Р. Дж. Пинейро
Обсадата на Лайтнинг (19)

18.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Ортис стоеше неподвижен в края на джунглата заедно със Зимър и петима други от „Мамбо“, които два часа преди това бяха стигнали до сборното място. В разговори помежду си успяха да си изяснят случилото се и стигнаха до заключението, че от първоначалния състав от петнайсет души шестима със сигурност са мъртви, което означаваше, че двама още липсват.

Всичко беше спокойно допреди трийсет минути, когато над тях прелетя самолет на височина 3000 метра според Ортис, може би малко повече. От сечището сега отлитаха два хеликоптера, които стовариха два отряда войници; те и по външен вид, и по начина на действие определено се различаваха от часовите, които Ортис и Зимър бяха очистили предишната нощ.

Маскиран под педя мокри листа, Ортис беше огледал групата при изгрев слънце. Преброи шестима в първия отряд и седем във втория. Тринайсет добре въоръжени мъже срещу седмината от „Мамбо“, двама от които бяха загубили автоматите си при експлозията и можеха да се отбраняват само с пистолети и ловджийски ножове.

Войниците бяха скочили от хеликоптерите, претъркулвайки се два пъти, станаха и хукнаха към другия край на сечището, където изчезнаха в гъстата джунгла.

Как ни откриха, питаше се Ортис. Беше сигурен, че никой не ги е видял. Другите от „Мамбо“ бяха стигнали до сечището преди зазоряване. Минимална беше възможността някой да ги е забелязал и проследил. Ами ако някой е бил пленен? Ако някой от все още липсващите е попаднал във вражески ръце и са го изтезавали да издаде резервния сборен пункт? Той се дръпна назад в джунглата и даде знак на Зимър да направи същото.

— Да не смяташ, че знаят, че сме тук? — попита Зимър.

— Или това, или мислят, че може би идваме насам.

— Доста много са, Тито. Как ще се измъкнем? Не ми изглеждат аматьори.

— Не-е, наистина нямат вид на новобранци, но и ние не сме такива. Не подценявай подготовката, с която ни изпотиха задниците. Ние не им отстъпваме, ако не сме и по-добри от тях.

— Е, може би сега все още сме, все още имаме боеприпаси и храна, но след няколко дни ще се изморим и…

— Изслушай ме. Този път ще хитреем. Ще вървим след тях и ще ги наблюдаваме отблизо. Знаем ли къде са те, всичко ще е наред. Още не ми е ясно само едно — как, по дяволите, успяха да ги хвърлят толкова близо до нас. Късмет? Не зная, човече.

Другите от „Мамбо“ се събраха около тях. Ортис огледа групата. Всички гледаха към него. Всички разчитаха на него. Сега той им беше шефът.

— Добре, чуйте какво ще ви кажа. Трябва да допуснем, че тези хора знаят местоположението ни в района. Вероятно имат заповед да ни очистят веднага. Наша първостепенна задача е не да ги убием, а да ги дебнем, за да знаем всеки момент къде са те. Искам да следим всеки техен ход и да знаем всичко за снаряжението им. — Забеляза, че някои го гледат недоумяващо и се усмихна. — Имаме една-единствена цел, момчета, и тя е да се измъкнем оттук живи. Вече сме изпълнили задачата си. Сега трябва да намерим начин да се пръждосаме от това място. Главният проблем е, че нямаме никакъв друг начин за връзка с нашите хора освен този радиотелефон, който може да излъчва само сигнал за бедствие. За да бъдем евакуирани по въздуха, трябва ни двупосочна радиовръзка и не виждам друг начин за това, освен да свием някоя радиостанция от врага. Разбира се, при положение, че имат радиостанции. Разбрахте ли ме сега всички?

Недоумението отстъпи място на възторга. Той показа качества на лидер и спечели уважението им. Сега от всички тях зависеше дали ще изпълнят плановете му.

 

 

Кемрън чу хеликоптерите само пет минути след като откачи парашута си от едно дърво. Успя да го скатае и да го скрие заедно с раницата си за рекордно кратко време и сега се движеше към мястото, където беше видял войниците да скачат.

Отначало беше намръщен. Чувствуваше се твърде стар за тази работа, но професионалният войник в него възкръсна по-бързо от очакваното. Джунглата отново беше около него. Той вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с миризмата на дърветата. Изпитваше някакво приятно чувство. Ризата му вече гизнеше в пот. Температурата беше доста над 30 градуса, а слънцето току-що се показваше на хоризонта. Лека мъгла се стелеше над земята до коленете му. Кемрън вървеше през нея, докато доближи мястото, където бяха изчезнали войниците.

Продължи приведен, озъртайки се, докато стигна дърветата. Автоматът му беше „МР5“ със заглушител, предпочитаното оръжие на елитните десантни части в британските ВВС. С лявата ръка придържаше дулото, а дясната беше до спусъка. Не беше отворил сгъваемия приклад, за да не го затруднява.

Кемрън пазеше дистанция петнайсетина метра от последния войник. Бива ги, мислеше си той, но му беше ясно, че те досега не са виждали истинско сражение. Движеха се почти „като по учебник“, твърде систематично. Нямаше и следа от вроден ритъм при напредването им. Кемрън реши да върви след тях още няколко минути, за да разбере накъде са поели. Допусна, че могат да го отведат до „Мамбо“.

Кемрън погледна радиокомпаса на китката си. Той автоматично приемаше сигнала за бедствие от „Мамбо“ и отчиташе разстоянието чрез мигаща червена лампичка. След няколко минути тя започна да примигва по-бавно, което му показа, че се отдалечава от източника на сигнала. Войниците вървяха в погрешна посока. Той спря и се обърна.

 

 

Ортис видя, че някой друг влезе в джунглата след войниците. Този някой не беше облечен като тях, а по-скоро като войник от американските специални части. Той беше стигнал до дърветата, след което бързо огледа сечището с насочено оръжие, сетне ги последва в джунглата. Но оръжието му определено не беше колт, а нещо друго. Дебелото дуло подсказа на Ортис, че е със заглушител, но беше твърде далеч, за да го разпознае.

Обърна се към своя взвод.

— Томи, идваш с мен. Останалите се разгънете около сечището и ни прикривайте. Не стреляйте освен по точно определена цел, при това само ако целта ви заплашва непосредствено. Дори и тогава, опитайте се да я ликвидирате с нож. Помнете, един изстрел и с нашето убежище е свършено. Ще разберат със сигурност къде сме. Ясно ли е на всички?

Видя, че всички кимнаха.

— Добре. Изчакайте петнайсетина минути. Ако не се покажем дотогава, идвайте. Ако чуете стрелба, също идвате незабавно. — Той откачи радиотелефона от колана си и го даде на един от войниците. — Пази това, докато се върна. Да вървим, Томи.

 

 

Кемрън се усмихна, когато лампичката запремигва по-бързо. Приближаваше целта. Ясно му беше, че „Мамбо“… или поне източникът на сигнала за бедствие беше от другата страна на сечището, на трийсетина метра от него. Продължи да се движи към края на сечището, оглеждайки внимателно дърветата пред себе си. Макар и сигурен, че всички войници тръгнаха в обратна посока, беше напълно възможно някой да е останал отзад, за да охранява площадката за кацане.

Слънчевите лъчи проникваха през дърветата и образуваха светли петна в иначе мрачната джунгла. Кемрън си припомни, че трябва да се опита да избягва тези петна, защото разширяват зениците му и може временно да го заслепят. Но колкото и да се стараеше да ги заобикаля, един слънчев лъч попадна в лицето му. Инстинктивно затвори очи, но късно — в тях проникна достатъчно светлина, за да разшири зениците. Скри се в сянката и бързо запремигва, за да пригоди зрението си. Огледа джунглата и се намръщи, когато пред очите му заиграха няколко светли петна. Кемрън знаеше, че трябва да мине около минута, преди те да изчезнат и да може пак да вижда ясно.

Остана неподвижен, скрит зад един дебел ствол, стиснал здраво автомата. Още веднъж огледа терена пред себе си и замръзна. Нещо не беше наред. Ушите му доловиха звук, който не беше характерен за джунглата. Точно отпред. Мъчеше се да види какво беше предизвикало лекото щракане на метал. Най-сетне съзря добре замаскирания войник, покритата с листа фигура на човек, легнал по корем до едно дърво. Накъде ли гледа? Кемрън не можеше да разбере. Инстинктът му подсказа, че е с лице към сечището.

Тоя си го бива, помисли си Кемрън, докато се местеше встрани. Сега трябваше да внимава много, за да не вдига шум, докато заобиколи отдалеч, за да застане в гръб и вдясно от войника. От опит знаеше, че в никакъв случай не бива да се приближава точно отзад; войникът вероятно е минирал тила си, за да се предпази тъкмо от такова нападение.

Докато приближаваше, Кемрън оглеждаше внимателно засипаната с листа земя. Единственият сюрприз, който някой би могъл да подготви за толкова кратко време, е противопехотна мина, която се крие лесно под листата.

Движеше се приведен, опипвайки внимателно терена пред себе си с носа на ботата. Повечето мини експлодират при съвсем лек натиск. Кемрън леко разравяше листата с крак, преди да стъпи на земята. Това го бавеше, но си струваше труда, като се има предвид алтернативата. Войникът лежеше на не повече от девет метра от него. Дългото дуло, което стърчеше между листата, убеди Кемрън, че войникът наистина гледаше към сечището.

Лек ветрец разклати клоните на близките дървета. Кемрън се възползва от това да се придвижва малко по-бързо, тъй като вятърът неутрализираше шума от разравянето на листата. Шест метра. Войникът не мърдаше. Вятърът се усили. Четири и половина метра. Кемрън се сниши още повече и избута автомата зад гърба си. Искаше да го хване жив. Трябваше му информация.

Кемрън стисна в пръстите си дръжката на ножа. Направи още една крачка.

Прас!

Кемрън замръзна за секунда. Войникът се заизмъква изпод купчината червени и кафяви листа. Кемрън взе оставащите три метра за три секунди. Войникът се канеше да извърти оръжието си, но Кемрън сграбчи дулото с лявата си ръка и го насочи към небето, но изпусна ножа. Оръжието беше автомат „АК-47“. Той гръмна веднъж, два пъти. И двамата се затъркаляха по земята. Кемрън вдигна дясното коляно и злобно го заби в слабините му. Ударът имаше желания ефект. Войникът изпусна оръжието и те продължиха да се търкалят. Блъснаха се в едно дърво и се разделиха. Кемрън усети, че неговият автомат отхвърча встрани.

Рипна на крака за секунди и видя, че войникът стори същото. Той издърпа ножа от колана си. Чак тогава Кемрън разбра, че е изпуснал своя нож. Видя как войникът се озъби.

Кемрън зае бойна поза — левия крак напред с рамо към войника — и зачака. Ще му даде възможност да действува пръв. Войникът започна да се върти в кръг. Кемрън също. Кръгът се стесняваше все повече, сетне изведнъж войникът замахна с ножа. Кемрън отстъпи. Войникът замахна отново. Кемрън пак отстъпи. Този път обаче блъсна гръб в ствола на едно дърво. Беше приклещен. Лицето на войника се изопна. Кемрън знаеше какво означава това.

Войникът се хвърли с ножа напред, целейки се в гръдната му кост. Кемрън реагира бързо, извъртя се на левия крак с рамо към нападателя и острието мина на сантиметър от тялото му. Ръката на войника се плъзна покрай него. Ножът се заби в кората на дървото. Кемрън сграбчи китката му с дясната си ръка, а с дланта на лявата го блъсна в лакътя.

— О-о-х!

Войникът втренчи невярващ поглед в ръката си, пречупена под отвратителен ъгъл. Преди да успее да реагира, Кемрън отстъпи встрани, сви левия си крак, вдигна го високо и свали войника със страничен саблен удар по гърдите. Скочи върху него, седна на гърдите му, притискайки ръцете му с коленете си.

— Кой си ти? Казвай!

Войникът го изгледа и бързо вдигна двата си крака около врата на Кемрън, придърпвайки го към себе си. Кемрън се претърколи и лесно се освободи от капана. Войникът побягна. Кемрън знаеше, че не може да го остави жив.

— Vite! Au secours! Au secours!^[1] — развика се той.

Кемрън скочи вляво, тупна по хълбок и грабна автомата си. Премести лостчето на единичен огън, насочи дулото към бягащия френски войник и натисна спусъка. Заглушителят пропусна само едно едва доловимо „пльок“. Разбра, че с годините не е забравил да борави с „МР5“. Войникът политна и се свлече с главата напред в листата. Кемрън стана, притича до него и опипа пулса му. Нямаше такъв. Куршумът беше влетял през гърба му и експлодирал на излизане от гърдите му, оставяйки дупка, в която можеш да пъхнеш юмрука си. Кемрън го преобърна и бързо го претърси за документи, но не намери. Знаеше, че няма много време. Другите вероятно вече са тръгнали насам след изстрелите на „АК-47“.

Кемрън преметна автомата на гърба си, хвана войника за краката и го повлече към дърветата. Обърна се и замръзна, когато видя срещу себе си черното дуло на автомат „Колт Командо“.

— Hola, cabron^[2]. Помня те.

Кемрън не отговори. Чу шум вляво от себе си и погледна натам. Там стоеше още един войник. Първият избърса част от калта от лицето си.

Кемрън вдигна вежди.

— Ортис?

— Да. Какво ви забави толкова, момчета?

Кемрън въздъхна.

— Не трябваше да правиш това, Ортис. Аз можех да…

— Съмнявам се, човече. Между другото, името ми е Тито, а не Ортис.

Кемрън се усмихна.

— Добре, Тито. Убеди ме, че си те бива, но ако искаш да останеш жив, по-добре да се измитаме оттук веднага. Донесох малко продоволствия. Те са зад онова дърво. Къде са другите от „Мамбо“? — Кемрън тръгна към едно палисандрово дърво на петнайсетина метра от тях. Ортис го последва.

— От другата страна на сечището. Къде отиваме?

— У дома, Тито. Прибираме се.

 

 

На борда на „Блу Ридж“

Кроу рипна от койката, когато Девънпорт се втурна в каютата.

— Ставай, Кени! Намерихме ги.

— Така ли? Къде? Как?

— Ще ти разкажа пътьом. Нямаме много време. От онова, което ни казаха, останали са живи и здрави седем войници и един цивилен.

— Цивилен ли?

— Е, не съвсем. ЦРУ. Точно той ги е намерил. Както и да е, облечи се и след пет минути те чакам до хеликоптера. Хайде, хайде. — Девънпорт излезе.

Кроу скочи от койката, облече комбинезона си, обу се и грабна шлемофона. Тръгна към палубата.

 

 

Куру, Френска Гвиана

Вандерхоф влетя в стаята на контролната кула на комплекса и мина покрай учени и техници, които работеха, координирайки действията на групите в района край стартовата площадка. Пожарите бяха потушени и сега разчистваха площадката.

Отиде в другия край на стаята, откъдето през една врата се влизаше във втора, строго охранявана стая. Вандерхоф извади магнитната си карта и я пъхна в процепа на автомата до вратата. Червената лампа над нея светна зелено и механизмът се включи, вратата се отвори и се прибра в стената. Той влезе в стаята и вратата автоматично се затвори зад гърба му. Вътре работеха двама техници. Те погледнаха към него. Вандерхоф се обърна към по-младия.

— Време е да приведем в действие резервния план.

Младият техник въздъхна.

— Сър, разбирате ли какво означава това?

— Разбирам. Направете го и ме повикайте, когато сте готови.

— Да, сър.

Вандерхоф се обърна и излезе от стаята.