става свидетел на такава невинна радост.

Едно време той познаваше радостта, чуваше смеха, чувстваше топлината на усмивката, предназначена специално за него. Но той бе убил обекта на своето щастие, бе нарушил всичките си права. Сега, гледайки двете невинни същества на чаеното им парти, се чувстваше като крадец.

Усмивката на Сара отново докосна сърцето му. Той стисна розата, пое си дълбоко дъх и се опита да запази самообладание.

Бе дошъл единствено, за да донесе розата. Това бе всичко. Реши да го направи незабавно, преди да е загубил напълно разума си.

Точно когато щеше да съобщи за присъствието си, Сара се обърна. Усмивката й потрепна, после замря. Тя отвори уста, за да каже нещо, но не успя. За един кратък миг той си представи какво ли щеше да бъде, ако може да целуне тези устни. После се ядоса на себе си — никога не си бе мечтал за женски целувки, а просто си ги вземаше.

— Добър ден — каза по-твърдо, отколкото му се искаше.

Сара отвори широко очи и се присегна към Джени.

— Надявам се, че не ви изплаших — добави той.

Джейк се приближи към малката маса, като държеше розата пред себе си, за да засвидетелства добрите си намерения.

— Донесох една роза… — Сара и Джейк бяха вперили погледи един в друг. — За Джени — добави той.

— Толкова се радвам, че се върнахте. — Сара се усмихна отново. Той се отпусна. — Не ни казахте името си и аз не знаех на кого да благодаря… — Тя се поколеба и премести погледа си върху Джени, но само за миг, и пак погледна към него.

— Джейк Таунсънд — отвърна той.

Беше се приближил до малката масичка и стърчеше като великан от приказките, гледайки надолу към двете принцеси. Сара и Джени му се усмихнаха лъчезарно. Усмивките им поразително си приличаха. Къде ли беше в момента отсъстващият господин Лав? Защо не беше тук да защитава тези две прекрасни същества?

— Двете с Джени доста се потрудихме при почистването на новата ни къща и решихме да си направим чаено парти за награда. Ще се присъедините ли към нас? — попита Сара и кимна към един стол, който обаче бе твърде тесен за него. Джейк приклекна край малката масичка, пак се усети като натрапник, който взема това, което не му принадлежи.

— Не искам да ви преча — каза той.

Беше лъжа. Искаше още малко да се понаслаждава на усмивката на Сара.

— Вероятно това място е предназначено за съпруга ви — предположи той. Не му беше ясно защо изведнъж му се прииска да узнае дали Сара има съпруг. Тя определено не беше негов тип. Всичките му приятелки бяха по-освободени, а и никоя от тях нямаше дете.

— Не. — Лицето на Сара помръкна, но това беше всичко, което каза.

Нямаше господин Лав! Джейк тържествуваше. После се почувства жесток. Защо трябваше да се радва, че две прекрасни и невинни същества си нямат покровител?

— Съжалявам — каза той, като наистина го мислеше.

— Недейте. — Лицето на Сара се озари отново от ангелска светлина, но дали усмивката беше фалшива — той не можеше да прецени. — Джени и аз си живеем сами и така ни харесва.

— И аз живея сам. — Той се усмихна. — И така ми харесва. — „Понякога, когато сънищата не са прекалено лоши“ — добави наум. Джейк продължи да се усмихва на Сара. Погледите им се срещнаха и летният въздух някак натежа.

Сара първа се отърси от вцепенението.

— Защо да не ви донеса един голям стол? Изглежда, ви е неудобно…

— Не, добре съм.

Отново излъга. Не беше добре от шест години, а и не мислеше, че е възможно пак да му е добре.

— Както и да е, дойдох само за малко, исках да поднеса розата — добави той.

Обърна се и подаде розата на Джени.

— Това е за теб, миличка.

Джени не помръдна.

— Вземи я, Джени — подкани я майка й. — Цветето е за теб.

Джени предпазливо посегна, малката й ръчичка хвана цветето и го стисна.

— Красива — каза тя. Първо се усмихна леко, после стана и весело се засмя. — Красива, красива, красива — ликуваше детето. Сетне тържествено замарширува около масата във все по-големи кръгове, като стискаше розата и напяваше с дълбокия си, сякаш далечен глас.

Тогава Джейк за първи път усети, че нещо с Джени не е наред. Искаше му се да притисне момиченцето към гърдите си и да го брани с цената на живота си. Същевременно му се щеше да избяга надалеч, веднага.

— Джени е по-особена — прошепна майка й.

— Да, наистина е такава.

Джейк се надяваше Сара да разбере, че той действително мисли това, което казва.

— Има отлично лечение на такива деца тук. Затова дойдохме.

— Разбирам.

— Тя не проявява никакви видими симптоми на синдрома на Даун. Затова повечето хора не могат да разберат, че й има нещо. В действителност докторите никога не са я диагностицирали като носителка на синдрома. Те просто не знаят защо е по-специална. — Сара сгъваше и разгъваше салфетката в скута си. Слънцето огряваше златистата й коса. — Не знам защо ви разказвам всичко това… може би защото бяхте толкова мил. — Тя вдигна очи към него — съвсем сини и… искрени. — А и вие сте единственият човек, когото познавам тук, във Флорънс.

— Сигурен съм, че ще срещнете много други хора, и то съвсем скоро, Флорънс е пълен с прекрасни хора.

Джейк стана, за да си тръгне. Сара изобщо не го познаваше, а и той не искаше да го опознае. Беше по-добре да си тръгне, докато тя все още го мислеше за любезен.

— Не си отивате, нали? Та аз дори не ви предложих чай.

Сара се изправи до него. Полите на лятната й рокля се надигнаха и докоснаха крака му. Той се почувства като докоснат от ангел. Лекият й парфюм го омая. Чувстваше се, сякаш се дави. Дишането му стана тежко.

— Добре ли сте? — Сара го прихвана леко за ръката.

— Да, добре съм. — Той се отдръпна, Джени все още обикаляше из плевелите и си тананикаше. — Кажете на Джени довиждане от мое име. — И Джейк бързо излезе.

— Заповядайте пак! — извика Сара след него.

Той не успя да си поеме дъх, докато не влезе в колата. Никога вече нямаше да дойде. Беше глупаво, че изобщо бе дошъл.

Запали мотора на буика си и полетя надолу по пътя, сякаш го гонеше глутница побеснели кучета. Не спря, докато стигна летището.

— Вдигни ме горе! — изкрещя той на приятеля си Бърт Донъгън. Той седеше навън под хангара, където държаха частните самолети. Беше наклонил стола си назад и пушеше пура.

— Джейк… — Бърт извади пурата от устата си. — Какво става, по дяволите?

— Просто се подчини, без да ми противоречиш, Бърт. Искам да скоча с парашут и ако не ме вдигнеш ти, ще помоля някой друг да го направи.

Бърт не се противопостави.

Час по-късно те бяха над целта — една широка равна поляна. Бърт направи един кръг, после втори, като всеки път намаляваше височината. Когато стигна до четири хиляди и петстотин метра, той подаде сигнал.

Джейк скочи. С разперени ръце и прибрани крака, в стойка на гмуркащ се лебед, той потъна в небесата.

— Четири хиляди, три и петстотин, три хиляди. — Бърт шепнеше, докато гледаше надолу.

Тялото му падаше и се въртеше, но всяко движение беше напълно координирано. Около него нямаше нищо, освен огромно синьо небе.

Когато Джейк достигна седемстотин метра височина, Бърт изкрещя, макар да знаеше, че няма да бъде чут:

— Сега, по дяволите! Дръпни проклетото въже сега!

Тялото на Джейк продължи полета си надолу. Парашутът беше все още прилежно сгънат на гърба му. Капчици пот умокриха веждите на Бърт. Той задържа дъха си.

Джейк премина всякакви граници. Той дръпна внимателно въженцето. Парашутът се разгърна мигновено и заприлича на огромен облак.

Бърт изтри потта си, мърморейки:

— Някой ден, Джейк Таунсънд, ще се убиеш!