Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (51)

Глава 49

Едва беше направил три крачки, когато чу отляво сподавен глас: „Там!“ Не знаеше дали се отнася за катера или за него, затова сви покрай сградата и се втурна през ливадата към секстанта. Ако Холков и партньорът му са го забелязали, не искаше да ги заведе при Реми.

Когато секстантът се появи пред очите му, Сам се хвърли с главата напред и се скри зад пиедестала. Залегна по корем и надникна. Минаха десетина секунди. Чу тежки забързани стъпки по чакъла. През виелицата видя две фигури, които се появиха иззад ъгъла на църквата и влязоха в хангара за лодки. Въпросът сега беше колко време е необходимо на Холков да се справи със собствения си саботаж. С жичката на стартера щеше да е лесно, но връщането на четката в правилното положение беше по-сложно. Колкото повече се забави, толкова по-трудно ще намерят катера, порещ вълните на автопилот.

Мина минута. И още една. Един от двигателите забръмча. След няколко секунди Холков и партньорът му се отдалечиха в езерото.

Сам стана, заобиколи църквата и намери Реми, свита в полумрака на бараката за дърва.

— Чух — каза тя. — Колко време имаме?

— Поне десет-петнайсет минути. Горе-долу толкова ще им трябва в този сняг, за да открият измамата. Хайде, да вървим!

Сам помогна на Реми да стане и двамата заедно се качиха по стъпалата към задната врата на църквата.

 

 

След снега и виелицата навън, относително топлата църква им се стори истински рай. За внушителната фасада интериорът беше изненадващо семпъл — червеникавокафяви каменни плочи на пода, надраскани дървени пейки, бели стени с икони в рамки. На задната стена се издаваше балкон, а сводът беше боядисан в бледорозово и сиво. През високите двукрили прозорци на страничните стени проникваше млечна светлина.

Сам и Реми минаха по пътеката между пейките и стигнаха до тясна врата. Зад нея откриха стая във формата на полумесец и вито стълбище. Тръгнаха по него. След трийсет или четирийсет стъпала се озоваха пред дървен капак с катинар. Отключен.

— Някой е пропуснал нещо в плана за евакуация — усмихна се Реми.

— За щастие. Не горях от желание да вандалствам в баварски национален паметник на културата.

Сам махна катинара и отвори внимателно капака. Мушна се през него, помогна и на Реми да се качи и го затвори. През кепенците на прозорците се процеждаше оскъдната светлина и осмоъгълното помещение оставаше полутъмно. Двамата включиха фенерчетата си и се огледаха.

— Открих нещо — каза Реми и коленичи.

— Аз също — обади се Сам от отсрещната стена.

Той се приближи до Реми и погледна. Върху тежкия дървен перваз под прозореца, почти заличен от пластовете боя и лак отгоре, се виждаше знакът на цикадата.

— И ти ли намери същото?

Сам кимна и двамата заедно отидоха до другата стена. Там в дървото също беше издълбана цикада.

— Защо две? — почуди се той на глас.

— Този стих за трите клина може би се отнася не само за секстанта.

Отне им по-малко от трийсет секунди да намерят и третата цикада. Първите две бяха разположени в предната част на купола, а третата — в задната.

— Да видим каква фигура образуват.

Сам приклекна до едната цикада, Реми до другата и двамата разпериха ръце един към друг и към третия знак.

— Поправи ме, ако греша — каза Сам, — но това е равнобедрен правоъгълен триъгълник.

— Така е. Но накъде сочи?

— Двата върха сочат към езерото и планината, а третият — към сушата.

Сам свали ръце и седна, облегнат на стената. Смръщи се за няколко секунди, после се усмихна.

— Какво?

— Последният ред от загадката — отвърна той. — Знаех си, че нещо ми звучи познато. Той бръкна в джоба си и извади туристическата брошура. — Ето, виж! — каза той и я подаде на Реми. — Фригизинга.

— „До 1803 г. ловната хижа в съседство с параклиса била частен имот на фюрст-пропстите на Берхтесгаден, последният от които, Йозеф Конрад Шрофенберг-Мьос служил и като епископ на Фрайзинг“ — прочете Реми.

— Знаех си, че съм чел нещо по въпроса, но не можех да си спомня къде. През осми век Фрайзинг се наричал Фригизинга.

— Значи този Шрофенберг-Мьос е бил тук?

— Не само. Живял е тук, а и ние вече сме били в ловната му хижа.

 

 

Сам и Реми слязоха по витото стълбище, после прекосиха църквата и се върнаха по пътеката към гората. Пет минути по-късно бяха отново при бунгалото, на чийто таван се скриха в началото. Спряха пред табелката на предната врата.

— „Тази сграда някога е била ловна хижа на последния от принц-фюрст-пропстите на Берхтесгаден, Йозеф Конрад Шрофенберг-Мьос…“ — зачете Реми.

— … от Фригизинга — довърши Сам.

Влязоха вътре. По-голямата част от хижата беше от масивно дърво, но основите на стените на височина около две педи бяха от камък.

— Да проверим първо каменната зидария — предложи Сам. — Дървото лесно се подменя, за разлика от камъка.

— Съгласна съм. Как сме с времето?

Сам погледна часовника си.

— Минали са петнайсет минути.

Двамата добре знаеха какво търсят и работата вървеше бързо. Разделиха се и обходиха стените, оглеждайки внимателно каменните блокове на светлината на фенерчетата си.

— „Мястото е отбелязано със скакалец“ — извика Реми, коленичила в основата на една стена под таванското помещение. Сам бързо се приближи и приклекна до нея. В горния ляв край на каменния блок се виждаше познатата форма на цикада.

— Явно все пак ще трябва да повандалстваме — отбеляза Реми.

— Ще бъдем внимателни.

Сам се огледа, отиде до камината, взе един ръжен и се върна. Залови се за работа. Въпреки че краят на ръжена беше изтънен като лопатка, пак беше по-широк от пролуките между камъните, така че му отне цели десет минути да отмести камъка. Реми пъхна ръка вътре.

— Празно… — измърмори тя, — чакай малко…

Реми легна на пода и пъхна ръката си чак до лакътя. Очите й се разшириха. — Дърво!

— Стената?

— Не, не мисля. Издърпай ме!

Сам я хвана за глезените и внимателно я дръпна назад. Ръката й се подаде, последвана от продълговата дървена кутия. Реми беше впила ноктите си в капака като орлица.

Двамата гледаха кутията десет секунди, без да продумат.

Накрая Реми се усмихна.

— Дължиш ми един маникюр!

— Няма проблеми!

Теглото на кутията подсказваше, че не е празна, но все пак провериха. Вътре, положена в слама и увита в мушама, ги чакаше още една бутилка от изгубената изба на Наполеон.

Сам затвори капака и рече:

— Не знам за теб, но на мен толкова забележителности ми стигат за днес.

— Присъединявам се.

Сам прибра кутията в раницата си и двамата излязоха от хижата. От такова разстояние не биха могли да чуят звука от двигателя на катер, затова бързо, но предпазливо тръгнаха към църквата, като спираха от време на време да се огледат.

— Почти стигнахме — каза Сам.

Реми кимна, увила ръце около тялото си. Сам я прегърна и разтри енергично гърба й.

— Много скоро ще пием топло бренди — окуражи я той.

— А, дойде на моя акъл — засмя се Реми.

Свиха покрай църквата и се запрокрадваха внимателно край стената, докато не стигнаха до предната част. Сам спря на около три метра преди ъгъла и даде знак на Реми да почака. После бавно се приближи и надникна. След няколко секунди се върна.

— Нещо? — попита шепнешком тя.

— Не, но вратата е почти затворена и не виждам колко катера има вътре.

— Ами кеят?

— И там няма нищо, но с този сняг…

— Шшт! — Реми отметна глава и затвори очи. — Чуй това!

След няколко секунди Сам също го чу: тихо, далечно бръмчене на двигател.

— Там има някого — каза Реми.

— Невъзможно е да са се отказали — рече Сам. — Или още преследват катера, или се връщат насам.

— Именно! Сега или никога!

Като се огледа за последно, Сам даде знак на Реми да се приближи. Хванаха се за ръце, притичаха до хангара и се шмугнаха вътре. Освен катера примамка, липсваше и още един.

Реми скочи в третия катер и се настани пред кормилото. Сам хвърли раницата вътре, бързо свърза резервната жица, която носеше в джоба си, и се наведе да върне четката на алтернатора на мястото й. Затвори капака на двигателя и допря жиците на запалването.

— Добре — каза той, изпълзявайки обратно, — хайде да…

— Сам, вратата!

Сам се обърна. През вратата се втурна мъжка фигура. За момент зърна лицето — беше партньорът на Холков. Мъжът вдигна ръка, в която държеше късоцевен револвер. Без да мисли, Сам грабна най-близкия предмет, който му попадна — оранжева спасителна жилетка, и я хвърли срещу мъжа. Той я отби, но това даде достатъчно време на Сам да скочи от катера и да се хвърли срещу нападателя. Двамата мъже се блъснаха в стената. Сам държеше здраво ръката с оръжието на противника си. Започна бавно да я извива, опитвайки се да счупи крехките кости на китката. В този момент пистолетът изгърмя веднъж, после още веднъж.

Партньорът на Холков също беше професионалист. Вместо да се съпротивлява, той огъна цялото си тяло, като в същото време изви лявата си ръка и нанесе силен удар в слепоочието на Сам. На Сам му притъмня, но не пусна ръката с оръжието. Мушна дясната си ръка под лявата на противника и го обхвана в мечешка прегръдка. Все още замаян, той отметна глава назад и рязко я засили напред. Носът на мъжа се строши с тъп звук. Пистолетът издрънча на пода. Мъжът се подпря на стената и двамата със Сам политнаха назад. Сам усети как кракът му стъпва във въздуха. Почувства, че пада. Пое дълбоко въздух, тъкмо навреме, преди да се окаже във водата.