Р. Дж. Пинейро
Обсадата на Лайтнинг (4)

3.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Високата старша инженерка мина покрай караулката, през която се отиваше към мобилната платформа за изстрелване. Тя показа пропуска си и махна с ръка към пазачите, които се усмихнаха и също й махнаха.

— Добро утро, Вера.

Тя познаваше и двамата. Вера Баумбъргър беше инженер в „Рокетдайн“ още от началото на програмата за космическата совалка през лятото на 1972 година — тогава „Рокуел Интърнешънъл“ спечели договора на стойност 2.6 милиарда долара за проектиране и изпълнение на совалките. Всяка от тях трябваше да лети сто пъти и да извършва по 60 полета годишно. Договорът, припомни си Вера, включваше клауза за интеграция на системите, според която „Рокуел“ трябваше да гарантира, че всички компоненти — включително външният резервоар на „Мартин Мариета“, стартовите ракети с твърдо гориво на „Мортън Тиокол“ и главните двигатели на „Рокетдайн“ — действуват съгласувано.

Тя подхвърляше само по едно „здрасти“, докато вървеше под огромната платформа, разположена върху шест седемметрови подпори на бетонната площадка. Приближи до обслужващата платформа и се закатери по стъпалата. В тази секция на площадката имаше доста хора, и то с основание, реши тя. До изстрелването оставаха по-малко от четирийсет и осем часа и хората щъкаха във всички посоки за последни проверки. Всяка инспекционна група отговаряше за определена секция от совалката. Вера ръководеше групата, отговорна за трите главни двигателя.

Вера погледна нагоре и видя трима души от своята група на асансьорната платформа, която продължаваше до конусите на двигателите. Оттам чрез няколко скели се стигаше до долната част на двигателите.

— Здрасти, Вера — каза един от техниците, когато я видя.

— Как върви проверката на системите?

— Чудесно. Никакви проблеми дотук.

— Добре. Я да погледна. — Тя с лекота изкачи шестметровата вертикална стълба до асансьорната платформа, отиде до скелето под третия двигател, изкатери се и се присъедини към групата на платформата.

— Добре. Да проверя клапаните на газопроводите. Ти и ти вземете асансьора и ми донесете тук моите неща.

— Готово — отговориха двамата, докато слизаха по скелето, оставяйки я с един млад техник, който още беше в изпитателен срок. Почти без да му обръща внимание, тя го заобиколи на платформата, наведе се и надникна в пространството между основата на дюзата и отворения топлинен клапан. Ръцете й се движеха механично, тя вършеше онова, което знаеше на пръсти. Направи ръчно една последна проверка, докато младият техник я наблюдаваше.

— Вече проверихме цялата система три пъти днес — обади се той.

— С тези двигатели човек никога не може да бъде сигурен. Подай ми, моля те, едно фенерче.

Той й подаде черно фенерче. Вера го взе в дясната си ръка и го насочи към клапаните на газопроводите.

Тя повдигна вежди, когато забеляза малък бял цилиндър, закрепен отстрани на охладителната помпа, който почти не се виждаше. Цилиндърът — каквото и да представляваше — определено нямаше какво да прави там. Тя сложи фенерчето на една широка тръба вдясно от нея и с двете си ръце се издърпа през еднометровия отвор.

Камерата на главния двигател изобилстваше с тръби и жици. Тя взе отново фенерчето, насочи го към малкия цилиндър и премигна два пъти в безгласно удивление, когато разбра какво е това. На малко дигитално екранче върху него се четеше 00:04:00. Тя беше открила часовников механизъм, който се привеждаше в действие от малко електромоторче. То беше прикрепено към клапаните на газопроводите откъм страната на помпата, а тя регулираше достъпа на охладителна течност до лагерите на турбопомпата за течния водород. Ако беше отгатнала правилно, часовниковият механизъм щеше да затвори клапана четири минути след излитането, когато „Лайтнинг“ ще бъде в много критична фаза на полета. Без охладителната течност лагерите ще загреят за частица от секундата, ще прегреят турбопомпата и ще предизвикат пожар, а той пък — страхотна експлозия. Тя беше виждала много такива експлозии в миналото.

— Това е саботаж — промълви тя.

— Извинете? — обади се техникът на десет стъпки под нея.

— Ъ-ъ… нищо. Просто говоря на себе си. Ще ми подадеш ли едни клещи? — Вера реши, че това е крайно секретна информация. Някой очевидно се беше опитал да саботира космическия кораб и тя ще се погрижи тази информация да стигне до съответните власти, по-точно до директора на центъра.

Техникът й подаде клещите. Вера откачи малкия цилиндър от клапана, пъхна го в джоба си и поклати глава. Който е свършил това, е знаел точно какво да направи. Тъй като часовниковият механизъм няма да се задейства преди излитането, компютрите при общата проверка нямаше да открият никакъв проблем. По дяволите!

— Почакай тук другите и им кажи, че този двигател е в ред — каза тя и тръгна към края на платформата.

— Добре.

Тя посягаше към перилата, за да слезе по скелето, когато усети, че някой я блъсва отзад. Преди да може да реагира, тялото й хвръкна през късия предпазен парапет.

— А-а-а! — Вера се извъртя във въздуха и с двете си ръце се помъчи да хване някоя от тръбите, но не успя. Тупна по гръб върху заварения стоманен ръб на асансьорната платформа, отскочи и падна още девет метра надолу, разбивайки главата си в бетонната площадка.

 

 

Ленгли, Вирджиния

В една от дванайсетте кабинки в компютърната стая на третия етаж в главната квартира на ЦРУ Джордж Пруит свали тежките очила и разтърка очите и основата на носа си. С гримаса погледна дебелите лещи, резултат от десетгодишно взиране в компютърните екрани.

В Отдела за компютърно обслужване към Управлението за наука и техника Джордж получи колосалната задача да състави и провери за грешки серия от алгоритми, които да откриват сходни модели в дейността на редица държавни учреждения, свързани с промяна на работата, повишения, оставки и няколко други параметри, включително кончини. Той знаеше, че управлението му е възложило такава задача по същата причина, поради която преди година ЦРУ го примами с двойна заплата да напусне предишната си работа в Управлението за национална сигурност: Джордж беше компютърен гений. Нямаше алгоритъм, който да му се опре, нямаше компютър, в който да не проникне, и съвсем определено нямаше програмен език, който той да не усвои. При това за нищожна част от времето, необходимо на останалите висши компютърни специалисти в ЦРУ, които работеха зад компютрите „Сън Спаркс“ в другите кабинки на голямата стая.

Джордж също седеше зад един „Сън“, който не само имаше достъп до централния компютър на ЦРУ в съседната стая, но разполагаше и със самостоятелен твърд диск, където се съхраняваха неговите програми.

Той пак сложи очилата и се взря в подредените на екрана малки квадратчета — седем хоризонтално и девет вертикално. Всяко от тях имаше трибуквено означение, зад което се криеше държавно управление. Някои бяха прости, например ОДП (Отдел за държавните приходи). Други беше научил, докато разработваше програмата. Например СЕН беше Служба по емиграцията и натурализирането. В малкото случаи, когато три букви не стигаха да се опише пълно някое учреждение, съкращението включваше само част от името. Джордж знаеше какво крият всички подобни инициали.

Квадратчетата бяха закодирани с цвят според това доколко даден шаблон е „уместен“ във вида, дефиниран от алгоритъма, програмиран от Джордж така, че да открива и съхранява събития само за предишния месец. Квадратче в бели рамки означаваше, че в даденото държавно учреждение не са настъпили никакви важни промени. Жълтото предупреждаваше, че въпросният шаблон си струва да бъде разследван. Червената рамка показваше, че алгоритъмът определено е открил някакъв шаблон, който е възможно да заинтересува потребителя, и го е маркирал.

Джордж погледна едно квадратче в центъра на схемата. То имаше жълта рамка — третото през последните два часа. Той погледна буквите НАС. Зачуди се какво ли става в НАСА.

Дясната му ръка посегна за мишката, свързана с неговия компютър. Бавно я провлече по поставката и вкара показалеца в квадратчето. Щракна два пъти левия й бутон. Екранът изведнъж се измени. Всички квадратчета изчезнаха, докато отгоре се появи „НАСА“ В лявата страна на екрана той видя списък на възможни ситуации, които възпроизвеждаха сходни случаи. Забеляза, че параметърът КОНЧИНИ мигаше.

Джордж изсумтя от любопитство и взе чашката кафе до компютъра. Отпи две малки глътки и се намръщи от горчивия му вкус. Остави чашката и отново сложи ръка върху мишката. Придвижи показалеца до параметъра КОНЧИНИ и щракна веднъж левия бутон на мишката. Картината пак се измени.

Джордж проучи новия екран, на който бяха изписани две имена, кратки биографични данни на въпросните личности и причината за смъртта им. Първият беше Клод Гийю, известен френски ракетен специалист, загинал преди няколко дни при автомобилна катастрофа. Интересно, помисли Джордж, недоумявайки защо неговият алгоритъм бе „пипнал“ някой, който не е свързан с НАСА. После се усмихна, когато си спомни, че програмата му регистрира не само всичко, свързано с дадено учреждение, но и всякакви събития, отнасящи се до дейността на това учреждение.

Джордж четеше второто име в списъка, но му попречиха колегите от другите кабинки, които се приготвяха за обяд.

— Наистина ли няма да дойдеш с нас, Джордж? — попита една от сравнително новите специалистки, докато другите тръгнаха към стъклената врата отляво.

Джордж стана и я погледна над ниската стена на кабинката.

— Ъ, не, благодаря — отговори той. — Трябва да свърша някои работи.

— Майтапиш ли ни? — попита един мъж към четирийсетте, докато вдигаше ципа на якето си. — Ще бъде ден и половина, когато Джордж тръгне с нас на обяд. Отказах се да го убеждавам преди шест месеца.

Джордж повдигна вежди и се ухили. Имаше да върши по-полезни неща през свободното си време, а не да го прекара, чешейки си езика със специалистите от ЦРУ за техните проблеми на работа и у дома. Беше чул достатъчно на тази тема, просто като седеше в стаята с тях, а освен това Джордж вече беше изпитал на гърба си достатъчно житейски несгоди. Баща му, бивш висш служител на ЦРУ, умря мистериозно преди почти десет години в Източен Берлин, малко след седемнайсетия рожден ден на Джордж. Четири години по-късно майка му пострада тежко, блъсната от неизвестна кола. Джордж изведнъж се видя глава на семейството, принуден да се грижи за нея и за двете си по-малки сестри. Работеше на две места, за да ги издържа. Завърши колежа и получи научна степен, преди да стане на 23 години.

Не, реши Джордж, категорично не е в настроение да слуша през свободното си време проблемите на колегите си. Тъй като майка му беше в инвалидна количка, той и сестрите му се редуваха да се грижат за нея и се връщаха вкъщи през обедната почивка. През дните, когато една от тях обядваше у дома, както беше днес, той прекарваше почивката си, като се наслаждаваше на единственото друго нещо, което запълваше живота му освен компютрите: четеше шпионски романи. Джордж ги гълташе с дузини. Той беше просто ненаситен, а като хлапак дори си представяше собствения си баща в ролята на главните герои. Влечението към тайната работа донякъде беше причината да избере след колежа разузнавателното поприще. Той искаше да бъде оперативен служител, да върви по стъпките на баща си, да стане супершпионин на студената война. Действителността далеч не оправда очакванията му — Джордж се провали на тежкия изпит по физическа подготовка, задължителен за всички оперативни работници. Той просто нямаше атлетическа нагласа и когато разбра това, беше почти съкрушен. Но упорствуваше. Все още искаше да участва в играта, да бъде достоен син на баща си. И така, с научна степен по компютърно инженерство и с втора специалност държавно право, той постъпи направо от колежа в Управлението за национална сигурност.

Докато колегите му излизаха за обяд, Джордж седна отново и прочете данните за второто име от списъка на компютъра. Вера Баумбъргър, инженер от „Рокетдайн“, на работа в космическия център „Кенеди“ по новата совалка „Лайтнинг“, паднала случайно от една платформа на площадката за изстрелване и починала от фрактура на черепа.

Джордж се облегна във въртящия се стол. Прочете още веднъж и двете извадки, търсеше нещо друго, което би могло да покаже евентуална връзка, но нищо не биеше на очи. Както изглежда, нямаше абсолютно никаква връзка между двата инцидента. Едва ли има сходство, помисли Джордж, но нали затова програмата маркира само в жълто квадратчето — възможно сходство.

Той щракна бутона и се върна в главния екран. Дотук нямаше нищо подходящо за секретната служба, пред която докладваше Джордж и която, между другото, се оглавяваше от неговия чичо Томас Х. Пруит.

Джордж нямаше нищо против да работи косвено за по-големия брат на баща си. За себе си знаеше, че управлението го беше взело на работа заради първокласното му компютърно умение, но както във всяка голяма корпорация той се тревожеше от ширещите се слухове за протежиране. Стана така, че откак преди година пристигна в Ленгли, Джордж видя чичо си само няколко пъти, предимно навън, когато Томас Пруит посещаваше майка му. Като ръководител на секретната служба чичото беше зает човек.

Известна още като оперативен отдел, секретната служба беше съставена предимно от т.нар. полосни отдели. Те отговаряха приблизително на географските отдели в Държавния департамент. Томас Х. Пруит му беше обяснил още първия ден, че това е много разумно, защото повечето агенти на ЦРУ работеха в чуждите страни като служители на Държавния департамент. Най-голям беше отделът за Далечния изток, след него идваха „Европа“ и „Западно полукълбо“. Джордж работеше косвено за Западното полукълбо и Европа, тъй като неговият алгоритъм се съсредоточаваше предимно върху аспекти от тези два района. Данните — ако той се натъкнеше на нещо важно — първо отиваха в канцеларията на ръководителя на отдел „Европа“ Роналд Хигинс, който оглавяваше временно и „Западно полукълбо“, а ако информацията се окажеше важна, после беше представяна на стария Пруит.

Джордж се отби в неговата канцелария вчера, за да остави малък подарък за рождения му ден от майка си, но секретарката му каза, че Пруит близо две седмици вече е в чужбина и го очакват след един ден — нещо, което ни най-малко не го изненада.

Джордж заключи компютъра си и тръгна към гаража.

 

 

Париж, Франция

Кемрън огледа младия агент на ЦРУ, който пазеше вратата на Мари, и кимна одобрително, когато видя, че ръцете на новобранеца са свободни и той е в готовност за действие. Влезе в стаята и се усмихна, като видя Мари седнала в леглото да яде супа. Вторият агент седеше до леглото й, пиеше кафе и четеше криминалето. Кемрън поклати глава. Агентът бързо стана и излезе навън.

Кемрън спря насред стаята. Мари беше в бяла болнична престилка.

— Как се чувствуваш?

Тя вдигна глава и го поогледа.

— Чудесно. Много по-добре. Вярваш ли сега на онова, което ти казах?

Кемрън въздъхна.

— Да. Вярваме.

Тя се усмихна.

— Хубаво. Благодаря. Двамата ти колеги ми обясниха какво си направил. Предполагам, че съм ти задължена.

— Няма защо. Просто си вършех работата.

Вратата се отвори. В стаята влезе Ричард Потър, местният шеф на ЦРУ. Няколко сантиметра по-нисък от Кемрън и двайсет килограма по-тежък — най-вече около кръста, Потър имаше вид на човек, който прекарва твърде много време зад бюро. Той затвори вратата и отиде до леглото.

Докато Кемрън ги запознаваше, вратата се отвори отново. На прага застана добре сложен мъж на средна възраст в костюм и кафяво пардесю. Представи се кратко като префекта на парижката полиция. Кемрън едва различи движението на устните му под гъстите, добре поддържани мустаци.

Префектът свали пардесюто си, метна го на стола до леглото на Мари и се обърна към тримата.

— Опасявам се, че първоначалната ни преценка за катастрофата с една-единствена кола като чиста случайност е неточна — започна той. — Смятаме, че господин Гийю е убит…

— По дяволите! Знаех го! Казах ти, Кемрън — рече Мари. Тя се обърна към префекта. — Опитах се да убедя и инспектор Рокет, но той не ми вярваше. Мисля, че съпругът ми умря заради онова, което беше разкрил в Атена.

— Възможно е. Знаете ли, че инспектор Рокет е убит снощи в хотела?

— Да — отговори Мари. — Разбрах това от агентите на ЦРУ отвън. Как е бил забъркан той във всичко това?

Префектът поглади с пръст мустаците си.

— Имаме основание да смятаме, че инспектор Рокет е отговорен за смъртта на съпруга ви.

— Така, това донякъде обяснява нещата — отбеляза Кемрън. — Това положително обяснява защо е избегнал отговора, когато Мари го е попитала за разследването.

— Точно така… мръсник! — възкликна Мари. — Почакайте малко. Кой тогава е убил Рокет?

— Тъкмо сега работим по този въпрос — рече префектът. — Разполагаме с две добри описания от свидетели. Всички са видели човек с прошарена коса и брада да бяга от хотела.

— Да — потвърди Кемрън. — И аз го видях. Смятате, че той е убил Рокет?

— За момента действуваме при това предположение.

Кемрън наклони глава.

— Мислите ли, че той е убит, за да не се стигне до хората, които всъщност са искали Гийю да умре? Според Мари тези хора може да са висшето ръководство на Атена.

— Опитваме се да установим точно това сега. Друго нищо не мога да кажа за момента, но, моля ви, бъдете уверени, че полицията действува по случая под прекия ми надзор. Изобщо не е необходимо вашето управление да се ангажира повече по въпроса.

— Отговорете ми само на едно — продължи да настоява Кемрън. — Ако подозрението на Мари е основателно и нейният съпруг е убит, защото е разполагал с информация, която уличава Атена в унищожаването на руския кораб, не смятате ли, че това се превръща в международен инцидент?

— Ако излезе вярно, да — отговори префектът. — Но докато не бъде установено, не мога да разисквам случая повече. Това е работа на френската полиция. Оценяваме помощта, която ни оказахте, но се страхувам, че този въпрос вече не ви засяга.

— Как не! — озъби се Мари. — Последният път, когато полицията ме уверяваше, че се работи по случая, беше ден, преди Рокет да се опита да ме убие! Все още съм жива само защото ЦРУ ми се притече на помощ. И след всичко това сега ми разправяте, че искате ЦРУ да излезе от играта?

— Страхувам се, че префектът е прав — намеси се Потър. — Въпросът не засяга ЦРУ. Поне в момента.

Макар и не много доволен, Кемрън прие решението на Потър. Засега със случая ще се заеме полицията.

Префектът взе пардесюто си, каза, че двама от неговите хора до един час ще дойдат да сменят агентите на ЦРУ, и излезе от стаята.

Потър хвърли поглед към Кемрън.

— Готов ли си?

— След минутка, сър. Ще се видим долу при колата.

— Две минути. Помни, за случая вече отговарят французите. Това е тяхна работа.

— Да, сър.

Потър излезе от стаята. Кемрън почака да се затвори вратата. Приседна на ръба на леглото. Мари се намръщи и се загледа през прозореца. Стаята й гледаше към парижката обсерватория.

— Добре ли си?

— Струва ми се.

— Е, наредиха ми да не се бъркам, но това не означава, че не мога да те виждам. До утре трябва да излезеш оттук. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Това е прекият ми телефон в посолството. Ако ти трябва нещо, каквото и да било, моля те, позвъни ми. Нали?

Тя се обърна и го погледна. Той се почувствува омаян от блестящите й очи. Дори без грим Мари беше красива. Нейното намръщване бавно премина в лека усмивка.

— Добре. Благодаря. Много ти благодаря за всичко.

— Радвам се. — Той сложи ръка върху нейната. — Довиждане засега. — Изправи се.

— Au revoir.

Кемрън се усмихна.

— Au revoir, Мари. — Обърна се и излезе навън.